Болеслав Прус
Фараон (18)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

След оная вечер, когато Сара пя в лодката, дворцовата ладия не се показа повече по Нил и княз Рамзес започна много да скучае.

Наближаваше месец мехир-декември. Водите спадаха все повече и откриваха нови земи, с всеки изминал ден тревата избуяваше по-висока и по-гъста, а сред нея пламваха като разноцветни искри пъстробагрени цветя с несравним аромат. Като острови сред зелено море се появяваха цъфнали в един ден малки полянки от цветя: бели, сини, жълти, розови или пъстри килими, от които лъхаше упойваща миризма.

Но въпреки това князът скучаеше, дори като че ли се боеше от нещо. Откак бе заминал баща му, той не посети нито веднъж двореца, а и никой оттам не идваше при него; не правеше изключение и Тутмозис, който след последния им разговор изчезна като змия в трева. Дали уважаваха усамотението му, дали искаха да го дразнят, или просто се страхуваха да посетят изпадналия в немилост престолонаследник?… Рамзес не знаеше.

„Дали баща ми няма да отстрани и мене от престола, както постъпи с по-големите ми братя?…“ — мислеше понякога престолонаследникът и челото му се покриваше с гъсти капки пот, а краката му леденееха.

„Какво ще правя тогава?…“

А на това отгоре и Сара не беше здрава: слабееше, бледнееше, големите й очи хлътваха все повече, а понякога сутрин се оплакваше, че й се повдига.

— Сигурно някой я е урочасал, бедната!… — вайкаше се хитрата Тафет, която князът не можеше да понася заради нейната бъбривост и отвратително поведение.

Например той видя няколко пъти как късно вечер Тафет изпращаше в Мемфис грамадни кошове с продукти, с бельо, дори със съдове. А на другия ден се вайкаше с цяло гърло, че в къщи нямало брашно, вино или съдини. Защото, откак престолонаследникът бе заживял в чифлика, харчели десет пъти повече продукти, отколкото преди.

„Убеден съм — мислеше Рамзес, — че тая бъбрива вещица ме краде, за да раздава на своите евреи, които денем не се виждат из Мемфис, но през нощта се роят като плъхове из най-мръсните улички на града…“

По това време единственото развлечение на княза беше да наблюдава беритбата на фурмите.

Гол селянин се изправяше до високата и гладка палма, обвиваше себе си и стъблото с хлабаво вързана примка и почваше да се катери; петите му се опираха о стъблото, а тялото се изпъваше назад. По тоя начин въжето го придържаше към дървото. После селянинът преместваше примката малко по-горе на стъблото, покатерваше се, отново преместваше въжето и изложен всеки миг на опасността да си счупи гръбнака — се изкачваше понякога на височина от няколко етажа — до върха, увенчан с китка грамадни листа и фурми.

Свидетел на тия гимнастически упражнения биваше не само князът, но и еврейските деца. В началото тях ги нямаше. После между храстите и иззад оградата почнаха да се подават къдрави главици с черни, блестящи очи.

А като забелязаха, че князът не ги гони, децата излязоха от скривалището си и предпазливо се приближиха до дървото, което беряха. Най-смелото момиченце взе от земята хубава фурма и я поднесе на Рамзес. Едно от момчетата пък избра най-малката фурма и я изяде; после децата почнаха сами да ядат и да черпят княза. Отначало му поднасяха най-хубавите плодове, после по-лоши, а накрая съвсем развалени.

Тогава бъдещият владетел на света се замисли и си каза:

— Те ще се промъкнат навсякъде и винаги така ще ме черпят: с хубаво за примамка, с развалено — в знак на благодарност!…

Рамзес стана и се отдалечи мрачен, а дечурлигата на Израил се нахвърлиха като орляк птици върху труда на египетския селянин, който високо над техните глави си тананикаше песничка, без да мисли нито че може да си строши костите, нито за това, че се труди не за себе си.

Необяснимата болест на Сара, честите й сълзи, по-вяхването на хубостта й и преди всичко евреите, които престанаха да се крият и все по-шумно се разпореждаха в чифлика, съвсем отвратиха княза от тоя толкова хубав кът. Той вече не плаваше с лодка, не ходеше на лов, не гледаше как берат фурмите, само се разхождаше мрачен из градината или наблюдаваше от терасата царския дворец.

Без да бъде повикан, не би се завърнал в двореца, но вече започна да мисли за посещение на именията си в Долен Египет, край морето.

В такова настроение го завари Тутмозис, който един ден пристигна с парадна дворцова ладия и му донесе съобщение от фараона.

Негово величество се връщаше тоя ден от Тива и желаеше престолонаследникът да го посрещне и приветствува.

Докато четеше милостивото писмо на своя фараон и господар, князът трепереше, бледнееше и се червеше. Той беше толкова развълнуван, че дори не забеляза нито новата грамадна перука на Тутмозис, която излъчваше петнадесет различни благоухания, нито туниката и наметалото му, по-фино от мъгла, нито сандалите, украсени със златни пръстени.

След известно време Рамзес се съвзе и попита, без да гледа Тутмозис:

— Защо толкова дълго не идва при мене? Мигар те изплаши това, че бях изпаднал в немилост?…

— О, богове! — извика контето. — Кога си бил ти в немилост и пред кого? Всеки бързоходец на негово величество питаше как се чувствуваш, а царица Никторис и негово величество Херхор толкова пъти се приближаваха до твоя дом, като очакваха и ти да направиш към тях поне сто крачки, щом те са направили няколко хиляди… За войската няма какво да говоря. Войниците от твоите полкове мълчат по време на обученията като палми и не излизат от казармите, а достойният Патрокъл от мъка по цели дни пие и ругае…

Следователно князът не е бил в немилост или ако е бил — то е вече минало!… Тая мисъл подействува на Рамзес като чаша хубаво вино. Той се изкъпа бързо, намаза се с благовония, облече ново бельо и нова дреха, сложи си шлем с пера на главата и отиде при Сара, която лежеше бледа, грижливо гледана от Тафет.

Сара дори извика, когато видя княза в такива дрехи. Тя седна, преметна ръце през шията му и зашепна:

— Ти заминаваш, мой господарю?… И вече няма да се върнеш!…

— Защо? — учуди се князът. — Колко пъти съм заминавал и съм се връщал…

— Аз те помня в такива дрехи още оттам… от нашата долина… — продължи Сара. — О, къде е онова време!… Толкова бързо изтече то, сякаш беше много отдавна!

— Но аз ще се върна и ще ти доведа най-изкусния лекар.

— Защо? — намеси се Тафет. — Тя е здрава, гълъбицата ми… Трябва само да си почине… А египетските лекари наистина ще я поболят…

Князът дори не погледна бъбривата жена.

— Това беше най-хубавият ми месец с тебе — обади се Сара, като се притискаше до Рамзес, — но той не ми донесе щастие.

На дворцовата ладия засвири тръба, която повтори сигнала, даден горе по течението на реката. Сара трепна.

— О, чуваш ли, господарю, тия страшни звуци?… Чуваш ги и се усмихваш, и горко ми — ти се откъсваш от моите прегръдки!… Щом те зоват тръбите, нищо не ще те спре, а най-малко твоята робиня…

— Нима желаеш да слушам винаги кудкудякането на кокошките в чифлика?… — прекъсна я князът, загубил вече търпение. — Бъди здрава и весела и ме чакай…

Сара го пусна от обятията си и погледна толкова жално, че престолонаследникът се трогна и я помилва.

— Хайде, хайде, успокой се… Боиш се от звуците на нашите тръби… Но нима тогава те бяха лошо предзнаменование?…

— Господарю — рече Сара, — аз зная, че ще те задържат там… Затова прояви към мене последна милост… Ще ти дам — продължи тя през сълзи, — ще ти дам един кафез с гълъби… Те са се излюпили тук и тук отраснаха… затова, щом си спомниш за своята робиня, отвори кафеза и пусни един гълъб… Той ще ми донесе вест от тебе, а аз… ще го целуна… ще го погаля, като… като… Е, върви вече!

Князът я прегърна за сбогом, а после тръгна към ладията, като нареди на един негър да почака за гълъбите и да го настигне с лека лодка.

При появата на престолонаследника загърмяха барабани, чуха се свирки, а гребците го приветствуваха със силни викове. Щом се озова сред войниците, князът си отдъхна дълбоко и протегна ръце, сякаш току-що ги бяха развързали.

— Ех — обърна се той към Тутмозис, — дотегнаха ми вече и жени, и евреи… Озирис!… По-добре заповядай веднага да ме опекат на слаб огън, но не ме принуждавай да се застоявам втори път в тоя чифлик.

— Така е — потвърди Тутмозис. — Любовта е като мед: можеш да я вкусваш с удоволствие, но е невъзможно да се къпеш в нея. Бррр!… Настръхвам, като си помисля, че ти прекара там почти два месеца, хранен вечер с целувки, сутрин с фурми, а на обед с магарешко мляко…

— Сара е много добро момиче — прекъсна го князът.

— Аз не казвам нищо за нея, а срещу тия евреи, които завладяха чифлика като папирус мочурищата. Не виждаш ли, че още гледат подир тебе, а може би дори ти пожелават добър път… продължи ласкателят.

Князът се извърна с досада встрани, а Тутмозис намигна весело на офицерите, сякаш искаше да им подскаже, че Рамзес няма скоро да напусне тяхното общество.

Колкото отиваха по-нагоре по реката, толкова народът, който се тълпеше по двата бряга, ставаше по-многоброен, движението с лодки по Нил — по-оживено; все повече цветя, букети и венци, хвърляни към ладията на фараона, плаваха по водата.

На разстояние цяла миля оттатък Мемфис се бяха струпали тълпи с хоругви — изображения на богове. Засвири музика и се вдигна врява, която напомняше бученето на буря.

— Ето и негово величество! — извика радостно Тутмозис.

Пред очите на всички се разкри неповторима гледка. По средата на широкия завой плаваше грамадната ладия на фараона. Носът й беше извит като лебедова шия. Отляво и отдясно на ладията, подобно на две големи крила, плаваха безброй лодки на верноподаниците, а отзад ладиите на фараоновата свита образуваха широко ветрило.

Всички викаха, пееха, ръкопляскаха или хвърляха цветя под нозете на господаря, когото всъщност никой не можеше да види. Но беше достатъчно, че над злато-тканата шатра и над големите китки от щраусови пера се развяваше червено-синьо знаме — знак за присъствието на фараона.

Хората в лодките бяха като пияни, а по бреговете — като подлудели. Ту една, ту друга лодка се сблъскваше или обръщаше друга и някои падаха във водата, от която за щастие крокодилите бяха избягали, изплашени от необикновения шум. По бреговете хората се блъскаха и никой не гледаше нито съседа си, нито баща си, нито детето си, а само впиваше омаян поглед в златистия нос на ладията и в царската шатра. Дори сгазените от тълпата, със смазани ребра и изкълчени стави, не викаха нищо друго освен:

— Живей вечно, владетелю наш!… Свети, слънце на Египет!

Опиянението от посрещането се отрази и в ладията на престолонаследника: офицерите, войниците и гребците, притиснати един до друг, викаха в надпревара. А Тутмозис, забравил за присъствието на престолонаследника, се покатери на издадения високо нос на кораба и насмалко не падна във водата.

Внезапно в царската ладия затръбиха; веднага в отговор се обади тръба от ладията на Рамзес. Втори сигнал — и ладията на престолонаследника се приближи до голямата ладия на фараона.

Един служител повика Рамзес. Между двата кораба прехвърлиха мостче от кедрово дърво с парапети, покрити с резба, и князът се намери пред баща си.

Присъствието на фараона, а може би и бурята от ръкопляскания, която бучеше навред, така бяха замаяли княза, че не беше в състояние и дума да продума. Той падна в краката на баща си, а владетелят на света го притисна до божествената си гръд.

Миг по-късно страничните завеси на шатрата се вдигнаха и целият народ, от двете страни на Нил, видя владетеля си на трона, а на най-горното стъпало — коленичилия Рамзес със склонена на бащините гърди глава.

Настъпи такава тишина, че се чуваше плющенето на корабните знаменца. И изведнъж екна всеобщ вик, по-силен от всичко досега. С него народът на Египет чествуваше сдобряването на бащата със сина, поздравяваше сегашния и приветствуваше бъдещия си господар.

Ако някой е разчитал на някакви разногласия в светото семейство на фарона, той би могъл днес да се убеди, че младият фараонов клон се държи здраво за стъблото.

Негово величество изглеждаше твърде отпаднал.

След като поздрави нежно сина си, той му даде знак да седне до трона и каза:

— Моята душа се стремеше към тебе, Рамзес, толкова по-пламенно, колкото по-добри вести получавах за тебе. Днес виждам, че ти си не само младеж с лъвско сърце, а и разумен мъж, който умее да преценява собствените си постъпки, може да се владее и има усет за държавните интереси.

А когато развълнуваният княз почна да целува мълчаливо бащините си крака, господарят продължи:

— Правилно постъпи, като се отказа от двата гръцки полка, понеже ти се полага корпусът „Менфи“, на който от днес ставаш командир…

— Татко!… — прошепна разтреперан престолонаследникът.

— Освен това в Долен Египет, отворен от три страни за вражески нападения, ми е необходим храбър и разумен мъж, който да вижда всичко наоколо, да го преценява сам и да действува бързо при нужда. Затова аз те назначавам за мой наместник в тая част на царството ми.

От очите на Рамзес потекоха изобилно сълзи. С тях той се сбогуваше с младостта си и приветствуваше властта, към която от толкова години вече се стремеше душата му с копнеж и нетърпение.

— Аз съм вече изморен и болнав човек — продължи владетелят. — И ако не се безпокоях поради твоята младост за бъдещето на държавата, още днес бих молил вечно живите ми прадеди да ме призоват в лоното на своята слава. Но понеже с всеки изминал ден ми става по-тежко, ти, Рамзес, ще почнеш вече да делиш с мене бремето на властта. Както квачката учи пиленцата си да търсят зърна и да се пазят от ястреба, така и аз ще те науча на пълното с трудности изкуство да управляваш държавата и да следиш движението на враговете. Та дано един ден да връхлетиш върху тях като орел върху боязливи яребици!

Царската ладия с блестящата свита стигна до двореца. Изморен, господарят седна в лектика; в същия миг към престолонаследника пристъпи Херхор.

— Разреши, достойни княже — обади се той, — да бъда първият от всички, които се радват на твоето издигане. Дано с еднакво щастие командуваш войските и управляваш най-важната област на страната ни за слава на Египет!

Рамзес му стисна силно ръката.

— Ти ли направи това, Херхор? — попита той.

— Ти го заслужи — отговори министърът.

— Приеми моята благодарност и ще се увериш, че тя струва нещо.

— Ти вече ме възнагради с тия си думи — отговори Херхор.

Князът поиска да се отдалечи, но Херхор го задържа.

— Още една думичка — каза той. — Престолонаследнико, предупреди една от твоите жени, Сара, да не пее религиозни песни…

А когато Рамзес го погледна учуден, той добави:

— Тогава, през време на разходката по Нил, това момиче пееше нашия най-свещен химн, който само фараонът и най-висшите жреци имат право да слушат. Горкото дете можеше тежко да плати за певческата си дарба и за своето неведение.

— Значи, тя е извършила светотатство?… — попита князът смутено.

— Без да иска — отговори първожрецът. — За щастие само аз я чух и смятам, че между тая песен и нашия химн има само далечна прилика. Във всеки случай не бива никога вече да я повтаря.

— Но и трябва да се очисти от греха, нали? — добави князът. — Дали ще е достатъчно за една чужденка, ако подари на храма на Изида тридесет крави?…

— Добре, нека подари — отговори Херхор с лека гримаса. — Боговете не се мръщят на дарения…

— А ти, ваше достойнство — каза Рамзес, — приеми чудотворния щит, който получих от моя свят дядо…

— Аз?… Щита на Аменхотеп?… — извика развълнуван министърът. — Нима съм достоен?…

— По мъдрост ти си равен на дядо ми, а по положение ще се приравниш с него.

Херхор мълчаливо направи дълбок поклон. Тоя златен щит, обсипан със скъпоценни камъни, освен голямата си парична стойност имаше значение и на амулет, така че беше наистина царски подарък.

Но много по-голямо значение имаха думите на княза, че Херхор по положение ще се приравни с Аменхотеп. Аменхотеп беше тъст на фараона… Дали престолонаследникът е решил да се ожени за неговата, на Херхор, дъщеря?…

Това беше заветната мечта на министъра и на царица Никторис. Но трябва да се признае, че когато Рамзес говореше за бъдещото положение на Херхор, съвсем не мислеше да се жени за дъщеря му, а да му даде нови служби, каквито имаше в изобилие из храмовете и в двореца.