По време на службата му във Виетнам основната задача на Бош беше да води войната в мрежата от тунели под селата в провинция Ку Чи, да влиза в мрака, който наричаха „черното ехо“, и да излиза навън жив. Но работата в тунелите свършваше бързо и той прекарваше дните между отделните мисии в храстите, сражавайки се и чакайки под покрова на джунглата. Веднъж заедно с неколцина други останаха откъснати от частта си и Бош прекара нощта, седнал сред тръстиката, опрял гръб в гърба на едно момче от Алабама на име Донъл Фредрик и заслушан в стъпките на обикалящите наоколо виетнамски бойци. Те седяха и чакаха всеки момент да ги открият. Не можеха да направят нищо друго, а врагът бе прекалено многоброен, за да се бият с него. Затова чакаха и минутите се точеха като часове. Всички оцеляха, макар че по-късно Донъл загина в окопите от директно попадение на минохвъргачка — приятелски огън. Бош винаги беше смятал, че онази нощ в тръстиката е преживял истинско чудо.

Понякога си я спомняше, когато бе сам по време на наблюдение на заподозрян или изпаднеше в напрегнато положение. Мислеше си за нея и сега, докато седеше по турски, облегнат на едно от евкалиптовите дървета на десетина метра от самоделната палатка на бездомника Джордж. Над дрехите си беше облякъл зеленото найлоново пончо, което винаги държеше в багажника на служебната си кола. Беше се запасил също с шоколад „Харши“ с бадеми — същия, какъвто някога си носеше в джунглата. И подобно на онази нощ във високата тръстика, не бе помръдвал, както му се струваше, от часове. Беше тъмно, през листака над главата му се процеждаха единствено бледите лунни лъчи. Той чакаше. Искаше му се да запали цигара, но не можеше да си позволи огънчето й да го издаде в мрака. От време на време му се струваше, че чува Едгар да се движи или да се намества на двайсетина метра от дясната му страна, но не бе сигурен, че е той, а не някой елен или минаващ наблизо койот.

Джордж му беше казал, че има койоти. Когато го бе оставил на задната седалка в колата на Киз, за да го откарат в хотела, където щяха да го настанят, старецът го предупреди. Но Бош не се страхуваше от койоти.

Скитникът не се беше дал лесно. Бе убеден, че са там, за да го върнат в Камарило. А истината беше, че той би трябвало да се върне там, но в лудницата нямаше да го приемат, не и без предписание от държавен лекар. Вместо това щеше да прекара две нощи в хотел „Марк Твен“ в Холивуд. Мястото не беше лошо. Бош бе живял там повече от година, докато възстановяваха къщата му. Най-лошата стая в хотела несравнимо превъзхождаше мушамата сред гъсталака. Но детективът знаеше, че Джордж може и да не смята така.

Към единайсет и половина движението по „Мълхолънд“ оредя до една кола на всеки пет минути. Бош не можеше да вижда автомобилите заради склона и гъстия храсталак, но ги чуваше и виждаше фаровете, които осветяваха листака над него. Сега беше нащрек, защото през последните петнайсет минути една кола бе минала оттам на два пъти. Чувстваше, че е една и съща, защото двигателят задавено бучеше, за да компенсира бавните обороти.

А сега се връщаше за трети път. Доловил познатото буботене на двигателя, детективът напрегнато се заслуша и този път чу изскърцването на гуми по чакъл. Колата спираше отстрани на пътя. След няколко мига двигателят млъкна и последвалата тишина беше нарушена единствено от отварянето и захлопването на вратата. Макар бедрата и коленете да го боляха, Бош бавно се надигна и се приготви. Втренчи се в мрака към скривалището на Едгар надясно, но не видя нищо. После вдигна поглед към склона и зачака.

След малко лъч от джобно фенерче прониза храсталака. Светлината бе насочена надолу и се люлееше насам-натам, докато собственикът на фенерчето бавно се спускаше към мушамения заслон. Под пончото си Бош стисна пистолета в една ръка и фенерчето в другата, допрял палец до копчето и готов да го включи.

Светлината замръзна на едно място. Детективът предположи, че човекът е открил мястото, където би трябвало да се намира сакът. След миг на вероятно колебание лъчът се вдигна нагоре и започна да обхожда гората, минавайки през Бош за стотна от секундата. Но не се върна обратно. Вместо това се спря върху синята мушама, както беше предполагал и Хари. Светлината започна да се приближава и човекът се препъна, докато вървеше към дома на Джордж. Няколко мига по-късно Бош видя, че лъчът заобикаля зад мушамата. Обля го нова вълна от адреналин. Мислите му за пореден път се върнаха към Виетнам. Този път си спомни за тунелите. За сблъсъка с врага в мрака. За страха и възбудата, които носеше той. Бе признал сам пред себе си тази възбуда едва след като оцеля невредим. И стана ченге в опит отново да я открие.

Бош бавно се приповдигна. Надяваше се коленете му да не пропукат. Бяха оставили сака под мушамата, след като го напълниха със смачкани вестници. Детективът започна да се придвижва колкото можеше по-тихо зад навеса. Трябваше да се приближи отляво. Според плана Едгар щеше да се промъкне отдясно, но все още бе прекалено тъмно, за да го види.

До целта му вече оставаха около три метра и можеше да чуе възбуденото дишане на човека под мушамата. Разнесе се звук от отваряне на цип, последван от остро изсумтяване.

— По дяволите!

Бош бързо се приближи. Беше познал мъжкия глас в момента, в който заобиколи откритата страна на заслона и едновременно вдигна пистолета и фенерчето изпод пончото си.

— Не мърдай! Полиция! — извика той и включи фенерчето. — Добре, сега излез оттам, Пауърс.

Почти в същия миг от дясната му страна Едгар включи собственото си фенерче.

— Какво, по…? — понечи да каже младият детектив.

Под кръстосаните лъчи беше приклекнал полицай Рей Пауърс. В пълна униформа, едрото патрулно ченге държеше в едната си ръка фенерче, а в другата пистолет. Лицето му изразяваше дълбока изненада. Устата му висеше отворена.

— Бош — рече той. — Какво, по дяволите, правиш тук?

— Това е нашата реплика, Пауърс — ядосано отвърна Едгар. — Не разбираш ли, какво направи току-що, скапаняк такъв? Влезе направо в… Какво правиш ти тук, човече?

Пауърс сведе пистолета си и го прибра обратно в кобура.

— Бях… Получи се сигнал. Някой трябва да е видял, че се навъртате наоколо. Казаха, че видели двама мъже да се навъртат наоколо.

Бош заобиколи заслона с насочен напред пистолет.

— Излизай оттам, Пауърс — каза той.

Полицаят се подчини. Бош насочи лъча на фенерчето ек право в лицето му.

— И какъв беше сигналът? Кой е съобщил?

— Просто някакъв тип, който карал по пътя. Трябва да ви е видял, като сте идвали насам. Би ли преместил тази светлина от лицето ми?

Бош не помръдна лъча нито на милиметър.

— И какво после? — попита той. — На кого е съобщил?

Хари знаеше, че след като Райдър го беше оставила тук, работата й бе да паркира на една от съседните улици и да слуша радиостанцията си. Ако имаше такъв сигнал, тя щеше да го чуе и да съобщи на диспечера, че се провежда специална операция.

— На никого. Аз минавах наблизо и той ми даде знак да спра.

— Значи според теб той ти е казал, че току-що е видял двама мъже да влизат в гората, така ли?

— Хм, не. Не, спря ме преди това. Просто досега нямах възможност да проверя.

Бош и Едгар се бяха скрили в гората в два и половина. Знаеха, че тогава Пауърс дори още не е бил застъпил на дежурство. А по това време единствената кола в района бе тази на Райдър. Хари разбираше, че Пауърс ги лъже, и всичко започваше да застава на мястото си. Фактът, че той беше открил трупа, неговият отпечатък на багажника, лютивият спрей по очите на жертвата, причината, поради която бяха развързали китките му. Изясняваха се всички подробности.

— Кога преди това? — попита той.

— Хм, беше веднага след като застъпих. Не си спомням точно часа.

— По светло ли?

— Да, по светло. Би ли преместил шибаната светлина?

Бош за втори път не му обърна внимание.

— И как се казваше човекът?

— Не го питах за името. Просто някакъв тип с ягуар, спря ме на каньона Лоуръл и „Мълхолънд“. Каза ми какво е видял и аз му отвърнах, че ще проверя, когато имам възможност. Затова проверих и видях сака. Реших, че е на онзи мъж в багажника. Четох във вашия бюлетин за колата и багажа, та знаех, че го търсите. Съжалявам, че провалих операцията ви, но трябваше да уведомите шефа на патрулите какво правите. Господи, Бош, накрая наистина ще ослепея.

— Да, провали я, прав си — отвърна детективът и най-после свали фенерчето. Той отпусна и пистолета, но не го прибра в кобура, а продължи да го държи в готовност под пончото. — Ще трябва да се откажем. Пауърс, качвай се горе при колата си. Джери, вземи сака.

Бош започна да се катери зад Пауърс, като не изпускаше патрулното ченге от лъча на фенерчето си. Знаеше, че ако му бяха сложили белезниците долу до заслона, нямаше да успеят да го качат горе заради стръмния склон, а и можеше да окаже съпротива. Затова просто трябваше да го измами. Да го остави да си мисли, че не го подозират.

Когато стигнаха на пътя, Бош изчака Едгар, преди да предприеме следващия си ход.

— Знаеш ли какво не разбирам, Пауърс? — рече той.

— Какво, Бош?

— Не разбирам защо си чакал да мръкне, за да провериш сигнал, който си получил през деня. Казали са ти, че двама подозрителни на вид мъже са влезли в гората, и ти си решил да изчакаш, докато се стъмни, за да провериш сигнала лично.

— Вече ти обясних. Нямах време.

— Това са глупости, Пауърс — каза Едгар.

Бош видя как погледът на ченгето помътнява, когато потъна в себе си, опитвайки се да измисли какво да прави. В този момент Хари отново вдигна пистолета и го насочи между очите му.

— Недей да мислиш толкова много, Пауърс — рече той. — Всичко свърши. А сега не мърдай. Джери?

Едгар мина зад гърба на едрия полицай и извади пистолета му от кобура. Пусна оръжието на земята и рязко дръпна ръката му отзад. Закопча едната му китка, после направи същото и с другата. Когато свърши, вдигна пистолета. На Бош му се струваше, че Пауърс продължава да е потънал в мислите си, вперил празен поглед в нищото. После се върна в действителността.

— Току-що здравата я сплескахте — със сдържана ярост в гласа си рече той.

— Ще видим. Джери, закопча ли го? Искам да повикам Киз.

— Давай. Аз ще пазя този задник. Надявам се да не мърда. Хайде, Пауърс, направи нещо глупаво.

— Майната ти, Едгар! Не знаеш какво направи току-що. Загазил си, приятелче. Здравата си загазил!

Едгар не отвърна нищо. Бош извади от джоба си радиостанцията „Моторола“ и я включи.

— Там ли си, Киз?

— Да. Тук съм.

— Ела при нас. Побързай.

— Идвам.

Бош прибра радиостанцията и тримата зачакаха в тишина. След около минута видяха сините проблясъци от колата на Райдър, която се появи иззад завоя. Когато спря, светлината започна да осветява върховете на дърветата по склона на равни интервали от време. Детективът си помисли, че отдолу, откъм заслона на Джордж, светлината по дърветата може би е изглеждала като че идва от небето. И тогава разбра. Космическият кораб на скитника всъщност беше патрулният автомобил на Пауърс. Отвличането просто бе започнало като полицейска проверка. Пауърс беше изчакал белия ролс на Алайзо навярно на „Мълхолънд“ и каньона Лоуръл, после бе тръгнал след него и когато бяха приближили предварително определения завой, беше включил светлините. Тони сигурно си бе помислил, че е превишил скоростта. И беше спрял.

Райдър паркира зад патрулната кола. Бош се приближи, отвори задната врата и се наведе, за да погледне към нея.

— Какво става, Хари? — попита тя.

— Пауърс. Пауърс е.

— О, Господи!

— Да. Искам двамата с Джери да го откарате. Аз ще ви следвам с неговата кола.

Той се върна при Едгар и Пауърс.

— Добре, да вървим.

— Всички вие вече си загубихте работата — каза Пауърс. — Сами се прекарахте.

— Ще ни разкажеш за това в участъка.

Бош го дръпна за ръката и усети силата му. После двамата с Едгар го натикаха на задната седалка в автомобила на Райдър. Едгар заобиколи и седна до него.

Като гледаше през отворения заден прозорец, Хари му обясни процедурата.

— Вземи му всички вещи и го заключи в някоя от стаите за разпит — каза той. — И непременно му вземи ключа за белезниците. Аз идвам веднага.

Бош захлопна вратата и два пъти почука по покрива. После отиде при патрулната кола, остави сака на задната седалка и седна зад волана. Райдър потегли и той я последва. Двете коли поеха на запад към каньона Лоуръл.

Билетс пристигна след по-малко от час. Тримата детективи вече седяха в бюрото. Бош преглеждаше дневника на разследването, а Райдър си водеше записки в бележника. Едгар беше на пишещата машина. Изражението на лицето на лейтенанта ясно показваше положението. Хари още не бе разговарял с нея. От дома й я беше повикала Райдър.

— Какво се опитваш да ми причиниш? — попита Билетс, забила пронизващия си поглед в Бош.

Неизреченият смисъл на думите й беше, че той ръководи групата и че носи цялата отговорност за този потенциален провал. Бош нямаше нищо против, не само защото бе вярно и справедливо, но и защото след като половин час беше преглеждал дневника на разследването и другите материали, увереността му се бе затвърдила.

— Какво се опитвам да ти причиня ли? Водя ти убиеца.

— Казах ти да проведеш тайно и предпазливо разследване — отвърна Билетс. — Не съм ти казвала да провеждаш някаква недообмислена акция и после да ми водиш тук ченге! Не мога да повярвам, че си го направил.

Билетс нервно се разхождаше насам-натам зад гърба на Райдър без да ги поглежда. В бюрото бяха само те тримата и разярената лейтенантка.

— Пауърс е, лейтенант — каза Бош. — Ако се успокоите, можем…

— А, значи е той? Имате ли доказателства срещу него? Страхотно! В такъв случай веднага ще повикам прокурора и ще напишем обвиненията. Защото наистина се бях притеснила, че тримата сте го довели от улицата с толкова доказателства, колкото да го обвините в неправилно пресичане.

Сега тя отново бе вперила гневен поглед в Бош. Дори беше престанала да се разхожда и стоеше до него. Той й отвърна колкото можеше по-спокойно.

— На първо място решението да го арестуваме беше мое. И си права, че нямаме достатъчно доказателства, за да повикаме прокурора. Но ще ги намерим. Не се съмнявам, че той е убиецът. Той и вдовицата.

— Ами радвам се, че ти не се съмняваш, но ти не си нито прокурорът, нито проклетите съдебни заседатели.

Бош не отговори. Нямаше смисъл. Трябваше да я почака да се поуспокои, за да могат да разговарят разумно.

— Къде е той? — попита Билетс.

— В стая номер три — отвърна Хари.

— Какво казахте на началника на патрулните?

— Нищо. Стана в края на дежурството. Пауърс щеше да вземе сака и после да дойде, за да се отметне. Успяхме да го вкараме, докато почти всички останали още ги нямаше. Паркирах колата му и оставих ключовете в стаята на дежурния. Казах му, че Пауърс ни трябва за извършване на обиск, че ще се нуждаем от униформен полицай, когато разбиваме вратата. Предполагам, че после са го сменили. Доколкото ми е известно, никой не знае, че сме го довели тук.

Билетс се замисли за миг. Когато заговори, вече беше по-спокойна и повече приличаше на жената, която обикновено седеше зад бюрото в стъкления офис.

— Добре, ще ида да донеса малко кафе и да видя дали някой няма да ме пита за него. Когато се върна, подробно ще обсъдим положението и ще видим с какво разполагаме.

Тя бавно се отдалечи към коридора, който водеше към стаята на дежурния. Бош я проследи с поглед, после взе телефонната слушалка и набра номера на офиса на охраната в „Мираж“. Представи се на служителя, който му отговори, и каза, че трябва незабавно да разговаря с Ханк Майер. Когато човекът спомена, че е полунощ, Бош му отвърна, че случаят е спешен и че Майер със сигурност ще иска да му се обади. После му даде всички номера, на които можеха да го открият, и след като затвори, продължи да преглежда дневника на разследването.

— В трета стая ли каза, че сте го оставили?

Бош вдигна поглед. Билетс се бе върнала с чаша димящо кафе в ръка. Той кимна.

— Искам да му хвърля един поглед — рече тя.

Хари се изправи и я придружи по коридора до четирите врати на стаите за разпит. Първа и втора стая бяха отляво, трета и четвърта — отдясно. Но четвърта стая всъщност нямаше. Тя представляваше съвсем малко помещение с прозорец, който позволяваше да наблюдават трета стая, без човекът вътре да ги вижда. От другата страна в трета стая имаше огледало. Билетс влезе и погледна към Пауърс. Той вдървено седеше на масата. Столът му беше обърнат точно към огледалото. Ръцете му бяха закопчани с белезници отзад. Все още бе с униформа, но му бяха взели всички вещи. Пауърс гледаше право към отражението си. Ефектът в четвърта стая беше зловещ, защото като че ли гледаше право към тях, сякаш помежду им нямаше огледало.

Билетс не каза нищо. Тя просто наблюдаваше мъжа, който гледаше към нея.

— В баланса тази вечер има много висящи въпроси, Хари — тихо рече тя.

— Зная — отвърна детективът.

Двамата останаха мълчаливо още няколко минути, докато Едгар отвори вратата и съобщи на Бош, че на телефона го чака Ханк Майер. Хари се върна в бюрото, взе слушалката и обясни на Майер какво го интересува. Той му отвърна, че си е вкъщи и че трябва да иде до хотела, но че ще му телефонира колкото е възможно по-скоро. Бош му благодари и затвори. Билетс вече беше заела един от свободните столове наблизо.

— Добре — каза тя, — един от вас да ми обясни точно какво стана тази вечер.

През следващите петнайсет минути Бош разказа как намерил сака на Тони Алайзо, пуснал примамката чрез Вероника Алайзо и после зачакал в гората край „Мълхолънд“, докато не се появил Пауърс. После обясни защо не е логична предложената от патрулния полицай версия за присъствието му там.

— Какво друго каза той? — накрая попита Билетс.

— Нищо. Джери и Киз го вкараха в стаята и оттогава е там…

— С какво друго разполагате?

— Като начало имаме отпечатъка му по вътрешната страна на капака на багажника. Освен това имаме доказателство за връзката му с вдовицата.

Билетс повдигна вежди.

— Когато ти пристигна, работехме тъкмо върху този въпрос. В понеделник през нощта, когато Джери вкара името на жертвата в компютъра, получихме доклад за обир през март. Някой влязъл с взлом в дома на Алайзо. Джери запази док-лада, но не открихме никаква връзка със случая. Просто обикновен обир. И наистина си е бил точно такъв, само че полицаят, който е взел първоначалните показания от г-жа Алайзо, е бил Пауърс. Според нас връзката им е започнала с обира. Тогава са се запознали. По-късно дневникът на портала показва, че Пауърс е влизал нощем в Хидън Хилс по два-три пъти седмично. Привидно е патрулирал, но от сведенията за кредитните карти знаем, че това винаги е ставало в нощите, когато Тони е отсъствал. Мисля, че е ходил при Вероника.

— Какво друго? — попита лейтенантът. — Засега имате само няколко съвпадения.

— Това не са съвпадения — възрази Бош. — В никакъв случай.

— Тогава какво друго имате?

— Както казах, обяснението защо е дошъл в гората, не се връзва. Бил е там, за да търси сака и единственият начин да разбере за това е да го е научил от Вероника. Той е, лейтенант. Той е.

Билетс се замисли. Бош смяташе, че фактите, които й бе изложил, постепенно започват да я убеждават. Беше оставил за накрая още нещо, за да срази съпротивата й окончателно.

— Има още нещо. Спомняш ли си проблема ни с Вероника? Ако е била замесена в убийството, как е излязла от Хидън Хилс и не са я отметнали в дневника на портала?

— Точно така.

— Е, дневникът показва, че в нощта на убийството Пауърс е бил вътре. Влизането му е регистрирано в десет, излизането му — в десет и десет. После, на следващата нощ в събота, отново е патрулирал. Пак е влязъл и излязъл. Отново под формата на рутинен патрул.

— Добре де, какво от това?

— В петък той влиза и я взима. Скрила се е на пода до задната седалка. Тъмно е, пазачът на портала вижда само Пауърс. Излизат, причакват Тони, свършват си работата и Вероника остава през нощта при Пауърс. В събота пак е дежурен. Вечерта минава през дома си и я взима. После отива до Хидън Хилс и я оставя.

— Става — одобрително кимна Билетс. — А как виждаш самото отвличане?

— Решихме, че убийството е било извършено от двама души. Първо Вероника е трябвало да разбере от Тони с кой самолет ще пътува. Вечерта Пауърс я взима, двамата отиват до каньона Лоуръл и „Мълхолънд“, после чакат да се появи белият ролс. Смятаме, че е станало около единайсет. Пауърс го следва, докато Тони не се приближава до завоя в гората. Той включва светлинния сигнал и го изпреварва като рутинна полицейска проверка. Само че казва на Тони да излезе и да мине зад колата. Може би го кара да отвори багажника, а може и да го прави сам, след като му слага белезници. Така или иначе, багажникът е отворен и Пауърс има проблем. Сакът на Тони е вътре и за него няма място. Нямат много време. Във всеки момент иззад завоя може да се появи някоя кола и да ги освети с фаровете си. Затова изважда сака и го хвърля надолу по склона в гората. После заповядва на Тони да влезе в багажника. Тони отказва или оказва съпротива. Пауърс изважда спрея си и го напръсква в лицето, след което съвсем лесно го натиква вътре. Може би му е събул обувките, за да не може да рита по капака и да вдига шум.

— Тогава се появява Вероника — продължи сценария Райдър. — Тя е зад волана на ролса, докато Пауърс я следва с [патрулната кола. Двамата знаят къде отиват. Трябва им място, на което никой да не открие автомобила няколко дни. Това ще даде на Пауърс време да иде до Вегас, да подхвърли пистолета и още някои улики, като например анонимния сигнал в Метро. Сигналът сочи към Люк Гоушън. Отпечатъците са просто случайност, чист късмет за тях. Както и да е, да не избързваме. Вероника управлява ролса, Пауърс я следва. Стигат до площадката над амфитеатъра. Тя отваря багажника, Пауърс се навежда и свършва работата. Или пък стреля веднъж и кара Вероника да изстреля втория куршум. Като истински съучастници.

Билетс кимна със сериозно изражение на лице. После очите й се разшириха.

— Ами отпечатъците от обувка?

— В това отношение Пауърс има късмет — отвърна Едгар. — Носи нови обувки. Очевидно си ги е купил едва днес.

— По дяволите!

— Да — каза Бош. — Според нас снощи на масата в „Кат & Фидъл“ е видял отпечатъците. И днес си е купил нови обувки.

— О, Господи…

— Е, може би все още има шанс да не се е избавил от старите. Подготвяме заповед за обиск на дома му. А, нашият късмет също не е чак толкова лош. Джери, кажи й за спрея.

Едгар се наведе напред.

— Отидох до склада и хвърлих едно око на списъка. В понеделник Пауърс се е разписал за опаковка лютив спрей. Само че после проверих и докладите за произшествия. В последно време Пауърс не е докладвал за използване на сила.

— Значи — каза Билетс — някак си е използвал спрея си, защото е трябвало да го презареди, но не е докладвал на началника си за това.

— Точно така.

Лейтенантът се замисли.

— Добре — каза накрая тя, — всичко това, което сте открили толкова бързо, е чудесно. Но не е достатъчно. Фактите могат да бъдат обяснени със съвпадения. Даже да успеете да докажете, че двамата с вдовицата са се срещали, това не е доказателство за убийство. Отпечатъкът от багажника може да се обясни с недоглеждане. Кой знае, може пък наистина да е било така.

— Съмнявам се — отвърна Бош.

— Твоите съмнения не са достатъчни. А сега какво?

— Разчитаме на още няколко неща. Джери ще се опита да получи заповед за обиск на основата на това, с което разполагаме засега. Ако съдията я подпише, може би ще намерим обувките или нещо друго. Ще видим. Освен това работя и по въпроса за Вегас. Смятаме, че за да замислят този план, Па-уърс е трябвало един-два пъти да проследи там Тони, нали разбираш, за да научи за Гоушън и да насочи вниманието ни към него. Ако имаме късмет, Пауърс ще е искал да е близо до Алайзо. А това означава да е отсядал в „Мираж“. При това положение не може да не е оставил следи. Може да е платил в брой, но за да покрие евентуални щети по стаята, телефонни разговори и всичко останало, е трябвало да даде истинска кредитна карта. С други думи, не можеш да се регистрираш под друго име, ако нямаш кредитна карта с него. Помолих един познат да провери.

— Добре, това поне е някакво начало — каза Билетс.

Тя кимна, притисна длан до устата си и потъна в размисъл.

— Всичко се свежда до едно — трябва да го принудим да проговори. Нали така? — накрая попита тя.

Бош кимна.

— Навярно. Освен ако не извадим късмет със заповедта за обиск.

— Няма да успееш да го принудиш. Той е ченге, знае как стоят нещата, знае, че трябва да разполагаш с доказателства.

— Ще видим.

Тя погледна часовника си. Бош също погледна своя и видя, че вече е един часът.

— Имаме проблем — тържествено заяви Билетс. — Утре няма да можем да опазим всичко това в тайна. Ще трябва да информирам съответните хора какво сме направили и какво правим. Ако се стигне дотам, ние не трябва да се замесваме.

Бош се наведе напред.

— Върви си вкъщи, лейтенант — каза той. — Никога не си била тук. Остави ни тази нощ. Ела утре в девет. Ако искаш, доведи със себе си прокурор. Погрижи се да е някой, който ще върви докрай с теб. Ако не познаваш такъв, аз мога да повикам някого. Но ни остави до девет сутринта. Осем часа. После ела.

Тя внимателно изгледа всеки един от тях, дълбоко си пое дъх и бавно въздъхна.

— Успех — каза Билетс.

Тя кимна, изправи се и ги остави сами.

Пред вратата на стая за разпит номер три Бош спря и събра мислите си. Знаеше, че всичко зависи от онова, което щеше да се случи в тази стая. Трябваше да пречупи Пауърс, а това нямаше да е лесна задача. Пауърс беше ченге. Триковете му бяха известни. Но детективът някак си трябваше да открие слабо място, което да използва, докато едрият мъж не се признаеше за победен. Играта щеше да е жестока. Той въздъхна и отвори вратата.

Бош влезе в стаята за разпит, седна на стола срещу Пауърс и постави двата листа хартия, които носеше със себе си, върху масата пред него.

— И така, Пауърс, тук съм, за да ти обясня как стоят нещата.

— Спести си го, задник такъв. Единственият човек, с когото искам да разговарям, е адвокатът ми.

— Е, точно затова съм тук. Защо не се поуспокоиш, за да поговорим по въпроса?

— Да се успокоя ли? Арестувате ме, заключвате ме тук като някой проклет престъпник, после ме оставяте час и половина, докато си седите там и си мислите как сте прецакали всичко, а сега искаш да се успокоя? На коя планета си, Бош? Изобщо няма да се успокоя, докато не напъхам в джоба си три златни значки. А сега ме освободи, или ми дай шибания телефон!

— Ами нали точно това е проблемът? Да решим дали да те задържим, или да те пуснем. Затова дойдох, Пауърс. Мислех си, че можеш да ни помогнеш.

Пауърс като че ли не реагира. Очите му гледаха към средата на масата и умът му работеше, търсейки възможностите.

— Ето какво — продължи Бош. — Ако сега те задържа, после можем да повикаме адвоката, а и двамата знаем какво ще стане тогава. Никой адвокат няма да позволи на клиента си да разговаря с ченгетата. Просто ще трябва да се изправим в съда, а ти разбираш какво означава това. Ще бъдеш временно отстранен от работа без право на заплата. Ние няма да се съгласим на освобождаване под гаранция и ще трябва да останеш в затвора десет месеца. После делото може да завърши в твоя полза. Но може и да не завърши. Междувременно ще си постоянно на първа страница. Майка ти, баща ти, съседите… е, знаеш как става.

Бош извади цигара и я пъхна в устата си. Не я запали и не предложи на Пауърс. Спомняше си, че на местопрестъплението му бе предложил и едрото ченге му отказа.

— Алтернативата — продължи той — е да поседим тук и да се опитаме да изясним положението още сега. Пред теб има два формуляра. Добрата страна на това да си имаш работа с ченге е, че няма нужда да ти обяснявам нещата. Първият формуляр е за правата. Ясно ти е. Подпиши, че знаеш правата си и после можеш да решиш: или разговаряш с мен, или викаш адвоката си, след като официално те задържим. Вторият формуляр е за отказ от адвокат.

Пауърс мълчаливо втренчи поглед във формулярите и Бош постави на масата химикалка.

— Когато си готов да подпишеш, ще ти сваля белезниците — каза детективът. — Нали разбираш, лошата страна на това да си имаш работа с ченге е, че не мога да те измамя. Играта ти е ясна. Знаеш, че ако подпишеш отказа и разговаряш с мен, или ще се оправдаеш, или ще попаднеш право в… Ако искаш, ще ти дам още време да си помислиш.

— Нямам нужда — отвърна той. — Свали белезниците.

Бош се изправи и мина зад гърба на Пауърс.

— Дясната или лявата?

— Дясната.

Между гърба на едрия мъж и стената едва стигаше мястото, за да му свали белезниците. При повечето заподозрени това положение беше опасно. Но Пауърс бе ченге и навярно знаеше, че в мига, в който направи някоя глупост, ще загуби и последния си шанс да излезе от тази стая и да се завърне към нормалния си живот. Освен това трябваше да предполага, че някой ги наблюдава и чака в готовност зад стъклото в четвърта стая. Бош отключи дясната гривна и я закопча за една от металните пръчки на стола.

Пауърс надраска подписа си и на двата формуляра. Хари се опита да не проявява външно възбудата си. Ченгето допускаше грешка. Бош взе химикалката и я прибра в джоба си.

— Дай си ръката отзад!

— Хайде, Бош. Отнасяй се с мен като с човек. Щом ще разговаряме, да разговаряме.

— Дай си ръката отзад.

Пауърс се подчини и ядосано въздъхна. Детективът закопча китките му, като прокара веригата на белезниците между металните пръчки на облегалката на стола и после се върна на мястото си. Той прочисти гърлото си и мислено повтори последните подробности. Целта му беше ясна. Трябваше да накара Пауърс да повярва, че има шанс да се измъкне оттук. Ако повярваше в това, може би щеше да започне да приказва. А ако започнеше да приказва, Бош смяташе, че щеше да спечели битката.

— Добре — каза той. — Сега ще ти обясня положението. Ако успееш да ме убедиш, че сме сгрешили, ще излезеш оттук още преди изгрев слънце.

— Точно това искам и аз.

— Пауърс, ние знаем, че имаш връзка с Вероника Алайзо още отпреди смъртта на съпруга й. Знаем, че преди убийството поне два пъти си го проследил във Вегас.

Пауърс не вдигаше поглед от масата пред себе си. Но Бош ясно можеше да види очите му. Когато спомена за Лас Вегас, зениците на патрулното ченге леко потрепнаха.

— Така — продължи Хари. — Имаме и доказателства, че си бил в „Мираж“. Проявил си лекомислие, като си оставил такива следи, Пауърс. Връзката с Тони Алайзо във Вегас става очевидна.

— Ами обичам да ходя във Вегас, какво толкова? Че Тони Алайзо бил там? Случайно съвпадение. От онова, което съм чувал, разбирам, че много често е ходил там. Какво друго имате?

— Имаме отпечатъка ти, Пауърс. Отпечатъка от пръст. В колата. В понеделник е трябвало да напълниш лютивия си спрей, но не си подал доклад за употреба на сила, който да обясни как е станало.

— Случайно се изпразни. Не докладвах за използване на сила, защото нямаше такова нещо. Доказателствата ви са пълен боклук. Имали сте отпечатъка ми? Точно така, сигурно го имате. Но аз влизах в колата, идиот такъв. Нали тъкмо аз открих трупа, спомняш ли си? Това е някакъв майтап, човече. Мисля, че е по-добре просто да повикам адвоката си и да рискувам. От прокуратурата изобщо няма да ви повярват.

Бош не му обърна внимание и продължи:

— И накрая, но не на последно място, имаме тазвечершното ти слизане в дерето. Обяснението ти не струва, Пауърс. Ти си слязъл там, за да потърсиш сака на Алайзо, защото си знаел какво има в него и си смятал, че двамата с вдовицата нещо сте пропуснали. Около половин милион долара. Единственият въпрос, който всъщност искам да ти задам, е дали тя ти се е обадила и ти е казала, или вчера сутринта, когато ходихме при нея, си бил там.

Бош забеляза, че зениците му отново потрепват, но после лицето му стана безизразно.

— Казах ти, искам да повикам адвоката си.

— Предполагам, че ти си просто момчето за всичко, нали така? Тя ти е казала да идеш и да вземеш парите, докато е чакала в къщата си.

Пауърс престорено се разсмя.

— Това ми харесва, Бош. Момче за всичко. Само дето почти не познавам онази жена. Но опитът си струваше. Струваше си. И ти ми харесваш, Бош, но трябва да ти кажа нещо.

Той се наведе над масата и сниши глас.

— Ако някога отново те срещна навън, нали разбираш, когато сме само ние двамата, лице в лице, жестоко ще ти го върна.

Той се изправи и кимна. Бош се усмихна.

— Знаеш ли, досега не бях съвсем сигурен. Но вече съм. Ти си го извършил, Пауърс. Точно ти. И никога повече няма да излезеш навън. Никога. Хайде, кажи ми, на кого беше идеята? Тя ли измисли всичко, или ти?

Пауърс намусено втренчи поглед надолу към масата и поклати глава.

— Чакай да видя дали ще отгатна — каза Бош. — Предполагам, че си отишъл в онази голяма къща, видял си всичко това, което са имали, подушил си многото пари, може да си чул за Тони и ролса му и всичко просто е започнало оттам. Обзалагам се, че идеята е била твоя, Пауърс. Но струва ми се, тя е знаела, че ще я предложиш. Тя е умна жена. Знаела е, че ще я предложиш. И е чакала… И знаеш ли какво? Ние нямаме нищо срещу нея. Нищичко. Тя те изигра съвършено, човече. Сега тя ще е навън, а ти — Хари насочи показалец към гърдите му — ще си вътре. Това ли искаш?

Пауърс се облегна назад със смаяна усмивка на лице.

— Ти май не разбираш, а? — отвърна той. — Ти си момчето за всичко тук, я се погледни. Виж само какво имаш. Не можеш да ме свържеш с Алайзо. Аз открих трупа, човече. Аз отворих колата. Присъствието на отпечатъка ми е обяснимо. А всичко останало е пълна безсмислица, абсолютно нищо. Ако отидеш при някой прокурор с това, направо ще се скъса от смях. Затова ми дай телефона, приятелче, и да свършваме с това. Просто ми дай телефона.

— Не още, Пауърс — отвърна Бош. — Не още.

Бош седеше на мястото си в детективското бюро, отпуснал глава върху скръстените си ръце. До лакътя му имаше празна чаша от кафе. Цигарата, която беше опрял на ръба на масата, бе изгоряла до филтъра, оставяйки поредния белег върху старото дърво.

Беше сам. Наближаваше шест и през високите прозорци на източната стена на стаята се процеждаха първите лъчи на зората. Бе останал при Пауърс повече от четири часа, без да постигне какъвто и да е резултат. Дори не беше успял да разклати желязното му самообладание. Едрото патрулно ченге бе спечелило първия рунд.

Но Бош не спеше. Просто си почиваше и чакаше. Мислите му продължаваха да са съсредоточени върху Пауърс. Детективът не изпитваше съмнения. Беше сигурен, че в стаята за разпит е заключен убиецът. Макар и недостатъчни, доказателствата твърдо сочеха към него. Но убеждението му не се основаваше само на тях. Сигурността му идваше от опита и вътрешния му инстинкт. Бош знаеше, че невинният човек би се уплашил, а не би се държал така самоуверено като Пауърс. Невинният човек не би му се подигравал. Но все още му предстоеше да стопи самоувереността му и да го пречупи. Хари бе уморен, но продължаваше да обмисля задачата. Безпокоеше го единствено времето. Времето работеше срещу него.

Бош вдигна глава и погледна часовника си. Билетс щеше да се върне след три часа. Той взе празната чаша, бутна с длан угасналата цигара и пепелта в нея и я хвърли в кошчето за боклук под плота. После се изправи, запали нова цигара и започна да се разхожда по пътеката между масите. Опитваше се да проясни мислите си, да се приготви за следващия рунд.

Зачуди се дали да не се свърже с Едгар, за да види дали двамата с Райдър вече са успели да открият нещо, каквото и да е, стига да им бе от полза, но се отказа. Те знаеха колко важно е времето. Ако бяха постигнали някакъв резултат, или щяха да му се обадят, или направо щяха да се върнат.

Когато стигна до отсрещния край на детективското бюро, погледът му неволно попадна върху масата на отделението за сексуални престъпления и след миг осъзна, че гледа полароидната снимка на момичето, дошло в петък заедно с майка си в участъка, за да съобщи, че е било изнасилено. Това беше най-горната от купчина други полароидни снимки, захванати с кламер за корицата на дневника на разследването. Детектив Мари Канту го бе оставила върху останалите си документи, за да се заеме с него в понеделник. Без да мисли, Бош свали кламера, взе снимките и започна да ги разглежда. Момичето беше жестоко пребито и следите по тялото му, заснети от фотоапарата на Канту, представляваха угнетяващо свидетелство за цялото зло в този град. Бош винаги бе смятал, че е по-лесно да се работи с жертви, които вече не са между живите. Живите го измъчваха, защото не можеше да ги утеши. Не докрай. Никой не можеше да им отговори на въпроса „Защо?“.

Понякога Бош си мислеше за града като за някакъв огромен канал, който привлича към себе си всички злини и ги концентрира във вихрен въртоп. Място, в което лошите като че ли често превъзхождат по брой добрите. Крадци и терористи, изнасилвачи и убийци. Такова място лесно можеше да създаде човек като Пауърс. Прекалено лесно.

Бош върна снимките на мястото им, засрамен от неволното си воайорство на болката на момичето. Той се върна на масата си, взе телефонната слушалка и набра собствения си домашен номер. Откакто се бе прибирал за последен път, бяха минали близо двайсет и четири часа и сега се надяваше, че Елиънър Уиш ще му отговори — беше оставил ключа под изтривалката — или че може да му е оставила съобщение. След три иззвънявания се включи телефонният секретар и той чу собствения си глас да му казва да остави съобщение. Хари набра кода си, за да провери дали някой не го е търсил и получи отрицателен отговор.

Замислен за нея, той остана неподвижен, все още притиснал слушалката до ухото си. И изведнъж чу гласа й.

— Ти ли си, Хари?

— Елиънър?

— Тук съм, Хари.

— Защо не вдигаше телефона?

— Мислех, че не търсят мен.

— Кога се прибра?

— Снощи. Чаках те. Благодаря ти, че си оставил ключа.

— Моля… Елиънър, къде беше?

Последва кратко мълчание.

— Ходих до Вегас. Трябваше да прибера колата си… да закрия банковата си сметка, такива неща. А ти къде беше цяла нощ?

— На работа. Имаме нов заподозрян. Арестувахме го. Ходи ли до апартамента си?

— Не. Нямаше защо. Просто свърших каквото трябваше и се върнах с колата.

— Съжалявам, че те събудих.

— Няма нищо. Тревожех се къде си, но не исках да те търся в службата, страхувах се да не прекъсна нещо.

Искаше му се да я попита как ще продължат оттук нататък, но ужасно се радваше, че се е върнала в дома му, и се боеше да не провали мига.

— Не зная още колко ще се бавя — каза той.

Бош чу, че тежките врати в задния коридор на участъка се отварят и после се захлопват. Към детективското бюро се запътиха стъпки.

— Трябва да тръгваш, нали? — попита Елиънър.

— Хм…

В стаята влязоха Едгар и Райдър. Жената държеше в ръце кафяв плик за веществени доказателства с нещо тежко вътре. Едгар носеше затворен кашон, върху който някой беше написал с флумастер „Коледа“. Младият детектив широко се усмихваше.

— Да — каза Бош. — Мисля, че трябва да вървя.

— Добре, Хари. До скоро.

— Там ли ще бъдеш?

— Да.

— Добре, Елиънър, ще се върна колкото мога по-скоро.

Той затвори и погледна към двамата си партньори. Едгар продължаваше да се усмихва.

— Носим ти коледен подарък, Хари — каза той. — Направо сме натикали Пауърс в този кашон.

— Намерили сте обувките, така ли?

— Не. Не обувките. Намерихме нещо по-добро.

— Покажете ми го.

Едгар отвори капака на кашона и извади дебелата хартия, която покриваше съдържанието му. После го наведе така, че Бош да може да погледне вътре. Детективът подсвирна.

— Честита Коледа — каза Едгар.

— Преброихте ли ги? — попита Хари, без да откъсва поглед от пачките банкноти, прихванати с гумени ленти.

— На всяка пачка е обозначена сумата — отвърна Райдър. — Събери ги и ще получиш четиристотин и осемдесет хиляди. Очевидно са всички.

— Не е лош подарък, а, Хари? — възбудено рече Едгар.

— Не. Къде бяха?

— На тавана — отвърна Едгар. — Едно от последните места, които претърсихме. Когато си подадох главата горе, кашонът просто си стоеше там пред мен.

Бош кимна.

— Добре, какво друго носите?

— Под дюшека му открихме това.

Едгар извади от плика купчина снимки. Бяха големи и в долния им ляв ъгъл бяха отпечатани датите им. Бош ги остави на масата пред тях и започна да ги разглежда, като внимателно ги хващаше за ъгълчето. Надяваше се Едгар да ги е пипал по същия начин.

На първата снимка се виждаше Тони Алайзо, който влиза в някакъв автомобил пред „Мираж“. На втората се приближаваше до вратата на „При Доли“. Следващите го показваха да разговаря пред клуба с мъжа, когото жертвата беше познавала като Люк Гоушън. Тези снимки бяха правени нощно време и от разстояние, но неоновите реклами на клуба ярко осветяваха околността и Алайзо и Гоушън лесно се разпознаваха.

После идваха снимки на същото място, но от друга дата. Те показваха млада жена, която излизаше от клуба и се приближаваше до колата на Алайзо. Бош я позна. Това бе Лейла. Имаше и снимки на Тони и Лейла край басейна в „Мираж“. На последната Тони навеждаше силно загорялото си тяло над шезлонга на Лейла и я целуваше по устата.

Детективът вдигна поглед към Едгар и Райдър. Джери продължаваше да се усмихва. Лицето на Райдър беше сериозно.

— Точно както си мислехме — рече Едгар. — Проследил е нашия човек във Вегас. Това означава, че е разполагал с необходимата информация, за да замисли всичко. Заедно с вдовицата. Опипахме ги, Хари.

— Може би. — Бош погледна към Райдър. — Какво ти е, Киз?

Тя поклати глава.

— Не зная. Просто изглежда прекалено лесно. Жилището му беше много чисто. Нямаше стари обувки, нямаше и следа, че Вероника изобщо е ходила там. После съвсем лесно открихме тези неща. Като че ли се предполагаше, че трябва да ги открием. Искам да кажа, защо ще си прави труда да се избави от обувките, но ще остави снимките под дюшека? Разбирам, че е искал парите да останат при него, но ми се струва съвсем неубедително да ги скрие на тавана.

Тя махна с ръка към снимките и банкнотите. Бош кимна в знак на съгласие и се отпусна назад на стола си.

— Струва ми се, че си права — каза той. — Пауърс не е чак толкова глупав.

Детективът си помисли за подобния начин, по който пистолетът беше подхвърлен на Гоушън. И това изглеждаше прекалено лесно.

— Мисля, че е инсценирано — продължи Бош. — От Вероника. Той е направил снимките. Навярно й е казал да ги унищожи, но тя ги е запазила. Просто за всеки случай. Сигурно ги е сложила под леглото му и е оставила парите на тавана. Лесно ли се стигаше до него?

— Съвсем лесно — отвърна Райдър. — Със сгъваема стълба.

— Почакайте малко, защо й е да подхвърля на Пауърс уликите? — попита Едгар.

— Не от самото начало — каза Бош. — Тя се е подсигурила. Ако нещата тръгнат на зле, ако стигнем прекалено близо до нея, Вероника е била готова да прехвърли вината върху него. Може би, когато го е пратила да търси сака, тя е отишла в дома му и е оставила снимките и парите. Кой знае кога е започнало? Но се обзалагам, че когато кажа на Пауърс какво сме открили, очите му направо ще изскочат. Какво има в чантата, Киз, фотоапаратът ли?

Тя кимна и остави чантата на масата, без да я отваря.

— Никон с телеобектив и разписка за покупката на негово име.

Бош кимна и се замисли. Опитваше се да реши как да използва снимките и парите, за да се справи с Пауърс. Те бяха шансът им да го пречупят. Трябваше да изиграе козовете си по най-подходящия начин.

— Чакайте, чакайте — каза Едгар с объркано изражение на лицето. — Продължавам да не разбирам. Какво ви кара да смятате, че е било инсценировка? Може да е пазил парите и снимките с намерението да си поделят всичко, когато бурята утихне. Защо трябва да му ги е подхвърлила тя?

Бош погледна към Райдър и после отново към Едгар.

— Защото Киз е права. Било е прекалено лесно.

— Не и ако е смятал, че не го подозираме, ако си е мислил, че е чист до момента, в който изскочихме от храстите и го спипахме.

Бош поклати глава.

— Не зная. Струва ми се, че в такъв случай, когато преди малко разговарях с него, нямаше да се държи по този начин. Не и ако е знаел, че всичко това е в дома му. Смятам, че е било инсценирано. Тя се е опитала да прехвърли цялата вина върху него. Ако я арестуваме, ще ни сервира някоя история, че Пауърс е бил лудо влюбен в нея. Вероника е актриса, тя ще потвърди, че са били любовници, но ще каже, че е скъсала с него. Но той не я оставял на мира. Убил мъжа й, за да я има само за себе си.

Хари се отпусна назад и ги погледна в очакване на отговор.

— Струва ми се правдоподобно — отвърна Райдър. — Би могло да свърши работа.

— Само че ние няма да й повярваме — каза Бош.

— И какво получава тя от всичко това? — попита Едгар, който упорито продължаваше да не приема версията им. — Какво остава за нея, след като се отказва от парите?

— Къщата, колите, застраховката — каза Бош. — Каквото е останало от компанията — и възможността да се измъкне безнаказано.

Но отговорът не бе убедителен и той го разбираше. Половин милион долара бяха много пари, за да бъдат подхвърлени. Това беше единственото слабо място в теорията, която току-що бе развил.

— Избавила се е от съпруга си — рече Райдър. — Може би това е било най-важно за нея.

— Той й е изневерявал от години — възрази Едгар. — Защо чак сега? Какво се е променило?

— Не зная — призна Райдър. — Но или нещо наистина се е променило, или има още нещо, което не ни е известно. Точно това трябва да разберем.

— Ами опитай тогава — отвърна Едгар.

— Имам идея — каза Бош. — Ако някой знае отговора на въпроса, това е Пауърс. Ще се опитам да го измамя и мисля, че се досещам как. Киз, още ли пазиш онази касета с филма на Вероника?

— „Фатална страст“ ли? Да. В чекмеджето ми е.

— Иди я донеси и включи видеото в кабинета на лейтенанта. Аз ще донеса още малко кафе и ще дойда при вас.

Бош влезе в стая за разпит номер три. Носеше кашона с парите обърнат така, че страната с надписа „Коледа“ да е притиснат към гърдите му. Надяваше се да прилича на обикновен кашон. Детективът наблюдаваше Пауърс за някакви признаци, че го е познал, но не забеляза нищо. Ченгето седеше точно така, както го беше оставил. Сковано изправен, поставил ръце пред себе си, сякаш преднамерено. Той отправи към Хари безизразен поглед. Бе готов и очакваше следващия рунд. Бош остави кашона на пода така, че да не се вижда, придърпа стола и отново седна срещу Пауърс. После се наведе, отвори кашона, извади от него касетофон и папка и ги остави на масата.

— Казах ти, Бош, никакви записи. А ако от другата страна на огледалото си включил камера, също нарушаваш правата ми.

— Няма камера, Пауърс. Няма да записвам и разговора. Просто искам да ти пусна нещо, това е всичко. Та докъде бяхме стигнали?

— Бяхме стигнали до въпроса дали да ме пуснеш, или официално да ме арестуваш. Да ме освободиш, или да доведеш адвоката ми.

— Е, междувременно се появиха две нови неща. Помислих си, че може би първо ще искаш да научиш за тях. Нали разбираш, преди да вземеш окончателно решение.

— Заеби. Писна ми от тези глупости. Дай ми телефона.

— Имаш ли фотоапарат, Пауърс?

— Казах да ми да… Фотоапарат ли? Какъв фотоапарат?

— Имаш ли фотоапарат? Въпросът е съвсем ясен.

— Да. Всеки има фотоапарат. И какво от това?

Бош го изгледа за миг. Усещаше как равновесието му започва да се пропуква. Детективът леко се усмихна. Искаше Пауърс да разбере, че от този момент нататък положението се изплъзва от ръцете му.

— Носеше ли фотоапарата със себе си, когато си ходил до Вегас миналия март?

— Не зная. Може би. Винаги го нося, когато съм на почивка. Не знаех, че е престъпление. Какво ли не измислят шибаните законодатели?

Бош не отвърна на усмивката му.

— Така ли му викаш? — тихо рече той. — Почивка?

— Да, точно така му викам.

— Странно е, защото Вероника не го нарича така.

— Не зная нищо за това.

За миг той извърна поглед от Бош. Случваше се за първи път и детективът отново усети, че ченгето губи равновесие. Разиграваше картите си правилно. Чувстваше го.

— Сигурен съм, че знаеш, Пауърс. А и нея познаваш много добре. Тя току-що ни разказа всичко. В момента е в другата стая. Оказва се, че е по-слаба, отколкото си мислех. Бях заложил на теб. Нали знаеш поговорката: колкото са по-големи, толкова по-болезнено падат? Мислех си, че ти ще проговориш, но се оказа тя. Преди малко Едгар и Райдър успяха да я пречупят. Удивително е как снимките от местопрестъплението въздействат на човек с гузна съвест. Тя ни каза всичко, Пауърс. Всичко.

— Продължаваш да бълваш глупости, Бош. Май започваш да остаряваш. Къде е телефонът?

— Ето какво ни каза. Запознал…

— Не искам да слушам.

— Запознал си се с нея, когато си отишъл през онази нощ да вземеш показанията й за обира. Едното води до другото и съвсем скоро двамата сте започнали малък романс. Само че тя се опомнила и скъсала с теб. Все още обичала стария Тони. Знаела, че пътува много, че кръшка много, но вече била свикнала. Имала нужда от него. Затова те отрязала. Но според нея ти не си я оставял на мира. Досаждал си й, звънял си й по телефона, преследвал си я, когато е излизала от къщата. Започнало да става опасно. Искам да кажа, какво е можела да направи? Да иде при Тони и да му съобщи, че бившият й любовник непрекъснато я преследва? Тя…

— Това са глупости, Бош. Опитваш се да ме излъжеш!

— Тогава си започнал да следиш Тони. Нали разбираш, той е бил проблемът ти. Изправил се е на пътя ти. И ти си изпълнил домашното си. Проследил си го във Вегас и си го хванал в крачка. Разбрал си какво точно прави и как да го премахнеш така, че да ни насочиш по погрешна следа. Реквием от багажника — така го наричат. Само че си свирил фалшиво, Пауърс. Хванахме те. И с нейна помощ ще те довършим.

Пауърс гледаше надолу към масата. Кожата около очите и устата му беше опъната.

— Всичко това е лъжа — без да вдига очи отвърна той. — Уморих се да те слушам. Тя не е в другата стая, а си седи в онази голяма къща горе на хълма. Опитваш се да ми пробуташ най-стария трик от учебниците.

Пауърс го погледна и на лицето му се изписа крива усмивка.

— Опитваш се да го пробуташ на ченге? Не мога да повярвам. Това наистина е жалко, човече. Ти си жалък. Направо се посрамваш.

Бош протегна ръка към касетофона и натисна бутона. В малката стая се разнесе гласът на Вероника Алайзо.

— Той беше. Той е луд. Не успях да го спра, докато не стана прекалено късно. После не можех да кажа на никого, защото щеше… щеше да изглежда така, сякаш аз…

Бош го изключи.

— Това е достатъчно — каза той. — Дори не бях длъжен да ти го пускам. Но си помислих, нали разбираш, като ченге на ченге, че би трябвало да знаеш положението си.

Детективът мълчаливо наблюдаваше Пауърс, който бавно почервеняваше. Виждаше как гневът кипи зад очите му. Като че ли нито един мускул на лицето му не трепваше, но въпреки това внезапно се беше вцепенил. Накрая обаче успя да се вземе в ръце и да възстанови самообладанието си.

— Това са само нейните твърдения — тихо каза той. — Не може да докаже нищо. Това са измислици, Бош. Нейната дума срещу моята.

— Възможно е. Само че имаме и това.

Бош отвори папката и остави купчината снимки пред Пауърс. После протегна ръце и внимателно ги разтвори като ветрило, така че ченгето да може да ги види и познае.

— Това доказва голяма част от нейната версия, не мислиш ли?

Докато Пауърс разглеждаше снимките, той внимателно го наблюдаваше. Ченгето за втори път изглеждаше на ръба да изпусне гнева си, но отново се овладя.

— Не доказва нищо — каза Пауърс. — Би могла да ги направи и сама. Всеки би могъл. Само защото ви е дала тази купчина… Тя ви е омотала, нали? Повярвали сте на всяка нейна дума.

— Може би щеше да е така, само че не сме ги взели от нея.

Бош отново отвори папката и извади копие от заповедта за обиск. Той се пресегна и го остави върху снимките.

— Преди пет часа пратихме това по факса на съдия Уорън Ламбърт в дома му в Палъсейдс. Той ни го върна обратно подписано. Едгар и Райдър прекараха по-голямата част от нощта в малкото ти холивудско бунгало. Сред вещите, които донесоха, имаше малък никон с телеобектив. И тези снимки. Били са под дюшека ти, Пауърс.

Той замълча и остави намръщения Пауърс да смели информацията.

— А, намерихме и още нещо. — Бош се наведе и вдигна кашона. — Това е било на тавана при коледните играчки.

Той изсипа съдържанието на кашона върху масата и пачките се разпиляха по целия плот, някои дори паднаха на пода. Бош разтърси кашона, за да се увери, че го е изпразнил и го остави долу. После погледна към Пауърс. Дивият му поглед скачаше от пачка на пачка. Детективът знаеше, че го е победил. Инстинктът също му подсказваше, че за това трябва да благодари на Вероника Алайзо.

— Виж сега, аз лично не смятам, че си чак толкова тъп-тихо рече Бош. — Нали разбираш, да държиш снимките и всички тези пари вкъщи. Разбира се, в кариерата си съм виждал и по-невероятни неща. Но ако трябваше да се обзалагам, щях да заложа, че не си знаел за присъствието на всичко това у вас, защото не си го оставял там. Е, и двете възможности ме устройват. Доказахме вината ти и изяснихме случая, друго не ме интересува. Щеше да е хубаво да спипа-ме и нея, но и това стига. Тя ще ни трябва, за да те изправим пред съда. Със снимките, с нейните показания и всичко останало, за което си приказвахме с теб, мисля, че лесно ще те довършим. Престъплението ти е особено тежко, Пауърс. Очакват те две възможности. Отровната инжекция или доживотен затвор без право на помилване. Във всеки случай, предполагам, че наистина е време да ти донеса телефона, за да можеш да се свържеш с адвоката си. И си избери някой добър. Не от онези пуяци от случая О. Дж. Симпсън. Трябва да си намериш адвокат, който да върши работа и извън съдебната зала. Да може да води преговори.

Той се изправи и тръгна към вратата. С ръка на бравата, детективът се обърна и го погледна.

— Знаеш ли, всичко това ми е неприятно, Пауърс. Ти си ченге и може би съм се надявал, че няма да опереш пешкира вместо нея. Имам чувството, че не сме ударили когото трябва. Но предполагам, че животът в големия град е такъв. Все някой трябва да опере пешкира.

Той се обърна към вратата и я отвори.

— Кучка! — с тиха ярост каза Пауърс.

После измърмори нещо, което Бош не успя да чуе. Той погледна назад към него и зачака.

— Идеята беше нейна — продължи Пауърс. — Изцяло. Тя ме омота и сега омотава вас.

Бош изчака още малко, но ченгето мълчеше.

— Това означава ли, че ще разговаряш с мен?

— Да, Бош, седни. Може би ще успеем да измислим нещо.

В девет Бош седеше в кабинета на лейтенанта и й докладваше за случилото се през нощта. В ръката си държеше празна пластмасова чашка, но не я хвърляше в кошчето за боклук, защото искаше нещо да му напомня, че има нужда от още кафе. Беше уморен до смърт и торбичките под очите му бяха толкова подути, че почти го боляха. В устата си усещаше кисел вкус от кафето и цигарите. През последните двайсет часа бе изял само няколко блокчета шоколад и стомахът му вече протестираше. Но беше щастлив. Бе спечелил последния рунд с Пауърс, а в битката, която водеше, нищо друго нямаше значение.

— Значи — рече Билетс — ти е разказал всичко?

— Поне своята версия — отвърна Бош. — Хвърля цялата вина върху нея и това трябваше да се очаква. Спомни си, той смята, че тя е в другата стая и хвърля цялата вина върху него. Затова я представя като голямата лоша черна вдовица, сякаш никога през живота си не е имал каквато и да е лоша мисъл, докато не е попаднал на нея.

Той вдигна чашата към устата си и едва тогава осъзна, че е празна.

— Но щом я доведем тук и тя разбере, че Пауърс е проговорил, сигурно ще научим и нейната версия — прибави детективът. — Кога тръгнаха Джери и Киз?

Бош погледна часовника си.

— Преди около четирийсет минути. Трябвала се върнат всеки момент.

— Защо ти не отиде да я доведеш?

— Не зная. Мислех си, че щом аз съм хванал Пауърс, те би трябвало да доведат нея.

— По-добре внимавай. Ако продължаваш да действаш така, ще загубиш репутацията си на желязно ченге.

Бош се усмихна и погледна надолу в чашата си.

— И каква е същината на неговата версия? — попита Би-летс.

— Приблизително каквато си я представяхме. Отишъл е да вземе показанията й за обира и всичко започнало оттам. Казва, че го е омотала едва ли не без той да забележи. Започнал все по-често да патрулира в района, а тя наминавала през бунгалото му сутрин, след като Тони тръгвал за работа или докато е бил във Вегас. Както описва нещата, направо го е оплела. Любела се страстно и необичайно за него.

— И после го е помолила да проследи Тони.

— Точно така. Помолила го да проследи Тони и той заминал за Вегас. Върнал се с купчина снимки на Тони и момичето и с много въпроси с кого и защо се среща там. Не е бил глупав. Разбирал е, че Алайзо е забъркан в нещо. Според него Вероника му обяснила всичко, знаела всяка подробност, познавала всички мафиоти по име. Освен това му казала за колко пари става дума. Тогава му разкрила плана. Казала му, че трябва да очисти Тони, че после ще са само те двамата, те и адски много пари. Казала му, че Тони тайно трупа пари. От години. Че е скътал поне два милиона долара, без да броят онези, които ще вземат след убийството му.

Бош се изправи и продължи да разказва, докато се разхождаше пред бюрото на лейтенанта. Беше прекалено уморен, за да седи дълго, без да се поддаде на изтощението.

— Така или иначе, точно затова е било второто му пътуване. Пауърс го проследил още един път. За опипване на почвата. Освен това проследил и човека, от когото Тони взимал парите. Очевидно не е имал представа, че Люк Гоушън е агент. Двамата определили Гоушън за изкупителна жертва и измислили план, за да инсценират мафиотско убийство. Реквием от багажника.

— Много е сложно.

— Да, така е. Той твърди, че планът е бил изцяло неин, и ми се струва, че казва истината. Ако питаш мен, Пауърс е умен, но не чак толкова. Всичко това е измислено от Вероника и той просто е станал доброволен участник в играта. Само че тя си е оставила тайна вратичка, за която Пауърс не е знаел.

— Той е бил тайната вратичка.

— Да. Вероника прави така, че той да поеме удара, но само ако стигнем прекалено близо до отговора. Пауърс казва, че й е дал ключ за дома си, едно бунгало на Сиера Бонита. Сигурно е отишла там през седмицата, пъхнала е снимките под дюшека и е оставила кашона с парите на тавана. Умна жена. Добра инсценировка. Когато Джери и Киз я доведат, зная точно какво ще каже. Ще хвърли вината изцяло върху него, ще заяви, че е бил луд по нея, че са били любовници и че после тя е скъсала. Той обаче не я оставял и накрая убил съпруга й. Когато разбрала какво се е случило, не можела да каже нищо. Той я принудил да мълчи. Не е имала друг избор. Пауърс е бил ченге и й е казал, че в противен случай може да хвърли всичко върху нея.

— Добър сценарий. Всъщност той и сега може да подейства пред съдебните заседатели.

— Може. Все още имаме да вършим работа.

— Ами скритите пари на Тони?

— Добър въпрос. В банковите му сметки не открихме парите, за които говореше Пауърс. Била му обяснила, че са в депозитен сейф, но не му казала къде. Ще ги открием.

— Ако съществуват.

— Мисля, че съществуват. Тя е подхвърлила половин милион в дома на Пауърс, за да му прехвърли вината. Това са много пари за такова нещо, освен ако случайно нямаш някъде другаде още два милиона. Точно това трябва да…

Бош погледна през прозореца към детективското бюро. Към кабинета на лейтенанта се приближаваха Едгар и Райдър. Вероника Алайзо не беше с тях. Двамата влязоха с напрегнато изражение на лице и детективът разбра какво ще кажат.

— Няма я — съобщи Едгар.

Бош и Билетс просто ги гледаха.

— Като че ли се е чупила още снощи — продължи Едгар. — Колите й са там, но в къщата няма никой. Влязохме през задната врата и не открихме никого, човече.

— Взела ли е дрехите и бижутата си? — попита Хари.

— Очевидно не. Просто я няма.

— Проверихте ли на портала?

— Да, проверихме. Вчера е имала две посещения. Първо в четири и петнайсет дошъл куриер. От „Лигъл ийгъл месънджър сървис“. Останал вътре около пет минути и си тръгнал. Второто посещение е било вечерта. Късно. Някакъв мъж на име Джон Галвин. Тя вече била оставила името му на портала и казала да го пуснат, когато пристигне. Дежурният записал регистрационния номер на колата му и ние го проверихме. Взета е под наем от „Херц“ във Вегас. Ще я обявим за издирване. Така или иначе, Галвин останал докъм един през нощта. Тръгнал си е точно когато сгащихме Пауърс в гората. Тя сигурно е излязла с него.

— Свързахме се с пазача, който е бил дежурен по това време — прибави Райдър. — Не успя да си спомни дали Галвин си е тръгнал сам. Не помнеше конкретно да е виждал г-жа Алайзо снощи, но тя може да се е крила на задната седалка.

— Знаем ли кой е адвокатът й? — попита Билетс.

— Да — отвърна Райдър. — Нийл Дентън от Сенчъри сити.

— Добре, Джери, ти се заеми с колата от „Херц“. Киз, ти се опитай да се свържеш с Дентън и виж дали ще успееш да разбереш какво толкова важно е имало, че дай праща куриер в събота.

— Добре — каза Едгар. — Но имам лошо предчувствие. Според мен тя е духнала.

— Е, тогава ще се наложи да духнем след нея и да я открием — отвърна Билетс. — Действайте.

Едгар и Райдър се върнаха на масата си в бюрото. Бош мълчаливо постоя известно време, замислен за последните събития.

— Смяташ ли, че трябва да пратим хора да я търсят? — попита лейтенантът.

— Ами, като се замисля, струва ми се, че така ще е най-правилно. Но разследването ни не е законно. Не разполагаме с необходимите хора. Освен това допреди два часа не разполагахме с доказателства срещу нея.

Билетс кимна с болезнено изражение на лице.

— Ако през следващите петнайсет минути не открият нещо сериозно за нея, можеш да я отпишеш.

— Така е.

— Слушай, мислиш ли, че Пауърс крие нещо?

— Трудно е да се каже. Сигурно. Продължава да стои въпросът защо този път.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че Алайзо е ходел във Вегас от години и винаги е носел пълни куфарчета. Според Пауърс той отдавна скътавал пари и взимал своя дял от жените там. Вероника е знаела всичко това. Трябва да го е знаела. Но какво я е накарало да го направи сега, а не миналата година, или пък следващата?

— Може би просто й е писнало. Може би точно сега е дошъл моментът, Пауърс се е появил и машината е задействала.

— Възможно е. Питах Пауърс и той ми каза, че не знае. Но ми се струва, че крие. Ще трябва отново да поговоря с него.

Билетс не отговори.

— Все още има някаква тайна, която не знаем — продължи Бош. — Има нещо. Надявам се тя да ни каже. Ако я открием.

Лейтенантът примирено махна с ръка.

— Записа ли разпита на Пауърс? — попита тя.

— И на касетофон, и на видео. Киз наблюдаваше от четвърта стая. Веднага щом Пауърс каза, че ще говори, тя включи апаратурата.

— Съобщи ли му пак правата? По време на записа?

— Да, всичко е записано. Ако искаш да видиш касетата, ще ти я донеса.

— Не. Ако можеше, изобщо не искам да виждам и него. Ти не си му обещал нищо, нали?

Бош се канеше да отговори, но замълча. Откъм стая номер три, в която продължаваше да е заключен Пауърс, се разнесе приглушен вик. Хари погледна през прозореца на кабинета и видя, че Едгар се изправя от масата в детективското бюро и се насочва към коридора да провери.

— Навярно иска да повикаме адвоката му — каза Бош. — Е, малко е късно за това… Във всеки случай не съм му обещавал нищо. Казах му, че ще разговарям с прокурора да не пледира за най-тежко наказание, но че ще е трудно.

— Предполагам, че трябва да повикам прокурор.

— Да. Ако не се сещаш конкретно за някого, или пък не дължиш на никого предварително решен случай, поискай да пратят Роджър Гоф. Той се занимава с такива неща и му дължа услуга. Няма да се провали.

— Познавам Роджър. Ще поискам да пратят него… Трябва да съобщя и на началството. Не се случва всеки ден да телефонираш на заместник-началника и да му кажеш, че не само си пратил хората ти да водят разследване, след като специално са те предупредили да стоиш настрана, но и че си арестувал ченге. При това за убийство, не за нещо друго.

Бош се усмихна. Нямаше да му е много приятно, ако трябваше да води такъв разговор.

— Този път наистина ще хвърчат лайна — отвърна той. — Още една черна точка за управлението. Между другото, Джери и Киз са открили в дома на Пауърс някои доста опасни неща. Не са ги взели, защото не са свързани със случая. Нацистки лични вещи, дрога. Можеш да съобщиш на началството и за това, пък те нека правят каквото искат.

— Благодаря, че ми каза. Ще поговоря с Ървинг. Сигурна съм, че няма да иска тези неща да видят бял свят.

Едгар надзърна през отворената врата.

— Пауърс казва, че трябвало да иде до тоалетната и че повече не можел да издържа.

Младият детектив гледаше към Билетс.

— Ами заведи го — отвърна тя.

— Не му сваляй белезниците — прибави Бош.

— И как ще се изпикае с ръце на гърба? Да не очакваш аз да му го извадя вместо него? Няма начин.

Билетс се засмя.

— Просто му премести белезниците отпред — каза Бош. — Дай ми една секунда да свърша тук и ще дойда.

— Добре, ще те чакам в трета.

Едгар излезе и Бош проследи с поглед през прозореца как се отдалечава по коридора към стаите за разпит. После се обърна към Билетс, която все още се усмихваше на ироничното възражение на Едгар. Хари я погледна сериозно.

— Нали знаеш, можеш да ме използваш, когато разговаряш със заместник-началника.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако искаш, кажи, че не си знаела нищо, докато не съм ти се обадил тази сутрин с лошата новина. Нямам нищо против.

— Не бъди смешен. Ние разкрихме убийство и спасихме света от едно ченге убиец. Ако не проумеят, че доброто тук е повече от лошото… е, майната им, щом не разбират от майтап.

Бош се усмихна и кимна.

— Готина си, лейтенант.

— Благодаря.

— Пак заповядай.

— И се казвам Грейс.

— Добре. Грейс.

Докато вървеше по късия коридор към стаите за разпит и влизаше в стая номер три, Бош си мислеше колко много му харесва Билетс. Едгар тъкмо закопчаваше белезниците на китките на Пауърс. Сега ръцете му бяха отпред.

— Направи ми една услуга, Бош — каза Пауърс. — Позволи ми да използвам тоалетната в предния коридор.

— Защо?

— За да не ме видят отзад. Не искам никой да ме вижда в това състояние. Пък и можеш да имаш проблем, ако на хората не им хареса тази гледка.

Бош кимна. Пауърс имаше право. Ако го отведяха в съблекалнята, всички ченгета в дежурната стая щяха да го видят и да започнат да задават въпроси. Някои от полицаите, които не знаеха какво става, дори можеха да се разбеснеят. Тоалетната в предния коридор беше за обществено ползване, но толкова рано в събота сутрин най-вероятно щеше да е празна и можеха да го заведат и да го върнат обратно, без да ги видят.

— Добре, да вървим — каза Бош. — Към предния коридор.

Минаха покрай регистратурата и тръгнаха по коридора с административните офиси, които бяха празни и заключени за уикенда. Докато Бош остана с Пауърс в коридора, Едгар провери тоалетната.

— Няма никой — съобщи той, като държеше вратата отворена отвътре.

Хари последва Пауърс и едрото ченге отиде до най-близкия от трите писоара. Бош остана до вратата и Едгар зае позиция от другата страна на Пауърс до умивалниците. Когато свърши, арестантът се приближи до един от тях. В този момент Бош и Едгар забелязаха, че връзката на дясната му обувка се е развързала.

— Завържи си обувката, Пауърс — рече младият детектив. — Ще вземеш да паднеш и да си смачкаш красивото лице, пък не искам после да ми ревеш за „полицейската бруталност“.

Пауърс спря и погледна надолу към обувката си, после вдигна очи към Едгар.

— Естествено.

Той си изми ръцете, избърса се със салфетка и после стъпи с десния си крак върху ръба на умивалника, за да се завърже.

— Нови обувки — отбеляза Едгар. — Връзките им винаги се развързват, нали?

Бош не можеше да види лицето на Пауърс, защото се бе обърнал с гръб към вратата. Но Пауърс гледаше към Едгар.

— Майната ти, негро.

Все едно, че му беше зашлевил шамар. На лицето на Джери незабавно се изписа отвращение и гняв. Той хвърли поглед към Бош, просто за да прецени дали Хари ще се опита да му попречи да удари Пауърс. Но едрият мъж само това чакаше. Той отскочи от мивката, хвърли се към Едгар и го блъсна в облицованата с бели плочки стена. После вдигна закопчаните си в белезници ръце и с лявата го сграбчи за предницата на ризата, докато с дясната притисна в гърлото на зашеметения детектив цевта на малък пистолет.

Бош бе изминал половината от разстоянието до тях, когато видя оръжието.

— Назад, Бош — извика Пауърс. — Назад или партньорът ти е мъртъв. Това ли искаш?

Той обърна глава и погледна назад към Хари. Бош отстъпи назад и вдигна ръце.

— Това е — каза Пауърс. — Слушай сега какво ще направиш. Съвсем бавно си извади пистолета и го пусни в първата мивка ей там.

Бош не помръдна.

— Действай. Веднага.

Пауърс очевидно се опитваше да говори тихо.

Бош погледна към малкия пистолет в ръката му. „Рей-вън“ двайсет и пети калибър, любимо оръжие на патрулните ченгета поне от времето, когато самият той носеше униформа. Беше малък — в дланта на Пауърс приличаше на играчка — но смъртоносен и удобен за носене в чорап или обувка, на практика невидим под крачола на панталона. В този момент му дойде наум, че Едгар и Райдър не бяха претърсили изцяло Пауърс. Знаеше, че изстрелът от упор със сигурност ще убие Едгар. Не искаше да дава оръжието си, но не виждаше друга алтернатива. Пауърс бе отчаян, а Бош съзнаваше, че отчаяните хора не обмислят нещата. Те действаха противно на всякаква логика. Бяха убийци. С два пръста той бавно извади пистолета си и го пусна в мивката.

— Много добре, Бош. А сега искам да легнеш на пода под мивките.

Бош се подчини, без да откъсва очи от Пауърс.

— Едгар — продължи ченгето. — Сега е твой ред. Просто пусни твоя на пода.

Пистолетът на Джери издрънча в плочките.

— Сега и ти легни до партньора си. Точно така.

— Това е лудост, Пауърс — каза Бош. — Къде ще идеш? Не можеш да избягаш.

— Кой приказва за бягство, Бош? Извади си белезниците и закопчай едната гривна на лявата си китка.

След като детективът го направи, Пауърс му каза да прекара веригата през една от тръбите, после нареди на Едгар да закопчае свободната гривна на дясната си китка. Когато той се подчини, Пауърс се усмихна.

— Ето, така е добре. Това би трябвало да ви задържи за няколко минути. А сега ми дайте ключовете си. И двамата, хвърлете ги насам.

Пауърс взе връзката на Едгар от пода и отключи белезниците си. Той бързо разтри китките си, за да възстанови кръвообращението си. Продължаваше да се усмихва, но Бош се чудеше дали изобщо го съзнава.

— Да видим сега.

Патрулният полицай бръкна в умивалника и взе пистолета на Хари.

— Хубаво оръжие, Бош. — Добре балансирано. По-добро е от моето. Нещо против да го взема назаем за няколко минути?

В този момент детективът разбра какво има намерение да направи. Щеше да потърси Вероника. Бош си помисли за Киз, седнала в детективското бюро с гръб към регистратурата. Билетс беше в кабинета си. Щяха да го видят прекалено късно.

— Тя не е там, Пауърс — каза той.

— Какво? Кой?

— Вероника. Излъгах те. Изобщо не сме я арестували.

Пауърс мълчеше. Усмивката бе изчезнала от лицето му и на нейно място се беше изписало сериозно, съсредоточено изражение. Обмисляше.

— Взехме гласа й от един от нейните филми. Презаписах го от видеокасетата. Ако идеш в онези стаи за разпит, ще попаднеш в задънена улица. Те са празни и няма да можеш да се измъкнеш.

Бош видя, че кожата на лицето на Пауърс се изпъва по същия начин като преди. Той почервеня от гняв и после внезапно необяснимо защо се усмихна.

— Хитър скапаняк си, Бош. Нали така? И очакваш да ти повярвам, че не е там? Може би сега се опитваш да ме излъжеш, а не преди. Нали ме разбираш?

— Не те лъжа. Няма я. След онова, което ми каза, искахме да я арестуваме. Преди час отидохме в къщата й, но и там я нямаше. Излязла е снощи.

— Щом не е тук как…

— Това не беше лъжа. Парите и снимките бяха в жилището ти. Щом ти не си ги оставил там, значи е била тя. Опитала се е да прехвърли вината върху теб. Просто свали пистолета и ще започнем всичко отново. Само се извини на Едгар и ще забравим за този малък инцидент.

— А, разбирам. Пускате я да избяга и аз поемам цялата вина за убийството.

— Казах ти, ще поговорим с прокурора. В момента идва насам. Той е приятел. Ще направи каквото трябва. Всъщност искаме да хванем нея.

— Шибан задник такъв! — високо каза Пауърс. После отново снижи глас. — Не разбираш ли, че я искам? Мислиш си, че си ме победил, нали? Мислиш си, че си ме пречупил? Не си познал, Бош. Говорих, защото исках да говоря. Аз те победих, човече, но ти нищо не разбра. Повярва ми, защото така ти отърваше. Изобщо не трябваше да ми сваляш белезниците, братче.

Той помълча малко, за да ги остави да смелят думите му.

— А сега имам среща с онази кучка и ще ида на нея независимо от всичко. Ще я открия, даже да я няма там.

— Може да е навсякъде.

— Аз също, Бош, и тя няма да знае, че идвам. Трябва да вървя.

Пауърс извади найлоновия чувал от кошчето за боклук и го изпразни на пода. Пъхна пистолета на Бош в чувала, после пусна крановете на трите умивалника докрай. Водата силно заклокочи и шумът отекваше от плочките по стените. Той взе оръжието на Едгар, пусна го в чувала и няколко пъти уви найлона, за да не се вижда какво има вътре. След това сложи собствения си „Рейвън“ в предния си джоб така, че да му е подръка, хвърли ключовете за белезниците в един от писоарите и пусна водата в трите. Без дори да погледне към двамата мъже под умивалниците, Пауърс се запъти към вратата.

— Адиос, боклуци — подметка през рамо той и излезе.

Бош погледна към Едгар. Знаеше, че дори да викат, няма голяма вероятност да ги чуят. В неделя в административното крило нямаше никой. А в бюрото бяха само Билетс и Рай-дър. При шума от течащата вода никой нямаше да чуе виковете им.

Бош се завъртя и опря крака на стената под плота с мивките. Той хвана тръбата така, че да използва краката си като опора, за да откърти тръбата. Но тя бе гореща.

— Кучи син! — извика детективът и я пусна. — Пуснал е горещата вода.

— Какво ще правим? Той ще избяга.

— Твоите ръце са по-дълги. Виж дали можеш да се пресегнеш и да спреш водата. Прекалено е горещо. Не мога да хвана тръбата.

Бош пъхна ръката си почти до лакътя зад тръбата и Едгар едва успя да достигне до крана. Трябваха му няколко секунди, за да го завърти така, че остана да тече съвсем слаба струйка.

— А сега пусни студената — каза Хари. — За да охладим тръбата.

Изтекоха още няколко секунди, но после Бош можеше да опита отново. Той хвана тръбата и наблегна с крака на стената. Едгар направи същото. Съвместните им усилия дадоха резултат и тръбата се откърти от мивката. Докато измъкваха веригата на белезниците, водата се лееше отгоре им. Двамата се изправиха и се приближиха до писоарите. Върху решетката на дъното на един от тях Бош видя ключовете си. Той ги извади и с мъка успя да отключи гривната на китката си. После ги подаде на Едгар и се втурна към изхода, като газеше във водата, заляла целия под.

— Спри водата — извика той и се хвърли навън.

Бош се затича по коридора и прескочи плота на регистратурата. Детективското бюро беше пусто и през прозореца Хари видя, че в кабинета на лейтенанта няма никой. В този момент чу силен тропот и приглушените викове на Райдър и Билетс. Затича се по коридора към стаите за разпит и откри, че са отворени всички врати с изключение на една. Знаеше, че Пауърс все пак е проверил дали Вероника Алайзо не е там, след като е заключил Билетс и Райдър в трета стая. Детективът отвори вратата и после бързо се затича обратно през бюрото към задния коридор на участъка. Той изскочи през тежката метална врата и излезе в задния паркинг. Инстинктивно протегна ръка към празния кобур под мишницата си и плъзна поглед по паркинга и отворените врати на гаража. Нямаше и следа от Пауърс, но до колонките на бензиностанцията стояха двама патрулни полицаи. Бош се приближи до тях.

— Да сте виждали Пауърс?

— Да — отвърна по-възрастният. — Току-що замина. С нашата шибана кола. Какво става тук, по дяволите?

Детективът не отговори. Той затвори очи, сведе глава и мислено се прокле.

Шест часа по-късно Бош, Едгар и Райдър седяха на масата в „Убийства“ и мълчаливо наблюдаваха съвещанието в кабинета на лейтенанта. Наблъскани в малкия офис като пътници в автобус, там седяха Билетс, капитан Левали, заместник-началник Ървинг, трима следователи от ОВР, включително Частейн, началникът на полицията и неговият административен помощник. Заместник-окръжният прокурор Роджър Гоф участваше по високоговорителя на телефона-Бош чуваше гласа му през отворената врата. Но после затвориха вратата и той беше сигурен, че в момента решават съдбата на тримата детективи, които седяха навън.

Скръстил ръце и свел глава надолу, началникът на полицията седеше по средата на претъпканата стая. Той бе пристигнал последен и очевидно другите го информираха за събитията. От време на време началникът кимаше, но на Бош му се струваше, че почти не говори. Хари знаеше, че основното, което обсъждат, е как да решат проблема о Пауърс. На свобода беше ченге убиец. Изявлението пред медиите щеше да е упражнение по самоизмъчване, но Бош не виждаше начин да го избегнат. Бяха претърсили всички възможни места, но не откриха Пауърс. Намериха патрулната кола, която беше взел, изоставена сред хълмовете на „Феърхолм драйв“. Никой не знаеше къде е отишъл оттам. Наблюдателните постове пред бунгалото му и пред дома на Алайзо, както и пред къщата и офиса на адвоката Нийл Дентън, не бяха постигнали никакъв резултат. Вече бе време да дадат изявление пред медиите, да покажат снимката на ченгето престъпник по новините в шест часа. Бош предполагаше, че началникът на полицията е тук, защото възнамерява да свика пресконференция. Иначе щеше да остави всичко на Ървинг.

В този момент Хари разбра, че Райдър е казала нещо.

— Извинявай?

— Попитах какво ще правиш през свободното си време?

— Не зная. Зависи за колко ще ни отстранят. Ако е за петнайсет дни, просто ще довърша работата по къщата. Ако е повече от месец, ще трябва да се замисля как да си изкарвам прехраната. — Бош беше абсолютно сигурен, че отстраняването от служба, което щеше да им наложи началникът, нямаше да е за кратко.

— Няма да ни уволни, нали, Хари? — попита Едгар.

— Съмнявам се. Но всичко зависи от начина, по който му обяснят положението.

Той хвърли поглед към прозореца на кабинета. В този момент началникът погледна навън към него, но веднага извърна очи. Лош признак. Бош никога не се бе запознавал с него и не очакваше да се запознаят. Беше външен човек, изпратен тук, за да омиротворят обществото. Не заради някакви особени полицейски административни способности, а защото имаха нужда от външен човек. Бе едър чернокож мъж, по-голямата част от килограмите на когото се съсредоточаваха около кръста. Ченгетата, които не го харесваха, а те бяха много, често го наричаха „началник Калното подхлъзване“. Бош не знаеше как го наричат ченгетата, които го харесваха.

— Просто исках да кажа, че съжалявам, Хари — рече Райдър.

— За какво съжаляваш? — попита Бош.

— За това, че не открих пистолета. Аз го претърсих. Прокарах ръце по крачолите му, но някак си съм го пропуснала. Не разбирам.

— Беше достатъчно малък, за да го пъхне в обувката си — отвърна Бош. — Не си виновна само ти, Киз. Всички допуснахме грешки. Двамата с Джери се прецакахме в тоалетната. Трябваше да го пазим по-внимателно.

Тя кимна, но Хари знаеше, че продължава да се самообвинява. Детективът вдигна поглед и видя, че съвещанието в кабинета на лейтенанта е към края си. Началникът на управлението и неговият помощник, следвани от Левали и следователите от ОВР излязоха през главния вход на бюрото. Така не трябваше да минават покрай масата на „Убийства“ и да се срещат с Бош и другите. Още един лош признак, помисли си той.

В кабинета останаха единствено Ървинг и Билетс. Лейтенантът погледна към Бош и му даде знак тримата да идат при тях. Те бавно станаха на крака и тръгнаха нататък. Едгар и Райдър седнаха, но Хари остана изправен.

— Г-н началник — каза Билетс, давайки думата на Ървинг.

— Добре, ще ви изложа нещата така, както току-що ми беше наредено — започна той.

После погледна надолу към листа хартия, върху който си бе водил бележки.

— За провеждане на неупълномощено разследване и за неспазване на правилата за претърсване и транспортиране на затворник, всеки от вас се отстранява за трийсет дни без право на заплата и на още толкова със заплата. Стават два месеца. И разбира се, в досиетата ви се вписва официално мъмрене. Можете да обжалвате пред комисията за правата.

Той замълча за миг. Беше по-тежко, отколкото очакваше Бош, но лицето му остана безизразно. Той чу, че Едгар шумно въздъхва. Колкото до обжалването, рядко се случваше да отменят дисциплинарно наказание, наложено от началника на полицията. Това означаваше двама от тримата капитани в комисията да гласуват срещу прекия си началник. Да отхвърлиш решение на следовател от ОВР бе едно. Но да отмениш заповед на началника беше политическо самоубийство.

— Но — продължи Ървинг — началникът замразява наказанията ви в зависимост от по-нататъшното развитие на събитията.

Последва кратко мълчание, докато тримата детективи проумеят последното изречение.

— Какво означава това, че се замразяват? — попита Едгар.

— Това означава, че началникът ви дава шанс — отвърна Ървинг. — Той иска да види какво ще стане през следващите няколко дена. Утре всеки от вас трябва да дойде на работа и да продължи с разследването. Разговаряхме с прокуратурата. Съгласни са да повдигнат обвинение срещу Пауърс. Първата ви работа утре е да подготвите документацията. След два часа началникът ще даде изявление пред медиите. Ако имаме късмет, ще хванем този тип, преди той да открие жената или да направи някоя друга беля. А ако ние имаме късмет, сигурно и вие тримата ще сте късметлии.

— Ами Вероника Алайзо, няма ли да повдигнат обвинение и срещу нея?

— Не още. Не преди да върнем Пауърс. Гоф каза, че без него записът на признанията му няма никаква стойност. Прокурорът няма да е в състояние да го използва срещу нея без Пауърс да е там, за да свидетелства, ако тя заяви, че показанията са лъжа.

Бош погледна надолу към пода.

— Значи, ако не го открием, тя ще се измъкне, така ли?

— Така изглежда.

Хари кимна.

— Какво ще съобщи той? — попита детективът. — Началникът, искам да кажа.

— Ще каже нещата такива, каквито са. За едно ще ви похвали, за друго не. Като цяло това не е добър ден за управлението.

— Затова ли ни дава цели два месеца? Защото ние сме носителите на лошата вест?

Стиснал зъби, Ървинг продължително го изгледа.

— Ще смятам, че това не е отговорът ви.

После се обърна към Райдър и Едгар.

— Вие двамата можете вече да си вървите. Свършихме с вас. Трябва да обсъдя един друг въпрос с детектив Бош.

Хари проследи с поглед излизането им и се приготви за гнева на заместник-началника, предизвикан от последната му забележка. Не беше сигурен защо го е казал. Знаеше, че Ървинг няма да го отмине.

Но когато Райдър затвори вратата на кабинета, Ървинг заговори по съвсем друг въпрос.

— Детектив, исках да знаете, че вече разговарях с хората от ФБР и всички ние сме на едно мнение.

— Какво е то?

— Казах им, че с днешните събития е станало съвсем ясно — кристално ясно — че нямате нищо общо с подхвърлянето на веществени доказателства на техния човек. Казах им, че е бил Пауърс и че слагаме край на този аспект от вътрешното разследване на поведението ви.

— Чудесно, г-н заместник-началник. Благодаря ви.

Бош се отправи към вратата, като си мислеше, че това е всичко.

— Детектив, има още нещо.

Бош се обърна към него.

— Когато обсъждахме положението с началника на полицията, остана още един въпрос, който го безпокои.

— За какво става дума?

— По време на започнатото от детектив Частейн разследване се е появила второстепенна информация за връзката ви с осъден престъпник. Това тревожи и мен. Бих искал да получа уверението ви, че връзката няма да продължи повече. Бих искал да предам това уверение на началника.

Бош се замисли за миг.

— Не мога да ви дам такова уверение.

Ървинг погледна надолу към пода. Зъбите му отново бяха стиснати.

— Разочаровате ме, детектив Бош — накрая отвърна той. — Това управление е направило много за вас. Аз също. Поддържал съм ви в трудни моменти. Никога не сте били лесен човек, но притежавате дарба, от която, струва ми се, управлението и градът определено се нуждаят. Предполагам, че това ви прави ценен. Искате ли да настроите мен и други хора в управлението срещу себе си?

— Не особено.

— Тогава последвайте съвета ми и направете каквото трябва, синко. Знаете какво. Това е всичко, което ще ви кажа по този въпрос.

— Да, сър.

— Свободен сте.

Когато стигна до дома си, Бош видя прашен форд ескорт, паркиран до тротоара отпред. Регистрацията му беше от Не-вада. Елиънър Уиш седеше на масата в малката трапезария, четеше обявите в „Сънди таймс“ и подчертаваше подходящите с черен флумастер. В пепелника до вестника димеше цигара. Бош видя всичко това и сърцето му запрескача на бързи обороти. Щом търсеше работа, Елиънър може би щеше да се премести окончателно в Лос Анджелис и да остане при него. Отгоре на всичко в къщата се носеше ароматът на италиански ресторант, усещаше се силен дъх на чесън.

Той заобиколи масата, сложи длан на рамото й и колебливо я целуна по бузата. Тя го потупа по ръката. Когато се изправи обаче, Хари забеляза, че Елиънър чете обявите за даване под наем на мебелирани апартаменти в Санта Моника, а не частта за предлагане на работа.

— Какво готвиш? — попита той.

— Моя сос за спагети. Помниш ли го?

Той кимна, но всъщност не го помнеше. Всичките му спомени за дните, които пет години преди това бяха прекарали заедно, се концентрираха единствено върху нея, върху миговете им на интимност и върху онова, което се бе случило после.

— Как беше в Лас Вегас? — попита той само за да каже нещо.

— Като във Вегас. Град, който никога не ти липсва. Нямам нищо против никога повече да не се върна там.

— Търсиш си жилище тук, така ли?

— Помислих си, че няма да е зле да започна да си търся нещо.

Пет години преди това тя бе живяла в Санта Моника. Бош си спомняше апартамента й с балкона на спалнята. Усещаше се дъхът на морето, а ако човек се наведеше през парапета, можеше да види булевард „Оушън парк“. Той знаеше, че сега Елиънър не може да си позволи такова жилище. Навярно търсеше нещо на изток от Линкълн.

— Знаеш, че няма защо да бързаш — рече Хари. — Можеш да останеш тук. Хубава гледка, спокойно е. Защо не… Не зная, просто не бързай.

Тя вдигна поглед към него, но не каза това, което искаше. Бош го усещаше.

— Искаш ли бира? — попита Елиънър. — Купих още няколко бутилки. В хладилника са.

Той кимна и отиде в кухнята, за дай даде възможност да остане за малко сама. Върху тезгяха видя глинено гърне и се зачуди дали го е купила, или го е донесла със себе си от Лас Вегас. Бош отвори хладилника и се усмихна. Тя го познаваше. Беше купила бира „Хенри Уайнхард“. Извади две бутилки и ги отнесе обратно в трапезарията. Отвори нейната и й я подаде, след това отвори и своята. После двамата заговориха едновременно.

— Извини ме, продължавай — каза тя.

— Не, ти.

— Сигурен ли си?

— Да, какво?

— Само исках да те попитам как мина днес?

— А, това ли. Ами беше и добре, и зле. Опипахме онзи тип и той ни разказа всичко. Издаде жената.

— Съпругата на Тони Алайзо ли?

— Да. Планът е бил изцяло неин. Според него. Вегаската следа е била просто за заблуда.

— Това е страхотно. А каква е лошата част?

— Ами на първо място, нашият човек е ченге и…

— О, по дяволите!

— Да, но положението е още по-лошо. Днес той ни се изплъзна.

— Изплъзна ли ви се? Какво искаш да кажеш с това, че ви се е изплъзнал?

— Искам да кажа, че избяга. Направо от участъка. Имаше пистолет, малък „Рейвън“, скрит в обувката. Не сме го забелязали, докато му слагахме белезниците. Двамата с Едгар го заведохме до тоалетната и по пътя трябва да си е настъпил връзката на обувката. Нали разбираш, нарочно. После, когато Едгар забеляза и му каза да се завърже, той извади пистолета. Изплъзна ни се, измъкна се в задния паркинг и взе една от патрулните коли. Все още беше в униформа.

— Господи, и досега не са го открили?

— Това стана преди около осем часа. Няма и следа от него.

— Къде ли би могъл да отиде с патрулна кола и униформа?

— А, той е изоставил колата — вече я откриха — и се съмнявам, че още е в униформа, където и да е. Изглежда, че е симпатизирал на крайно десните сили, онези с превъзходството на бялата раса и прочее. Навярно познава хора, които биха му дали дрехи, без да задават излишни въпроси.

— Ега ти ченгето.

— Да. Странно е. Той откри трупа, нали разбираш, миналата седмица. И понеже беше ченге, аз изобщо не си помислих за него. Още тогава разбрах, че е боклук, но гледах на него единствено като на ченгето, открило трупа. И той трябва да го е знаел. Точно на това е разчитал — че ще бързаме на онази площадка. Хитро го е замислил.

— Може да го е замислила тя.

— Да. По-вероятно да е била тя. Но така или иначе, сега се чувствам… хм, не зная, по-разстроен или разочарован, че тогава не съм му обърнал внимание, отколкото, че днес го изпуснахме. Трябваше да го забележа. В повечето случаи убиецът е точно онзи, който открива трупа. Униформата му ме накара да забравя този факт.

Елиънър се изправи от масата и се приближи до него. Тя обви ръце около врата му и му се усмихна.

— Ще го хванеш. Не се тревожи.

Той кимна. Двамата се целунаха.

— Какво искаше да кажеш преди малко? — попита Елиънър. — Когато и двамата едновременно започнахме да говорим.

— А… Вече не си спомням.

— Значи не е било нещо важно.

— Исках да ти кажа да останеш при мен.

Тя сведе глава на гърдите му, така че Бош не можеше да вижда очите й.

— Хари…

— Просто да видим как ще тръгне. Чувствам се така… сякаш всичките тези години изобщо не ги е имало. Искам… Просто искам да сме заедно. Мога да се грижа за теб. Тук ще се чувстваш в безопасност и ще разполагаш с колкото време ти трябва, за да започнеш отначало. Да си намериш работа, да правиш каквото искаш.

Тя отстъпи назад и го погледна в очите. Сега предупреждението на Ървинг беше последното нещо, за което си мислеше Бош. Единственото, което го интересуваше в момента, бе да я задържи при себе си и да направи всичко, за да постигне това.

— Но минаха много години, Хари. Не можем да ги забравим просто така изведнъж.

Той кимна и сведе очи. Знаеше, че е права, но въпреки всичко не го интересуваше.

— Искам те, Хари — продължи Елиънър. — Теб и никой друг. Но не искам да бързаме. Трябва да сме сигурни. И двамата.

— Аз вече зная, че съм сигурен.

— Само така си мислиш.

— Санта Моника е толкова далеч оттук.

Тя се усмихна, после се засмя и поклати глава.

— В такъв случай, ще ти се налага да оставаш да спиш там, когато ми идваш на гости.

Той отново кимна и двамата се прегърнаха.

— Способна си да ме накараш да забравя много неща, знаеш ли го? — прошепна в ухото й Хари.

— И ти — отвърна Елиънър.

Докато се любиха, телефонът иззвъня, но онзи, който се обаждаше, не остави съобщение на телефонния секретар. По-късно, когато Бош излезе от банята, Елиънър му съобщи, че някой отново е звънял, но без да остави съобщение.

Накрая, докато тя кипваше вода за спагетите, телефонът иззвъня за трети път и Бош вдигна слушалката, преди да се включи секретарят.

— Хей, Бош?

— Да, кой се обажда?

— Рой Линдъл. Помниш ли ме — Люк Гоушън?

— Помня те. Ти ли ме търси на два пъти преди известно време?

— Да, защо не отговори?

— Бях зает. Какво искаш?

— Значи е била кучката, а? — Какво?

— Жената на Тони.

— Да.

— Ти познаваше ли онзи тип Пауърс?

— Не съвсем. Просто съм го мяркал наоколо.

Бош не искаше да му казва нищо, което агентът още не знаеше.

Линдъл отегчено въздъхна.

— Да, Тони веднъж ми каза, че повече се страхувал от жена си, отколкото от Джоуи Маркс.

— Така ли? — внезапно заинтригуван попита Бош. — Кога ти го е казал?

— Не зная. Една нощ разговаряхме в клуба и той просто ми го каза. Спомням си, че заведението вече беше затворено. Той чакаше Лейла и си приказвахме.

— Много ти благодаря, че ми го казваш, Линдъл. Какво друго е споделял с теб?

— Хей, нали сега ти го казвам, Бош. И без това преди не можех. Играех роля, човече, и в тази роля не се предвижда да изпускаш пред ченгетата каквото и да е. А пък после… е, после си мислех, че се опитваш да ме прецакаш. И тогава не исках да ти казвам нищо.

— Но сега вече не е така.

— Да, прав си. Виж, Бош, можех изобщо да не ти се обадя. Но го правя. Мислиш ли, че някой друг от бюрото ще си признае, че сигурно е допуснал грешка по отношение на теб? Няма начин. Но стилът ти ми харесва. Искам да кажа, че даже след като ти отнеха случая, ти не се отказа. И после откри онзи скапаняк. Това говори за смелост и стил, Бош. Разбирам това.

— Страхотно, Рой. Какво друго ти е казал за жена си Тони Алайзо?

— Почти нищо. Просто каза, че била студена. Че го държала изкъсо. Това е всичко. Не можел да получи развод от нея, без да загуби половината от парите си и после да я остави да се мотае наоколо с всичко, което знае за бизнеса му и за хората, с които си е имал работа. Ако разбираш какво искам да кажа.

— Защо не е помолил Джоуи Маркс да я очисти?

— Мисля, че тя се е познавала с Джоуи от едно време и той я е харесвал. Джоуи я е запознал с Тони. Според мен Тони е знаел, че ако иде при Джоуи, просто ще го изритат и после информацията може да стигне до нея. И че ако иде при някой друг, после ще трябва да отговаря пред Джоуи. За такива неща Джоуи имаше последната дума и той не би искал Тони да се замесва в каквото и да е друго, излагащо на опасност прането на парите.

— Добре ли е познавала Джоуи Маркс, как мислиш? Смяташ ли, че сега може да се е върнала при него?

— В никакъв случай. Тя е убила златната кокошка. Тони правеше парите на Джоуи законни. А парите са неговата първа любов.

Известно време двамата помълчаха.

— Ами с теб какво става сега? — накрая попита Бош.

— Искаш да кажеш с проблема ми ли? Довечера се връщам във Вегас. Утре сутрин е изслушването пред предварителния състав на съдебните заседатели. Предполагам, че ще трябва да им говоря поне две седмици. Имам да им разказвам доста неща. За Коледа би трябвало да сме спипали Джоуи и хората му.

— Надявам се, че си водиш телохранители.

— А, да. Не съм сам.

— Ами късмет тогава, Линдъл. Като оставим всички глупости настрана, и на мен ми харесва стилът ти. Искам да те питам нещо. Защо ми каза за скривалището и за полинезийците? Това не се вписваше в ролята ти.

— Трябваше, Бош. Ти ме уплаши.

— Решил си, че наистина ще те очистя, така ли?

— Не бях сигурен, но всъщност не ме безпокоеше това. Имаше хора, които ме пазеха и за които ти не знаеше. Но бях сигурен, че те ще очистят нея. А аз съм агент, човече. Бях длъжен да се опитам да им попреча. Затова ти казах. Изненадах се, че още тогава не ме разкри.

— Изобщо не ми мина през ум. Ти беше много добър.

— Е, заблудих хората, които трябваше да заблудя. Доскоро, Бош.

— Доскоро. А, Линдъл?

— Да.

— Дали Джоуи Маркс се е сещал, че Тони Алайзо го лъже и тайно си заделя пари?

Линдъл се засмя.

— Никога не се отказваш, а, Бош?

— Предполагам, че не.

— Тази информация ще е част от разследването и не мога да говоря за това. Поне официално.

— Ами неофициално?

— Неофициално ти не си го чул от мен и двамата никога не сме разговаряли. Но Джоуи Маркс смяташе, че всички го мамят. Не вярваше на никого. Всеки път, когато се срещах с него и носех скрито записващо устройство, направо се потях от страх. Защото никога не знаех кога ще си сложи ръката на гърдите ми. Бях с него повече от година и той от време на време продължаваше да го прави. Трябваше да нося касетофончето подмишницата си, човече. Някой път опитай да отлепиш касетофонче от подмишницата си. Много боли.

— Ами Тони?

— Това се опитвам да ти кажа. Естествено, Джоуи смяташе, че Тони го краде. Така си мислеше и за мен. И трябва да разбереш, до известна степен това беше допустимо. Джоуи знаеше, че всеки трябва да сложи по някоя пара отгоре, за да е доволен. Но е възможно да усещаше, че Тони взима повече от допустимото. Никога не ми го е казвал, но зная, че на няколко пъти прати да го проследят в Лос Анджелис. И имаше човек в банката на Тони в Бевърли Хилс. Джоуи получаваше копия от месечния му баланс.

— Наистина ли?

— Да. Определено е щял да разбере, ако Тони е имал някакви по-сериозни влогове.

Бош се замисли за миг, но не успя да се сети какво друго да пита.

— Защо ми задаваш този въпрос, Бош?

— А, не зная, работя по един проблем. Пауърс каза, че според Вероника Алайзо Тони имал скрити два милиона долара.

Линдъл подсвирна.

— Струват ми се доста пари. Ако Джоуи го беше усетил, веднага щеше да го очисти. Това не се вмества в рамките на допустимото.

— Според мен той ги е трупал от години, нали разбираш. Постепенно. Освен това е перял пари и за някои от приятелите на Джоуи в Чикаго и Аризона, нали си спомняш? Може да е крадял и тях.

— Всичко е възможно. Слушай, Бош, после ще ми разкажеш какво е станало. Трябва да хвана самолета.

— Само още нещо.

— Бош, трябва да тръгвам за Бърбанк.

— Чувал ли си някога във Вегас за човек на име Джон Галвин?

Галвин се казваше мъжът, който последен бе посетил Вероника Алайзо в нощта на изчезването й. След продължително мълчание Линдъл отговори, че името не му е познато. Но за Бош това мълчание беше достатъчно.

— Сигурен ли си?

— Виж, изобщо не съм чувал за такъв човек, разбираш ли? Трябва да вървя.

Когато остави слушалката на място, детективът отвори куфарчето си върху масата в трапезарията и извади бележника си, за да си запише някои от нещата, казани от Линдъл. Елиънър се появи от кухнята с прибори и салфетки в ръце.

— Кой беше?

— Линдъл.

— Кой?

— Агентът, който играеше ролята на Люк Гоушън.

— Какво искаше?

— Да се извини, предполагам.

— Звучи ми необичайно. Обикновено бюрото не се извинява за каквото и да е.

— Разговорът не беше официален.

— А. Просто мъжки разговор.

Бош се усмихна, защото Елиънър бе права.

— Какво е това? — попита тя, когато остави приборите на масата и извади касетата с „Фатална страст“ от куфарчето му. — А, не беше ли един от филмите на Тони Алайзо?

— Да. Част от законната му холивудска фасада. Един от филмите, в които участва Вероника. Трябваше да го върна на Киз.

— Гледал ли си го?

Бош кимна.

— Бих искала и аз да го гледам. Хареса ли ти?

— Адски е слаб, но ако искаш, довечера можем да го пуснем.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против?

— Сигурен съм.

По време на вечерята Бош подробно й разказа за случая. Елиънър му зададе няколко въпроса и накрая потънаха в спокойно мълчание. Болонският сос и спагетите, които беше приготвила, бяха фантастични и Хари наруши тишината, за да й го каже. Тя бе отворила бутилка червено вино, което също бе превъзходно.

После двамата оставиха съдовете в мивката и отидоха в дневната да гледат филма. Бош седеше с ръка, вдигната на облегалката на дивана. Дланта му леко докосваше шията на Елиънър. Беше му досадно да гледа за втори път филма и мислите му бързо се понесоха към събитията от деня. Парите задържаха вниманието му най-дълго. Чудеше се дали Вероника вече ги е взела, или са някъде, където трябва да иде, за да ги прибере. Не бяха в местна банка, реши той. Вече бяха проверили банките в града.

Значи оставаше Лас Вегас. Документите на Тони Алайзо показваха, че през последните десет месеца е ходил само там. Ако бе имал скрити пари, той трябваше да разполага с достъп до тях. Щом парите не бяха тук, значи бяха там. И тъй като до днес Вероника не беше напускала дома си, Бош реши, че още не ги е взела.

Телефонът иззвъня и прекъсна размислите му. Той се изправи и отговори от кухнята, за да не пречи на Елиънър. Търсеше го Ханк Майер от „Мираж“, но гласът му звучеше необичайно. Като на уплашено момче.

— Детектив Бош, мога ли да ви се доверя?

— Естествено, че можете, Ханк. Какво има?

— Стана нещо. Искам да кажа, че нещо се появи. Хм, заради вас научих нещо, което, струва ми се, не би трябвало да зная. Иска ми се всичко това… Не зная какво да…

— Почакайте, почакайте, Ханк. Просто се успокойте и ми кажете какво е станало. Успокойте се. Разкажете ми и ще решим проблема. Независимо какъв е.

— В момента съм в кабинета си. Потърсиха ме вкъщи, защото бях оставил специална бележка в компютъра за онзи залог на вашия човек.

— Ясно.

— Ами тази вечер някой е осребрил фиша.

— Добре, някой го е осребрил. И кой?

— Нали разбирате, оставих в компютъра съкращението на данъчната служба. В смисъл, че трябва да поискат приносителят на фиша да покаже шофьорската си книжка и да вземат номера на социалната му осигуровка, нали разбирате, заради данъците. Поставих бележката, въпреки че фишът беше само за 3500 долара.

— Добре, и кой го е осребрил?

— Мъж на име Джон Галвин. Дал е адрес във Вегас.

Бош се наведе над масата и силно притисна слушалката до ухото си.

— Кога е станало това? — попита той.

— В осем и половина тази вечер. Преди по-малко от два часа.

— Не разбирам, Ханк. Защо това ви тревожи толкова?

— Ами оставих инструкции в компютъра да ми съобщят вкъщи веднага щом някой осребри фиша. Съобщиха ми. Дойдох тук и проверих кой го е осребрил, за да ви съобщя колкото е възможно по-скоро, после отидох направо във ви-деозалата. Исках да видя този Джон Галвин, нали разбирате, ако сме имали късмета да го заснемем ясно.

Той замълча. Трябваше да му тегли думите с ченгел.

— И? — попита Бош. — Кой беше, Ханк?

— Бяхме го заснели ясно. Оказа се, че познавам Джон Галвин, но не под това име. Хм, както знаете, едно от задълженията ни е да сътрудничим на органите на реда, да поддържаме връзка и да помагаме, когато можем и за каквото…

— Да, Ханк, зная. Кой беше той?

— Видях записа. Беше много чист. Познавам Джон Галвин. Той е от Метро, капитан. Казва се…

— Джон Фелтън.

— Откъде…

— Защото и аз го познавам. А сега ме чуйте, Ханк. Не сте ми казвали това, става ли? Изобщо не сме разговаряли. Така е най-добре. Най-безопасно за вас. Разбирате ли?

— Да, но… но какво ще стане?

— Не трябва да се тревожите. Аз ще се погрижа за това и никой в Метро няма да научи за вашето участие. Става ли?

— Да, предполагам. Аз…

— Ханк, трябва да вървя. Благодаря ви. Дължа ви услуга.

Бош затвори и набра „Телефонни услуги“, за да получи номера на „Саутуест еърлайнс“ на летището в Бърбанк. Знаеше, че „Саутуест“ и „Америка уест“ осъществяват повечето полети да Лас Вегас и че двете компании използват един и същ терминал. Свърза се със „Саутуест“ и поиска да повикат по радиоуредбата Рой Линдъл. Докато чакаше, погледна часовника си. От разговора му с агента бе изминал повече от час, но Хари не мислеше, че Линдъл бърза толкова много, колкото му беше казал.

Разнесе се глас, който го попита кого търси. Бош повтори името на Линдъл. Казаха му да почака и след две прещраквания агентът се обади.

— Да, тук е Рой, кой ме търси?

— Ти кучи сине.

— Кой се обажда?

— Джон Галвин е Джон Фелтън и ти си го знаел през цялото време.

— Бош? Бош, какво правиш?

— Фелтън е човекът на Джоуи в Метро. Ти си бил в организацията и си го знаел още от самото начало. И когато върши нещо за Маркс, Фелтън използва името Джон Галвин. И това си знаел.

— Бош, не мога да говоря по този въпрос. Той е част от нашето раз…

— Изобщо не ми пука за вашето разследване. Трябва да решиш на чия страна си, човече. Фелтън е взел Вероника Алайзо. А това означава, че тя е при Джоуи Маркс.

— За какво говориш? Това е лудост.

— Те знаят за скритите пари, не можеш ли да го разбереш? Джоуи си иска парите обратно и те ще направят всичко, за да я накарат да им каже къде са.

— Откъде си научил всичко това?

— Просто го зная.

Бош се сети за нещо и погледна през отворената врата на кухнята към дневната. Елиънър все още гледаше филма. Тя се обърна и въпросително повдигна вежди. Хари поклати глава, за дай покаже неудоволствието си от човека, с когото разговаряше.

— Отивам във Вегас, Линдъл. И ми се струва, че зная къде са. Искаш ли да участват и твоите хора? Определено не мога да повикам управлението в Метро.

— Откъде си толкова сигурен, че тя изобщо е там?

— Защото е пратила сигнал за помощ. Ще участваш ли, или не?

— Ще участваме, Бош. Ще ти дам един номер. Когато стигнеш във Вегас, позвъни на него.

Детективът затвори и се върна в дневната. Елиънър вече бе изключила видеото.

— Не мога повече да го гледам. Ужасно е. Какво става?

— Онзи път, когато си следила Тони Алайзо във Вегас, не ми ли каза, че е ходил до някаква банка с приятелката си?

— Да, точно така.

— В коя банка? Къде?

— Хм… Беше на „Фламинго“ на изток от центъра, на изток от „Парадайз роуд“. Не си спомням името. Струва ми се, че беше „Силвър стейт нашънъл“. Да, така е. „Силвър стейт“.

— „Силвър стейт“ на „Фламинго“, сигурна ли си?

— Сигурна съм, да.

— И момичето си е открило сметка, така ли?

— Да, поне така изглеждаше. Това е проблемът, когато проследяващият е сам. Клонът е малък и не можех да остана вътре прекалено дълго. Стори ми се, че подписва документи за откриване на сметка и Тони просто я гледаше. Но трябваше да изляза и да чакам навън, докато свършат. Нали си спомняш, Тони ме познаваше. Ако ме забележеше, край със следенето.

— Добре, аз тръгвам.

— Сега, през нощта ли?

— През нощта. Но първо трябва да говоря по телефона.

Бош се върна в кухнята и се свърза с Грейс Билетс. Докато й разказваше какво е научил и й обясняваше какво според него означава това, той се зае да направи кафе. След като получи одобрението й за пътуването, Хари телефонира на Едгар, а после на Райдър и се договори да ги вземе от участъка в един часа.

Наля си чаша кафе и дълбоко замислен се облегна на кухненския плот. Фелтън. Струваше му се, че има някакво противоречие. Ако един капитан от Метро беше вътрешен човек в организацията на Джоуи Маркс, защо толкова бързо бе арестувал Гоушън след идентифицирането на донесените от Бош отпечатъци? Детективът помисли известно време над този въпрос и накрая реши, че Фелтън може да е видял възможност да се избави от Гоушън. Трябва да е предполагал или да е знаел, че ако Гоушън попадне в затвора, властта и влиянието му над Маркс ще нараснат. А навярно бе кроил още по-големи планове. Беше възможно да се е надявал чрез ареста на Гоушън да организира унищожаването на Джоуи Маркс и по този начин да се издигне още по-високо в ласвегаския подземен свят.

Бош отпи глътка от горещото кафе и остави настрана този въпрос. Надяваше се да има възможност лично да попита Фелтън. Той се върна в дневната. Елиънър продължаваше да седи на дивана.

— Тръгваш ли?

— Да. Трябва да взема Джери и Киз.

— Защо сега?

— Трябва да стигнем до сутринта, преди да отворят банката.

— Мислиш, че Вероника ще е там, така ли?

— Поне имам такова предчувствие. Смятам, че точно като нас Джоуи Маркс най-после е разбрал, че щом той не е очистил Тони, значи го е извършил някой друг и че този човек трябва да е бил много близо до него. И че сега парите му са точно в този човек. Познавал е Вероника отдавна и се е досетил, че тя е в дъното на нещата. Предполагам, че е пратил Фелтън да провери, да му върне парите и да се погрижи за нея, ако е замесена. Но тя трябва да е уговорила капитана да направят нещо друго. Навярно му е споменала, че има два милиона долара в депозитен сейф във Вегас. Мисля, че точно това е накарало Фелтън да не я убие, а да я вземе със себе си. Сигурно е щял да я остави жива само докато се добере до парите. Според мен Вероника е дала на Фелтън фиша от последното залагане на съпруга си, защото е знаела, че той ще го осребри и че ние ще го засечем.

— Какво те кара да мислиш, че става въпрос за банката, в която го видях?

— Защото проверихме всичките му банкови сметки. Парите не са там. Според Пауърс Вероника му е казала, че Тони има депозитен сейф, до който не е имала достъп, докато е бил жив. Затова предполагам, че е във Вегас. През последната година той не е ходил никъде другаде. И щом е завел приятелката си да си открие сметка в определена банка, той би я завел в същата банка, която вече е използвал.

Елиънър кимна.

— Странно е — каза Бош.

— Кое е странно?

— Това, че всичко се свежда до една банка. Въпросът всъщност не е за убийството на Тони Алайзо, става дума за парите, които е скътал. Убийството е нещо като страничен ефект. А ние с теб се запознахме точно така. Във връзка с една банка.

Тя отново кимна и погледът й се зарея някъде далеч. Бош незабавно съжали, че я е върнал към тези спомени.

— Извинявай — рече той. — Предполагам, че всъщност не е толкова странно.

Елиънър вдигна очи към него от дивана.

— Хари, идвам с теб в Лас Вегас.

Към следващата част или към съдържанието

Майкъл Конъли Ченгета (7)

Метаданни

Данни

Ченгета

Информация

История

Сваляне / Връзки

7

Майкъл Конъли
Ченгета (7)