Болеслав Прус
Фараон (13)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

По-голямата част от нощта Рамзес прекара в трескави мечти. Ту му се привиждаше държавата като някакъв безкраен лабиринт със здрави, непробиваеми стени, ту му се явяваше призракът на жреца, който само с една мъдра дума му сочеше как да се измъкне от тоя лабиринт. Така съвсем неочаквано пред него се изправиха две огромни сили: държавните интереси, които той не беше чувствувал досега, макар че бе престолонаследник, и жреческото съсловие, което искаше да смаже и подчини.

Това беше тежка нощ. Князът се мяташе на леглото си и се питаше дали не е бил сляп досега и не проглежда едва днес, за да се убеди колко самият той е неразумен и нищожен. Сега виждаше в съвсем друга светлина предупрежденията на майка си, сдържаността на баща си, когато като фараон бе изявил своята височайша воля, та дори и суровото държане на министъра Херхор!

„Държавата и жреците!…“ — повтаряше си князът в полусънно състояние, облян от студена пот.

Само небесните богове знаят какво би станало, ако мислите, които кълняха тая нощ в душата на княза, имаха време да се оформят и узреят. Може би по-късно, когато стане фараон, щеше да се причисли към най-щастливите и най-дълго царувалите владетели. Може би името му, дълбано в подземните и надземните храмове, би преминавало от поколение на поколение в ореола на най-голяма слава. Може би той и династията му не щяха да загубят трона, а Египет би избягнал силното сътресение в най-тежкото за него време.

Дневната светлина обаче разпръсна привиденията, които бяха сновали над разгорещената глава на княза, а следващите дни коренно промениха неговата представа за неумолимостта на държавните интереси.

Посещението на княза в затвора не остана без последици за обвиняемите. Следователят веднага представи доклад пред върховния съдия, съдията проучи повторно делото, сам разпита някои обвиняеми и в продължение на няколко дни освободи по-голямата част от задържаните, а останалите незабавно предаде на съд.

А когато подалият оплакване от името на княза не се яви в съда, въпреки че беше викан и в съдебната зала, и на пазарния площад, делото по нападението бе прекратено и останалите обвиняеми — пуснати.

Наистина един от съдиите забеляза, че според закона надзирателят на княжеския чифлик трябва да бъде подведен под отговорност за клевета и да понесе такова наказание, каквото заплашваше обвинените. Но тоя въпрос бе отминат с мълчание.

Князът изпрати тоя надзирател в номеса Такенс и по тоя начин го отстрани от очите на съда, а наскоро след това изчезна някъде и цялото сандъче с актовете по нападението.

Като узна това, княз Рамзес отиде при върховния писар и го попита с усмивка:

— Е, достопочтени сановнико, невинните са освободени, актовете са унищожени по светотатствен начин, но въпреки това престижът на властта не пострада, нали?

— Княже — отвърна върховният писар с присъщата си студенина, — аз не предполагах, че с едната си ръка ще подавате оплакване, а с другата ще го оттегляте. Вие, ваше достойнство, бяхте обиден от тая сган и наш дълг беше да я накажем. Но щом сте й простили, държавата няма какво да добави към това.

— Държавата!… Държавата!… — повтори князът. — Държавата — това сме ние — добави той и присви очи.

— Да, държавата — това е фараонът и… най-верните му слуги — отговори писарят.

Разговорът с такъв височайши сановник беше достатъчен, за да разсее внушителното, макар и още неясно понятие за значението на държавата, което бе почнало да се пробужда в съзнанието на престолонаследника. Значи, държавата не е вечна и неразрушима сграда, към която всеки фараон трябва да прибави поне по един камък на слава, а е по-скоро купчина пясък, която всеки владетел пресипва, както му харесва. В държавата не съществува оная тясна врата, наречена закони, пред която всеки, селянин или престолонаследник, трябва да наведе глава. В тая сграда има различни входове и изходи: тесни за малките и слабите, много широки, дори удобни — за силните.

„Щом е така — нова мисъл се зароди в главата на княза, — аз ще въведа ред, какъвто на мене ми харесва!“

В тоя миг той си спомни двама души: освободения негър, който, без да чака заповед, бе показал готовност да пожертвува живота си, за да защити собствеността на княза, и непознатия жрец.

„Ако имах повече такива хора, моята воля би била зачитана и в Египет, и вън от Египет!…“ — каза си Рамзес и почувствува непреодолимо желание да открие жреца.

Вероятно това беше същият жрец, който бе възпрял тълпата да нападне неговия дом. Той не само познаваше до съвършенство правото, но и умееше да насочва масите.

„Неоценим човек е. Трябва да го намеря…“

От тоя момент, седнал в малка лодка, карана само от един лодкар, князът почна да обикаля къщурките около чифлика си. Облечен в туника и с голяма перука, с тояга в ръка, върху която бяха отбелязани деления, князът приличаше на инженер, който проверява прииждането на Нил.

Селяните с готовност му даваха всякакви обяснения за промените в почвата поради наводняването и в същото време молеха правителството да измисли някакъв по-лек начин за черпене на вода от геранилото с кофа. Говореха също така и за нападението върху чифлика на престолонаследника, но твърдяха, че не познават хората, които са хвърляли камъни. Най-сетне те си спомняха и за жреца, който бе успял така щастливо да отстрани тълпата, ала не знаеха кой е бил.

— Тук, в околността — казваше един селянин, — има един жрец, който лекува очи, и друг, който разбира от рани, от счупени ръце и крака. Има няколко жреци, които учат на четмо и писмо; има един, който умее да свири на двойна флейта — и дори не свири лошо. Но жрецът, който се появи в градината на престолонаследника, не е измежду тях; тия жреци нищо не знаят за него. Това навярно е бил бог Нум или някой дух, пазител на княза — да живее вечно и винаги да има апетит!

„Дали пък наистина не е бил някой дух!“ — помисли Рамзес.

А в Египет винаги беше по-лесно да срещнеш зли или добри духове, отколкото да видиш, че вали дъжд. Водата на Нил от червена стана кафява, а през август, месец хатор, достигна половината от най-високото си равнище. Тогава отвориха шлюзите по крайбрежните язове и водата нахлу стремително и почна да пълни каналите и огромното изкуствено Меридово езеро, разположено в прочутата с прекрасните си рози област Фаюм. Сега Долен Египет наподобяваше морски залив, гъсто обсипан с хълмове, по чиито склонове бяха пръснати безброй градини и къщи. Съобщенията по суша бяха напълно преустановени, а по вода се движеха толкова много бели, жълти, червени и тъмни лодки, че напомняха на есенни листа. По най-високите места довършваха прибирането на един особен вид памук и втората коситба на детелината, а започваха да берат тамариндите и маслините.

Един ден, като плаваше край раззеленилите се чифлици, князът забеляза необичайно раздвижване. Между дърветата на един от тия временно образували се островчета се чуваха силни крясъци на жени.

„Навярно някой е умрял…“ — помисли князът. От друг остров се откъснаха лодки, натоварени с жито и с няколко говеда, а хората край стопанските сгради заплашваха и ругаеха хората в лодките.

„Сигурно това е някакъв междусъседски спор…“ — каза си престолонаследникът.

В следващите няколко чифлика беше спокойно, но жителите, вместо да работят или пеят, бяха насядали мълчаливо по земята.

„Трябва да са свършили работата си и сега почиват.“

Ала от друго островче се отдели лодка с няколко разплакани деца, а една жена навлезе до пояс във водата и почна да размахва заплашително пестници. „Откарват децата на училище“ — помисли князът. Тия сцени обаче най-сетне го заинтересуваха… На съседния остров отново се разнесе вик. Князът заслони очи с ръка и видя някакъв човек да лежи на земята, а един негър го биеше с тояга.

— Какво става тук? — обърна се Рамзес към лодкаря.

— Не виждате ли, господарю, че бият този беден селянин?… — отвърна лодкарят, като се смееше. — Трябва да е сгазил просото и сега кокалите му пращят.

— А ти какъв си?

— Аз ли?… — отвърна гордо лодкарят. — Аз съм свободен рибар и стига да предам от улова си онова, което се пада на негово величество, мога да плавам по целия Нил — от първите прагове чак до морето. Рибарят е като риба или като дива патица, а селянинът — като дърво: храни господарите с плодовете си и никъде не може да избяга, а само скърца, когато надзирателите му лющят кората.

— О-хо-о-о!… Я погледнете нататък… — извика отново самодоволният рибар. — Хей!… Дядо!… Гледай да не изпиеш всичката вода, че няма да остане за нивите…

Тоя весел възглас беше отправен към група хора, които вършеха нещо много странно. Неколцина държаха за краката един човек и го потапяха първо до шията, после до гърдите, най-сетне до пояса. Отстрани стоеше някаква особа с бастун, в туника, цяла покрита с мръсни петна, и с перука от овча кожа.

Малко по-далече други хора държаха жена, която крещеше колкото й глас държи.

Боят с тояги беше толкова разпространен в щастливата държава на фараоните, колкото яденето и спането. Биеха децата и възрастните, селяните и занаятчиите, войниците и офицерите, биеха и чиновниците. Всеки жив човек биваше налаган с тояги. Изключение правеха жреците и най-висшите сановници, защото тях вече нямаше кой да бие. Затова князът бе гледал доста спокойно оня селянин, когото биеха с тояги, но сега потапянето на тоя селянин във водата го заинтересува.

— Хо, хо-о-о!… — продължаваше да се смее лодкарят. — Гледай как го поят!… Така ще напълнее, че жена му ще трябва да му настави колана.

Князът заповяда да се приближат до брега. В това време селянинът бе изваден от реката, сложиха го да повърне погълнатата вода, после отново го грабнаха за краката въпреки нечовешките крясъци на жената, която почна да хапе хората, които я държеха.

— Стой! — викна князът на палачите, повлекли селянина.

— Гледайте си работата! — обади се особата с овчата перука. — Кой си ти, дръзки човече, който се осме…

В тоя миг князът стовари тоягата за измерване, която за щастие беше лека, върху главата му. Въпреки това собственикът на мръсната туника чак седна на земята, а като опипа перуката и главата си, погледна нападателя със замъглени очи.

— Разбирам — каза той с напълно естествен глас, — че имам честта да говоря със знатна личност… Дано, господарю, да имаш винаги добро настроение и никога жлъч да не се разлива по костите ти…

— Какво правите с тоя човек?… — прекъсна го князът.

— Питаш ме, господарю — отвърна особата пак през нос, — като чужденец, който не познава местните обичаи, нито хората, към които се обръща много безцеремонно. Тогава знай, че събирам данъците на негово достойнство Дагон, първия банкер в Мемфис. А ако още не си побледнял от страх, узнай и това, че достопочтеният Дагон е арендатор, пълномощник и приятел на престолонаследника — да живее вечно! — и че ти си позволи насилие в именията на княз Рамзес, а това ще потвърдят моите хора.

— Значи, това… — прекъсна го князът, но изведнъж млъкна. — И с какво право изтезавате така тоя селянин, който принадлежи на княза?

— Не иска, негодникът му, да плаща данъците си, а съкровищницата на престолонаследника е в затруднение…

Като видяха какво сполетя господаря им, помощниците на чиновника пуснаха жертвата си и застанаха безпомощни като крайници на обезглавен. Освободеният селянин почна отново да плюе и да изтръсква водата от ушите си, а жена му се хвърли в краката на спасителя.

— Който и да си ти — застена тя, като скръсти молитвено ръце пред княза, — бог или дори пратеник на фараона, чуй нашата болка. Ние сме селяни на престолонаследника — да живее вечно! — и сме си платили всички данъци: в просо, пшеница, цветя и говежди кожи. Но ето че дойде сега тоя човек и ни кара отново да дадем седем мери пшеница… „С какво право? — пита мъжът ми. — Нали си платих данъците?“ А той повали мъжа ми на земята, почна да го рита и да казва:

„С такова право, че достойният Дагон заповядва.“ — „Откъде да взема — отговаря му моят мъж, — когато нямаме никакво жито и от месец вече се храним с лотосови зърна и коренчета, а и те се намират все по-трудно, защото големите господари обичат да се забавляват с цветовете на лотоса?“

Задавиха я сълзи. Князът чакаше търпеливо да се успокои, но потапяният селянин измърмори:

— Тая жена ще ни докара с приказките си някое нещастие… А пък й казвах, че не обичам жени да ми се бъркат в работите.

През това време чиновникът се приближи до лодкаря и го попита тихо, като сочеше Рамзес:

— Кое е това хлапе?…

— Дано езикът ти да изсъхне! — отвърна лодкарят. — Не виждаш ли, трябва да е някой големец: добре плаща и здравата бие.

— То аз веднага познах — прошепна чиновникът, — че трябва да е някой големец. Цялата си младост съм минал в пиршества със знатни господа.

— Аха! Навярно от тия пиршества са ти останали петна от сос по дрехите… — подигра го лодкарят.

Като се наплака, жената продължи:

— А пък днес идва тоя писар с хората си и казва на мъжа ми: „Щом нямаш пшеница, дай ни двете си момчета и достопочтеният Дагон не само ще ти опрости тоя данък, но ще ти плаща за всяко момче по една драхма годишно…“

— Горко ми с тебе! — изкрещя селянинът. — Всички ни ще погубиш с тия брътвежи… Ти не я слушай, добри ми господарю! — обърна се той към Рамзес. — Както кравата мисли, че с опашката си ще прогони мухите, така и на жена ми се струва, че с езика си ще отпъди събирачите на данъци… А не знаят и двете, че са глупави…

— Ти си глупав! — прекъсна го жената. — Сияйни господарю, ти, който имаш царствена осанка…

— Вие сте свидетели, че тая жена кощунства… — каза полугласно чиновникът на хората си.

— Благоухайно цвете, ти, чийто глас е като звук на флейта, изслушай ме! — молеше жената Рамзес. — И така, мъжът ми каза на тоя чиновник: „Предпочел бих да загубя две бичета, ако ги имах, отколкото да дам момчетата си, дори и да ми плащахте за тях по четири драхми годишно. Защото излезе ли веднъж детето от къщи и отиде ли на служба, никой вече няма да го види…“

— Дано пукна!… Дано рибите ме изръфат на дъното на Нил!… — стенеше селянинът. — Ти, жено, ще опропастиш целия ми имот с това си хленчене…

Като видя, че е подкрепян от най-заинтересованото лице, чиновникът излезе напред и отново заговори носово:

— Откак слънцето изгрява иззад царските дворци, а залязва над пирамидите, в тая страна са ставали какви ли не чудесии… През времето на фараона Семемпсес около пирамидите при Кахун ставали странни неща и чума връхлетяла на Египет. При Боетос земята се разтворила край Бубастис и погълнала множество хора… През царуването на Неферхес водите на Нил цели единадесет дни били сладки като мед. Тия и още много неща са станали, за които зная, защото съм пълен с мъдрост. Но нечувано и невиждано е непознат човек да излезе от водата и да пречи на събирането на данъците в именията на най-достойния престолонаследник.

— Млъкни! — викна Рамзес. — И да се махаш оттук. А на вас никой няма да ви вземе децата — обърна се той към жената.

— Аз мога лесно да се махна — отвърна събирачът на данъците, — защото имам лека лодка и петима гребци. Но дай ми, ваше достойнство, някакъв знак за господаря ми Дагон…

— Снеми перуката си и му покажи знака, който имаш на главата си — каза князът. А на Дагон кажи, че ще му сложа такива знаци по цялото тяло…

— Чувате ли какво приказва?… — прошепна събирачът на данъци на хората си и почна да се оттегля към брега, като правеше ниски поклони.

После седна в лодката, а когато помощниците му я оттласнаха от брега и се отдалечиха на няколко десетки крачки, той протегна ръка и завика:

— Дано мор ви изтръшка, бунтовници такива, светотатци недни!… Оттук отивам право при престолонаследника, да му разкажа какво се върши в неговите имения…

После грабна една тояга и почна да налага с нея хората си, задето не са го защитили.

— Това те чака и тебе!… — викаше той, като заплашваше Рамзес.

Князът скочи в лодката си и разярен заповяда на лодкаря да настигне дръзкия служител на лихваря. Но човекът с овнешката перука захвърли тоягата и сам се хвана за греблата, а неговите хора му помагаха толкова ревностно, че преследването стана безсмислено.

— По-скоро кукумявка ще настигне лястовица, отколкото ние тях, прекрасни господарю — каза лодкарят, като се смееше. — Но вие, изглежда, не сте по измерването на водите; сигурно сте офицер, дори може би от гвардията на негово величество. Цапардосвате по главата и окото не ви мигва дори. Разбирам ги аз тия работи: цели пет години съм служил във войската. Винаги съм удрял по главата или в корема и добре си живеех на тоя свят. А ако ме бухнеше някой, веднага разбирах, че е някой големец… В нашия Египет — дано боговете не го изоставят никога! — е много тясно: град до град, къща до къща, човек до човек. Който иска да се движи някак си сред тая тъпканица, трябва да налага хората по главите.

— Ти женен ли си? — попита князът.

— Пфу! Когато има жена и място за човек и половина, тогава съм женен, но иначе съм ерген. Нали съм служил във войската! Оттам зная, че жената е добра веднъж на ден, и то не винаги. Пречи.

— Не би ли постъпил на служба при мене? Няма да съжаляваш…

— Извинете, ваше достойнство, аз веднага разбрах, че вие може би командувате полк, въпреки младото ви лице. Но аз няма да постъпя на служба при никого. Аз съм свободен рибар; дядо ми е бил пастир в Долен Египет, а родът ни произхожда от хиксосите. Говорят наистина, че глупавото египетско селячество произхождало от нас, но мене ме надува смях от това. Селянин и хиксос, ваше достойнство, са нещо като вол и бик. Селянинът може да върви зад ралото или пред ралото, но хиксосът няма да служи на никого. Освен във войската на негово величество, защото е войска.

Развеселеният лодкар бъбреше непрекъснато, но князът не го слушаше вече. В мислите му все по-силно крещяха много болезнени въпроси, мъчителни, защото бяха съвсем нови. Значи, тия островчета, край които плаваше, спадаха към неговите имения? … Чудно нещо! Той съсем не знаеше къде се намират и как изглеждат чифлиците му. Значи, от негово име Дагон е обложил селяните с нови данъци, а това необикновено раздвижване, което сам бе наблюдавал, като минаваше край бреговете, се е дължало на събирането на тия данъци?… Изглежда, че селянинът, когото биеха на брега, е нямал с какво да плати. Децата, които плачеха така горчиво в лодката, са били продадени по драхма на глава за цяла година. А жената, която бе нагазила до кръста във водата и проклинаше, е била майка им…

„Жените са много неспокойни — каза си князът. — Сара е най-спокойната между тях, а другите много обичат да дрънкат, да плачат и да крещят…“

Той си спомни селянина, който успокояваше развълнуваната си жена. Него давеха в реката, а той не се сърдеше; нея не я измъчваха, но въпреки това тя крещеше.

„Да, жените са много неспокойни!… — повтори князът. — Дори моята достопочтена майка… Каква разлика между баща ми и нея! Негово величество не иска и да знае, че съм оставил армията заради едно момиче, но царицата се занимава дори с това, че съм взел в дома си еврейка… Сара е най-спокойната жена, която познавам; затова пък Тафет бъбри, плаче и крещи за четири жени…“

После князът си спомни думите на селянката, че вече четири месеца не са слагали хляб в уста, а зърна и коренчета на лотос. Зърната на лотоса са като маково семе; корените — нищо не струват. Той не би ял това дори три дни поред. Пък и жреците, които се занимават с лекуване, препоръчват разнообразие в храната. Още в училище са го учили, че трябва да редува рибата с месо, пшеницата с фурми, ечемика със смокини. Но да се храниш цял месец със зърна от лотос!… Ами конят, а кравата?… Конят и кравата обичат сено, а ечемичната ярма трябва да им тикаш насила в гърлото. Навярно и селяните предпочитат да се хранят с лотосови зърна, а пшеничните или ечемични питки, рибата и месото не са им вкусни. Нали най-набожните жреци и чудотворци никога не докосват месо, нито пък риба.

Изглежда, че сановниците и синовете на владетелите се нуждаят от месо, както лъвовете и орлите, а селяните — от трева, както волът.

Само че… това потапяне във водата заради данъци?… Е, колко пъти той е натиквал под водата свои другари, когато са се къпали заедно; дори сам се е гмуркал в нея… И какъв смях е падал! Гмуркането — та това е забава. А колкото до побоя с тояги — малко ли и него са били с тояги в училище?… Вярно, боли, но, изглежда, не всекиго го боли. Когато биеш кучето, то вие и хапе, но волът няма дори да се обърне. Така и когато бият големец, ще го боли, но селянинът вика само за да се накрещи по тоя случай. Дори не всички викат, а войниците и офицерите пеят, когато ги налагат с тояги.

Тия мъдри мисли обаче не успяха за заглушат малкия, но досаден смут в сърцето на престолонаследника. Та нали арендаторът му Дагон беше наложил неправилен данък, който селяните вече не можеха да плащат!

Сега князът вече не мислеше за селяните, а за майка си. Тя сигурно знае как финикиецът стопанисва именията му. Какво ли ще каже на сина си по тоя повод? Как ще го погледне? И как иронично ще се усмихне!… А не би била жена, ако не му напомни:

— Казах ли ти, Рамзес, че тоя финикиец ще разори имотите ти?…

„Ако тия изменници, жреците, ми бяха дали днес двадесет таланта — помисли князът, — още утре бих изгонил Дагон и тогава селяните ми нямаше да бъдат налагани с тояги, нямаше да ги потапят във водата, а майка ми нямаше да се шегува с мене… Една десета… една стотна част от богатствата, които лежат в храмовете и насищат алчните очи на бръснатите глави, биха ме направили за дълги години независим от финикийците човек…“

В тоя миг в душата на Рамзес блесна една крайно странна мисъл: че между селяните и жреците съществува някакъв дълбок антагонизъм.

„По вина на Херхор — помисли той — се обеси оня селянин на границата на пустинята… Два милиона души от египетското простолюдие работят непосилно, за да издържат жреците и храмовете… Ако имотите на жреците бяха собственост на фараона, аз нямаше да бъда принуден да заемам петнадесет таланта и селяните ми нямаше да бъдат потискани така страшно… Ето откъде произлизат нещастията на Египет и слабостта на неговите царе!…“

Князът чувствуваше, че селяните са онеправдани и му стана много леко, когато откри, че причината за това зло са жреците. Дори наум не му дойде, че мнението му може да е погрешно и несправедливо.

Впрочем той не съдеше — само се възмущаваше. А гневът на човека никога не се насочва срещу самия него, както гладната пантера не яде собственото си тяло, а върти опашка, свива уши и се озърта за жертва.