Болеслав Прус
Фараон (10)

ДЕВЕТА ГЛАВА

В едно от предградията на Мемфис, на левия бряг на Нил, се намираше чифликът, който престолонаследникът бе предоставил за жилище на Сара — дъщеря та на евреина Гедеон.

Имението обхващаше около двеста декара земя, която образуваше неголям квадрат; той се виждаше от покрива на къщата като на длан. Чифликът се намираше на хълм и бе разделен на четири тераси. Двете най-ниски и най-големи тераси Нил винаги заливаше и бяха предназначени за отглеждане на зърнени храни и зеленчуци. Върху третата тераса, която не винаги биваше заливана от водите, растяха палми, смокини и други овощни дървета. Четвъртата, най-високата тераса, представляваше градина, засадена с маслини, лози, орехи и питомни кестени, сред които се намираше къщата.

Сградата беше двуетажна, дървена и, както обикновено по тия места, имаше тераса, върху която се издигаше платнена шатра. Долу живееше чернокож роб на Рамзес, а горе — Сара със своята сродница и прислужница Тафет. Къщата беше заобиколена с ограда от непечени тухли, а на известно разстояние от оградата имаше постройки за добитък, за ратаите и надзирателите.

Стаите на Сара не бяха големи, но изящно мебелирани. Подът беше покрит с килими, по вратите и прозорците висяха завеси на разноцветни ивици. Имаше и покрити с резба легла и столове, инкрустирани сандъци за дрехи, трикраки и еднокраки масички, а върху тях вази с цветя, тънки и високи кани за вино, красиви кутийки със стъкълца парфюм, златни и сребърни канчета и чаши, фаянсови съдове, бронзови свещници. Всяка, дори най-дребната, вещ или съдинка от тая покъщнина беше украсена с резба или с цветни рисунки, а всяка дреха — с бродерия или ресни.

Десет дни вече Сара живееше в това уединено място; от страх и срам тя се криеше от хората, та почти никой от слугите в чифлика не я виждаше. В стаята си със спуснати завеси на прозорците тя шиеше, тъчеше платно на малък стан или плетеше венци от цветя за Рамзес. Понякога се прокрадваше на терасата, повдигаше предпазливо платното на шатрата и надничаше към Нил, осеян с лодки, в които весларите пееха весели песни. Или вдигаше очи и гледаше тревожно сивите пилони на царския дворец, който се издигаше мълчалив и мрачен на отвъдния бряг на реката. Тогава отново побягваше при работата си и повикваше Тафет.

— Стой тук, лельо — казваше тя, — какво правиш долу?…

— Градинарят донесе плодове, а от града пратиха хляб, вино, птици; трябваше да ги приема.

— Стой тук и разговаряй с мене, защото ме е страх.

— Какво глупавичко дете си ти! — отвръщаше засмяно Тафет. — И мен първия ден страхът ме дебнеше от всеки ъгъл, но откак излязох зад оградата, всичко мина. От кого да се боя тук, където всички падат на колене пред мен? А пък пред теб — сигурно ще застават с главата надолу!… Излез в градината, тя е хубава като рай… Погледни към нивите, където прибират пшеницата… Седни в украсената с резба лодка. Нейните гребци чезнат от копнеж да те видят и да те разходят по Нил…

— Страх ме е…

— От какво?

— И аз не зная. Докато шия, мисля, че се намирам в нашата долина и че всеки миг ще влезе баща ми. Но когато вятърът повдигне завесата на прозореца и погледна отвисоко тая огромна… огромна страна, струва ми се… знаеш ли какво?… Че ме е грабнал орел и ме е отнесъл в гнездото си, върху скала, откъдето не може да се слезе…

— Ех, и ти… ти! Да видиш само каква вана изпрати днес князът, медна вана!… А какъв триножник за огнището, какви съдове, шишове!… Знаеш ли, днес насадих две квачки, та скоро ще имаме пиленца…

След залез слънце, когато никой не можеше да я види, Сара ставаше по-смела. Тогава тя излизаше на терасата и гледаше към реката. Но щом отдалече се зададеше лодка, осветена с факли, които хвърляха върху черната вода кървави и огнени ивици, Сара притискаше с две ръце бедното си сърце, което тръпнеше като хваната птичка. Оттам плаваше към нея Рамзес, но тя не беше в състояние да каже какво става в душата й: дали радост я изпълва, че иде красавецът, с когото се запозна в долината, или тревога, че пак ще види великия владетел и господар, който така убиваше смелостта й.

Един ден, вечерта срещу събота, в чифлика дойде бащата на Сара. Той идваше за пръв път, откак тя бе заживяла тук. Сара със сълзи на очи се втурна към него; после сама изми краката му, а върху главата му изля благовония, като през цялото време го обсипваше с целувки. Гедеон имаше прошарена коса и сурови черти. Беше облечен с дълга до глезените риза, обшита отдолу с пъстра шевица; върху ризата носеше жълт кафтан без ръкави, нещо като наметало, което покриваше гърдите и плещите. На главата — малка шапка, която се стесняваше към върха.

— Дойде ли?… Дойде! — викаше Сара и отново почваше да целува ръцете, лицето и косата му.

— И аз сам се чудя, че съм тук! — отговори тъжно Гедеон. — Трябваше да се промъкна в градината като крадец. По пътя от Мемфис ми се струваше, че всички египтяни ме сочат с пръст, всеки евреин ме заплюва…

— Но нали, татко, ти сам ме даде на княза?… — прошепна Сара.

— Дадох те, защото какво друго можех да сторя? Всъщност на мене само ми се струва, че ме сочат с пръст и заплюват. Всеки познат египтянин ми се покланя толкова по-ниско, колкото по-висок пост заема. Откак си тук, нашият господар, Сезофрис, реши, че трябва да ми разшири къщата; господарят Хайрес ми подари делва от най-доброто вино, а нашият достоен номарх сам лично изпрати при мен свой доверен слуга да пита за здравето ти и дали не бих се съгласил да стана управител на имение при него.

— А евреите?

— Какво евреите!… Те знаят, че не съм те отстъпил доброволно. От друга страна, всеки би искал да упражнят върху него такова насилие. Нека всички ни съди бог. Я по-добре ми кажи как си ти.

— В лоното на Авраама няма да й бъде по-добре — намеси са Тафет. — Цял ден ни носят плодове, вино, хляб и месо, всичко, което душата пожелае. А пък каква вана имаме!… Цялата медна. И какви съдове за кухнята!…

— Преди три дни — прекъсна я Сара — тук при мен дойде финикиецът Дагон. Аз не исках дори да го видя, но той толкова настояваше…

— Подари ми златен пръстен — отново се намеси Тафет.

— Той ми каза — продължи Сара, — че наема земи при моя господар, подари ми две гривни за краката, обици с бисери и кутийка благовония от страната Пунт.

— И защо ти подари всичко това?

— За нищо. Само ме помоли да мисля за него с добро чувство и някога да кажа на господаря ми, че Дагон му е най-верен слуга.

— Ти много скоро ще събереш цял сандък с обици и гривни — отговори Гедеон с усмивка. — Ех — прибави той след малко, — събери бързо голямо богатство и да избягаме в нашата земя, защото тук винаги ни застрашава опасност. В опасност сме, когато ни е зле, но в още по-голяма опасност сме, когато ни е добре.

— Но какво би казал моят господар? — попита тъжно Сара.

Бащата поклати глава.

— Няма да мине и година и твоят господар ще те изостави, а други ще помогнат за това. Ако беше египтянка, можеше да те прибере в дома си, но еврейка…

— Ще ме изостави ли? — повтори Сара с въздишка.

— Защо да се безпокоим за бъдещето, което е в ръцете на бога! Дойдох да прекарам с тебе съботата!…

— Аз пък имам великолепна риба, месо, питки и кашерно^[1] вино — бързо се намеси Тафет. — А в Мемфис купих един седмосвещник и восъчни свещи… Вечерята ще бъде по-хубава от вечерята на самия господар Хайрес.

Гедеон излезе с дъщеря си на терасата. Когато останаха сами, той й рече:

— Тафет ми каза, че постоянно си стояла в къщи. Защо? Трябва да излизаш поне в градината.

Сара трепна.

— Страх ме е — прошепна тя.

— Защо ще те е страх в собствената ти градина?… Ами че ти си тук господарка, високопоставена…

— Веднъж излязох денем в градината… Видяха ме някакви хора и почнаха да говорят помежду си: „Вижте я, тази е еврейката на престолонаследника, заради нея прииждането на Нил закъснява!…“

— Глупци — каза Гедеон. — Неведнъж Нил е закъснявал с цяла седмица. Тогава засега излизай вечер.

Сара трепна още по-силно.

— Не искам… не искам! — извика тя. — Друг ден излязох вечер, ей там, между маслиновите дървета. Изведнъж от една странична пътека се показаха като сенки две жени… Уплаших се и поисках да избягам… Но едната от тях, по-младата и по-ниската, ме хвана за ръката и каза: „Не бягай, искаме да те видим…“ А втората, по-възрастна и по-висока, застана на няколко крачки от мене и ме погледна в очите… Ах, татко, помислих, че ще се превърна в камък… Каква беше тая жена… какъв беше тоя поглед!…

— Кои може да са били? — попита Гедеон.

— По-възрастната приличаше на жрица.

— И нищо ли не ти каза?

— Нищо. Едва когато си тръгнаха и се скриха зад дърветата, като че ли чух гласа на по-възрастната, която издума само тия думи: „Наистина е красива…“

Гедеон се замисли.

— Възможно е — каза той — да са били някои високопоставени жени от двореца…

Слънцето вече залязваше, а по двата бряга на Нил се събираха големи тълпи хора и чакаха нетърпеливо сигнала за прииждането на реката, което наистина беше закъсняло. От два дни вече духаше вятър откъм морето и реката позеленя: слънцето бе отминало звездата Сотис^[2], но в кладенеца на жреците в Мемфис водата не се издигна дори с един пръст. Хората се бяха разтревожили още повече, защото според вестите в Горен Египет прииждането вървяло правилно и дори имало изгледи то да бъде много добро.

— Какво тогава му пречи при Мемфис? — питаха се загрижените земеделци, очакващи с копнеж сигнала.

Когато на небето се показаха звезди, Тафет покри масата в трапезарията с бяла покривка, сложи седмосвещника със запалени свещи, нареди столовете и съобщи, че веднага ще поднесе празничната съботна вечеря.

Тогава Гедеон покри главата си и като вдигна над масата двете си ръце, заговори с оправен към небето поглед:

— Боже на Аврааме, Исаака и Якова, ти, който изведе нашия народ от египетската земя, който даде отечество на робите и изгнаниците, който сключи вечен съюз със синовете на Юда… Боже Йехова, боже Адонаи, позволи ни да приемем без грях плодовете на враждебната земя, изтръгни ни от тъгата и страха, в които потънахме, и ни върни при бреговете на Йордан, които напуснахме за твоята слава…

В тоя момент иззад оградата се чу глас:

— Негово достойнство Тутмозис, най-верният слуга на негово величество и на престолонаследника…

— Да живее вечно!… — обадиха се няколко гласа от градината.

— Негово достойнство — започна пак първият глас — изпраща поздравите си на най-прелестната роза на Ливан!

Когато гласът млъкна, прозвучаха звуци на арфа и флейта…

— Музика!… — извика Тафет и плесна с ръце. — Ще празнуваме съботата с музика…

Сара и баща й, отначало уплашени, се разсмяха и седнаха на масата.

— Нека си свирят — каза Гедеон, — няма да си загубим апетита от музиката им.

Флейтата и арфата изсвириха един пасаж, след това запя тенор:

„Ти си най-красивото от всички момичета, които се оглеждат във водите на Нил. Косата ти е по-черна от перата на гарван, очите ти гледат по-нежно от очите на сърна, която тъжи за своето сърненце. Снагата ти е като ствол на палма, а лотосът би завидял на твоята прелест. Гърдите ти са като гроздове, от чийто сок се опиват царете…“

Отново се обадиха флейтата и арфата, а след тях песента продължи:

„Ела и легни в градината. Слугите ще ти поднесат безброй блюда и най-различни напитки. Ела, ще отпразнуваме тази нощ и зората, която ще настъпи след нея. В моята сянка, в сянката на смокинята, която ражда сладки плодове, твоят любим ще легне от дясната ти страна; а ти ще го опияниш и ще бъдеш послушна на всичките му желания…“

Флейтата и арфата прозвучаха отново, а след тях — песента:

„Аз съм мълчаливият разум, никога не приказвам за това, което виждам, и не развалям сладостта на своите плодове с празна бъбривост…“^[3]