Майкъл Конъли
Ченгета (8)

8

Клонът на „Силвър стейт нашънъл банк“, в който Тони Алайзо беше завел приятелката си, се намираше на ъгъла на малък търговски площад между магазин за електроника и мексикански, ресторант на име „Ла Фуентес“. Когато агентите от ФБР и детективите от полицейското управление в Лос Анджелис пристигнаха в понеделник на разсъмване, паркингът бе почти пуст. Щяха да отворят банката едва в девет, а заведенията и магазините — към десет.

Тъй като всичко беше затворено, агентите се затрудниха с разполагането на наблюдателните си постове. Четирите служебни автомобила на паркинга щяха прекалено да се набиват в очи. Освен тях имаше само още пет коли, четири от които паркирани в края на паркинга и един стар кадилак на първия ред откъм банката. Кадилакът нямаше регистрационни номера. На предното стъкло се виждаше паяжина, прозорците му бяха отворени, багажникът зееше и бе заключен с катинар и верига, прокарана през една от многобройните ръждиви дупки. Имаше тъжния вид на изоставена кола-собственикът му навярно беше поредната жертва на Лас Вегас. Като човек, загубил се в пустинята и умиращ от жажда само на няколко крачки от оазис, кадилакът бе спрял за последен път само на няколко крачки от банката и всичките пари в нея.

След като няколко пъти обиколиха района, за да придобият представа за него, агентите решиха да използват кадилака за прикритие. Облечен в мръсна тениска, един от тях отвори предния капак, пъхна се отдолу и привидно започна да поправя двигателя. Точно до кадилака паркираха фирмен микробус. Вътре седяха четирима агенти. В седем сутринта бяха откарали микробуса в гаража на бюрото и бяха накарали един от служителите да напише с червена боя отстрани „Мексикански ресторант «Ла Фуентес» — основан през 1983 г.“ Когато в осем го оставиха на паркинга, боята все още не беше изсъхнала.

Сега бе девет и паркингът бавно започваше да се пълни, главно със служители от магазините и неколцина клиенти на „Силвър стейт“, които трябваше да се погрижат за бизнеса си веднага щом банката отвореше врати. Бош наблюдаваше всичко това от задната седалка на една от колите на ФБР. Отпред седяха Линдъл и още един агент на име Бейкър. Бяха се разположили в сервизната част на бензиностанцията на „Фламинго роуд“ срещу търговския център, където се намираше банката. Едгар и Райдър бяха в друг автомобил по: нататък по „Фламинго“. В района имаше още две коли на бюрото, едната паркирана, а другата в движение. Според плана Линдъл трябваше да вкара автомобила в паркинга веднага щом станеше по-оживено, така че да не бият много на очи. В допълнение един от хеликоптерите на ФБР правеше широки кръгове високо над площада.

— Отварят — съобщи един от агентите по радиостанцията в колата.

— Ясно, Ла Фуентес — отвърна Линдъл.

Автомобилите на ФБР имаха радиопедал и микрофон на огледалото на предното стъкло, което означаваше, че шофьорът на всяка кола просто натискаше педала и говореше, без да се налага да вдига микрофона към устата си и да се излага на риск да го забележат. Бош бе чул, че в лосанджелиското управление най-после внасят такова оборудване, но първо щяха да го получат отделите за борба с наркотиците и екипите за специално наблюдение.

— Линдъл — каза той. — Случвало ли ти се е някога да говориш по радиото и да натиснеш спирачката по погрешка?

— Не още, Бош. Защо?

— Просто съм любопитен как работи тази чудна машинка.

— Всичко зависи от хората, които работят с нея.

Бош се прозя. Не можеше да си спомни кога е спал за последен път. Бяха пътували цяла нощ, за да стигнат до Лас Вегас, и прекараха остатъка от времето в обмисляне на наблюдението на банката.

— Ти как мислиш, Бош? — попита го Линдъл. — Кога ще се появят?

— Тази сутрин. Те искат да си вземат парите. Няма да чакат дълго.

— Да, може би.

— Според теб ще дойдат по-късно, така ли?

— Ако бях аз, щях да изчакам. Така, ако някой навън наблюдава и чака — независимо дали е от бюрото, от лосанджелиското управление, Пауърс или някой друг — слънцето ще го напече. Нали разбираш какво искам да кажа?

— Да. Ако седим тук цял ден, когато настъпи моментът, няма да сме в добра кондиция.

Бош замълча и се загледа в Линдъл от задната седалка. Той забеляза, че агентът се е подстригал. Нямаше и следа от мястото, откъдето детективът беше отрязал опашката му.

— Мислиш ли, че ще ти липсва? — попита Бош.

— Какво да ми липсва?

— Да си под прикритие. Онзи живот, искам да кажа.

— Не, вече ми омръзваше. Ще се радвам да заживея нормално.

— Дори и момичетата ли?

Бош видя, че Линдъл бързо плъзва очи към Бейкър и после поглежда към него в огледалото. Трябваше да промени темата.

— Какво мислиш за паркинга сега, Дон? — попита Линдъл.

Бейкър огледа паркинга, който бавно започваше да се пълни. Откъм отсрещния край на банката имаше магазинче за понички и в момента повечето от колите спираха тук заради него.

— Мисля, че можем да влезем и да паркираме до онова магазинче — отвърна Бейкър. — Вече няма да изпъкваме прекалено.

— Добре тогава — каза Линдъл. Той леко повдигна глава така, че да говори към огледалото. — Хм, Ла Фуентес, тук е Рой Роджърс. Заемаме позиция. Ще се обадим от магазина за понички. Това е от задната ви страна. Предполагам.

— Прието — разнесе се отговорът. — Винаги си искал да си откъм опашката ми, нали, Рой?

— Смешен тип — рече Линдъл.

 

 

Наблюдаваха един час от новата си позиция, но не се случи нищо. Линдъл успя да приближи още повече колата и я паркира пред школа за раздавачи на карти в казина, която бе отдалечена от банката на разстояние приблизително половината от дължината на паркинга. Беше учебен ден и неколцина бъдещи раздавачи бяха паркирали отпред. Това бе добро прикритие.

— Не зная, Бош — наруши продължителното мълчание Лин-дъл. — Мислиш ли, че все пак ще се появят?

— Никога не съм твърдял, че става дума за нещо повече от предчувствие. Но все пак ми се струва, че всичко съвпада. Откакто дойдохме тук, съвпада още повече. Миналата седмица открих в стаята на Алайзо в „Мираж“ едно кибритче. Беше от „Ла Фуентес“. Даже да не се появят, смятам, че парите на Тони са в тази банка.

— Е, мисля да пратя Боб да провери. Ако се окаже, че депозитният сейф не е там, ще можем да прекратим наблюдението и да престанем да си губим времето.

— Ти командваш парада.

— Прав си.

Още две минути изтекоха в напрегнато мълчание.

— Ами Пауърс? — попита Линдъл.

— Какво Пауърс?

— Не виждам и него, Бош. Когато пристигна сутринта, ти твърдеше, че щял да дойде тук да я търси, че щял да я направи на решето. Е, къде е той?

— Не зная, Линдъл. Но ако ние сме достатъчно умни, за да се сетим за това, той също ще се досети. Не се съмнявам, че когато е проследил Тони, той е разбрал къде е депозитният му сейф и просто е пропуснал да ми го каже по време на малкия ни разговор.

— И аз не бих се изненадал. Но все пак мисля, че от негова страна би било глупаво да дойде тук. Не може да не се досети, че ще устроим засада.

— „Глупаво“ не е точната дума. Това си е живо самоубийство. Но предполагам, че не му пука, Линдъл. Той просто иска да я очисти. А ако и той получи някой и друг куршум, е, такъв е животът. Както вече ти казах, той беше готов да се направи на камикадзе още в участъка, когато смяташе, че Вероника е там.

— В такъв случай да се надяваме, че малко се е поохладил, откакто…

— Там — излая Бейкър.

Бош проследи с поглед насочения му към отсрещния ъгъл показалец. Беше се появила бяла лимузина, която бавно се приближаваше към банката.

— Господи — каза Линдъл. — Не ми казвай, че е толкова глупав.

На Бош всички лимузини му се струваха по принцип еднакви, но Линдъл и Бейкър някак си я бяха познали.

— Джоуи Маркс ли е?

— Това е неговата лимузина. Той обича такива големи бели коли. В него се обажда жабарят. Просто не мога да… Той не може да е вътре. Джоуи няма да съсипе две години от шибания ми живот в подготвянето на този удар, нали така?

Лимузината спря на улицата пред банката. Но не последва нищо повече.

— Видя ли това, Ла Фуентес? — попита Линдъл.

— Да, видяхме го — прошепна другият агент в отговор, макар очевидно да нямаше начин от лимузината да чуят какво се говори в микробуса.

— Хм, първи, втори и трети, готови — продължи Линдъл. — Като че ли ще спипаме лисицата в курника. Вие горе, вдигнете се нависоко, докато не получите нова заповед. Не искам да ми се въртите над главата и да подплашите когото и да било.

От трите автомобила и хеликоптера се разнесе хорово „прието“.

— Като се замисля пак, трети, я иди до югозападния вход и чакай там — рече Линдъл.

— Прието.

Накрая вратата на лимузината се отвори, но откъм страната, която Бош не можеше да види. Той зачака без да си поема дъх и след малко навън се появи капитан Джон Фелтън.

— Готово — разнесе се шепот по радиостанцията.

Фелтън се наведе към отворената врата. Отвътре излезе Вероника Алайзо. Капитанът здраво я хвана за ръката. След нея се появи още един мъж и в този момент капакът на багажника автоматично се отвори. Вторият мъж носеше сиви панталони и риза с овална табелка с името му над джоба на гърдите. Той се насочи към багажника, а Фелтън се наведе и без да пуска Вероника, каза нещо на някой в колата.

Тогава Бош успя да зърне лицето й. Макар да беше на повече от трийсет метра от нея, той ясно виждаше страха и умората й. Навярно бе прекарала най-дългата нощ в живота си.

Вторият мъж извади от багажника тежко червено куфарче за инструменти и тръгна след Фелтън и Вероника, които се бяха насочили към банката. Полицаят продължаваше да стиска ръката й и се оглеждаше наоколо. Той спря поглед на микробуса, но после се извърна. Рекламата на ресторанта навярно беше изиграла ролята на решаващ фактор. Добре го бяха измислили.

Докато минаваха покрай стария кадилак, Фелтън се понаведе и погледна мъжа, който работеше под предния капак. Успокоен, че не представлява заплаха, капитанът се изправи и продължи към стъклените врати на банката. Преди да изчезнат вътре, Бош видя, че Вероника стиска в ръце платнена чанта. Не можеше да определи колко е голяма, защото очевидно бе празна и сгъната.

Детективът задържаше дъха си, докато те най-после се скриха от поглед.

— Добре — каза към огледалото Линдъл. — Трима са. Фелтън, жената и другият. Някой да го познава?

Радиостанцията помълча няколко секунди, после се разнесе самотен глас.

— Прекалено съм далеч, но ми се струва, че прилича на Мори Полак. Техен сигурен човек е, и преди е работил за хората на Джоуи.

— Добре — отвърна Линдъл. — По-късно ще го проверим. Сега пращам Бейкър да си открие нова банкова сметка. Кон-лън, изчакай пет минути и после върви след него. А сега си проверете радиостанциите.

Бейкър и Конлън бързо провериха радиостанциите, които носеха скрити под дрехите си. Приемниците в ушите им бяха безжични, микрофоните бяха на китките им. След проверката Бейкър излезе от колата и енергично тръгна по тротоара към банката.

— Добре, Морис — рече Линдъл. — Тръгвай. Опитай в магазина за електроника.

— Прието.

Бош проследи с поглед агента, когото познаваше от съвещанието преди разсъмване. Той пресече паркинга откъм автомобила, паркиран до югоизточния вход. Морис и Бейкър се разминаха на три метра един от друг, но не си обърнаха внимание и дори не погледнаха към лимузината, която все още чакаше на улицата пред банката със запален двигател.

Следващите пет минути му се сториха цял час. Навън беше горещо, но Бош се потеше главно от мъчителното очакване. След като влезе вътре, Бейкър се свърза с тях само веднъж. Той им прошепна, че наблюдаваните обекти са в трезора с депозитните сейфове.

— Добре, Конлън, тръгвай — нареди Линдъл, когато петте минути изтекоха.

Скоро Бош видя Конлън да върви покрай магазините откъм посоката на магазинчето за понички. Той също влезе в банката.

И през следващите петнайсет минути не се случи нищо. Накрая Линдъл се обади само за да наруши мълчанието.

— Как сте там? Добре ли сте всички?

Разнесе се хор от микрофонни прещраквания, означаващи положителен отговор. В момента, в който радиостанцията отново потъна в тишина, се разнесе тревожният шепот на Бейкър.

— Ето ги, излизат. Нещо не е наред.

Бош не сваляше очи от входа на банката и след миг навън се появиха Фелтън и Вероника. Капитанът здраво стискаше ръката й. Другият мъж ги следваше отзад с червеното куфарче за инструменти.

Този път Фелтън не се оглеждаше. Просто решително вървеше към лимузината. Сега той носеше чантата и Бош не забеляза да е променила големината си. Ако преди Вероника беше изглеждала уплашена и уморена, сега лицето й бе изкривено от ужас. От това разстояние трудно можеше да се види, но му се стори, че жената плаче.

Когато тримата минаха по обратния път покрай стария кадилак и наближиха лимузината, вратата й се отвори отвътре.

— Добре — каза на агентите Линдъл. — Тръгваме при моя сигнал. Аз ще поема предната част на лимузината, трети, ти си зад мен. Първи и втори, вие поемете задната част. Стандартна проверка на автомобил. Ла Фуентес, искам да дойдете и да изпразните лимузината. Действайте бързо. Ако започне престрелка, пазете се от кръстосания огън. Пазете се от кръстосания огън.

Докато Линдъл получаваше потвърждения за инструкциите си, Бош наблюдаваше Вероника. Тя очевидно разбираше, че смъртта й е близо. Изражението й смътно напомняше на Хари онова, което бе видял на лицето на съпруга й. Сигурност, че играта е свършила.

Внезапно той видя, че багажникът на кадилака зад нея се отваря. И сякаш изхвърлен от същата стоманена пружина, от него изскочи Пауърс. С див животински глас, който Бош ясно чу и никога нямаше да забрави, Пауърс изкрещя една-единствена дума:

— Вероника!

Докато тя, Фелтън и другият мъж се обръщаха към източника на вика, Пауърс протегна ръце напред. И в двете държеше пистолети. В този момент детективът видя в лявата ръка на ченгето убиец проблясъка на собствения си лъскав „Смит & Уесън“.

— Пистолет! — извика Линдъл. — Всички навън! Всички навън!

Той включи на скорост и натисна газта до дупка. Автомобилът рязко потегли напред и гумите му запищяха към лимузината. Но Бош знаеше, че не могат да направят нищо. Бяха прекалено далеч. Той наблюдаваше развитието на действието с мрачно опиянение, сякаш гледаше забавена сцена от филм.

Пауърс започна да стреля и с двата пистолета. Гилзите се разхвърчаха над раменете му, докато се приближаваше към лимузината. Фелтън направи опит да извади собственото си оръжие изпод сакото си, но канонадата го подкоси и той първи се свлече на земята. Изправена съвършено неподвижно с лице към убиеца си и без да се опитва да избяга или да се скрие, Вероника беше улучена втора и се строполи на паважа, където Бош вече не можеше да я вижда, защото лимузината препречваше погледа му.

Пауърс продължаваше да напредва и да стреля. Другият мъж изпусна куфарчето си, вдигна ръце и започна да отстъпва назад. Ченгето очевидно не му обърна внимание. Бош не можеше да каже дали стреля по поваленото тяло на Вероника или към отворената врата на лимузината. Колата потегли. Отначало гумите й забуксуваха, но най-после зацепиха. Задната врата все още беше отворена. Но шофьорът почти веднага след това не успя да вземе левия завой на паркинга и огромната лимузина се блъсна в редицата от паркирани автомобили. Шофьорът изскочи навън и се затича по посока на магазинчето за понички.

Пауърс очевидно не се интересуваше от него. Той бе стигнал до мястото, където лежеше Фелтън. Ченгето пусна пистолета на Бош върху гърдите му и се наведе да вземе чантата от земята до ръката на капитана.

Като че ли разбра, че чантата е празна едва когато я взе в ръцете си. Докато правеше откритието си, вратите на микробуса зад него се отвориха и от тях изскочиха четирима агенти с извадени пистолети. Агентът с тениската се приближаваше откъм кадилака. Скритият допреди малко под двигателя пистолет сега сочеше към Пауърс.

Свистенето на гумите на една от колите на бюрото привлече вниманието на ченгето. Той пусна празната платнена чанта и се обърна към петимата агенти зад него. Отново вдигна двете си ръце, но този път имаше само един пистолет.

Агентите откриха огън и Бош видя, че Пауърс буквално беше повдигнат над земята от силата на изстрелите, след което се стовари по гръб върху предния капак на голям пикап, навярно принадлежащ на някой от клиентите на банката. Дланта му се разтвори и пистолетът издрънча в метала, после падна на земята. Колкото и силна да бе продължилата осем секунди стрелба, тишината, последвала падането на оръжието, му се стори още по-потресаваща.

 

 

Пауърс беше мъртъв. Фелтън беше мъртъв. Джузепе Марконии, известен също като Джоузеф Марконии, Джоузеф Маркони и Джоуи Маркс беше мъртъв — трупът му лежеше, проснат в локва кръв върху меката кожена седалка в задната част на лимузината.

Когато стигнаха при Вероника Алайзо, тя все още бе жива, но умираше. Два куршума бяха попаднали в горната част на гърдите й и мехурчетата в кървавата пяна на устата й показваха, че дробовете й са раздробени. Докато агентите от ФБР се занимаваха с обезопасяването на местопрестъплението, Бош и Райдър се приближиха до Вероника.

Очите й бяха отворени, но погледът й помътняваше. Той блуждаеше наоколо, сякаш търсеше някого или нещо, което не беше там. Долната й челюст помръдна и тя каза нещо, но Бош не успя да я чуе. Той приклекна до нея и приближи ухо до устата й.

— Бихте ли… ми дали лед? — прошепна тя.

Детективът се обърна и я погледна. Не разбираше. Тя отново понечи да заговори и той пак приближи ухо до устата й.

— …паважът… толкова е горещ… искам лед.

Бош я погледна и кимна.

— Веднага. Веднага. Вероника, къде са парите?

Той се приведе над нея, осъзнал, че е права — паважът наистина изгаряше дланите на ръцете му. Хари едва успя да долови думите й.

— Поне те не ги… не ги взеха.

После се задави от дълбока, влажна кашлица. Бош знаеше, че гърдите й са пълни с кръв и че не й остава още дълго. Не можеше да измисли какво да направи или да каже на тази жена. Разбираше, че куршумите в тялото й навярно са от собствения му пистолет и че тя умира, защото той и другите бяха допуснали грешка и оставиха Пауърс да избяга. Искаше му се едва ли не да я помоли да му прости, да му каже, че разбира колко ужасно може да се обърка всичко.

Хари извърна очи от нея и погледна към паркинга. Чуваше приближаващите се сирени. Но бе виждал достатъчно огнестрелни рани, за да знае, че на Вероника няма дай трябва линейка. Той отново сведе поглед към нея. Лицето й беше много бледо и постепенно се отпускаше. Устните й отново помръднаха и Хари се приведе, за да я чуе. Този път долавяше гласа й само като отчаян дрезгав шепот в ухото си. Не можеше да разбере нищо и й каза да повтори отново.

— …етерями…

Бош се обърна и объркано я погледна. После поклати глава. На лицето й се изписа раздразнение.

— Пуснете — ясно каза Вероника, като напрегна последните си сили. — Пуснете… дъщеря ми да си върви.

Бош я гледаше право в очите, докато попиваше последните й думи. След това без да се замисля й кимна с глава. И тя умря пред погледа му. Очите й загубиха фокус и детективът разбра, че вече я няма.

Той се изправи и Райдър проучи лицето му.

— Какво каза тя, Хари?

— Каза… Не съм сигурен какво каза.

 

 

Бош, Едгар и Райдър стояха облегнати на багажника на колата на Линдъл и наблюдаваха върволицата агенти от ФБР и полицаи от Метро, която продължаваше да се стича на местопрестъплението. Линдъл беше наредил да затворят целия търговски център и да го оградят с жълта лента, което накара Едгар да подметне:

— Тези хора наистина не се шегуват.

И тримата вече бяха дали показания. Вече не участваха в разследването. Бяха само свидетели на събитието, а сега — обикновени наблюдатели.

Специалният агент, отговарящ за ласвегаския клон на ФБР, ръководеше разследването на местопрестъплението. Бюрото бе докарало подвижен офис с четири отделни стаи за разпит и в момента агентите взимаха показанията на свидетелите на престрелката. Труповете все още лежаха по местата си на паважа и в лимузината, вече покрити с жълт найлон. Яркият цвят привличаше камерите на новинарските хеликоптери, които кръжаха отгоре.

Бош беше успял да научи от Линдъл как стоят нещата. Регистрационният номер на кадилака, в който Пауърс се бе крил в продължение поне на четирите часа, докато траеше наблюдението на ФБР, се оказа собственост на човек от Палмдейл, Калифорния, пустинно градче на североизток от Лос Анджелис. Собственикът вече имаше досие във ФБР. Той беше расист, организирал през последните две години на територията на земите си антиправителствени демонстрации в Деня на независимостта. Освен това се знаеше, че е финансирал защитата на хората, обвинени във взривяването на федералния съд в Оклахома сити няколко години преди това. Линдъл каза на Бош, че вече имат заповед за ареста му по обвинение в съучастничество в извършване на убийство заради помощта му за Пауърс. Ченгето бе измислило хитър план. Багажникът на кадилака беше покрит с дебел килим и няколко одеяла. Катинарът можеше да се отключва отвътре. През ръждивите дупки Пауърс бе наблюдавал и чакал подходящ момент да изскочи навън.

Вторият мъж с Фелтън, който наистина се оказа Мори Полак, бе прекалено радостен, за да помогне на агентите. Той просто беше щастлив, че не е един от онези, които лежаха, покрити с жълти найлонови одеяла. Полак съобщи на Линдъл и другите, че Джоуи Маркс го взел сутринта, казал му да си облече работни дрехи и да си вземе бормашината. Не знаел какво е положението, защото по пътя почти не разговаряли в лимузината. Знаел само, че жената е уплашена.

В банката Вероника Алайзо представила на служителя копие от смъртния акт на съпруга си, завещанието му и съдебно нареждане, издадено в петък от ласвегаския общински съд, даващо й достъп до банковия депозитен сейф на Антъни Алайзо като негова единствена наследница.

Проблемът бил, както им съобщил Полак, че когато отворил кутията с бормашината, тя се оказала празна.

— Можеш ли да си представиш? — попита Линдъл, когато разказваше това на Бош. — Цялата дандания за нищо. Надявах се да пипна онези два милиона. Разбира се, щяхме да си ги поделим в Лос Анджелис. Точно наполовина, Бош.

— Да — отвърна детективът. — Прегледа ли банковата документация? Кога за последен път Тони е бил при сейфа си?

— Това е друг въпрос. Идвал е в петък. Очевидно дванайсетина часа преди да го убият, той е дошъл тук и е изпразнил сейфа. Трябва да е имал предчувствие или нещо такова. Той е знаел, човече.

— Може би.

Бош си помисли за кибрита от „Ла Фуентес“, който бе намерил в стаята на Тони в „Мираж“. Тони не беше пушил, но детективът си спомняше пепелниците в къщата, в която беше израснала Лейла. Той реши, че ако Тони е изпразнил сейфа в петък и е бил в „Ла Фуентес“, единствената вероятна причина за наличието на кибрита в стаята му е да е отишъл в ресторанта заедно с някой, който е имал нужда от него.

— Сега въпросът е къде са парите — продължи Линдъл. — Можем да ги вземем, ако успеем да ги открием. На стария Джоуи вече няма да му трябват.

Агентът хвърли поглед към лимузината. Вратата продължаваше да е отворена и единият крак на Маркони висеше изпод жълтия найлон. Синьо-сив крачол, черна мокасина и бял чорап. Това бе всичко, което Бош можеше да види от Джоуи Маркс в момента.

— Хората от банката оказват ли ви съдействие, или им трябва съдебно нареждане за всяко нещо, което поискате?

— Не, нямаме проблем с тях. Управителката трепери като листо. Не всеки ден пред вратата ти става такава касапница.

— Тогава ги накарай да проверят в документацията си дали имат депозитен сейф на името на Гретхен Алекзандър.

— Гретхен Алекзандър ли? Коя е тя?

— Познаваш я, Рой. Това е Лейла.

— Лейла? Майтапиш ли се с мен? Мислиш, че той би дал на онази курва два милиона, а после заминава и го очистват, така ли?

— Просто провери, Рой. Струва си.

Линдъл се насочи към входа на банката. Бош погледна към партньорите си.

— Джери, искаш ли да си получиш пистолета обратно? Трябва да им кажем, за да не ги погребат завинаги в склада с веществени доказателства.

— Дали си искам пистолета ли?

Едгар погледна към жълтите найлони с болезнено изражение на лице.

— Не, Хари, мисля, че не. Вече е оцапан. Не го искам.

— Да — съгласи се Бош. — И аз си мислех същото.

Известно време детективът потъна в размисли. После чу, че някой го вика. Той се обърна и видя, че Линдъл му маха с ръка от входа на банката.

— Прав си — каза Линдъл. — Има сейф на нейно име.

Двамата влязоха вътре и Бош видя неколцина агенти, които разпитваха зашеметените служители. Линдъл го поведе към бюрото, зад което седеше управителката на клона. Беше на трийсетина години и имаше къдрава кестенява коса. На табелката върху бюрото й пишеше „Джийн Конърс“. Агентът взе някаква папка и я показа на Хари.

— Тя има сейф и Тони Алайзо също е разписал документите, което означава, че е имал достъп до него. В петък преди да го очистят е извадил и двата. Нали се сещаш за какво си мисля? Според мен е изпразнил своя и е прехвърлил всичко в нейния.

— Навярно.

Бош преглеждаше документите за депозитния сейф в папката. Формулярите бяха попълнени на ръка.

— Значи — продължи Линдъл — сега трябва да получим съдебно нареждане за нейния и да го отворим. Можем даже да накараме Мори да го отвори, щом проявява такова желание да ни сътрудничи. Взимаме парите и федералното правителство ще забогатее. Втората половина ще получите вие.

Хари го погледна.

— Можеш да го отвориш, ако имаш причина, но вътре няма да има нищо.

Бош посочи към последната отметка във формуляра. Грет-хен Алекзандър бе отваряла сейфа пет дни преди това — в срядата след убийството на Тони Алайзо. Линдъл се втренчи в документа.

— Господи, мислиш ли, че го е изпразнила?

— Да, Рой, сигурен съм.

— И е изчезнала, така ли? Ти си я търсил, нали?

— Потънала е вдън земя, човече. Аз също изчезвам.

— Тръгваш ли си?

— Вече дадох показанията си. Доскоро, Рой.

— Да, добре, Бош.

Детективът се насочи към изхода. Когато отвори вратата, Линдъл повика името му.

— Но защо е прехвърлил всичко в нейния сейф?

Агентът все още държеше формуляра и го зяпаше, сякаш неочаквано може да отговори на всичките му въпроси.

— Не зная, но имам хипотеза.

— Каква, Бош?

— Бил е влюбен в нея.

— Той ли? В такова момиче?

— Човек никога не знае. Хората се убиват един друг поради какви ли не причини. Предполагам, че също се влюбват поради какви ли не причини. Трябва да го приемеш, когато се случи, независимо дали е такова момиче, или… някое друго.

Линдъл просто кимна и Бош излезе навън.

 

 

Бош, Едгар и Райдър взеха такси до сградата на ФБР и се качиха на собствената си кола. Хари каза, че иска да наминат покрай къщата в северен Лас Вегас, в която беше израснала Гретхен Алекзандър.

— Тя няма да е там, Хари — отвърна Едгар. — Шегуваш ли се?

— Зная, че няма да е там. Просто искам да поговоря малко със старата госпожа.

Той откри къщата без да се загуби и паркира в отбивката. Маздата все още бе там и като че ли не беше помръдвала.

— Ако искате, останете в колата. Ще се забавя само за минута.

— Ще дойда с теб — отвърна Райдър.

— Аз ще остана и няма да спирам климатика — каза Едгар. — Всъщност, предлагам да карам първи на връщане.

Той също излезе от автомобила и зае мястото на Бош зад волана.

Бош почука на вратата и тя скоро се отвори. Старата дама трябва да бе чула или видяла колата им.

— Да — рече тя, като открехна вратата съвсем леко. — Гретхен още не се е прибирала.

— Зная, г-жо Алекзандър. Всъщност искам да разговарям с вас.

— С мен ли? За какво, за Бога?

— Бихте ли ни пуснали вътре? Тук е горещо.

Тя отвори вратата с примирено изражение на лице.

— И вътре е горещо. Не мога да си позволя да включа климатичната инсталация на по-малко от двайсет и шест градуса.

Бош и Райдър влязоха в дневната. Детективът представи партньорката си и тримата седнаха. Сега Бош седна на ръба на дивана, спомняйки си как беше хлътнал предишния път.

— Добре, за какво става дума? Защо искате да разговаряте с мен?

— Искам да ми разкажете за майката на внучка ви — отвърна Бош.

Старицата зяпна и той забеляза, че Райдър е също толкова объркана.

— За майка й ли? — попита Дороти. — Майка й отдавна я няма. Нямаше благоприличието да види как расте собственото й дете. Майка й няма значение.

— Кога си е тръгнала?

— Преди много време. Гретхен още беше в пеленки. Просто ми остави бележка, в която ми пожелаваше късмет. Беше си тръгнала.

— Къде е отишла?

— Нямам никаква представа и не искам да зная. Добре, че се отървах от нея, ето какво ще кажа. Да обърне гръб на онова прелестно момиченце. Нямаше благоприличието поне да се обади или да прати картичка.

— Откъде знаете, че още е жива?

— Не зная. Може отдавна да е умряла. Изобщо не ме интересува.

Старицата бе лоша лъжкиня — от онези хора, които започват да говорят по-високо и да се преструват на ядосани, когато лъжат.

— Но ви е пращала пари, нали? — попита Бош.

Жената намусено погледна надолу към ръцете си и това потвърди предположението му.

— Колко често?

— Един-два пъти на година. Изобщо не беше достатъчно, но няма значение.

— Как получавахте парите?

— По пощата. Бяха в брой. Зная, че идваха от Шърмън Оукс, Калифорния. Пощенското клеймо винаги беше оттам. Защо ме разпитвате за тези неща?

— Как се казваше дъщеря ви, Дороти?

— Тя е от първия ми съпруг. Тогава се казвах Джилрой, така се казваше и тя.

— Дженифър Джилрой — рече Райдър, повтаряйки истинското име на Вероника Алайзо.

Старицата изненадано погледна към Райдър, но не я попита откъде знае.

— Наричахме я Джени — каза тя. — Както и да е, нали разбирате, когато започнах да гледам Гретхен, бях омъжена за втори път и имах нова фамилия. Дадох я на детето, та хлапетата в училище да не я дразнят за името й. Всички винаги са си мислели, че съм нейна майка и ние нямахме нищо против. Никой не трябваше да разбере истината.

Бош само кимна. Сега всичко заставаше на мястото си. Вероника Алайзо бе майка на Лейла. Тони Алайзо се беше прехвърлил от майката на дъщерята. Нямаше какво друго да каже или да попита. Той благодари на старицата и докосна Райдър, за дай даде знак да излезе навън първа. На стъпалата пред входа Хари спря и погледна към Дороти Алекзандър. Преди да заговори, той изчака Райдър да се отдалечи на няколко крачки към колата.

— Когато се чуете с Лейла — искам да кажа Гретхен — предайте й да не се връща вкъщи. Кажете й да стои колкото може по-далеч оттук.

Бош поклати глава.

— Тя никога не трябва да се връща вкъщи.

Жената не отвърна нищо. Детективът изчака няколко секунди, свел очи към изтърканата изтривалка. После кимна и се насочи към колата.

 

 

Бош седна на задната седалка. Едгар и Райдър бяха отпред. Веднага щом влязоха в автомобила и Едгар го изкара от отбивката, Райдър се обърна и погледна към Бош.

— Как изобщо се сети за всичко това, Хари?

— От последните й думи. Последните думи на Вероника. Тя каза: „Пуснете дъщеря ми да си върви“. Едва тогава разбрах. Имаше някаква прилика. Просто дотогава не можех да се сетя.

— Но ти никога не си я виждал.

— Виждал съм нейна снимка.

— Какво? — попита Едгар. — Какво става?

— Мислиш ли, че Тони Алайзо е знаел коя е? — попита Райдър, без да обръща внимание на Джери.

— Трудно е да се каже — отвърна Бош. — Ако е знаел, убийството му навярно става по-разбираемо. Може да се е хвалил с това пред Вероника. Може би за нея тъкмо това е преляло чашата.

— Ами Лейла-Гретхен?

Едгар въртеше глава от единия към другия и после към пътя пред себе си с объркано изражение на лице.

— Нещо ми подсказва, че тя не е знаела. Предполагам, че ако е било така, щеше да го каже на старата госпожа. А тя не знаеше.

— Ако просто я е използвал, за да измъчва Вероника, защо му е било да прехвърля всички пари в нейния сейф?

— Може и да я е използвал, но може и да е бил влюбен в нея. Никога няма да разберем. Възможно е просто да е съвпадение, че се е случило в деня на убийството му. Може би просто е прехвърлял парите, защото данъчната служба е била по следите му. Може да се е страхувал, че ще разберат за сейфа и ще замразят достъпа му до него. Има много възможности. Но вече никога няма да разберем. Всички са мъртви.

— Освен момичето.

Едгар рязко отби отстрани на пътя. Съвсем случайно беше спрял на „Мадисън“ срещу „При Доли“.

— Някой ще ми каже ли какво става, по дяволите? — решително попита той. — Аз ви правя услуга и пазя колата прохладна, докато вие двамата си бъбрите вътре и после ме оставяте на тъмно. Кажете ми сега, за какво, по дяволите, говорите?

Той гледаше към Бош в огледалото.

— Просто карай, Джед. Киз ще ти разкаже, когато стигнем до „Фламинго“.

 

 

Спряха пред входа на „Хилтън Фламинго“ и Бош ги остави там. Като избягваше редиците игрални автомати, той бързо мина през голямото колкото футболно игрище казино и стигна до залата за покер, където Елиънър му бе казала, че ще го чака. Бяха я оставили тук сутринта, след като им показа банката, в която беше видяла Тони Алайзо да влиза заедно с Гретхен Алекзандър.

В залата имаше пет маси. Бош бързо огледа играчите, но не забеляза Елиънър. После, докато се обръщаше да погледне назад към казиното, тя се оказа там — точно като през първата нощ, когато я беше търсил.

— Хари.

— Елиънър. Предполагах, че играеш.

— Не можех да играя, докато си мислех, че ти си там. Всичко наред ли е?

— Да. Тръгваме.

— Добре. Вегас вече не ми харесва.

Той се поколеба за миг, преди да каже каквото и да е. Едва не заекна, но после самообладанието му се възвърна.

— Преди да си тръгнем, искам да спрем на още едно място. На онова, за което приказвахме. Разбира се, ако твърдо си решила.

Тя продължително го изгледа и после на лицето й разцъфна усмивка.