Когато Бош и Едгар си тръгваха от Централния мъжки затвор в Лос Анджелис, пейджърът на Хари сигнализира и той погледна номера. Не го знаеше, но от телефонната централа му съобщиха, че човекът, който го търси, е в центъра „Паркър“. Детективът извади телефона от куфарчето си и набра номера. Отговори му лейтенант Билетс.

— Къде си, детектив?

Фактът, че лейтенантът не го нарича по име му подсказваше, че навярно не е сама. А това, че се обаждаше от центъра „Паркър“ вместо от бюрото в Холивуд, означаваше, че нещо не е наред.

— В Централния мъжки затвор. Какво има?

— Люк Гоушън с теб ли е?

— Не, току-що го оставихме. Защо, какво има?

— Дай ми регистрационния му номер.

Бош се поколеба за миг, но после стисна телефона под брадичка, докато отвори куфарчето си и извади номера на регистрирането на Гоушън. Той го продиктува на Билетс и отново я попита какво става. Тя за пореден път игнорира въпроса му.

— Детектив — каза лейтенантът, — искам веднага да дойдеш в „Паркър“. В заседателната зала на шестия етаж.

Това беше административният етаж. Там също се намираше щатският отдел по вътрешните работи. Бош отново се поколеба, но накрая отговори:

— Разбира се, Грейс. Искаш ли да дойде и Джери?

— Кажи на детектив Едгар да се връща в холивудския участък. Ще се свържа с него там.

— Имаме само една кола.

— Тогава му кажи да вземе такси и да го впише в личната си сметка за извънредни разходи. Побързай, детектив. Чакаме те тук.

— Чакате ли ме? Кои сте там?

Тя затвори и за миг Бош остана загледан в телефона.

— Какво става? — попита Едгар.

— Не зная.

Бош излезе от асансьора в пустия коридор на шестия етаж и се насочи към заседателната зала. Знаеше, че се намира зад последната врата преди входа за кабинета на началника на полицията в края на коридора. Пожълтелият линолеум беше лъскан наскоро. Докато вървеше с наведена глава, той виждаше как собственото му тъмно отражение се движи точно пред него.

Вратата на заседателната зала бе отворена и когато детективът влезе вътре, всичко погледи се отправиха към него. Бош видя лейтенант Билетс и капитан Левали от холивудския участък, разпозна лицата на заместник-началник Ървин Ървинг и на един кривоглед служител от отдела по вътрешните работи на име Частейн. Но четиримата останали мъже около дългата заседателна маса му бяха непознати. Консервативните им сиви костюми обаче му подсказваха, че са от федералните власти.

— Седнете, детектив Бош — каза Ървинг.

Ървинг седеше сковано изправен в стегнатата си униформа. Бръснатата му глава лъщеше под светлината на флуоресцентните лампи. Той посочи към свободния стол в началото на масата. Бош го издърпа и бавно седна. Мислите му препускаха. Знаеше, че такива срещи на местни шефове и федерални представители са прекалено важни, за да са предизвикани от връзката му с Елиънър Уиш. Ставаше нещо друго и той беше замесен в него. Иначе Билетс щеше да му каже да доведе и Едгар.

— Кой е умрял? — попита той.

Ървинг не обърна внимание на въпроса му. Когато погледът на Бош се плъзна наляво и се спря върху Билетс, лейтенантът извърна очи.

— Детектив, трябва да ви зададем няколко въпроса във връзка с разследването ви на случая Алайзо — каза заместник-началникът.

— В какво ме обвинявате? — попита Хари.

— Не ви обвиняваме в нищо — спокойно рече Ървинг. — Трябва да изясним някои неща.

— Кои са тези хора?

Ървинг представи непознатите. Бош се оказа прав, бяха от федералните власти: Джон Самюълс от прокуратурата на САЩ, работещ в специалната част за борба с организираната престъпност, и трима агенти от три различни отдела на ФБР — Джон О’Грейди от Лос Анджелис, Дан Ийкблад от Лас Вегас и Уендъл Уерис от Чикаго.

Никой не му подаде ръка, никой дори не му кимна. Просто го гледаха с изражение, което излъчваше презрението им към него. Като се имаше предвид, че са от федералните органи, презрението към лосанджелиското полицейско управление беше нещо обичайно. Но Бош все още не разбираше какво точно става.

— Добре — рече Ървинг. — Първо ще изясним някои неща. Оставям г-н Самюълс да продължи оттук нататък.

Самюълс прокара длан по гъстите си черни мустаци и се наведе напред. Той седеше на стола в отсрещния край на масата. Пред него имаше голям жълт бележник с изписани страници, но Бош бе прекалено далеч, за да е в състояние да прочете нещо. В лявата си ръка прокурорът държеше писалка и с нея следеше докъде е стигнал в бележките си.

— Да започнем с обиска в дома на Люк Гоушън в Лас Вегас — каза Самюълс. — Кой точно откри пистолета, по-късно идентифициран като оръжието, използвано за убийството на Антъни Алайзо?

Бош присви очи и отново се опита да улови погледа на Билетс, но тя втренчено гледаше масата пред себе си. Той плъзна поглед по другите лица и забеляза, че Частейн се усмихва. Това не го изненадваше. Детективът се беше срещал с него и преди. Когато срещу служител от управлението се повдигнеха обвинения, разследването на отдела по вътрешните работи и изслушването на комисията по правата стигаха до едно от две възможни открития: обвиненията или се доказваха, или се обявяваха за необосновани. Частейн бе специалист по доказване на обвиненията.

— Ако случаят е обект на вътрешно разследване, мисля, че имам право на защитник — отвърна Бош. — Не зная за какво е всичко това, но нямам какво да ви кажа.

— Детектив — рече Ървинг. Той плъзна лист хартия към Хари. — Това е заповед, подписана от началника на полицията, да окажете съдействие на тези господа. Ако откажете, Ще бъдете дисциплинарно уволнен и тогава вече наистина Ще ви се назначи защитник.

Бош погледна написаната на специален формуляр заповед. Беше получавал такива и по-рано. Представляваше един от начините на управлението да те притиснат в ъгъла — или трябва ще да разговаряш с тях, или да забравиш за заплатата си.

— Аз намерих пистолета — без да вдига поглед от заповедта отвърна той. — Беше в найлонов плик зад тоалетното казанче в банята. Някой каза, че така правели мафиотите в „Кръстникът“. В онзи филм. Но аз не си спомням.

— Сам ли бяхте, когато се предполага, че сте намерили оръжието?

— Предполага ли се? Да не искате да кажете, че не е било там?

— Просто отговорете на въпроса ми, моля.

Бош с отвращение поклати глава. Не знаеше какво става, но изглеждаше по-лошо, отколкото си го бе представял.

— Не бях сам. Къщата беше пълна с полицаи.

— Те бяха ли в банята с вас? — попита О’Грейди.

Бош само го погледна. Бе поне десет години по-млад от Хари и имаше чистичкия вид, който ценеше бюрото.

— Мислех си, че г-н Самюълс ще задава въпросите — каза Ървинг.

— Така е — отвърна прокурорът. — Имаше ли други полицаи в банята с вас, когато открихте пистолета?

— Бях сам. Веднага щом го видях, повиках униформения полицай от спалнята да го погледне, преди да съм го докоснал. Ако всичко това сега е защото адвокатът му ви се е оплакал, че съм подхвърлил пистолета, глупости. Той си беше там. Освен това и без него имаме достатъчно доказателства. Имаме мотив, отпечатъци… защо да му подхвърлям пистолет?

— За да го съборите с един удар — отвърна О’Грейди.

Бош с отвращение въздъхна.

— За бюрото е типично да зареже всичко останало и да се захване с някое лосанджелиско ченге само защото някой гаден мафиот ви е подхвърлил десетачка, Какво, да не би вече да ви дават годишни награди, ако сгащите някой полицай? И може би наградата е двойна, ако ченгето е от Лос Анджелис? Майната ти, О’Грейди. Ясно ли ти е?

— Да, майната ми. Просто отговаряй на въпросите.

— Тогава питай.

Самюълс кимна, сякаш Бош бе спечелил точка, и придвидеи писалката един сантиметър по-надолу по бележките си.

— Знаете ли — попита той — дали някой друг полицейски служител е влизал в онази баня, преди да я претърсите и да откриете пистолета?

Детективът се помъчи да си спомни, да си представи действията на полицията от Метро в стаята. Беше сигурен, че в банята не е влизал никой друг, освен за да се уверят, че вътре не се крие никой.

— Не зная със сигурност — отвърна той. — Но се съмнявам. Даже някой наистина да е влизал, не е имал достатъчно време да подхвърли пистолета. Оръжието вече си беше там.

Самюълс отново кимна, консултира се с бележника си и после погледна към Ървинг.

— Г-н заместник-началник, струва ми се, че засега това е достатъчно. Много сме ви признателни за съдействието и съм сигурен, че скоро пак ще си поговорим.

Самюълс понечи да се изправи.

— Почакайте малко — каза Бош. — Това ли е? Просто ще станете и ще си тръгнете? Какво става тук, по дяволите? Заслужавам обяснение. Кой е подал оплакване, адвокатът му ли? Защото и аз ще направя оплакване срещу него.

— Вашият заместник-началник може да обсъди този въпрос с вас, ако реши, че е необходимо.

— Не, Самюълс. Вие ми кажете. Вие задавахте въпросите, сега ми отговорете на няколко.

Известно време Самюълс почукваше с писалка по бележника си и гледаше към Ървинг, който разпери ръце, за да покаже, че решението е негово. После прокурорът се наведе напред и впери заплашителен поглед в Бош.

— Щом настоявате за обяснение, ще ви го дам — рече той. — Разбира се, не мога да ви кажа всичко.

— Господи, защо просто не ми обясните какво става тук, по дяволите?

Самюълс прочисти гърлото си и продължи:

— Преди около четири години специалната част започна операция, която нарекохме „Телеграф“. Участваха службите на ФБР в Чикаго, Лас Вегас и Лос Анджелис. От гледна точка на броя хора операцията беше малка, но имаше голяма цел. Нашата цел беше Джоузеф Маркони и останалите пипала на мафията в Лас Вегас. Отне ни повече от осемнайсет месеца, но успяхме да внедрим наш агент. И две години по-късно агентът ни дотолкова се издигна в организацията на Джоузеф Маркони, че разполагаше с пълното му доверие. В най-лошия случай ни оставаха четири-пет месеца да завършим операцията и да се изправим пред предварителния състав на съдебните заседатели, за да поискаме издигането на обвинения срещу повече от дванайсетина висши членове на Коза Ностра в три града, да не споменаваме за по-дребните крадци, мошеници, ченгета, съдии, адвокати и дори неколцина кинаджии от Холивуд като Антъни Н. Алайзо. Най-вече с помощта на нашия агент и чрез законно подслушване на телефони днес ние имаме много по-пълна представа за системата и богатствата на клоновете на организираната престъпност като този на Маркони.

Самюълс говореше така, сякаш даваше изявление на пресконференция. Той направи пауза, за да си поеме дъх. Но не сваляше очи от Бош.

— Агентът ни се казва Рой Линдъл. Запомнете името му, защото ще стане известен. Никой друг агент не беше оставал под прикритие толкова дълго и с толкова сериозни резултати. Забележете, че казвам „беше“. Вече не е, детектив Бош. И за това можем да благодарим на вас. Името, което използваше Рой в мафията, беше Люк Гоушън. Лъки. Затова искам да ви благодаря, че прецакахте края на една страхотна и важна операция. О, ние въпреки всичко ще хванем Маркони и другите с онова, което ни е дал Рой, но така или иначе вие… развалихте всичко.

Бош почувства, че в гърлото му се надига гняв, но се опита да остане спокоен и успя да отговори с безизразен глас:

— Значи предполагате — не, обвинявате ме — че аз съм подхвърлил онзи пистолет. Е, грешите. Напълно грешите. Би трябвало да се ядосам и да се обидя, но в дадената ситуация разбирам как сте допуснали грешката. Но вместо обвинително да сочите към мен, може би трябва да погледнете по-внимателно вашия човек Гоушън или както там му е истинското име. Може би трябва да се запитате дали не сте го оставили прекалено дълго под прикритие. Защото онзи пистолет не беше подхвърлен. Вие…

— Как смееш! — избухна О’Грейди. — Как смееш да го обвиняваш. Ти си едно шибано продажно ченге! Знаем всичко за теб, Бош. Този път прекали. Този път не си улучил човека, на когото да подхвърлиш улика.

— Взимам си думите назад — все още спокоен каза Бош. — Обиден съм. Ядосан съм. Затова майната ти, О’Грейди. Щом твърдиш, че аз съм подхвърлил пистолета, докажи го. Но първо, струва ми се, трябва да докажеш, че аз съм онзи, който е натикал Тони Алайзо в багажника. Защото откъде иначе щях да имам онзи пистолет, за да го подхвърля, по дяволите?

— Няма проблем. Може да си го открил в храстите край онзи проклет пожарен път. Вече знаем, че лично си ги преровил. Ние…

— Господа — намеси се Ървинг.

— … ще те спипаме, Бош.

— Господа!

О’Грейди млъкна и всички погледнаха към Ървинг.

— Положението започва да излиза извън контрол. Слагам край на тази среща. Достатъчно е да речем, че ще бъде проведено вътрешно разследване и…

— Ние провеждаме свое собствено разследване — прекъсна го Самюълс. — Междувременно, трябва да измислим как да спасим операцията.

Бош го изгледа със съмнение.

— Не разбирате ли? — попита той. — Няма операция. Вашата звезда е убиец. Оставили сте го вътре прекалено дълго, Самюълс. Той се е преобразил, станал е един от тях. Убил е Тони Алайзо по заповед на Джоуи Маркс. Отпечатъците му бяха върху трупа. Открихме пистолета в дома му. И не само това, той няма алиби. Никакво. Каза ми, че е прекарал цялата нощ в офиса си, но аз зная, че не е бил там. Излязъл е и е имал достатъчно време, за да стигне дотук, да свърши работата и да се върне.

Бош тъжно поклати глава и завърши с тих глас:

— Съгласен съм с вас, Самюълс. Операцията ви вече е провалена. Но не заради мен. Вие сте оставили човека си във фурната прекалено дълго. Прегорял е. Вие сте били неговият треньор. И сте прецакали нещата.

Този път Самюълс поклати глава и тъжно се усмихна. В този момент Бош разбра, че има нещо друго. Прокурорът ядосано отвори бележника си и прочете на глас:

— Според заключението на аутопсията смъртта е настъпила между единайсет в петък вечерта и два в събота сутринта. Така ли е, детектив Бош?

— Не зная как сте получили доклада, след като самият аз още не съм го виждал.

— Смъртта е настъпила между единайсет и два, нали?

— Да.

— Носиш ли онези документи, Дан? — попита Ийкблад прокурорът.

Ийкблад извади няколко сгънати по дължина листа от джоба на сакото си и ги подаде на Самюълс. Той ги разгъна и погледна съдържанието им, после ги подхвърли през масата на Бош. Детективът ги взе, но не откъсна очи от Самюълс.

— Това са копия на доклад за разследване и сведение за разговор, подготвени в понеделник сутринта от агент Ийкблад. Също така държите в ръцете си две клетвени декларации от агентите Ийкблад и Фил Колбърт, който скоро ще бъде тук. Ако ги прегледате, ще разберете, че в петък в полунощ агент Ийкблад е седял зад волана на служебния си автомобил на задния паркинг на „Сийзърс“ на „Индъстриъл роуд“. Партньорът му Колбърт е седял до него, а на задната седалка е бил агент Рой Линдъл.

Той изчака за миг и Бош погледна към документите в ръцете си.

— Това е била месечната явка на Рой. Той съобщил на Ийкблад и Колбърт, че същата нощ сложил четиристотин и осемдесет хиляди долара в брой от различни операции на Маркоци в куфарчето на Антъни Алайзо и го пратил обратно в Лос Анджелис, за да ги изпере. Освен това между другото споменал, че Тони пил в клуба и малко се сдърпал с едно от момичетата. В ролята си на управител на клуба Рой трябвало да усмири Тони. Ударил му шамар и го поразтърсил, като го хванал за яката. Струва ми се, ще се съгласите, че това обяснява отпечатъците, открити по якето на жертвата, както и синината на лицето, отбелязана при аутопсията.

Бош продължаваше да гледа надолу към документите.

— Разговаряли са още дълго, детектив Бош. Рой останал час и половина. И няма никакъв начин, по дяволите, да е отишъл до Лос Анджелис, за да убие Тони Алайзо преди два часа след полунощ, даже преди три. И даже да смятате, че в убийството са замесени и тримата агенти, би трябвало да знаете, че срещата е била наблюдавана от четирима други агенти в автомобил, паркиран на същия паркинг.

Самюълс замълча за малко, преди да съобщи заключителния си аргумент.

— Нямате никакви доказателства. Наличието на отпечатъците е обяснимо, а когато е станало убийството, човекът, който според вас го е извършил, е седял с двама агенти на ФБР на петстотин и петдесет километра оттам. Нямате нищо. Не, всъщност греша. Имате нещо. Подхвърлен пистолет, ето какво имате.

Сякаш по заповед, вратата зад Бош се отвори и той чу, че някой влиза в залата. Детективът не откъсна очи от документите пред себе си и не се обърна, за да види кой е, докато не усети, че някой стисва рамото му. Когато вдигна поглед, Хари видя специален агент Рой Линдъл. Той се усмихваше. До него стоеше друг агент и Бош реши, че това навярно е Колбърт, партньорът на Ийкблад.

— Бош — каза Линдъл. — Дължа ти едно подстригване.

Бош беше смаян при вида на човека, когото току-що бе оставил в затвора, но бързо се досети какво се е случило. Научили за срещата на паркинга зад „Сийзърс“, прочели клетвените декларации и повярвали на алибито, Ървинг и Билетс бяха заповядали Линдъл да бъде освободен. Затова и Билетс го беше питала за регистрационния номер.

Бош извърна очи от Линдъл и погледна към Ървинг и Билетс.

— Вие вярвате на всичко това, нали? Мислите си, че съм намерил пистолета в буренака и съм го подхвърлил само за да спипам Гоушън.

Последва колебание — и двамата очакваха другият да отговори. Накрая заместник-началникът каза:

— Единственото, което със сигурност знаем, е, че не е бил агент Линдъл. Алибито му е желязно. Запазвам за себе си преценката си за всичко останало.

Бош погледна към Линдъл, който продължаваше да се усмихва.

— Тогава защо не ми каза, че си от ФБР, когато седяхме в стаята за разпити в Метро?

— А ти защо мислиш? Вече знаех, че си оставил пистолета в банята ми. Смяташ ли, че просто щях да ти кажа, че съм агент? Да бе, как пък не.

— Трябваше да продължим играта, Бош, да видим какво ще направиш и да се уверим, че Рой ще излезе невредим от затвора в Метро — отвърна О’Грейди. — Освен това по време на целия път през пустинята бяхме на шестстотин метра над и на също толкова зад вас. Чакахме. Половината от нас се обзалагаха, че си се договорил с Джоуи Маркс.

Сега му се подиграваха. Бош поклати глава. Очевидно това бе единственото, което можеше да направи.

— Не разбирате ли какво става, хора? — каза той. — Вие сте онези, които сте се договорили с Джоуи Маркс. Само че не го знаете. Той си играе с вас като с кукли. Господи! Не мога да повярвам, че седя тук и че всичко това е действителност.

— И как си играе с нас? — попита Билетс, която за първи път даваше знак, че може да не е от другата страна на барикадата.

— Не разбираш ли? — рече Бош, като гледаше към Линдъл. — Те са разбрали за теб. Знаели са, че си агент. И са нагласили всичко това.

Ийкблад подигравателно изсумтя.

— Те не действат по този начин, Бош — каза Самюълс. — Ако си бяха мислили, че Рой е доносник, просто щяха да го отведат в пустинята и да го погребат под един метър пясък. И край на опасността.

— Не, защото не става въпрос за доносник. Те са знаели, че той е агент, и затова не са можели просто да го отведат в пустинята. Не и агент на ФБР. Ако го бяха направили, под задника им щеше да припари повече, отколкото под задниците на самоубийците от Давидовия клон. Не, те са разработили план. Били са наясно, че е сред тях от няколко години и че знае повече от достатъчно, за да ги удари жестоко. Но не са можели просто да го убият. Не и агент. Затова е трябвало да го неутрализират. Да направят така, че да изглежда също толкова лош като тях. Така че, когато свидетелства срещу организацията им, да могат да му припишат убийството на Тони Алайзо. Да накарат съдебните заседатели да си мислят, че го е извършил, за да запази прикритието си. Стига да убедят заседателите в това, ще се измъкнат безнаказано.

Бош си помисли, че е успял да нахвърля основите на доста убедителен сценарий, макар и съставен съвсем набързо. Известно време другите в залата мълчаливо го гледаха, но накрая Линдъл каза:

— Прекалено ги надценяваш, Бош. Джоуи не е чак толкова умен. Познавам го. Не е чак толкова умен.

— Ами Торино? Нима ще ми кажеш, че не е в състояние да замисли този план? Аз го измислих само докато седях тук. Кой знае колко време му е трябвало, за да разработи нещо подобно? Отговори ми на един въпрос, Линдъл. Джоуи Маркс знаеше ли, че данъчната служба е по следите на Тони Алайзо, че му предстои ревизия?

Агентът се поколеба и погледна към Самюълс, за да види дали прокурорът няма да отговори. Бош усети, че по врата и гърба му избива пот на отчаяние. Знаеше, че трябва да ги убеди. Иначе щеше да излезе оттук без значката си. Самюълс кимна на Линдъл.

— Даже да е знаел, не ми е казал — отвърна той.

— Спокойно може и да е така — продължи Бош. — Може да е знаел, но не ти е казал. Джоуи е разбирал, че има проблем с Алайзо, и някак си е научил, че има още по-голям проблем с теб. Затова двамата с Торино си налягат парцалите и измислят всичко това, за да свалят с един куршум два заека.

Последва ново мълчание, но Самюълс поклати глава.

— Не става, Бош. Губиш ни времето. Разполагаме със седемстотин часа записи. В тях има достатъчно, за да спипаме Джоуи и без да се налага Рой да дава показания.

— Първо, може да не знаят за записите — отвърна Билето. — И второ, даже да знаят, това е порочен кръг. Без агент Линдъл нямаше да ги имате. Ако искате да ги използвате в съда, трябва да изправите там и Линдъл. Ако се справят с него, забравете за записите.

Билетс съвсем явно бе преминала на страната на Бош и това го обнадежди. Намесата й също така накара Самюълс да се погрижи за края на срещата. Той взе бележника си и се изправи.

— Добре — каза прокурорът. — Ясно ми е, че няма да постигнем нищо повече. Лейтенант, вие вярвате на един отчаян човек. На нас това не ни се налага. Г-н заместник-началник, не ви завиждам. Имате си проблем и ще трябва да направите нещо. Разполагате с тази седмица. Ако в понеделник разбера, че Бош все още носи значката си, ще свикам предварителния състав на съдебните заседатели и ще поискам срещу него да бъде повдигнато обвинение за подхвърляне на веществени доказателства и нарушаване на гражданските права на Рой Линдъл. Освен това ще поискам нашето звено за гражданските права да провери всеки арест, който този човек е извършил през последните пет години. Едно порочно ченге не подхвърля улики само веднъж.

Самюълс заобиколи масата и се насочи към вратата. Другите се изправиха и го последваха. На Бош му се искаше да скочи и да го удуши, но външно остана спокоен. Тъмните му очи проследиха прокурора, който не се обърна да го погледне. Но преди да излезе, той отправи една последна реплика към Ървинг.

— Последното нещо, което искам, г-н заместник-началник, е да изкарвам мръсните ви ризи на показ. Но ако не се погрижите сами за това, няма да ми оставите друга възможност.

С тези думи той и агентите излязоха навън. Останалите в залата седяха в мълчание, заслушани в стъпките, които отекваха по лъснатия линолеум в коридора. Бош погледна към Билетс и кимна.

— Благодаря, лейтенант.

— За какво?

— Че накрая ме подкрепихте.

— Просто не вярвам, че си го извършил ти, това е всичко.

— Не бих подхвърлил улика и на най-големия си враг. Ако го бях направил, щях да съм загубен.

Частейн се размърда на стола си. На лицето му играеше лека усмивка.

— Частейн, двамата с теб вече сме си имали работа на два пъти и тогава ти не успя да ме хванеш — каза детективът. — Не искаш отново да се провалиш, нали? Най-добре изобщо не се захващай.

— Виж, Бош, шефът ме помоли да се заема със случая и аз го направих. Той е на твоя страна, но според мен историята, която току-що измисли, е съшита с бели конци. Съгласен съм с федералните. Ако зависеше от мен, нямаше да те пусна да излезеш от тази зала със значката си.

— Но не зависи от теб, нали? — рече Ървинг.

Когато се върна вкъщи, Бош остави пакета с храна до вратата и почука, но никой не му отговори. Той изрита настрани сламената рогозка и намери под нея ключа, който беше дал на Елиънър. Когато се наведе да го вземе, в гърдите му се надигна тъга. Нея я нямаше.

На влизане го посрещна силният мирис на прясна боя, което му се стори странно, защото от боядисването вече бяха минали четири дни. Детективът влезе направо в кухнята и остави пакета. После извади от хладилника бутилка бира и се облегна на тезгяха, като бавно отпиваше от шишето. Миризмата на боя му напомни, че сега ще има много време, за да довърши всичко, което трябваше да се направи по къщата. В момента работното му време се ограничаваше точно между девет и пет.

Отново си помисли за Елиънър и реши да провери дали не му е оставила бележка. А може би куфарът й бе в спалнята? Но щом влезе в дневната, той спря и погледна към стената, която беше оставил наполовина боядисана. Сега тя бе напълно готова. Бош остана дълго време там, загледан в работата, като че ли беше шедьовър в музей. Накрая се приближи и леко докосна боята. Бе прясна, но изсъхнала. Предполагаше, че е само от няколко часа. Макар че нямаше кой да го види, на лицето му се изписа широка усмивка и той почувства, че мълния на радост разкъсва заобикалящата го сива аура. Нямаше нужда да търси куфара й в спалнята. Той възприе боядисаната стена като знак, като послание от нея. Тя щеше да се върне.

Един час по-късно Бош бе разопаковал багажа си и останалите вещи на Елиънър от колата, взе душ, преоблече се и застана в мрака на задната веранда. Отпиваше от нова бутилка бира и наблюдаваше потока от светлини, който се движеше в подножието на хълма по холивудската скоростна магистрала. Нямаше представа колко време е стояла на прага на плъзгащата се врата и го е гледала. Но когато се обърна, тя бе там.

— Елиънър.

— Хари… Мислех си, че ще се върнеш много по-късно.

— Аз също. Но съм тук.

Той се усмихна. Искаше да иде при нея и да я докосне, но някакъв предпазлив гласец му казваше да не бърза.

— Благодаря за помощта.

Той посочи с бутилката към дневната.

— Няма проблем. Обичам да боядисвам. Така се отпускам.

— Да. Аз също.

Известно време двамата само се гледаха.

— Видях картината — рече тя. — Изглежда чудесно там.

Бош беше извадил нейната репродукция на „Нощни птици“ от багажника и я бе закачил на току-що боядисаната стена. Знаеше, че реакцията й ще му подскаже много за това къде бяха и накъде са се запътили.

— Добре — каза той, кимна и се опита да не се усмихне.

— Какво стана с онази, която ти пратих?

Това беше много отдавна.

— Земетресението — отвърна Хари.

Тя кимна.

— Откъде идваш?

— А, отидох да наема кола. Нали разбираш, докато реша какво да правя. Оставих моята във Вегас.

— Предполагам, че бихме могли да идем и да я докараме. Тя кимна.

— А, освен това донесох и бутилка червено вино. Искаш ли? Или още една бира?

— Ще пия каквото пиеш и ти.

— Ще си взема чаша вино. Сигурен ли си, че искаш?

— Сигурен съм. Аз ще я отворя.

Той я последва в кухнята, отвори виното, извади две чаши от шкафа и ги изплакна. От много време в дома му не бе идвал никой, който обича вино. Тя ги напълни и двамата се чукнаха.

— Как върви разследването? — попита Елиънър.

— Вече не разследвам нищо.

Тя вдигна вежди и се намръщи.

— Какво се е случило? Мислех си, че се готвиш да докараш заподозрения.

— Докарах го. Но ми отнеха разследването. Оказа се, че заподозреният е агент от ФБР и има алиби.

— О, Хари! — Тя сведе очи. — Загазил ли си?

Бош остави чашата си на тезгяха и скръсти ръце.

— Засега ми оставиха значката. Разследват ме. Те смятат — както и бюрото — че съм подхвърлил улики на агента. Онзи пистолет. Не е така, разбира се. Но предполагам, че някой трябва да го е направил. Когато разбера кой, всичко ще се оправи.

— Хари, как…

Той поклати глава, приближи се до нея и притисна устни до нейните. После нежно взе чашата от ръката й и я остави на тезгяха зад нея.

След като се любиха, Бош отиде в кухнята да отвори бутилка бира и да приготви вечеря. Той обели лук и го наряза заедно с малко зелени чушки. После изсипа всичко от дъската в тиган и прибави масло, чесън на прах и други подправки. Сложи вътре две порции пилешки гърди и изчака докато месото омекна, след което го обезкости с вилица. Прибави консерва италиански доматен сос, нарязани домати и още подправки. Накрая наля вътре и малко червено вино от бутилката на Елиънър. Докато всичко това се задушаваше, Хари сложи на огъня тенджера с вода за ориза.

Това беше най-доброто, което можеше да приготви в кухнята. Би предпочел да опече нещо на грил на задната веранда, но грилът бе изчезнал след разрушаването на къщата от земетресението. Докато изсипваше ориза в кипящата вода, той си помисли, че ако Елиънър реши да остане известно време, може да купи нов.

— Мирише чудесно.

Бош се обърна и видя, че Елиънър е застанала на прага. Носеше дънки и памучна риза. Косата й бе влажна от банята. Хари я погледна и изпита желание отново да се любят.

— Надявам се, че ще бъде така и на вкус — отвърна той. — Кухнята е нова, но всъщност още не съм се научил да я използвам. Никога не съм се занимавал много с готвене.

Тя се усмихна.

— Сигурна съм, че ще е вкусно.

— Знаеш ли какво, защо не ме заместиш да разбъркваш ориза, докато взема един душ?

— Естествено. Ще сложа масата.

— Добре. Мислех си, че ще е по-добре да вечеряме на верандата. Там не мирише на боя.

— Съжалявам.

— Не, искам да кажа, че там ще е по-приятно. Не се оплаквам от боята. Всъщност знаеш ли, нарочно оставих стената боядисана само до половината. Знаех, че няма да можеш да устоиш.

Тя се усмихна.

— Вечният Том Сойер, детектив трети ранг.

— Може би не за дълго.

Забележката му я натъжи. На път за банята той мислено се прокле.

След като се изкъпа, Бош добави в тигана последната част от рецептата си. Взе шепа замразен грах и го изсипа в къкрещия доматен сос. После изнесе храната и виното на масата за пикник на верандата и покани Елиънър, която се бе облегнала на парапета.

— Извинявай — рече Хари, когато и двамата седнаха. — Забравих да направя салата.

— Това е достатъчно.

Започнаха да се хранят в мълчание. Той чакаше.

— Много ми харесва — накрая каза Елиънър. — Как се казва?

— Не зная. Майка ми го наричаше „пилешки специалитет“. Мисля, че така се е казвало в ресторанта, в който го е опитала за първи път.

— Семейна рецепта.

— Единствената.

Продължиха мълчаливо да се хранят още няколко минути, през които Бош скрито я наблюдаваше, за да види дали храната наистина й харесва. Накрая успя да се убеди.

— Хари — след известно време каза Елиънър. — Кои агенти участват в разследването?

— Те са отвсякъде — Чикаго, Вегас, Лос Анджелис.

— Кой е от Лос Анджелис?

— Някакъв на име Джон О’Грейди. Познаваш ли го?

Откакто беше работила в клона на бюрото в Лос Анджелис, бяха минали повече от пет години. Агентите от ФБР се местеха непрекъснато. Бош се съмняваше, че тя може да познава О’Грейди и очакването му се оправда.

— Ами Джон Самюълс? Той е от прокуратурата на САЩ, работи в спецчастта за борба с организираната престъпност.

— Самюълс го познавам. Поне някога. Известно време беше агент. Не особено добър. Беше завършил право и когато реши, че не става за черната работа, предпочете да се прехвърли в прокуратурата.

Тя се разсмя и поклати глава.

— Какво има?

— Просто си спомних нещо, което навремето приказваха за него. Малко е грубичко.

— Какво?

— Още ли е с мустаци?

— Да.

— Ами казваха, че можел да подготви обвинението за пред съда, колкото до разследването, не бил в състояние да открие и лайно, дори в собствените си мустаци.

Тя пак се разсмя — малко прекалено силно, помисли си Бош. Той също се усмихна.

— Може би затова стана прокурор — прибави Елиънър.

Тогава нещо му хрумна и той потъна в мислите си. Накрая чу гласа й.

— Какво?

— Къде си? Питах за какво мислиш? Шегата не беше лоша.

— Не, просто се бях замислил за бездънната пропаст, в която съм попаднал. За това, че всъщност няма значение дали Самюълс наистина е убеден във вината ми. Той просто има нужда от мен.

— Какво искаш да кажеш?

— Заедно с агента са се готвели да съберат доказателства срещу Джоуи Маркс и хората му. И трябва да са готови да обяснят как така оръжието от убийството се е оказало в дома на техния човек. Защото ако не успеят, адвокатите на Джоуи ще им стъпят на гърлото, ще направят така, че агентът им да изглежда убиец, по-долен от хората, които преследва. Онзи пистолет хвърля съмнение върху цялата операция. Така че най-добрият начин да обяснят присъствието му е да хвърлят вината върху лосанджелиската полиция. Върху едно лошо ченге от едно лошо управление, което открило оръжието в буренака и го подхвърлило на човека, когото смятало за убиеца. Съдебните заседатели ще им повярват. Ще ме превърнат в Марк Фърман на годината.

Бош виждаше, че тя вече няма желание да се смее. В очите й се четеше видима загриженост, но му се струваше, че долавя и тъга. Може би и Елиънър разбираше как го бяха притиснали в ъгъла.

— Алтернативата е да се докаже, че Джоуи Маркс или някой от хората му е подхвърлил пистолета, защото някак си са разбрали, че Люк Гоушън е агент и е трябвало да го дискредитират. Макар че най-вероятно е самата истина, това трудно може да се установи. За Самюълс е по-лесно да хвърли кал върху мен.

Той погледна надолу към полуизядената си вечеря и остави ножа и вилицата си в чинията. Не можеше да хапне нищо повече. Бош отпи голяма глътка вино и после подържа чашата си в ръка.

— Мисля, че здравата съм загазил, Елиънър.

Сериозността на положението най-после започваше да притиска плещите му. Беше действал с убеждението, че истината трябва да победи, и сега ясно виждаше колко малко истина ще се съдържа в крайния резултат. Вдигна поглед към нея. Очите им се срещнаха и той разбра, че едва се сдържа да не заплаче. Хари се опита да се усмихне.

— Хей, ще измисля нещо — рече детективът. — Не се тревожи.

Тя кимна, но лицето й продължаваше да изглежда смутено.

— Хари, спомняш ли си, когато ме откри в казиното онази вечер и отидохме в бара в „Сийзърс“? Тогава се опита да поговориш с мен. Спомняш ли си какво ми каза — че си щял да постъпиш по друг начин, ако имаш възможност да върнеш времето?

— Да, спомням си.

Тя избърса очите си с длани, преди сълзите й да са бликнали.

— Трябва да ти кажа нещо.

— Можеш да ми кажеш всичко, Елиънър.

— Онова, което ти разказах, че плащам на Куилън уличен данък и всичко останало… има още нещо.

Сега тя го гледаше напрегнато и преди да продължи, се опитваше да разчете реакцията му. Но Бош седеше ненодвижно и чакаше.

— Когато пристигнах във Вегас след освобождаването ма от Фронтера, нямах жилище, нито кола и не познавах никого. Просто смятах да опитам. Нали разбираш, да играя на карти. Имаше едно момиче, Патси Куилън, познавах я от Фронтера. Тя ми каза да потърся чичо й — това беше Тери Куилън — и че той навярно щял да ми даде пари, щом ме провери и разбере как играя. Патси му писа и ме научи да играя.

Бош мълчеше и я слушаше. Вече имаше представа как щеше да продължи това, но не разбираше защо му го казва.

— И той ми даде пари. Наех апартамента, имах и малко налични, с които да играя. Никога не ми каза каквото и да е за Джоуи Маркс, макар че би трябвало да се досетя, че парите идват отнякъде. Винаги е така. Във всеки случай, когато накрая ми съобщи кой всъщност ми е дал парите, той ми каза да не се притеснявам, защото организацията, за която работел, не искала да й връщам дълга. Искали само лихвата. По двеста на седмица. Данъкът. Реших, че нямам избор. Вече бях взела парите. Така че започнах да си плащам. В началото ми беше трудно. На няколко пъти нямах парите и следващите седмици трябваше да платя двойно плюс редовната вноска. Веднъж влизаш вътре и повече няма връщане.

Тя погледна надолу към дланите си и плесна с тях по масата.

— Какво те накараха да направиш? — тихо попита Бош, като също избягваше погледай.

— Не е каквото си мислиш — отвърна тя. — Имах късмет, те знаеха за мен. Искам да кажа, че съм била агент. Смятаха, че могат да използват уменията ми, колкото й малки да бяха. Затова просто ме караха да наблюдавам разни хора. Главно в казината. Но на няколко пъти съм ги проследявала навън. През повечето време даже не знаех точно кои са защо беше нужна тази информация, но просто ги наблюдавах, понякога играех с тях на едни и същи маси и докладвах на Тери дали човекът е спечелил, или загубил, с кого е разговарял, какви са особеностите на начина му на игра… нали разбираш, такива неща.

Сега тя просто бъбреше, заобикаляйки същността на въпроса, но Бош не я прекъсна и я остави да продължи.

— Два дни наблюдавах Тони Алайзо по тяхно нареждане. Искаха да знаят колко точно залага и къде ходи, както обикновено. Но както се оказа, той не губеше. Всъщност беше доста добър на покер.

— Къде си го следила?

— А, в ресторанти, в стриптийз клуба, нищо особено.

— Виждала ли си го с момиче?

— Веднъж. Проследих го пеш от „Мираж“ до „Сийзърс“ и после до пазара. След това отиде до „Спаго“ да обядва. Беше сам и после се появи момичето. Беше много младо. Отначало си помислих, че е проститутка, но после разбрах, че я познава. Следобед двамата се върнаха в хотелската му стая и оставаха известно време вътре. После излязоха, качиха се на взетата му под наем кола и той я откара на маникюр и да си супи цигари, после до банката — там момичето си откри сметка. Нищо особено. След това отидоха в стриптийз клуба в северен Вегас. Когато Алайзо си тръгна, беше сам. Тогава разбрах, че момичето е танцьорка.

Бош кимна.

— Следеше ли Тони миналия петък през нощта? — попита той.

— Не. Оказахме се на една и съща маса съвсем случайно, защото той чакаше да се освободи място на скъпата маса. Всъщност тогава вече не бях правила нищо за тях от около месец, само си плащах седмичния данък, докато… Тери…

Тя провлачи глас. Най-после бяха стигнали до повратната точка.

— Докато Тери какво, Елиънър?

Елиънър погледна към избледняващия хоризонт. Светлините оттатък долината се включваха и розови неонови петна изпъстряха сивото небе. Бош не откъсваше очи от нея. Без да престава да наблюдава залеза, тя продължи:

— След като ти ме докара от Метро, Куилън дойде в жилището ми и ме отведе в къщата, където ти ме откри. Не ми обясниха защо, но ми казаха да не излизам оттам. Казаха, че нямало да ми направят нищо, ако ги слушам. Останах там два дни. Само дето ми сложиха белезници последната вечер. Изглежда, знаеха, че ще дойдеш.

Тя замълча за миг. Бош също не продума.

— Опитвам се да ти кажа, че всъщност не бях отвлечена.

Тя погледна надолу към ръцете си.

— И очевидно затова не искаше да съобщим в управлението — тихо рече детективът.

Елиънър кимна.

— Не зная защо не ти разказах всичко това преди. Наистина съжалявам, Хари, аз…

Сега Бош почувства, че думите засядат в гърлото му. Разказът й беше разбираем и правдоподобен. Дори й съчувстваше и разбираше, че тя също е попаднала в бездънна пропаст. Елиънър бе смятала, че няма избор. Но едно не можеше да проумее и това го измъчваше — защо не му беше разказала всичко от самото начало.

— Защо не ми каза, Елиънър? — най-после успя да попита той. — Искам да кажа веднага. Защо не ми го каза онази вечер?

— Не зная — отвърна тя. — Исках… предполагам, че съм се надявала всичко просто да отмине и да не се налага да ти го казвам.

— Тогава защо ми го казваш сега?

Елиънър го погледна право в очите.

— Защото просто трябва да ти кажа всичко… и защото докато бях там в онази къща, чух нещо, което трябва да знаеш.

Детективът затвори очи.

— Съжалявам, Хари. Много съжалявам.

Бош кимна. И той съжаляваше. После прокара длани по лицето си. Не искаше да слуша това, но знаеше, че трябва. Мислите му препускаха, люшкаше се от чувството, че го е предала, до усещането за смут и състрадание. В един миг мислеше за Елиънър, в следващия — за случая. Те знаеха. Някой бе казал на Джоуи Маркс за връзката му с Елиънър. Помисли си за Фелтън и Айвърсън, после за Бакстър и за всички ченгета, които беше видял в Метро. Някой бе предал на Маркс информацията и те бяха използвали Елиънър като примамка за него. Но защо? Защо беше целият този маскарад? Той отвори очи и се втренчи в Елиънър с празен поглед.

— Какво е онова, което си чула и което трябва да зная?

— Беше първата вечер. Държаха ме в задната стая, където беше телевизорът. И където ме намери ти. Държаха ме там и полинезийците също стояха при мен. Но от време на време в другите части на къщата идваха разни хора. Чувах ги да разговарят.

— Гъси и Куилън ли?

— Не, Куилън си тръгна. Познавам гласа му. Не беше той. И не мисля, че е бил Гъси. Струва ми се, че беше Джоуи Маркс и още някой, навярно адвокатът Торино. Който и да е бил, чух един мъж да вика на другия Джо. Затова мисля, че беше Маркс.

— Добре. Продължавай, какво казаха?

— Не успях да чуя всичко. Но единият мъж обясняваше на другия, на онзи, когото наричаше Джо, какво научил за полицейското разследване. За разследването на Метро, предполагам. Чух, че Джо много се ядоса, когато разбра, че пистолетът е бил открит в дома на Люк Гоушън. Помня думите му съвсем ясно. Той викаше: „Как, по дяволите, са открили там проклетия пистолет, като ние не сме го убили?“ И каза, че го били подхвърлили ченгетата. После не чух почти нищо. Те понижиха глас и първият просто се мъчеше да успокои Джо.

Бош втренчено гледаше към нея и се опитваше да анализира думите й.

— Мислиш ли, че е било инсценирано? — попита той. — Нали разбираш, за пред теб, защото са смятали, че ще ги чуеш и ще ми съобщиш?

— Отначало наистина смятах така и това е още една причина, поради която не ти казах веднага — отвърна Елиънър. — Но сега не съм толкова сигурна. Докато Куилън ме откарваше към къщата, аз задавах много въпроси, на които той не отговори. Каза ми само, че съм им трябвала за ден-два, за да подложат на проверка някого, и че нямало да ми обясни нищо повече. Проверка, това е всичко, което ми каза.

— Проверка ли?

— Чуй ме, Хари. Откакто ме измъкна оттам, само за това си мисля.

Тя вдигна пръст.

— Да започнем с онова, което чух. Да речем, че са били Джоуи Маркс и адвокатът му, да приемем също, че не е било инсценирано и че са говорели истината. Значи те не са убили Тони Алайзо, нали така?

— Така.

— Да погледнем сега на нещата от тяхната гледна точка. Те нямат нищо общо с убийството, но един от вътрешните им хора е бил арестуван във връзка с него. А от онова, което са научили от източника си в управлението, изглежда, някой е подхвърлил пистолета. Искам да кажа, че ченгетата са имали отпечатъците и са открили оръжието на убийството в банята на Гоушън. Джоуи Маркс трябва да си е мислил, че го е подхвърлил някой от полицаите, или че Гоушън го е извършил на своя глава поради някакви неизвестни причини. И в двата случая за какво според теб би се погрижил на първо място?

— Да ограничи щетите.

— Точно така. Трябва да разбере какво става с Гоушън и какви са щетите. Но не може, защото Гоушън го няма и си е взел нов адвокат. Торино няма достъп до него. Затова двамата с Торино измислят проверката, за да видят дали Гоушън си е взел друг адвокат, тъй като се готви да проговори.

— Да сключи сделка.

— Правилно. Сега да речем, че от източника си в Метро са научили, че ченгето, което ръководи разследването, има връзка с жена, която познават и която държат в ръцете си. С мен.

— Така че просто те отвеждат в скривалището и чакат. Защото ако открия къде е скривалището и дойда за теб, или съобщя в Метро, че зная къде си, ще разберат, че ми го е казал Гоушън, тъй като той е единственият, който го е знаел. Това е проверката, за която е говорил Куилън, Ако не се появя, те са спокойни. Това означава, че Гоушън мълчи. Ако пък се появя, са щели да разберат, че трябва незабавно да се доберат до Гоушън в Метро и да го очистят.

— Точно така, преди да успее да проговори. До това заключение стигнах и аз.

— Това би означавало, че Маркс и хората му не са убили Алайзо и че не са имали представа, че Гоушън е агент.

Тя кимна. Бош усети прилив на енергия, който идва с осъществяването на огромен напредък в мрака на всяко разследване.

— Значи не е било реквием от багажника — каза той.

— Какво?

— Джоуи Маркс, господарят на Лас Вегас, няма нищо общо с убийството. Тръгнали сме по съвсем погрешна следа. Трябва да е било замислено от някой много близък на Тони. Достатъчно близък, за да е знаел какво прави, да е знаел за прането на пари и как да подреди нещата така, че да изглежда като дело на мафията. Да насочи уликите към Гоушън.

Тя кимна.

— Ето защо трябваше да ти кажа всичко. Даже това да означаваше, че ние…

Бош я погледна. Тя не довърши мисълта си, той също.

Хари извади цигара от джоба си и я пъхна в устата си, но не я запали. Той се наведе над масата и събра чиниите. Докато се измъкваше от пейката Бош каза:

— Нямам десерт.

— Това е достатъчно.

Той отнесе чиниите в кухнята, изплакна ги и ги сложи в миялната. Никога досега не я бе използвал и прекара известно време наведен над нея, за да разбере как да я включи. После започна да мие тигана и тенджерата в мивката. Тази работа го поуспокои. Елиънър влезе в кухнята с чашата си и го наблюдава в продължение на няколко минути.

— Съжалявам, Хари.

— Няма нищо. Била си в ужасно положение и си постъпила правилно, Елиънър. Никой не може да бъде обвиняван за това. Навярно и аз щях да направя същото.

След малко тя попита:

— Искаш ли да си тръгна?

Бош спря водата и погледна надолу. Виждаше тъмния си образ, отразен в новата стоманена мивка.

— Не — отвърна той. — Мисля, че не.

Бош пристигна в участъка в седем часа на следващата сутрин с кутия понички от „Феърфакс фармърс маркет“. В офиса още нямаше никого. Той отвори кутията и я остави на масата до кафемашината. Извади една поничка, сложи я върху салфетка и я остави на бюрото си, докато иде до дежурната стая да си вземе кафе от кафеварката. Беше много по-добро от това, което правеше тяхната кафемашина.

После си взе поничката и отиде на бюрото зад регистратурата. Щеше да му се наложи да поеме повечето от новите сигнали и да подреди докладите от миналата нощ. С телефонните обаждания се занимаваше възрастен мъж, който безвъзмездно работеше за управлението.

Бош остана сам в бюрото още около петнайсет минути, преди да започнат да пристигат другите детективи. Шестима от новопоявилите се го попитаха защо е на регистратурата и той всеки път отвръщаше, че е прекалено сложно за обяснение, но че съвсем скоро ще стане известно. В полицейските участъци нищо не оставаше задълго скрито.

В осем и половина дежурният през нощта лейтенант донесе докладите, преди да се освободи, и се усмихна, когато видя Бош. Казваше се Клайн и двамата бегло се познаваха от години.

— Кого си пребил този път, Бош? — пошегува се той.

Всички знаеха, че детективът, който седеше на регистратурата, бе там или защото е негов ред, или докато тече вътрешно разследване. В повечето случаи беше последното. Но сарказмът на Клайн показваше, че още не е чул, че Бош наистина е в процес на разследване. Хари отмина въпроса с усмивка. Той пое дебелата петсантиметра купчина доклади от ръцете на лейтенанта и иронично му отдаде чест.

Купчината се състоеше от почти всички криминални доклади, съставени от патрулните полицаи от холивудския участък през последните двайсет и четири часа. По-късно сутринта щяха да пристигнат още няколко, но материалите в ръцете му щяха да отворят достатъчно работа на детективите от бюрото.

Бош не вдигаше глава и не обръщаше внимание на разговорите около него. Отне му половин час да подреди всички доклади на купчинки според вида на престъпленията. После трябваше да ги прегледа и да използва опита си, за да открие връзки между обири и грабежи или нападения, след което да разпредели отделните купчинки по отделенията, занимаващи се с различните видове престъпления.

Когато вдигна поглед от работата си, той видя, че лейтенант Билетс е в кабинета си и разговаря по телефона. Не я беше забелязал да идва. Част от работата му тук бе да я информира за докладите и за всички важни или необичайни престъпления, както и за всичко друго, което Билетс би трябвало да знае като началник на детективското бюро.

Той се съсредоточи върху работата си и първо прегледа докладите за кражби на автомобили, защото представляваха най-голямата купчина. През последните двайсет и четири часа в Холивуд бе съобщено за трийсет и три откраднати коли. Бош си мислеше, че това вероятно е под средното. След като прочете резюметата на докладите и потърси други прилики, той не откри нищо важно и отнесе купчината на детектива, дежурен в отделението за кражби на автомобили. Когато се насочи обратно към регистратурата, Хари забеляза, че Едгар и Райдър стоят до масата на „Убийства“ и прибират някакви вещи в кашон. Той се приближи до тях и разбра, че събират досието, помощните папки и найлоновите торбички с уликите, свързани със случая Алайзо. Всичко това щеше да замине за ФБР.

— Добро утро — без да знае как да започне каза той.

— Хари — рече Едгар.

— Как си, Хари? — с искрена загриженост в гласа си попита Райдър.

— Ами аз… Хм, вижте, аз просто… Просто исках да ви кажа, че съжалявам задето ви забърках във всичко това, но исках да знаете, че няма начин да…

— Забрави за това, Хари — прекъсна го Едгар. — Не е нужно да ни казваш каквото и да е. И двамата знаем, че всичко това са глупости. Откакто работя тук, ти си най-честното ченге, което познавам, човече. Всичко останало е пълна глупост.

Бош кимна, трогнат от думите на Едгар. Не очакваше такива излияния от Райдър, защото за първи път бяха партньори. Тя обаче заговори:

— Не сме работили много заедно, Хари, но от онова, което зная, съм съгласна с Джери. Почакай и всичко това ще отмине. После пак ще работим с теб.

— Благодаря.

Бош се канеше да се завърне на новото си работно място, когато погледна надолу към кашона. Той бръкна вътре и извади дебелият пет сантиметра дневник на разследването, с който се занимаваше Едгар. Подготвяха нещата за федералните.

— Те ли ще дойдат, или просто ще им го пратите?

— Предполага се, че към десет някой трябва да намине и да го вземе — отвърна Едгар.

Бош погледна към часовника на стената. Беше едва девет.

— Имате ли нещо против да преснимам това? Просто в случай, че разследването потъне в онази черна дупка във ФБР.

— Заповядай — каза Едгар.

— Саласар прати ли вече протокол? — попита Хари.

— За аутопсията ли? — каза Райдър. — Не още. Освен ако още не е в разпределителното.

Бош не им каза, че ако протоколът е бил там, федералните някак си са го взели. Занесе дневника при ксерокса и извади купчината доклади. После настрои машината да копира и двете страни на оригиналните документи и пъхна купчината в отделението за автоматично поемане. Преди да почне, той провери дали има достатъчно хартия. Накрая натисна стартиращия бутон и зачака. В града имаше верига за фотокопиране, която бе дарила машината на участъка и редовно се грижеше за поддръжката й. Това беше единственият модерен уред в бюрото, на който можеше да се разчита. Десет минути по-късно дневникът бе преснет. Бош прибра оригиналните документи обратно в папката и я върна в кашона на бюрото на Едгар. След това взе нова папка от шкафа с канцеларски материали, постави материалите вътре и я остави в едно от чекмеджетата в шкафа, върху който беше залепена визитната му картичка. Накрая каза на двамата си партньори къде е в случай, че им потрябва.

— Хари — тихо рече Райдър. — Имаш намерение да поработиш малко по случая на своя глава, нали?

Той я изгледа за миг. Не знаеше какво дай отговори. После се сети за връзката й с Билетс. Трябваше да е предпазлив.

— Ако е така — продължи тя, навярно доловила колебанието му, — искам и аз да участвам. Знаеш, че бюрото няма да направи нищо повече. Ще оставят нещата както са си.

— И аз се включвам — прибави Едгар.

Бош отново се поколеба, като местеше поглед между двамата. После кимна.

— Какво ще кажете да се срещнем в „Мъсоус“ в дванайсет и половина? — попита той. — Аз черпя.

— Ще бъдем там — отвърна Джери.

Когато се върна на бюрото си, той видя през стъкления прозорец на кабинета, че Билетс е свършила телефонния си разговор и преглежда някакви документи. Вратата беше отворена и Бош влезе вътре, като почука по дървената каса.

— Добро утро, Хари. — Тя говореше и се държеше някак замислено, сякаш се срамуваше, че сега той е на регистратурата. — Случило ли се е нещо, за което трябва незабавно да науча?

— Мисля, че не. Няма почти нищо интересно. Хм, из големите хотели пак се е появил крадец. Поне ми се струва, че е един човек. Снощи е извършил обир в „Шато“, после в „Хият“. Хората изобщо не са се събудили. Почеркът изглежда един и същ.

— Жертвите известни ли са?

— Мисля, че не, но и аз не чета клюкарските списания. Може да не позная някоя известна личност, ако дойде и ме удари.

Тя се усмихна.

— Какви са щетите?

— Не зная. Още не съм свършил с тази купчина. Не съм дошъл за това. Просто исках пак да ти благодаря, че вчера се застъпи за мен.

— Това едва ли може да се нарече застъпване.

— Може и още как. При тези обстоятелства онова, което каза и направи, беше все едно да си сложиш главата в торбата. Благодарен съм ти.

— Е, както вече ти казах, направих го, защото не вярвам във всичко това. И колкото по-скоро отделът по вътрешните работи и бюрото се заровят в случая, толкова по-скоро ще престанат да вярват. Между другото, кога те викат?

— В два.

— Кой ще ти е защитник?

— Един познат от профсъюза, казва се Денис Дзейн. Опитен е и знае какво да прави. Познаваш ли го?

— Не. Но виж, съобщи ми, ако мога да ти помогна с нещо друго.

— Благодаря, лейтенант.

— Грейс.

— Да. Грейс.

Когато се върна на бюрото си, Бош си мислеше за срещата си с Частейн. Според правилника на управлението, щеше да го защищава представител на профсъюза, който всъщност бе детектив. Ролята му щеше да е почти аналогична на адвокат — щеше да съветва Хари какво да казва и как да го казва. Това беше първата официална стъпка от вътрешното разследване и дисциплинарния процес.

Когато вдигна поглед, детективът видя, че на регистратурата стои жена с младо момиче. Очите му бяха зачервени, долната му устна бе подута, като че ли в резултат на ухапване. Беше раздърпано и гледаше към стената зад Бош така, сякаш в нея има прозорец. Но нямаше.

Хари би могъл да ги попита с какво може да им помогне и без да става от бюрото, но отлично разбираше защо са там. БОШ се изправи и се приближи до регистратурата, така че да може да разговаря с тях поверително. Жертвите на изнасилване го натъжаваха най-много. Той знаеше, че не би могъл да издържи и месец в отделението, което се занимаваше с тези случаи. Всички жертви, които беше виждал, гледаха по този начин. Това бе признак, че всичко в живота им вече се е променило, при това завинаги.

След като кратко поговори с майката и дъщерята, Бош попита дали момичето се нуждае от незабавна медицинска помощ и майката отговори отрицателно. Той отвори ниската врата на регистратурата и ги поведе към една от трите стаи за разпити в задната част на участъка. След това отиде в отделението за сексуални престъпления и се приближи до Мари Канту, детектив, която от години се занимаваше с нещо, с което Хари знаеше, че не би могъл да се занимава и месец.

— Мари, имаш случай в трета стая — каза той. — На петнайсет години е. Случило се е снощи. Проявила е прекалено силен интерес към насилника, който работи на съседния ъгъл. Той я хванал и я продал на първия си клиент. Сега е там с майка си.

— Благодаря, Бош. Тъкмо от такова нещо имах нужда в петък. Веднага отивам. Пита ли дали има нужда от лекар?

— Каза, че нямала, но мисля, че отговорът е да.

— Добре, ще се оправя. Благодаря.

Когато се върна на регистратурата, му трябваха няколко Минути, за да се отърси от мислите за момичето, и още четирийсет и пет, за да довърши преглеждането на докладите и да ги отнесе в съответните детективски отделения.

Когато свърши, той погледна през прозореца на Билетс и видя, че отново разговаря по телефона и че пред нея е струпана купчина документи. Бош се изправи, отиде при шкафа си и извади копието на дневника на разследването. После се върна с дебелата папка на бюрото си. Беше решил, че през свободното време между задълженията си на регистратурата ще започне да преглежда дневника. Събитията се бяха развили толкова бързо, че не му бе останало време да го напра, ви. От собствен опит знаеше, че подробностите и нюансите на разследването често са ключ за успешното му разрешава-не. Тъкмо беше започнал бегло да прелиства страниците, когато откъм регистратурата го повика смътно познат глас.

— Наистина ли е онова, което си мисля?

Бош вдигна поглед. Беше О’Грейди, агентът от ФБР. Хари почувства как лицето му пламва от срам, че са го хванали в крачка с дневника и от все по-силната му неприязън към агента.

— Да, точно онова, което си мислиш, О’Грейди. Трябваше да си тук да го вземеш преди половин час.

— Да, ама аз не се движа по вашия график. Имам си работа.

— Каква например, да намериш на твоето приятелче Рой нова опашка ли?

— Просто ми дай папката, Бош. И всичко останало.

Детективът продължаваше да седи.

— За какво ти е, О’Грейди? Всички знаем, че ще оставите случая да потъне. На вас изобщо не ви пука кой е убил Тони Алайзо и не искате да научите.

— Това са глупости. Дай ми папката.

О’Грейди се пресегна над регистратурата и започна опипвайки, да търси бутона за отключване на ниската врата.

— Не припирай, човече — каза му Бош и се изправи. — Просто остани там. Аз ще ти донеса всичко.

Той взе папката, отиде до бюрата на детективите от „Убийства“ и като застана с гръб към О’Грейди, остави дневника на масата и взе кашона с оригиналния дневник, помощните доклади и торбичките с веществени доказателства. После го отнесе обратно и го постави пред агента.

— Трябва да се подпишеш, че си го получил — каза той. — Проявяваме изключителна предпазливост по отношение на веществените доказателства и на хората, които се занимават с тях.

— Да, бе, няма що. Целият свят научи за вашата предпазливост от случая О. Дж. Симпсън, нали?

Бош сграбчи О’Грейди за вратовръзката и рязко го дръпна над плота. Агентът не успя да намери опора за ръцете си, за да се освободи. Хари се наведе и заговори направо в ухото му:

— Моля?

— Бош, ти…

— Хари!

Детективът вдигна поглед. Билетс стоеше на прага на кабинета си. Той пусна вратовръзката и О’Грейди се изправи. Лицето му бе тъмночервено от срам и ярост. Докато отпускаше вратовръзката си, той извика:

— Ти си за лудница, бе! Шибан задник такъв!

— Не знаех, че вие, агентите, използвате такъв език — отвърна Бош.

— Хари, просто си седни на мястото — заповяда Билетс. — Аз ще се погрижа за това.

Тя се приближи до регистратурата.

— Трябва да се подпише, че е получил кашона.

— Не ме интересува! Аз ще се заема с това!

Бош се върна на бюрото си и седна. Той впи в О’Грейди присвитите си очи, докато лейтенантът ровеше из кашона, за да намери инвентарния списък и приготвената от Едгар разписка. Тя показа на агента къде да подпише и после му каза да си тръгва.

— Трябва да внимавате с оня — рече О’Грейди и взе кашона.

— Вие по-добре внимавайте за себе си, агент О’Грейди. Ако чуя нещо друго за малкия ви спор тук, ще подам жалба, че вие сте го започнали.

— Той беше онзи, който…

— Не ме интересува. Ясно ли ви е? Не ме интересува. А сега си вървете.

— Тръгвам си. Но внимавайте с онзи приятел. И го дръжте далеч от това.

Той посочи към съдържанието на кашона. Билетс не отговори. О’Грейди понечи да се отдалечи от регистратурата, но спря и отново погледна към Бош.

— Хей, Бош, между другото, Рой ти праща едно съобщение.

— Моля ви, вървете си, агент О’Грейди — ядосано го пресече Билетс.

— Какво? — попита Бош.

— Просто искаше да знае кой сега е загубил играта.

С тези думи той се завъртя и се насочи към коридора. Лейтенантът го проследи, докато не изчезна, после се обърна и впери в Хари яростен поглед.

— Ти просто не знаеш как да си помогнеш, нали? — рече тя. — Защо не вземеш да пораснеш и да престанеш с малките си войни?

Билетс не изчака отговора му, защото знаеше, че няма такъв. Тя бързо се върна в кабинета си и затвори вратата. После спусна щорите на вътрешния прозорец. Бош се отпусна назад с ръце на тила си, вдигна очи към тавана и шумно въздъхна.

След инцидента с О’Грейди Бош почти веднага се оказа претрупан с работа по получен сигнал за въоръжен грабеж. В момента всички детективи от съответното отделение бяха заети с разследването на автомобилна кражба и това означаваше, че като дежурен на регистратурата, Хари трябва да разпита жертвата и да напише доклад. Ограбеният беше мексиканско момче, чиято работа се изразяваше в това да стой на ъгъла на булевард „Холивуд“ и „Сиера Бонита“ и да продава карти с разположението на домовете на кинозвездите нагоре по хълмовете. В десет сутринта, малко след като закачил шперплатовата си реклама и започнал да маха на преминаващите коли, на ъгъла спрял стар американски седан. Зад волана имало мъж, а до него седяла жена. След като попитала колко струват картите и дали е продал много от тях, жената го заплашила с пистолет и му взела трийсет и осем долара. Момчето бе дошло да съобщи за престъплението заедно с майка си. Както се оказа, преди грабежа то било продало само една карта и почти всички пари били негови — носело ги със себе си, за да има за ресто. Загубата му горе-долу се равнявала на онова, което печелел за цял ден, като стоял на ъгъла и размахвал ръка като вятърна мелница.

Заради малката сума и начина, по който крадците бяха взели парите, Бош веднага реши, че заподозрените са наркомани, търсещи лесна печалба, за да си купят следващата доза хероин. Дори не си бяха направили труда да прикрият регистрационния номер на колата, който момчето бе забелязало и запомнило.

След като свърши с момчето и майка му, детективът отиде при телетипа и пусна съобщение за издирван автомобил, както и описание на заподозрените. Тогава откри, че вече го издирват заради два грабежа от предишната седмица. Каква полза за мексиканчето, загубило еднодневната си надница, помисли си Бош. Трябваше да арестуват крадците, преди да стигнат до него. Но големият град далеч не представляваше съвършен свят. Разочарования като това не измъчваха дълго време Хари.

Бюрото вече бе почти пусто. Детективите бяха отишли да обядват. Бош видя само Мари Канту, която навярно работеше по доклада от сутрешния сигнал.

Едгар и Райдър ги нямаше, очевидно решили, че е най-добре да стигнат до „Мъсоус“ поотделно. Докато се готвеше да излезе, Бош забеляза, че щорите на прозорците в кабинета на лейтенанта продължават да са спуснати. Билетс все още бе там, той знаеше. Детективът отиде до бюрото си в „Убийства“, прибра дневника на разследването в куфарчето си, после се приближи до вратата и почука. Преди тя да успее да отговори, Хари отвори вратата и пъхна вътре глава.

— Отивам да хапна нещо и после ще сляза до центъра за разговора в ОВР. На регистратурата няма да има никого.

— Добре — отвърна тя. — Следобед ще пратя там Едгар или Райдър. И без това се мотаят наоколо без работа.

— Добре тогава, до скоро.

— Хм, Хари?

— Да?

— Съжалявам за онова, което се случи по-рано. Не за онова, което казах. Наистина говорех сериозно, но трябваше да приказваме в кабинета ми. Не трябваше да го правя пред другите. Извинявам се.

— Не се притеснявай. Приятен уикенд.

— И на теб.

— Ще гледам да е приятен, лейтенант…

— Грейс.

Бош стигна до ресторанта на Мъсоу и Франк на булевард „Холивуд“ точно в дванайсет и половина и паркира отзад. Заведението беше холивудска забележителност, основано още през 1924 г. По време на зенита си там се беше събирал холивудският елит. Фицджерълд и Фокнър бяха прекарали в него много време. Чаплин и Феърбанкс веднъж се състезавали с коне по булевард „Холивуд“ и победеният трябвало да плати вечерята. Сега ресторантът съществуваше главно върху старите си лаври. Тапицираните му с червена кожа сепарета продължаваха да се пълнят за обяд и някои от келнерите изглеждаха достатъчно стари, за да са обслужвали някога Чаплин. Менюто не се беше променило през годините, откакто Бош се хранеше там — и всичко това в град, в който проститутките по булеварда се задържаха по-дълго от повечето ресторанти.

Едгар и Райдър го чакаха в едно от кръглите сепарета и Бош отиде при тях, след като метр д’отелът му ги показа-очевидно човекът бе прекалено стар и уморен, за да го придружи лично. Двамата пиеха чай с лед и Хари реши да се присъедини към тях, макар мислено да простена, че се намират в заведение, в което правят най-доброто мартини в града. Менюто погледна само Райдър. Беше нова в управлението и не бе ходила достатъчно често в „Мъсоус“, за да знае какво е най-добре да си поръча за обяд.

— И какво ще правим сега? — попита Едгар, докато Райдър четеше.

— Трябва да започнем отначало — отвърна Бош. — Вегаската следа се оказа съвсем погрешна.

Райдър го погледна над ръба на менюто.

— Я остави това, Киз — рече той. — Ако не си поръчаш пилешки пай, ще направиш голяма грешка.

Тя се поколеба, кимна и остави менюто настрани.

— Какво искаш да кажеш с това, че следата е погрешна? — попита Райдър.

— Искам да кажа, че онзи, който е убил Тони, е искал да тръгнем по нея. И е подхвърлил пистолета в Лас Вегас, за да е сигурен, че ще останем там. Но се е прецакал. Не е знаел, че човекът, на когото е подхвърлил оръжието, е агент от ФБР, разполагащ с един куп други агенти за алиби. Когато разбрах, че нашият заподозрян е агент, отначало си помислих, че Джоуи Маркс и хората му трябва да са открили това и да са инсценирали всичко, за да го дискредитират.

— Това продължава да ми изглежда логично — отбеляза Едгар.

— Логично е или поне беше до снощи — отвърна Бош. В този момент до масата се приближи много стар келнер в червено сако.

— Три пилешки пая — каза детективът.

— Желаете ли нещо за пиене? — попита келнерът.

„Майната му“ — реши Бош.

— Да, мартини с три маслини. А на тях можете да донесете още чай с лед. Това е.

Келнерът кимна и без да запише нищо в тефтера си, бавно се отдалечи.

— Снощи научих — продължи Хари, — че Джоуи Маркс не е знаел истинската същност на човека, известен му под името Люк Гоушън. Нямал е представа, че е информатор, камо ли, че е агент. Всъщност, когато арестувахме Гоушън, Джоуи е разработил план, за да се опита да разбере дали Лъки ще издържи, или ще пропее. Това е било необходимо, защото е трябвало да реши дали да го убие в затвора в Метро.

Той изчака за миг, за да им даде възможност да асимилират думите му.

— Сами разбирате, че с тази нова информация втората теория отпада.

— Откъде си научил всичко това? — попита Едгар.

— Не мога да ви кажа. Но източникът е сериозен. Информацията е вярна.

Той проследи сведените им към масата погледи. Бе сигурен, че му вярват, но те също знаеха, че информаторите често са най-опитните лъжци в играта. Човек не трябваше да разчита само на един информатор.

— Добре — каза Бош. — Източникът ми е Елиънър Уиш, Джери, разказа ли на Киз за това?

Едгар се поколеба, после кимна.

— Добре, значи знаете коя е. Тя е чула всичко онова, което ви разказах, докато са я държали в онази къща. Преди ние да идем и да я измъкнем, там са били Джоуи и адвокатът Торино. Тя ги подслушала и разбрала, че не знаят за Гоушън. Виждате ли, цялото онова отвличане е представлявало проверка. Знаели са, че мога да науча къде е скривалището единствено от Гоушън. Това е била проверката, за да разберат дали е пропял, или не.

Тримата помълчаха няколко минути, докато Едгар и Райдър смелят чутото.

— Добре — накрая отвърна Джери. — Ясно ми е какво казваш. Но ако Вегас е бил просто за отклоняване на вниманието, как така пистолетът се е оказал в дома на агента?

— Точно това трябва да разберем. Ами ако е имало някой извън мафиотските връзки на Тони, но достатъчно близък до него, за да знае, че е перял пари, както и за причините, поради които е ходил толкова често във Вегас? Някой, който или го е знаел лично, или е проследил Тони до Вегас и е видял какво прави, как прибира парите от Гоушън, изобщо всичко? Някой, който е знаел точно как го прави, който е знаел, че може да подхвърли пистолета на Гоушън и че Тони ще се върне в петък с много пари в куфарчето си?

— Всичко това е възможно, стига престъпникът да е бил в състояние да влезе в дома на агента, за да подхвърли оръжието — отвърна Едгар.

— Точно така. А влизането в къщата не е проблем. Тя е насред пустинята. Гоушън е имал работа в клуба и е отсъствал за дълги периоди от време. Всеки е можел да влезе вътре, да подхвърли пистолета и да изчезне. Въпросът е кой?

— Говориш или за жена му, или за приятелката му — рече Едгар. — И двете са можели да го направят.

Бош кимна.

— И на коя ще се спрем? Тримата не можем да се заемем и с двете, не и в такава самостоятелна акция.

— Не е и нужно — отвърна Бош. — Струва ми се, че решението е очевидно.

— Коя? — попита Едгар. — Приятелката ли?

Бои погледна към Райдър, давайки й възможност да отговори. Тя долови погледа му и замислено присви очи.

— Не… не може да е приятелката му, защото… защото е оставила съобщение на Тони по войсмейла в неделя сутринта. Защо ще го търси, щом е знаела, че е мъртъв?

Бош кимна. Тя наистина беше добра.

— Може да е било част от инсценировка — предположи Едгар. — Поредното отклоняване на вниманието.

— Възможно е, но се съмнявам — отвърна Бош. — Освен това знаем, че в петък през нощта е била на работа. Малко трудно би успяла да дойде тук, за да очисти Тони.

— Значи е жена му — каза Едгар. — Вероника.

— Точно така — потвърди Хари. — Според мен тя ни е лъгала и се е преструвала, че не знае нищо за бизнеса на съпруга си, докато всъщност е било точно обратното. Мисля, че всичко е част от нейния план. Тя е написала онези писма до данъчното и ОБОП. Искала е така да нагласи нещата, че после, когато вече е мъртъв, всичко да сочи към мафията. Да изглежда като реквием от багажника. Подхвърлянето на пистолета в дома на Гоушън е било просто за двойна гаранция. Ако го намерим, чудесно. В противен случай ще душим около Вегас, докато случаят не мине в архива.

— И смяташ, че тя е извършила всичко това? — попита Едгар.

— Не — отвърна Бош. — Смятам, че такъв е бил планът й. Но не е можела да го изпълни без чужда помощ. Без съучастник. Трябвало е да действат заедно, за да го убият. Освен това тя определено не е ходила до Вегас. След убийството си е останала вкъщи и е чакала съучастникът й да иде до Вегас и в събота или в неделя през нощта да подхвърли пистолета, докато Люк Гоушън е бил в клуба.

— Чакай малко — каза Райдър. — Забравяме нещо. Животът на Вероника Алайзо е бил отлично уреден. Тони е бил червив от пари. Имали са голяма къща на хълмовете, колите… защо й е да убива такава златна кокошка? Колко е имало в куфарчето?

— Според федералните, четиристотин и осемдесет хиляди — отвърна Бош.

Едгар тихо подсвирна. Райдър поклати глава.

— Продължавам да не разбирам — каза тя. — Това са адски много пари, но Тони е печелил поне също толкова на година. Убийството му би било краткосрочна печалба, но в дългосрочен план би било загуба. Няма логика.

— Тогава във всичко това има още нещо, което не ни е известно — рече Бош. — Може би се е готвел да се избави от нея. Може би онази възрастна госпожа във Вегас е говорела истината, когато ни каза, че Тони искал да се ожени за Лей-ла. Може също някъде да има пари, за които да не знаем. Но засега не виждам друга възможност, освен нея.

— А какво ще кажеш за дневника от портала? — възрази Райдър. — Според него в петък тя изобщо не е излизала, през цялата нощ. И не е имала гости.

— Е, ще трябва да поработим по този въпрос — каза Бош. — Сигурно е имало начин да излезе и да се върне.

— Нещо друго? — попита Едгар.

— Започваме отначало — отвърна Бош. — Искам да научим всичко, за нея. Откъде е, кои са приятелите й, какво прави по цял ден в онази къща, какво е правила и с кого го е правила през цялото онова време, когато Тони е отсъствал?

Райдър и Едгар кимнаха.

— Трябва да има съучастник. Предполагам, че е мъж. И се обзалагам, че ще го открием чрез нея.

Келнерът се приближи до масата с поднос и го остави върху сгъваема количка. Тримата мълчаливо наблюдаваха как поднася храната. Върху подноса имаше три отделни порции пилешки пай. С помощта на вилица и лъжица възрастният мъж отдели корите от тесто отгоре и ги сложи в чиниите. После постави върху тях съдържанието на пая, сервира блюдата и поднесе на Едгар и Райдър нови чаши чай с лед. Накрая наля на Бош мартини от малка стъклена гарафа и без да каже дума, се отдалечи.

— Очевидно — рече Хари. — Трябва да действаме без много шум.

— Да — каза Едгар, — но Билетс промени графика и ако сега се появи нов случай, трябва да го поемем ние с Киз. При това ще се наложи да работим без теб. Няма да имаме никакво свободно време.

— Добре, направете каквото можете. Ако се появи нов случай, естествено, че ще го поемете. Междувременно, ето какво предлагам. Вие двамата проверете миналото на Вероника и вижте какво ще успеете да откриете. Имате ли някакви връзки в „Таймс“ или в светските списания?

— Познавам двама души в „Таймс“ — отвърна Райдър. — И една жена, която е секретарка или нещо такова във „Варайъ-ти“. Беше жертва в един от случаите, по които съм работила.

— Можеш ли да им се довериш?

— Мисля, че да.

— Виж дали ще се съгласят да направят справка за Вероника. Преди много време за кратко се е появила на голямата сцена. Имала е своите петнайсет минути слава. Възможно е да има някакви материали за нея и те да ни дадат имена на хора, с които можем да поговорим.

— Няма ли пак да идем при нея? — попита Едгар.

— Мисля, че още е рано. Искам да разполагаме с нещо, за което да разговаряме.

— Ами съседите?

— Ти се заеми с тях. Ако погледне през прозореца и те види, това ще я накара да се замисли. Ако ходиш там, хвърли един поглед на дневника на портала. Поговори с Наш. Сигурен съм, че няма да ти трябва нова заповед. Иска ми се Да прегледаме данните за цялата година, да разберем кой е ходил при нея, особено докато Тони го е нямало. Финансовите му документи са при нас и можем да възстановим времето на отсъствията му. Така ще знаеш кога е била сама в къщата.

Бош взе вилицата си. Още не бе опитал храната, но мислите му бяха прекалено заети с разследването и с предстоящите им действия.

— Освен това ще ни трябва колкото се може повече от документацията по случая. Разполагаме единствено с копие от дневника. Сега отивам до центъра „Паркър“ за срещата си в ОВР. Ще намина през патологията и ще взема копие от доклада за аутопсията. Федералните вече го имат. Освен това ще поговоря с Донован в ОНИ и ще видя дали е открил нещо повече в колата. Ще направя копие и от отпечатъците от подметката. Надявам се, че федералните още не са взели всичко. Пропускам ли нещо друго?

Едгар и Райдър поклатиха глави.

— Искате ли да се срещнем, за да видите какво имаме и после да впрегнем мозъците си на работа?

Те кимнаха.

— Към шест в „Кат & Фидъл“?

Те отново кимнаха. Бяха прекалено заети с яденето, за да му отговорят. Бош на свой ред опита от храната, която вече започваше да изстива. Замислен за случая, той се присъедини към мълчанието им.

— Всичко е в подробностите — след известно време каза Хари.

— Какво? — попита Райдър.

— Случаят. Когато имаш такъв случай, отговорът винаги се крие в подробностите. Само гледай и ще видиш, че когато го открием, отговорът ще е бил в папките, някъде в дневника. Винаги е така.

Разговорът с Частейн започна според очакванията на Бош. Двамата с Дзейн, защитника му, седяха на сива маса в една от стаите за разпит в ОВР. Старият касетофон „Сони“ беше включен и всичко казано в стаята се записваше. На полицейски жаргон Частейн „запечатваше“ историята на Бош. Записваше на лента колкото се може по-подробното му обяснение. Всъщност той нямаше да започне разследването си, докато историята на Бош не бъдеше запечатана. Тогава щеше да започне да търси в нея несъответствия. Единственото, което трябваше да направи, бе да го уличи дори само в една лъжа и тогава можеше да го изправи пред комисията по правата. В зависимост от големината и значението на лъжата можеше да поиска наказание от понижение до уволнение.

Частейн монотонно и усърдно четеше предварително подготвените си въпроси от голям бележник и Бош бавно и внимателно отговаряше с колкото е възможно по-малко думи. Това бе игра. Детективът я беше играл и преди. През петнайсетте минути, които имаше преди да започнат, Дзейн го бе посъветвал как да се държи. Като опитен защитник, той изобщо не попита директно Хари дали наистина е подхвърлил пистолета. Всъщност не го интересуваше. Той просто възприемаше ОВР като враг, като група от лоши ченгета с една-единствена цел — да победят добрите. Дзейн беше представител на старата школа, според която всички полицаи непременно бяха добри, и макар че понякога работата им ги правеше лоши, те не трябваше да бъдат преследвани от своите.

В продължение на половин час всичко вървеше както обикновено. Но после Частейн му отправи неочакван въпрос.

— Детектив Бош, познавате ли жена на име Елиънър Уиш? Дзейн протегна ръка пред Бош, за да му попречи да отговори.

— Какви са тези глупости, Частейн?

— С кого си приказвал, Частейн? — добави Бош.

— Чакай малко, Хари — рече Дзейн. — Не казвай нищо. Накъде биеш, Частейн?

— Заповедта на началника е съвсем ясна. Разследвам поведението на Бош по време на случая. Що се отнася до това с кого съм разговарял или откъде съм получил информацията си, засега това не ви интересува.

— Предполага се, че разследваш така нареченото подхвърляне на пистолет, за което всички знаят, че е пълна измислица. И ние сме тук, за да отговаряме само на въпроси, свързани с него.

— Искате ли пак да прочетете заповедта на началника? Тя е пределно ясна.

Дзейн го изгледа за миг.

— Дай ни пет минути да обсъдим въпроса. Защо не идеш да се поразходиш?

Частейн се изправи и изключи касетофона. Когато стигна до вратата, той се обърна и ги погледна с усмивка.

— Този път ви хванах и двамата. Няма да се измъкнеш пак, Бош. И Дзейн, мисля, че не можеш винаги да побеждаваш, нали?

— Ти би трябвало да го знаеш по-добре от мен, лицемерен задник такъв. Махай се оттук и ни остави сами.

Когато Частейн излезе, Дзейн се наведе да погледне касетофона, за да се увери, че е изключен. После се изправи и провери термостата на стената, за да види дали не е скрит подслушвател. Убедил се, че разговорът им ще остане между тях, той се върна на мястото си и попита Бош за Елиънър Уиш. Детективът му разказа за срещите си с нея през последните няколко дни, но не спомена за отвличането и за последвалото й признание.

— Някое от ченгетата в Метро трябва да му е казало, че живееш с нея — рече Дзейн. — Той не знае нищо друго и просто напипва в тъмното. Ако си признаеш, това му стига. Но най-много да получиш мъмрене. Стига да не знае нещо повече. Ако обаче излъжеш и кажеш, че не си бил с нея, докато всъщност си бил, и той успее да го докаже, ще загазиш. Затова моят съвет е да му кажеш, че я познаваш и че си бил с нея. Зарежи го, това не е нищо. Кажи му, че си приключил с нея и ако той не знае нещо повече, ще си остане с пръст в устата.

— Не съм сигурен.

— В какво?

— Дали съм приключил с нея.

— Ами тогава не му казвай нищо по въпроса, освен ако не те попита. Тогава сам ще прецениш. Готов ли си?

Бош кимна и Дзейн отвори вратата. Частейн седеше на едно бюро отпред.

— Къде си бе, Частейн? — подигра го защитникът. — Откога те чакаме?

Частейн не отговори. Той влезе в стаята, включи касетофона и продължи разпита.

— Да, познавам Елиънър Уиш — каза Бош. — Да, през последните няколко дни съм бил с нея.

— Колко пъти?

— Не зная точно. Една-две нощи.

— Докато сте водили разследването ли?

— Не докато съм го водил. През нощта, след като бях свършил със служебните си задължения. Не всички работим денонощно като теб, Частейн.

Бош му се усмихна без капчица хумор.

— Тя беше ли свидетел по случая? — попита Частейн с глас, който показваше колко е шокиран от факта, че Бош е преся-кал границата.

— Отначало си мислех, че може да е така. След като я открих и разговарях с нея, съвсем бързо разбрах, че не е.

— Но все пак отначало сте се срещали с нея в качеството си на детектив, водещ разследването.

— Точно така.

Частейн продължително се консултира с бележника си, преди да зададе следващия въпрос.

— Тази жена — говоря за осъдената престъпничка Елиънър Уиш — продължава ли да живее в дома ви в момента?

Бош почувства, че в гърлото му се надига ярост. Намесата в личния му живот и тонът на Частейн го вбесяваха. С мъка успя да запази спокойствие.

— Не зная — отвърна той.

— Не знаете дали някой живее в дома ви?

— Виж, Частейн, снощи тя беше там, разбираш ли? Това ли искаш да чуеш? Беше там. Но дали ще остане довечера, това не зная. Тя си има собствено жилище във Вегас. Може вече да си е заминала, не зная. Не съм проверявал. Ако искаш да се обадя и да я питам дали в момента официално Живее в дома ми, ще го направя.

— Мисля, че не е необходимо. Струва ми се, че засега научих всичко, което ми трябваше.

С тези думи той премина към стандартния край на разпитите в ОВР.

— Детектив Бош, ще бъдете уведомен за резултатите от текущото разследване на поведението ви. Ако управлението повдигне обвинения срещу вас, ще ви бъде съобщено кога ще се проведе заседанието на комисията по правата, на което трима капитани ще изслушат доказателствата. Ще имате възможност да изберете един от капитаните, другия ще избера аз, а третият ще бъде избран случайно. Имате ли въпроси?

— Само един. Как може да се смяташ за полицай, когато през цялото време седиш тук и провеждаш тези тъпи разследвания?

Дзейн постави длан върху ръката на Бош, за да го накара да млъкне.

— Не, няма нищо — отвърна Частейн и махна на защитника да го остави. — С удоволствие ще отговоря на въпроса. Всъщност много често ми го задават, Бош. Странно е, но като че ли винаги го правят ченгетата, които разследвам. Както и да е, отговорът ми е, че се гордея с това, защото представлявам обществото и ако няма кой да контролира полицията, няма да има и кой да наказва нарушенията на широките й правомощия. Аз изпълнявам важна мисия в това общество, детектив Бош. Гордея се с това, което върша. Вие можете ли да кажете същото за себе си?

— Да, да, да — каза Бош. — Сигурен съм, че на записа това ще прозвучи страхотно за онзи, който го слуша. Имам чувството, че навярно нощем си седиш и сам си го слушаш. За кой ли пореден път. И след известно време започваш да си вярваш. Но нека те попитам нещо, Частейн. Кой контролира онзи, който контролира полицията?

Бош се изправи и Дзейн го последва. Разпитът свърши.

След като си тръгна от ОВР и благодари на Дзейн за помощта му, Бош слезе на третия етаж до лабораторията на ОНИ, за да се срещне с Арт Донован. Криминологът тъкмо се връщаше от местопрестъпление, подреждаше пликовете с веществени доказателства и ги проверяваше по инвентарния списък. Когато детективът приближи, той вдигна поглед.

— Как влезе тук, Хари?

— Зная комбинацията.

Знаеха я повечето детективи, които работеха в центъра. Бош не беше там от пет години, но все още не я бяха сменили.

— Разбирам — каза Донован. — Ето как почват неприятностите.

— Какви неприятности?

— Ти влизаш тук, докато аз се занимавам с веществените доказателства. После някой гаден адвокат казва, че не били валидни, и аз ставам за посмешище по националната телевизия.

— Това е параноя, Арти. Пък и поне още пет години няма да станем свидетели на нов процес на века.

— Много смешно. Какво искаш, Хари?

— Ти си вторият човек за днес, който ми казва, че съм смешен. Какво става с отпечатъците ми от подметка и с всички останали материали?

— От случая Алайзо ли?

— Не, от случая Линбърг. Ти от кой мислиш?

— Ами чух, че вече не се занимаваш с него. Предполага се, че трябва да приготвя материалите за ФБР.

— Кога ще дойдат да ги вземат?

Донован за първи път вдигна поглед от работата си.

— Просто казаха, че ще пратят някого до пет.

— Значи докато се появят, случаят си е мой. Какво става с отпечатъците от подметка, които открихме?

— Няма нищо особено. Пратих копия в криминологичната Лаборатория на бюрото във Вашингтон, за да видят дали няма Да успеят да ги идентифицират.

— И?

— И нищо. Не са ми отговорили. Бош, всички управления в страната им пращат материали. Знаеш го. И ти е ясно, че Не захвърлят всичко останало, когато получат нещо от лосанджелиската полиция. Навярно ще ми отговорят следващата седмица. Ако имам късмет.

— По дяволите.

— Във всеки случай, вече е прекалено късно да се свързвам с източното крайбрежие. Може би в понеделник. Не знаех, че изведнъж са станали толкова важни за теб. Общуване, Хари, това е тайната. Трябва някой път да го опиташ.

— Няма значение, имаш ли други копия.

— Да.

— Можеш ли да ми ги дадеш?

— Естествено, но ще трябва да почакаш двайсетина минути, за да свърша с това.

— Хайде, Арти, навярно са в някой шкаф. Ще ти отнема само трийсет секунди.

— Я ме остави на мира — ядосано отвърна Донован. — Говоря сериозно, Хари. Да, в шкаф са и наистина ще ми отнеме само половин минута да ти ги донеса. Но ако оставя това, което правя, сигурно ще ме разпънат на кръст, когато давам показания за този случай. Спокойно мога да си представя как някой разярен от справедлив гняв гаден адвокат ме пита: „И казвате на съдебните заседатели, че докато сте се занимавали с веществените доказателства от този случай, сте станали и сте се захванали с доказателства от друг, така ли,?“ И вече не е нужно да си Ф. Лий Бейли, за да го кажеш така, че съдебните заседатели да ти повярват. А сега ме остави на мира. Върни се след половин час.

— Добре, Арти, ще те оставя на мира.

— И когато идваш, позвъни. Недей да влизаш направо. Трябва да променим тази комбинация.

Последните му думи бяха отправени по-скоро към самия него, отколкото към Бош.

Бош излезе и взе асансьора, за да слезе долу и да изпуши една цигара навън. Трябваше да отиде чак на тротоара, защото правилникът на управлението вече не позволяваше да стоиш и да пушиш пред вратата на центъра „Паркър“. Толкова много от работещите там полицаи бяха пушачи, че често пред главния вход на сградата се събираше тълпа и нагоре постоянно се издигаха сини кълба дим. Началникът смяташе, че това е грозно, и заповяда, ако някой излиза навън да пуши, да напуска територията на управлението. Сега тротоарът по ул. „Лос Анджелис“ често приличаше на момент от профсъюзна акция — пълен с полицаи, някои дори в униформи, които се разхождаха насам-натам пред сградата. Липсваха им единствено лозунги. Носеше се слух, че началникът на полицията се е консултирал с градската прокуратура, за да види дали не може да забрани пушенето и по тротоара, но му отговорили, че той е извън границите на неговия контрол.

Докато палеше втора цигара от първата, Бош видя, че от стъклената врата на управлението лениво се появява огромната фигура на специален агент Рой Линдъл. Когато излезе на тротоара, той зави наляво и се насочи към федералния съд. Идваше право към него. Линдъл го забеляза едва когато се приближи на няколко метра разстояние. Това го сепна.

— Какво има? Мен ли чакаш?

— Не, пуша цигара, Линдъл. Какво правиш?

— Не е твоя работа.

Той понечи да отмине, но Бош го спря със следващите си думи.

— Добре ли си поговорихте с Частейн?

— Виж, Бош, помолиха ме да намина и да дам показания. Така и направих. Казах истината.

— Проблемът е, че ти не знаеш истината.

— Зная, че намери онзи пистолет и че аз не съм го оставял там. Това е истината.

— Поне част от нея.

— Е, това е единствената част, която ми е известна, и точно това му казах. А сега всичко хубаво.

Той си тръгна и Бош се обърна, за да го проследи с поглед. После отново го спря.

— На вас може да ви стига и само част от истината. Но не и на мен.

Линдъл се завъртя и се върна при него.

— Какво трябва да означава това?

— Можеш и сам да се сетиш.

— Не, ти ми кажи.

— Всички ние бяхме използвани, Линдъл. И имам намерение да разбера от кого. Когато открия, непременно ще ти съобщя.

— Виж, Бош, случаят вече не е твой. Ние работим по него и ти по-добре стой настрана, по дяволите.

— Да бе, естествено, че работите по него — саркастично отвърна Хари. — Сигурен съм, че ще пробиете паважа от тъпчене на едно място.

— Няма такова нещо, Бош. Случаят ни интересува.

— Отговори ми на един въпрос, Линдъл.

— Какъв?

— Докато си действал под прикритие, Тони Алайзо водил ли е жена си там?

Линдъл замълча за миг, докато обмисляше дали да отговори. Накрая поклати глава.

— Нито веднъж — отвърна той. — Винаги казваше, че не можела да понася Лас Вегас. Предполагам, че е имала прекалено неприятни спомени.

Бош се опита да остане спокоен.

— Спомени от Вегас ли?

Линдъл се усмихна.

— За човек, който се предполага, че знае всички отговори, ти не знаеш много, нали, Бош? Тони се е запознал с нея в клуба преди двайсетина години. Много преди да се появя аз. Била танцьорка и той й казал, че ще я направи кинозвезда. Същата история, която използваше докрая. Само че предполагам, че след нея е поумнял и се е научил да не се жени за всяка от тях.

— Тя познавала ли е Джоуи Маркс?

— Нали беше само един въпрос? Вече станаха три, Бош.

— Познавала ли го е?

— Не зная.

— Как се е казвала тогава?

— И това не зная. Довиждане, Бош.

Той се обърна и се отдалечи. Хари запрати цигарата си на улицата и тръгна обратно към стъкления дом. Няколко минути по-късно, след като позвъни на вратата на лабораторията на ОНИ, Бош отново завари Донован на бюрото му. Криминологът взе тънка папка и му я подаде.

— Копията са тук — каза той. — Същите, които пратих и в бюрото. Освен това направих копие на негатива, после преснех новия негатив и го извадих в черно-бяло, за да става за сравнение. И го увеличих в реална големина.

Бош не разбра онова, което току-що беше чул, освен последната част. Той отвори папката. Вътре имаше два листа копирна хартия с черно-белите отпечатъци. И двата бяха частични отпечатъци от една и съща дясна обувка. Но между тях имаше почти цял отпечатък. Донован се изправи и погледна към отворената папка. Той посочи към едно от копията — отпечатък от пета. Но линията прекъсваше.

— Виж, ако откриеш убиеца и той не се е освободил от тези обувки, ето как ще го уличиш. Виждаш ли как линията прекъсва тук? Това не е от модела. Този тип е стъпил върху стъкло или нещо подобно и подметката се е срязала. Или пък е производствен дефект. Но ако намериш обувката, ще сме в състояние да я идентифицираме и това би трябвало да ти е достатъчно.

— Добре — каза Бош, без да откъсва поглед от копията. — Виж сега, имаш ли някаква, макар и предварителна информация от бюрото по този въпрос?

— Не съвсем. Имам един познат там, на когото редовно пращам такива неща. Виждали сме се на няколко конференции на ОНИ. Във всеки случай, той току-що ми се обади, за Да ми каже, че е получил материалите и ще ги обработи веднага щом може. Според него ставало дума за онези леки боти, които са толкова модерни сега. Нали се сещаш, приличат на работни обувки, но са удобни и издържат като найкове.

— Добре, Арти, благодаря ти.

Бош стигна до Калифорнийския окръжен медицински център и заобиколи отзад, за да остави колата на паркинга до ЖП-депото. Офисът на патоанатома се намираше в отсрещния край на центъра и детективът мина през задната врата, като показа значката си на пазача.

Първо отиде до кабинета на д-р Саласар, но вътре нямаше никого. После слезе до залите за аутопсии и провери в първата от тях, в която стоеше специалната ниска маса на Саласар. Патологът бе там и правеше аутопсия. Бош влезе и Саласар вдигна поглед от отворения гръден кош на млад чернокож мъж.

— Какво правиш тук, Хари? Това е случай на друго бюро.

— Исках да поговорим за случая Алайзо.

— В момента малко съм зает. И не би трябвало да си тук без маска и престилка.

— Зная. Мислиш ли, че би могъл да помолиш асистента си да ми направи копие от протокола?

— Няма проблем. Чух, че ФБР проявило интерес към случая, Хари. Вярно ли е?

— Така чух и аз.

— Странно, онези агенти не си направиха труда да разговарят с мен. Просто дойдоха и взеха копие от протокола. В него са само заключенията, без разсъжденията, които обичаме да правим ние, лекарите.

— И какви разсъждения би споделил с тях, ако бяха разговаряли с теб?

— Бих им казал подозрението си, Хари.

— И какво е то?

Саласар вдигна поглед от трупа, но продължи да държи облечените си в гумени ръкавици кървави ръце над отворения гръден кош, за да не се докоснат до нещо друго.

— Подозрението ми е, че търсите жена.

Бош усети гъделичкане по тила.

— И защо?

— Заради веществото в и под очите.

— Препарат „Н“?

— Какво?

— Нищо, няма значение. Какво си открил?

— Анализирахме го и се оказа olio capsicum. Открихме от него и в носа. Знаеш ли какво е популярното име на olio capsicum, Хари?

— Лютив спрей.

— По дяволите, Хари, разваляш ми удоволствието.

— Извинявай. Значи някой го е напръскал с лютив спрей?

— Точно така. Затова мисля, че е била жена. Или защото не е можела да се справи с него, или защото се е страхувала, че няма да може. Това ме кара да мисля, че е жена. Пък и всички тези жени в наше време носят в чантичките си такива спрейове.

Бош се зачуди дали Вероника Алайзо е от онези жени.

— Чудесно, Сали. Нещо друго?

— Нищо особено. Тестовете са чисти.

— И няма амилнитрат?

— Не, но той се разпада бързо. Не го откриваме често. Ти постигна ли някакви резултати?

— Да, всичко е наред. Можеш ли да се обадиш на асистента си?

— Заведи ме до интеркома.

Саласар вдигна ръце пред себе си, за да не се докосва до нищо, и Бош избута количката му до съседната маса, върху която имаше телефон с интерком. Лекарят му каза кой бутон да натисне и после нареди на някого незабавно да направи на детектива копие от протокола.

— Благодаря ти — каза Бош.

— Няма проблем. Надявам се да ти е от полза. Запомни, търси жена, която носи в чантичката си лютив спрей. Не сълзотворен газ. Лютив спрей.

— Ясно.

Улиците в края на седмицата бяха пълни и на Бош му трябваше почти час, за да се върне в Холивуд. Когато стигна до ресторант „Кат & Фидъл“ на булевард „Сънсет“, минаваше шест и Едгар и Райдър вече седяха в градината. На масата им имаше кана бира. И не бяха сами. С тях седеше Грейс Билетс.

„Кат & Фидъл“ беше популярно място за по чашка сред Холивудските полицаи, защото се намираше само на няколко пресечки от участъка на „Уилкокс“. Затова докато се приближаваше до масата, Бош не знаеше дали Билетс случайно се е срещнала с тях, или защото е знаела за самостоятелната им операция.

— Привет, приятели — каза Хари, когато седна при тях.

На масата имаше чиста чаша и той си наля бира от каната. После вдигна наздравица за края на още една седмица.

— Хари — рече Райдър, — лейтенантът знае какво правим. И е тук, за да ни помогне.

Бош кимна и бавно погледна към Билетс.

— Разочарована съм, че не дойде първо при мен — каза тя. — Но разбирам какво правиш. Съгласна съм, че сигурно е в интерес на бюрото да се откажем от случая. Но е бил убит човек. Щом те нямат намерение да търсят убиеца, не виждам защо да не го направим ние.

Бош кимна. Думите бяха заседнали в гърлото му. Никога не бе имал шеф, който да не се придържа педантично към правилата. Грейс Билетс беше нещо съвсем друго.

— Разбира се — продължи тя, — трябва да сме много внимателни. Ако се провалим, няма да си имаме работа само с ФБР.

Неизреченият смисъл на думите й бе, че тук са заложени кариерите на всички им.

— Е, моето положение и без това е висящо — отвърна Бош. — Така че, ако нещо се обърка, искам всички вие да прехвърлите вината върху мен.

— Това са глупости — възрази Райдър.

— Не, не са. На всички ви предстои да растете. На мен не ми предстои нищо. Холивуд е последната ми спирка и всички на тази маса го знаем. Така че, ако нещо се разсмърди, дръжте се настрана. Аз ще поема удара. Ако не сте съгласни, искам да се откажете още сега.

Последва кратко мълчание и после другите трима кимнаха един по един.

— Добре тогава — каза той, — вие може да сте обяснили на лейтенанта какво сте направили, но и аз искам да го чуя.

— Открихме някои неща, но не много — отвърна Райдър. — Джери отиде да се срещне с Наш, докато аз седнах на компютъра и после си поговорих с един приятел от „Таймс“. Първо прегледах данъчната декларация на Тони Алайзо и взех номера на социалната застраховка на Вероника. После го вкарах в компютъра на министерството на социалната сигурност, за да го проверя, и открих, че Вероника не е истинското й име. Номерът отговаря на Дженифър Джилрой, родена преди четирийсет и една години в Лас Вегас, Невада. Не е за чудене, че според собствените й думи не можела да понася Вегас. Тя е израснала там.

— Някакви данни дали е работила някъде?

— Нищо, докато не пристигнала тук и започнала работа в „ТНА продъкшънс“.

— Нещо друго?

Преди Райдър да успее да отговори, до стъклената врата, която водеше към вътрешността на заведението, настана бъркотия. Вратата се отвори и едър мъж в барманско сако избута навън по-дребен човек. Той бе раздърпан, пиян и се възмущаваше, че не му оказвали уважението, което му дължали. Барманът грубо го изтласка през портата на градината. Веднага щом понечи да влезе вътре, пияният се завъртя и тръгна след него. Барманът се обърна и го блъсна толкова силно, че човекът падна по задник на земята. Засрамен, той започна да заплашва, че ще се върне и ще му даде да се разбере. Неколцина от гостите по външните маси се изхилиха. Пияният се изправи и с клатушкане излезе на улицата.

— Тук започват доста рано — отбеляза Билетс. — Продължавай, Киз.

— Както и да е, проверих и в НСИС. Дженифър Джилрой на два пъти е била арестувана в Лас Вегас за проституиране. Това е станало преди повече от двайсет години. Телефонирах им и ги накарах да ни пратят снимките и докладите. Документацията не е вкарана в компютър и трябва да се поровят в архива, така че ще получим материалите чак следващата седмица. Според компютъра и в двата случая не се е стигнало до съд. Тя се е признавала за виновна и си е плащала глобата.

Бош кимна. Всичко това изглеждаше съвсем обичайно.

— Не успях да открия нищо повече по въпроса. Моят човек от „Таймс“ не разполагаше с никаква информация, същото се отнася и за приятелката ми от „Варайъти“. В критиките на „Фатална страст“ почти не се споменава за Вероника Алайзо. И тя, и филмът са били сравнени със земята, но въпреки това бих искала да го гледам. Пазиш ли още касетата, Хари?

— На бюрото ми е.

— Тя съблича ли се във филма? — попита Едгар. — Защото ако се съблича, и аз искам да го гледам.

Никой не му обърна внимание.

— Добре, какво друго? — продължи Райдър. — Хм, за Вероника на два пъти се споменава в съобщения за кинопремиери и за това кой е присъствал. Не е много. Когато каза, че е имала своите петнайсет минути слава, Хари, сигурно си объркал минутите със секунди. От мен толкова. Джери?

Едгар прочисти гърлото си и обясни, че отишъл до къщичката на портала в Хидън Хилс, където неочаквано се сблъскал с проблем. За да му даде пълния дневник на портала, Наш настоявал за ново съдебно нареждане. Едгар каза, че след това прекарал следобеда в подготвяне на заповед и в търсене на съдия, който да не си е тръгнал рано за уикенда. Накрая успял и сега разполагал с подписана заповед, която възнамерявал да занесе на Наш на следващата сутрин.

— Двамата с Киз ще идем там утре сутрин. Ще прегледаме дневника и после може да наминем през някои от съседите, да ги поразпитаме. Както самият ти каза, надяваме се вдовицата да погледне през прозореца и да ни види. Да изпадне в паника, да допусне грешка.

Сега беше ред на Бош и той им описа следобедните си посещения, включително неочакваната среща с Рой Линдъл и съобщението на агента, че Вероника Алайзо започнала кариерата си като стриптизьорка в Лас Вегас. Освен това им разказа за откритието на Саласар, че малко преди смъртта си Тони Алайзо е бил напръскан с лютив спрей и за подозрението на патоанатома, че сигурно го е напръскала жена.

— Той смята ли, че жената е била в състояние да го убие сама, след като го е напръскала със спрея? — попита Билетс.

— Няма значение, защото така или иначе не е била сама — отвърна Бош.

Той взе куфарчето в скута си и извади копията на отпечатъците от подметка, които Донован бе открил върху трупа и бронята на ролса. Детективът остави листовете по средата на масата, така че всички да ги виждат.

— Обувката е четирийсет и пети номер. Арти каза, че е мъжка. На едър мъж. Така че, ако е била там, жената може да го е напръскала със спрей, но този тип е довършил работата.

Бош посочи към отпечатъците.

— Стъпва с крак върху жертвата, така че да се наведе достатъчно близо и да го застреля от упор. Много ефикасно. Навярно е професионалист. Може би е човек, когото е познавала от Вегас.

— Навярно онзи, който е подхвърлил пистолета във Вегас, нали? — попита Билетс.

— Така предполагам и аз.

Бош бе наблюдавал портата на градината, просто в случай, че пияният, когото бяха изхвърлили, решеше да се върне и да изпълни заканата си. Но когато сега погледна натам, той видя да влиза полицай Рей Пауърс, който носеше огледални очила, въпреки че вече беше късно. По средата на двора Пауърс бе посрещнат от бармана. Оживено размахвайки ръце, едрият мъж му разказа за пияния и неговите заплахи. Пауърс хвърли поглед към масите и забеляза Бош и другите. Когато свърши с бармана, той се приближи до тях.

— Мозъчният тръст на детективското бюро се е събрал на по чашка, а? — каза той.

— Точно така, Пауърс — отвърна Едгар. — Мисля, че човекът, когото търсиш, в момента пикае някъде в храстите.

— Да, сър, просто ще ида там и ще го гепя, шефе.

Полицаят огледа другите около масата с доволна усмивка на лице. Той видя копията от отпечатъците и посочи към тях с брадичка.

— Това ли вие, детективите, наричате обсъждане на стратегията на разследването? Е, ще ви дам един съвет. Това тук Му викат отпечатъци от обувки.

Той се усмихна, горд от забележката си.

— Ние не сме на дежурство, Пауърс — каза Билетс. — Защо не идеш да си гледаш работата и да ни оставиш да си гледаме нашата?

Пауърс й отдаде чест.

— Все някой трябва да върши работата, нали така?

Той се отдалечи и излезе през портата, без да дочака отговора й.

— Какъв кретен — рече Райдър.

— Просто е бесен, защото казах на техния лейтенант за отпечатъка, който Пауърс остави върху багажника на ролса — поясни Билетс. — Мисля, че му е духнала под опашката Както и да е, да се върнем на въпроса. Ти какво мислиш Хари? Разполагаме ли с достатъчно улики, за да притисне! Вероника?

— Почти. Утре ще ида в Хидън Хилс заедно с Едгар и Райдър да видим какво има в дневника. Може да й направим едно посещение. Искам да имаме нещо конкретно, за което да разговаряме с нея.

Билетс кимна.

— Дръжте ме в течение. Обади ми се на обяд.

— Разбира се.

— Колкото повече време минава, толкова по-трудно ще е да запазим това разследване между нас четиримата. Според мен до понеделник трябва да сме наясно дали да не предадем информацията си на бюрото.

— Не разбирам — поклати глава Бош. — Каквото и да ю дадем, те няма да направят нищо. Ако искаш да изясним случая, трябва да ни позволиш да действаме без да намесваме бюрото.

— Ще опитам, Хари, но ще дойде момент, в който това няма да е възможно. Извършваме реално разследване, без да спазваме каквито и да е правила. Ще се разчуе. Няма начин, И ще е по-добре, ако източникът на информацията съм аз, така че да съм в състояние да овладея положението.

Бош неохотно кимна. Знаеше, че е права, но не можеше да не възрази. Случаят им принадлежеше. Всъщност беше негов. И всичко, което му се бе случило през последните четири дни, правеше нещата още по-лични. Не искаше да се предаде.

Той събра копията на отпечатъците и ги пъхна обратно в куфарчето си. После допи остатъка от бирата си и попита на кого и колко дължеше за нея.

— Аз черпя — отвърна Билетс. — Следващия път, когато разрешим този случай, ще черпиш ти.

— Готово.

Когато се върна вкъщи, Бош откри, че вратата е заключена, но ключът, който беше дал на Елиънър Уиш беше под изтривалката. Първото нещо, което провери вътре, бе дали репродукцията на Хопър е там. Все още висеше на стената. Но нея я нямаше. Бош бързо провери в стаите, но не намери бележка. Погледна в гардероба. Дрехите й бяха изчезнали. Куфарът й също.

Той седна на леглото и се замисли за заминаването й. Сутринта бяха оставили въпроса открит. Беше станал рано и докато тя все още лежеше и го гледаше как се облича, Хари я попита какво ще прави през деня. Елиънър му отговори, че не знае.

А сега я нямаше. Той прокара ръка по лицето си. Вече започваше да усеща загубата й и мислено повтаряше разговорите им от предишната вечер. Беше допуснал грешка, реши Хари. На нея й беше струвало много да му разкрие своето съучастничество. А той беше оценил признанието й само от гледна точка на отношението му към самия него и към разследването му. Не към нея. Не към тях.

Бош се отпусна по гръб. Той протегна ръце и впери поглед в тавана. Усещаше, че бирата започва да му действа и да го изпълва с умора.

— Добре — гласно каза детективът.

Зачуди се дали ще му се обади, или ще минат още пет години, преди отново да я види случайно. Замисли се за това колко много неща му се бяха случили през последните пет години и колко дълго е било чакането. Тялото го болеше. Той затвори очи.

— Добре.

Бош заспа и сънува, че е сам в пустинята, сред гола пустош без пътища накъдето и да погледне.

Към следващата част или към съдържанието

Майкъл Конъли Ченгета (5)

Метаданни

Данни

Ченгета

Информация

История

Сваляне / Връзки

5

Майкъл Конъли
Ченгета (5)