Болеслав Прус
Фараон (12)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Свърши се месец тот и започна месец паофи — втората половина на юли. Водата на Нил от зеленикава стана бяла, после червена и продължаваше да приижда. Царският водомер в Мемфис се напълни на височина почти колкото два човешки боя, а Нил растеше всеки ден с две педи. Най-ниските земи бяха вече залени, от по-високите бързаха да приберат лена, гроздето и един от видовете памук. Където сутринта беше още сухо, надвечер плискаха вълни.

Като че ли някакъв буен, невидим вихър бушува в дълбините на реката. Пори той по нея широки лехи, изпълва браздите с пяна, после изравнява за малко водната повърхност и пак я завърта в бездънни вирове.

Сетне отново пори, отново изравнява, върти, пори нови планини от вода, нови ивици пяна и непрекъснато повдига разшумялата се река, непрекъснато завладява нови късове земя. Тук-там като достигне някаква граница, водата я прехвърля в миг, нахлува в низината и образува лъскаво езерце там, където преди малко е имало превърнала се в прах суха трева.

При все че прииждащата вода все още не достигаше най-високото си равнище, цялото крайбрежие беше вече заляно. С всеки час някакъв малък чифлик, разположен на височина, заприличваше на остров, отначало отделен от съседните само с тесен канал, който постепенно се разширяваше и все повече се откъсваше от тях. Често хората, излезли от работа в полето пеш, се връщаха с лодки.

Все повече лодки и салове се появяваха по Нил. Някъде ловяха с мрежи риба, другаде превозваха реколтата до хамбарите или размучалия се добитък до оборите или пък правеха посещения на познатите си, та със смях и провиквания да ги уведомят, че Нил приижда (което всъщност виждаха всички.) Понякога струпалите се като ято патици лодки се разпръсваха на всички страни пред някой широк сал, който возеше от Горен Египет надолу огромни каменни късове, извадени от крайбрежните кариери.

Във въздуха, докъдето можеше да чуе човешко ухо, се носеше шумът на прииждащата вода, крясъците на изплашените птици и веселите песни на хората. Нил приижда, ще има много хляб!

През целия този месец се водеше следствие по нападението срещу дома на престолонаследника. Всяка сутрин една лодка с чиновници и милиция спираше пред някое имение. Откъсваха хората от работа, обсипваха ги с коварни въпроси, биеха ги с тояги. А надвечер в Мемфис се връщаха две лодки: едната с чиновниците, другата с арестуваните.

По тоя начин бяха задържани няколкостотин души, половината от които не знаеха нищо, а другата половина я заплашваше затвор или няколко години работа в каменните кариери. Обаче не можаха да узнаят нищо нито за ръководителите на нападението, нито за оня жрец, който бе склонил народа да се разотиде.

В характера на княз Рамзес бяха съчетани необикновено противоречиви черти. Той беше буен като лъв и упорит като вол. Но освен това притежаваше голям ум и дълбоко чувство за справедливост.

Затова, като видя, че воденото от чиновниците следствие не дава никакви резултати, един ден той отиде в Мемфис и заповяда да отворят затвора.

Затворът беше построен на един хълм, заобиколен от висока стена. Състоеше се от много каменни, тухлени или дървени постройки. В по-голямата си част тия постройки бяха само входове на затвори или жилища на пазачите. Затворниците живееха в подземия, издълбани във варовиковите скали.

Когато престолонаследникът прекрачи портата, забеляза групичка жени, които миеха и хранеха някакъв затворник. Тоя подобен на скелет човек седеше гол на земята, а ръцете и краката му бяха пъхнати в четири отвора на една квадратна дъска, която заместваше веригите.

— Отдавна ли се мъчи така тоя човек? — попита князът.

— От два месеца — отвърна надзирателят.

— И още дълго ли ще трае това?

— Още един месец.

— Какво е сторил?

— Обидил един чиновник, който събирал данъци. Князът се обърна и видя друга група жени и деца.

Между тях имаше и един стар човек.

— Това затворници ли са?

— Не, достойни господарю. Това е семейството на престъпник, който ще бъде удушен… Ето, водят го вече към килията… А те чакат да приберат трупа му — каза надзирателят.

После се обърна към групата и рече:

— Още малко търпение, мили хора, ей сега ще получите трупа.

— Много ти благодарим, благородни господарю — отвърна старият човек, навярно баща на осъдения. — Излезли сме от къщи още снощи, ленът ни остана на нивата, а пък реката приижда!…

Князът побледня и се спря.

— Знаеш ли — обърна се той към надзирателя, — че имам право да помилвам?

— Да, ерпатре — отговори надзирателят и се поклони, а после добави: — Според законите, като спомен за пребиваването ти на това място, сине на слънцето, осъдените за нарушение на религията или на държавния ред, но с добро поведение затворници трябва да получат помилване. Списък на тия хора ще бъде представен пред вашите нозе в срок от един месец.

— А тоя, когото ще удушат сега, няма ли право да се възползува от моята милост?

Надзирателят разпери ръце и се поклони мълчаливо.

Тръгнаха по-нататък. Минаха през няколко двора. В дървени клетки върху голата земя седяха натъпкани осъдените на затвор престъпници. В една от сградите се чуваха ужасни викове: биеха някого, за да изтръгнат признания.

— Искам да видя обвинените в нападението срещу моя дом — каза дълбоко развълнуван престолонаследникът.

— Те са повече от триста души — отвърна надзирателят.

— Подберете няколко, които по ваше мнение са най-виновни, и ги разпитайте в мое присъствие. Не желая обаче да знаят кой съм.

Отвориха помещението, в което се водеха следствията, и престолонаследникът влезе вътре. Той накара следователя да заеме обикновеното си място, а сам седна зад една колона.

След малко обвиняемите почнаха да влизат поединично. Всички бяха страшно отслабнали, с дълги бради и коси, а очите им изразяваха състояние на някаква тиха лудост.

— Дутмоз — обърна се следователят към един от тях, — разкажи как нападнахте дома на достойния ерпатър?

— Ще кажа истината, както пред съда на Озирис. Това стана вечерта в деня, когато трябваше да почне прииждането на Нил. Жена ми каза: „Ела, старо, да се изкачим на хълма; оттам може по-добре да се види сигналът от Мемфис.“ И ние се изкачихме на хълма, откъдето по-лесно може да се види сигналът от Мемфис. Тогава при жена ми се приближи някакъв войник и й каза: „Ела с мене в оная градина, там ще намерим грозде, пък и нещо друго.“ И жена ми отиде в градината с тоя войник, а аз изпаднах в силен гняв. Надничах през зида, но не мога да кажа дали са хвърляли камъни, защото поради дърветата и тъмнината не видях нищо.

— Ами ти как можа да пуснеш жена си с тоя войник? — попита следователят.

— Прощавайте, ваше достойнство, но какво можех да направя? Ами че аз съм само селянин, а той военен, войник на негово величество…

— А видя ли жреца, който ви говори? — Това не беше жрец — отвърна селянинът дълбоко убеден. — Това сигурно беше сам бог Нум, защото излезе от стъблото на едно смокиново дърво и имаше глава на овен.

— Ти видя ли, че беше с глава на овен?

— Прощавайте, но аз не помня много добре дали съм видял, или така приказваха хората. Очите ми бяха помътени от безпокойство за моята жена.

— Ти хвърля ли камъни в градината?

— Защо да хвърлям, повелителю на живота и смъртта? Ако улучех жена си, щях да си създам тревоги за цяла седмица, а ако ударех войника, такъв юмрук щях да получа в корема, че езикът ми би изскочил. Ами че аз съм само селянин, а той войник на безсмъртния ни господар.

Престолонаследникът направи знак иззад колоната. Изведоха Дутмоз, а въведоха Анупа. Той беше нисък селянин и по гърба си още имаше белези от ударите.

— Кажи, Анупа — започна отново следователят, — как стана нападението на градината на престолонаследника?

— Око на слънцето — отвърна селянинът, — блюдо на мъдростта, ти знаеш най-добре, че аз не съм участвувал в нападението. При мене само дойде един съсед и ми казва: „Анупа, ела да отидем горе на хълма, че Нил приижда.“ А аз му казвам: „Наистина ли приижда?“ А той ми казва: „Ти си по-глупав от осел, защото оселът би чул музиката на хълма, а ти не я чуваш.“ А пък аз му отговарям: „Глупав съм, защото не съм се учил да пиша; само че извинявай, но какво общо има музиката с прииждането на Нил?“ А той отговаря: „Ако Нил не прииждаше, хората нямаше защо да се радват, да свирят и да пеят.“ Тогава отидохме, ваша справедливост, на хълма, а там вече бяха разгонили музиката и хвърляха камъни в градината…

— Кой хвърляше?

— Не можах да разбера. Не приличаха на селяни. Приличаха по-скоро на нечисти парасхити, които порят умрелите, за да ги балсамират.

— А жреца видя ли?

— Извинете, ваша бдителност, но това не беше жрец, а навярно някакъв дух, който пази дома на престолонаследника… да живее вечно!…

— Защо дух?

— Защото понякога го виждах, а понякога изчезваше от очите ми.

— Да не би да са го закривали хората?

— Разбира се, че понякога го закриваха хората. Но затова пък беше ту по-висок, ту по-нисък.

— Да не би да се е изкачвал нависоко и да е слизал оттам?

— Сигурно се е изкачвал и слизал, но може би се е правил по-висок или по-нисък, защото той беше велик чудотворец. Едва каза: „Ей сега Нил ще придойде“ — и Нил веднага почна да приижда.

— А ти хвърляше ли камъни, Анупа?

— Как ще посмея да хвърлям камъни в градината на престолонаследника?… Та аз съм прост селянин и ръката ми ще изсъхне до лакътя за такова кощунство!

Князът заповяда да се прекъсне следствието. А когато изведоха обвинените, той се обърна към следователя:

— Значи, тия хора спадат към най-виновните?

— Ти каза истината, господарю — отвърна следователят.

— В такъв случай още днес всички трябва да бъдат освободени. Хората не могат да бъдат затваряни за това, че са искали да се убедят дали свещеният Нил приижда, или защото са слушали музика.

— Върховна мъдрост говори през твоите уста, ерпатре — каза следователят. — Заповядано ми бе да намеря най-виновните и аз избрах тия, които заварих. Но аз нямам право да им върна свободата.

— Защо?

— Погледнете, ваше достойнство, тоя сандък. Той е пълен с папируси, на които са написани актовете по делото. Всеки ден съдията в Мемфис получава рапорти по хода му и докладва на негово величество. Какво ще стане с труда на толкова учени писари и висши санов-ници, ако обвиняемите бъдат освободени.

— Но те са невинни! — извика престолонаследникът.

— Нападение е имало, значи, имало е и престъпление. А където има престъпление, там трябва да има престъпници; който пък е попаднал в ръцете на властта и е вписан в актовете, той не може да си отиде току-така. В кръчмата човек пие и плаща; на пазара продава нещо и купува; на нивата сее и жъне; в гроба получава благословията на умрелите си прадеди. Как може тогава тоя, който е попаднал в съда, да се върне без нищо, като пътник, който се спира на половината път и тръгва обратно за къщи, без да достигне целта?

— Мъдри са твоите думи — отвърна престолонаследникът. — Кажи ми обаче: и негово величество ли няма право да освободи тия хора?

Следователят скръсти ръце и наведе глава.

— Той, равният на боговете, може да направи всичко, което поиска: да освободи обвиняеми, дори осъдени, дори да изгори актове по дело, което би било светотатство, ако бъде направено от обикновен човек.

Князът се сбогува със следователя и нареди на надзирателя по-добре да храни за негова сметка обвинените в нападението. После, силно развълнуван, отплува на другия бряг на реката, която непрекъснато се разширяваше, и отиде в двореца, за да моли фараона да прекрати това нещастно дело.

Тоя ден обаче негово величество участвуваше в много религиозни церемонии и се съвещаваше с министрите, та престолонаследникът не можа да се види с него. Тогава Рамзес отиде при върховния писар, който след министъра на войната имаше най-голямо влияние в двора. Тоя стар чиновник, жрец в един от храмовете в Мемфис, го прие учтиво, но студено, а като го изслуша, отвърна:

— Учуден съм, че ваше височество иска да безпокои с такива неща нашия господар. Това е все едно да се иска милост за скакалците, които са нападнали нивите…

— Но това са невинни хора!…

— Ние, ваше достойнство, не можем да знаем това, защото за вината и невинността решават законът и съдът. Но за мене едно е сигурно: държавата не може да търпи да бъде нападана нечия градина и особено да се вдига ръка върху собствеността на престолонаследника.

— Ти говориш справедливо, но… къде са виновниците?… — попита младежът.

— Където няма виновни, трябва да има поне наказани. Не вината, а наказанието, което следва след престъплението, учи другите, че те не бива да вършат това.

— Виждам — прекъсна го престолонаследникът, — че ваше достойнство няма да подкрепи молбата ми пред негово величество.

— Мъдрост се лее от устата ти, ерпатре — отговори сановникът. — Аз никога не ще мога да дам на моя господар съвет, който би изложил на риск авторитета на властта…

Князът се върна у дома си изтерзан и в пълно недоумение; чувствуваше, че няколкостотин души страдат несправедливо, но виждаше, че не може да ги спаси, както не би могъл да измъкне човек, върху когото е паднал обелиск или колона от някой храм.

„Твърде слаби са ръцете ми, за да могат да повдигнат такава грамада“ — мислеше той с потисната душа.

И за пръв път почувствува, че съществува някаква сила, много по-мощна от неговата воля: това беше държавният интерес, на който се подчиняваше дори всемогъщият фараон и пред който той, престолонаследникът, трябваше да се преклони!

Настъпи нощ. Рамзес заповяда на прислугата да не допуска никого при него. Той се разхождаше самотен по терасата на вилата и мислеше:

„Страшно нещо!… Там пред мен се разстъпиха непобедимите полкове на Нитагер, а тук — надзирателят на затвора, следователят и върховният писар ми препречват пътя… Какво представляват те?… Жалки слуги на моя баща (да живее вечно!), който всеки миг може да ги свали до положение на роби и да ги изпрати в каменните кариери. И защо пък баща ми да не помилва невинните?… Държавата ли иска така?… Но какво е това държавата?… Какво яде тя, къде спи, къде са ръцете й и мечът, от който се боят всички?…“

Той погледна към градината и видя между дърветата, на върха на хълма, двата грамадни силуета на пилоните, върху които пламтяха факлите на стражата. И тогава му хрумна мисълта, че стражата никога не спи и че пилоните никога не ядат, а все пак съществуват. Вековечните пилони, могъщи като властелина, който ги е издигнал, като Рамзес Велики. Да разклатиш тия сгради и стотиците подобни на тях, да измамиш тая стража и хилядите други като нея, които бдят за безопасността на Египет, да проявиш непослушание спрямо законите, оставени от Рамзес Велики и от други още по-големи от него властелини и осветени от признанието на двадесетте династии.

За пръв път през живота му в душата на княза почна да се очертава някакво неясно, но огромно понятие — държавата. Държавата е нещо по-величествено от храма в Тива, по-голямо от пирамидата на Хеопс, по-старо от подземието на сфинкса, по-трайно от гранита… В тая необятна, макар невидима сграда хората са като мравки в скална пукнатина, а фараонът — като някакъв пътуващ архитект, който едва е успял да сложи един камък в стената и вече си отива. А стените растат от поколение на поколение и строежът продължава.

Никога досега той, синът на фараона, не беше се чувствувал толкова нищожен, както в тоя миг, когато погледът му блуждаеше в нощния час над Нил, между пилоните на фараоновия дворец и неясните, но величествени силуети на храмовете в Мемфис.

Внезапно между дърветата, чиито клони достигаха до терасата, се обади глас:

— Зная твоята грижа и те благославям. Съдът няма да освободи обвинените селяни. Но делото може да се прекрати и те да се върнат в мир по домовете си, ако управителят на твоя чифлик се откаже да поддържа жалбата си за нападението.

— Значи, моят управител е подал жалба?… — попита учуден князът.

— Ти каза истината. Той я подаде от твое име. Но ако не дойде в съда, няма да има пострадал; а където няма пострадал, няма и престъпление.

Храстите зашумоляха.

— Стой! — извика Рамзес. — Кой си ти?

Никой не отговори. На княза само се стори, че в светлината на факлата, запалена на долния етаж, се мярна гола глава и кожа на пантера.

— Жрец?… — прошепна престолонаследникът. — Но защо се крие?…

Ала в същия миг съобрази, че тоя жрец би понесъл тежка отговорност, загдето дава съвети, които объркват работите на правосъдието.