Майкъл Конъли
Ченгета (6)

6

В седем часа на следващата сутрин Бош си купи две опаковки готово кафе и две понички от магазина на Боб на фермерския пазар. После отиде до площадката, на която бяха открили ролса с трупа на Тони Алайзо в багажника. Докато се хранеше, той се загледа в морскосиньото покривало над тихия град под него. Слънцето, което изгряваше иззад небостъргачите в центъра, ги превръщаше в тъмни, мъгляви монолити. Гледката беше красива, но Бош се чувстваше така, сякаш е единственият човек на света, който я виждаше.

Когато се нахрани, той изчисти лепкавите остатъци от захар от пръстите си с помощта на кърпичка, която бе навлажнил във фонтана на пазара. После напъха хартиите и празната опаковка от кафето в торбичката от поничките и включи двигателя.

В петък вечерта беше заспал рано и се събуди още преди изгрев слънце както си бе облечен. Изпита нужда да излезе от къщата и да направи нещо. Винаги беше вярвал, че резултатите в разследването се постигат с усилен труд. Затова реши да използва сутринта, за да се опита да открие мястото, където убийците са пресрещнали ролс-ройса на Тони Алайзо.

Смяташе, че отвличането е станало на „Мълхолънд драйв“ близо до входа за Хидън Хилс. Това заключение се основаваше на много причини. Първо, площадката, на която бяха открили колата, се намираше близо до „Мълхолънд“. Ако отвличането беше станало около летището, автомобилът най-вероятно щеше да е оставен някъде там, а не на двайсет и пет километра разстояние. И второ, отвличането можеше да бъде извършено по-лесно и бързо в мрака на „Мълхолънд“. Летището и районът около него винаги бяха пълни с коли и хора. Мястото би било прекалено рисковано.

Следващият въпрос бе дали Алайзо е бил проследен от летището, или убийците му просто са го чакали на „Мълхолънд“. Бош се спря на втората възможност, защото смяташе, че в престъплението са участвали най-много двама души. Едва ли щяха да използват две коли — едната за проследяването, а другата, за да го чака на „Мълхолънд“. Особено в Лос Анджелис, където всеки собственик на ролс-ройс ясно съзнаваше опасността да му го откраднат. Детективът смяташе, че са го чакали на „Мълхолънд“ и някак си са му устроили капан или нещо друго, което го е накарало да спре, въпреки че е носел в куфарчето си 480 000 долара в брой. И Бош предполагаше, че единственият начин Алайзо да спре, е в сценария да е участвала жена му. Той си представи предните фарове на ролса, които изскачат иззад завоя и осветяват отчаяно размахващата ръце Вероника Алайзо. Тони непременно би спрял.

Бош знаеше, че трябваше да е някое място на „Мълхолънд“, откъдето убийците са били сигурни, че Тони ще мине. От летището до „Мълхолънд“ и оттам до портала в Хидън Хилс имаше само два логични маршрута. Единият вървеше на север по шосе 405 и после излизаше на магистралата. Другият беше по булевард „Ла Сиенега“ на север до каньона Лоуръл и оттам нагоре по „Мълхолънд“.

Двата маршрута имаха само една обща отсечка от „Мълхолънд“, дълга километър и половина. И тъй като нямаше как със сигурност да разберат по кой път ще мине Алайзо онази вечер, на Бош му се струваше очевидно, че отвличането е станало някъде по тази отсечка. Детективът отиде там и в продължение на почти цял час обикаля назад-напред с колата си. Накрая се спря на мястото, което самият той би избрал, ако планът бе негов. Намираше се на остър завой на около осемстотин метра от портала на Хидън Хилс. Районът бе съвсем пуст. Няколкото къщи бяха построени откъм южната страна върху височината над пътя. Откъм северната страна надолу се спускаше стръмен склон, гъсто обрасъл с евкалипти и акации. Мястото беше съвършено. Уединено и скрито от поглед.

Бош отново си представи ролса на Тони Алайзо, който се появява иззад ъгъла и фаровете му попадат върху собствената му съпруга на пътя. Алайзо спира объркан — какво прави тя там? Той излиза и откъм северната страна на шосето се появява съучастникът й. Тя напръсква съпруга си със спрея, съучастникът отива в ролса и отваря багажника. Алайзо отчаяно търка очите си. В този момент го натикват в багажника и завързват ръцете му зад гърба. Единственото, от което е трябвало да се страхуват, е някой случаен автомобил да не ги освети с фаровете си. Но в този късен час на „Мълхолънд“ това е било малко вероятно. Всичко трябва да е свършило за петнайсетина секунди. Затова бяха използвали спрея. Не защото го беше направила жена, а за да стане светкавично.

Бош спря отстрани на пътя, излезе от колата и се огледа. Интуитивно усещаше, че мястото е точно това. Бе тихо като смърт. Детективът реши, че вечерта ще се върне там, за да го види в мрака и да потвърди предчувствието си.

Той пресече пътя и погледна надолу в дерето, където се беше крил съучастникът й. Опита се да разбере къде би могъл да се скрие човек. Тогава забеляза пътека, спускаща се сред дърветата, и тръгна по нея, като търсеше отпечатъци. Имаше много и Бош се наведе да ги огледа. Земята бе прашна и някои от отпечатъците бяха напълно запазени. Откри следи от два определено различни чифта обувки — едните стари, с изтъркани токове, другите много по-нови, с токове, които бяха оставили дълбоки отпечатъци в пръстта. Но нито един от двата чифта не приличаше на онзи, който търсеше-работни обувки със срязана подметка, както му бе казал Донован.

Бош вдигна поглед от земята и проследи пътеката към храсталака. Реши да продължи още няколко крачки напред, повдигна един акациев клон и се пъхна под него. Когато очите му свикнаха с мрака под покрива от листа, вниманието му привлече някакъв син предмет на двайсетина метра нататък сред гъстата растителност, който можеше да види, но не и да разпознае. За да стигне до него, трябваше да излезе от пътеката, но детективът все пак реши да разбере какво е това.

Бавно напредна три метра сред храстите и откри, че синият предмет е парче мушама от онези, които можеха да се видят по покривите из целия град след като земетресението бе съборило комините. Бош се приближи още повече и видя, че двата ъгъла на мушамата са завързани за дървета и че е подпряна върху клон. Известно време той не сваляше поглед от малкия заслон, но не забеляза никакво движение.

Не беше възможно тихо да се приближи до импровизираната палатка. Земята бе покрита с дебел пласт сухи листа и клонки, които пращяха под краката му. Когато стигна на три метра от заслона, някакъв груб мъжки глас го спря.

— Имам пистолет, скапаняци такива!

Детективът замръзна на място и впери поглед в мушамата. Тъй като беше прехвърлена над дългия клон на една от акациите, не можеше да различи нищо. Не можеше да види кой е извикал. Мъжът сигурно също не го виждаше. Бош реши да рискува.

— И аз имам — извика в отговор той. — Също и полицейска значка.

— Полиция ли? Аз не съм викал полиция!

Сега в гласа се долавяше истерична нотка и Хари си помисли, че си има работа с някой от бездомните скитници, изхвърлени от психиатричните заведения по време на огромните съкращения на средства през 80-те години. Градът гъмжеше от тях. Те стояха на почти всяка голяма пресечка, показваха знака си за инвалидност и клатеха просяшките си панички, спяха из подлезите или се заравяха като термити из горите по хълмовете в импровизирани палатки само на няколко метра от дворци за милиони долари.

— Само минавам оттук — извика Бош. — Свали пистолета и аз ще сваля моя.

Детективът предполагаше, че мъжът, на когото принадлежеше уплашеният глас, изобщо няма пистолет.

— Става. Разбрахме се.

Хари откопча кобура под мишницата си, но остави пистолета вътре. Той измина последните няколко крачки и бавно заобиколи ствола на акацията. Върху одеяло под заслона седеше по турски мъж с дълга сива коса и брада, която се спускаше над синята му копринена хавайска риза. Очите му гледаха диво. Бош бързо огледа ръцете му и одеялото около него, но не откри оръжие. Той се поотпусна и кимна.

— Здрасти — каза детективът.

— Нищо не съм направил.

— Разбирам.

Бош се огледа. Под мушамата се виждаха сгънати дрехи и хавлиени кърпи. Върху малка сгъваема масичка имаше тиган, няколко свещи, кутии с керосин, две вилици и лъжица, но нямаше нож. Хари предположи, че човекът крие ножа под ризата си или под одеялото. Върху масичката имаше и шишенце одеколон и очевидно собственикът му обилно беше напръскал с него палатката си. Виждаше се също стара кофа, пълна със смачкани алуминиеви кутии, купчина вестници и оръфано евтино издание на „Чужденец в чужда земя“.

Бош се приближи до мъжа и приклекна така, че лицата им да са на едно и също равнище. Той погледна към края на малкото разчистено пространство и видя, че там скитникът е хвърлял всичко, което не му е трябвало. Имаше найлонови торби с отпадъци и останки от дрехи. В основата на друга акация беше оставен зелено-кафяв сак. Ципът му бе отворен и сакът лежеше на земята като изкормена риба. Той погледна към мъжа. Сега вече виждаше, че носи още две хавайски ризи под синята, по която имаше щампи на момичета, танцуващи хула върху сърф. Панталоните му бяха мръсни, но с по-остър ръб, отколкото обикновено би могъл да си позволи един бездомник. Обувките му бяха лъснати прекалено добре. Бош предположи, че някои от отпечатъците по пътеката са от неговите подметки — онези с добре отпечатаните токове.

— Хубава риза — каза Бош.

— Моя е.

— Зная. Просто казвам, че е хубава. Как се казваш.

— Казвам се Джордж.

— Джордж кой?

— Просто Джордж, по дяволите.

— Добре, просто Джордж, по дяволите, защо не ми разкажеш за онзи сак хей там и за дрехите, които носиш? За новите обувки. Откъде е всичко това?

— Донесоха ми ги. Сега са мои.

— Какво искаш да кажеш с това, че са ти ги донесли?

— Донесоха ми ги. Това искам да кажа. Донесоха ми ги. Те ми дадоха всичко това.

Бош извади цигарите си, извади една и протегна пакета към мъжа. Той отрицателно махна с ръка.

— Не мога да си го позволя. Трябва ми половин ден, за да намеря достатъчно празни консервени кутии, че да си купя пакет цигари. Отказах ги.

Бош кимна.

— Откога живееш тук, Джордж?

— Откакто се помня.

— Кога те изхвърлиха от Камарило?

— Кой ти каза?

Предположението му беше логично, защото Камарило бе най-близката щатска лудница.

— Те ми казаха. Преди колко време те изхвърлиха?

— Щом са ти казали за мен, значи са ти казали и за това. Не съм глупак, нали ти е ясно?

— Хвана ме натясно, Джордж. А за сака и дрехите, кога ти ги донесоха?

— Не зная.

Бош се изправи и се приближи до сака. На дръжката беше закачена табелка. Той я обърна и прочете адреса и името на Антъни Алайзо. Детективът се приближи до мъжа и отново приклекна.

— Не беше ли миналия петък вечерта?

— Както кажеш.

— Не както кажа аз, Джордж. Ако искаш да те оставя на мира и да си останеш тук, трябва да ми помогнеш. А с тези глупости не ми помагаш. Кога ти ги донесоха?

Джордж сведе брадичка към гърдите си като момче, наказано от учител. После притисна очи с палец и показалец. Гласът му прозвуча така, сякаш го душат със струна от пиано.

— Не зная. Просто дойдоха и ми го оставиха. Нищо повече не зная.

— Кой ти го остави?

Джордж го погледна с блеснали очи и посочи нагоре с мръсния си показалец. Бош вдигна очи и през клоните на дърветата видя късче синьо небе. Той ядосано въздъхна. Така нямаше да стигнат доникъде.

— Значи малките зелени човечета са слезли от космическия си кораб, така ли, Джордж?

— Не съм казвал такова нещо. Не зная дали бяха зелени. Не съм ги виждал.

— Но си видял космическия им кораб?

— Не. Не съм казвал и това. Не видях кораба им. Само светлините при приземяването.

Бош го изгледа за миг.

— Точно по мярка — продължи скитникът. — Пускат невидим лъч, който те измерва оттам горе, ти даже не усещаш, после ти пращат дрехите.

— Страхотно.

Коленете започваха да го болят. Той се изправи и ставите му болезнено пропукаха.

— Вече съм прекалено стар за тези неща, Джордж.

— Такъв е животът на полицая. Гледал съм Коджак, когато имах дом.

— Зная. Знаеш ли какво, ако не възразяваш, ще взема този сак с мен.

— Заповядай. Нямам намерение да пътувам никъде.

Бош се приближи до сака. Чудеше се защо са го изхвърлили, а просто не са го оставили в ролса. Помисли известно време и реши, че сакът трябва да е бил в багажника. И за да направят достатъчно място за Алайзо, убийците бяха хвърлили чантата надолу по склона. Бяха бързали. Такива решения се взимаха припряно. Грешка.

Той хвана сака за ъгъла, като внимаваше да не докосва дръжката, макар да се съмняваше, че ще открият каквито и да е други отпечатъци, освен тези на Джордж. После се обърна, погледна към бездомника и реши все още да не му разваля настроението.

— Засега можеш да задържиш дрехите, Джордж.

— Добре, благодаря.

— За нищо.

Докато се катереше нагоре по склона, Бош си мислеше, че би трябвало да обяви района за местопрестъпление и да повика ОНИ. Но не можеше да го направи. Не и без да съобщи, че продължава да води разследване, което официално му е било отнето.

Този въпрос обаче не го безпокоеше, защото когато се изкачи на пътя, вече знаеше, че има нова посока. В ума му се Оформяше план. Светкавично. Беше възбуден. Той замахна с юмрук във въздуха и бързо тръгна към колата си.

 

 

Докато шофираше към Хидън Хилс, Бош мислено доизясняваше подробностите. Планът. До този момент детективът бе като коркова тапа, плаваща сред огромния океан на разследването. Носеща се по теченията, без да може самостоятелно да избира посоката си. Но сега имаше идея, план, който навярно щеше да примами Вероника Алайзо в капана.

Когато спря пред портала, Наш седеше в къщичката. Пазачът излезе навън и се наведе към прозореца на Хари.

— Добро утро, детектив Бош.

— Как е, капитан Наш?

— Бива. Трябва да кажа, че вашите хора вече вдигат голяма врява тази сутрин.

— Да, случва се. Какво са направили?

— Нищо сериозно, предполагам. Ще идете ли да ги настигнете, или ще посетите г-жа Алайзо?

— Отивам при нея.

— Добре. Може би така ще престане да ми досажда. Но трябва да я предупредя, нали знаете?

— Защо ви досажда?

— Току-що се обади да ме пита защо хората ви цяла сутрин Разговарят със съседите.

— И вие какво й казахте?

— Казах й, че си имате работа и че разследването на убийство изисква разговори с много хора.

— Правилно. До скоро.

Наш му махна с ръка и отвори портата. Бош пое към дома на Алайзо, но преди да стигне дотам, видя, че от входната врата на съседната къща се появява Едгар. Детективът спря и му даде знак да дойде при него.

— Здрасти, Хари.

— Привет, Джери. Успя ли да откриеш нещо?

— Нищо интересно. Доста е сложно с тези богати съседи. Никой не иска да приказва, никой не е видял нищо. Уморих се от тези хора.

— Къде е Киз?

— Обикаля къщите от другата страна на пътя. Срещнахме се в участъка и тръгнахме с една кола. Сега Киз върви пеш там някъде. Хей, Хари, какво мислиш за нея?

— За Киз ли? Мисля, че е добра.

— Не, нямам предвид като ченге. Нали разбираш… какво мислиш?

Бош го изгледа.

— Искаш да кажеш дали между вас двамата може да се получи нещо, така ли?

— Да. Между нас двамата.

Бош знаеше, че Едгар е разведен от шест месеца и че отново започва да измъква главата си от пясъка. Но освен това знаеше нещо за Киз, което нямаше право да му каже.

— Нямам представа, Джери. Партньорите не би трябвало да поддържат такива връзки помежду си.

— Предполагам, че си прав. Значи сега отиваш при вдовицата, така ли?

— Да.

— Навярно е най-добре да дойда с теб. Човек никога не знае. Ако се сети, че я подозираме, може да се уплаши и да се опита да те очисти.

— Съмнявам се. Прекалено е хладнокръвна. Но да идем да намерим Киз. Мисля, че не е зле да дойдете и двамата. Замислил съм нещо.

 

 

Вероника Алайзо ги чакаше на вратата на дома си.

— Чакам да дойдете и да ми обясните какво точно става.

— Съжалявам, г-жо Алайзо — рече Бош. — Имахме малко работа.

Тя ги въведе вътре.

— Да ви донеса ли нещо? — през рамо попита жената.

— Не, благодаря.

Част от плана му се състоеше в това да говори предимно той. Райдър и Едгар трябваше да я плашат с мълчанието и студените си погледи.

Бош и Райдър седнаха на същото място като преди, Вероника Алайзо ги последва. Едгар остана прав наблизо. Той се опря с длан на полицата над камината и изражението на лицето му показваше, че в тази съботна сутрин би предпочел да е навсякъде другаде, но не и тук.

Вероника Алайзо носеше дънки, светлосиня риза и мръсни работни обувки. Косата й беше вдигната нагоре. Въпреки старите дрехи, тя продължаваше да е изключително привлекателна. През разкопчаната й яка Бош виждаше покритата й с лунички кожа. От видеокасетата знаеше, че обсипват целите й гърди.

— Прекъсваме ли нещо? — попита той. — Да излизате ли се готвехте?

— Ами исках по някое време днес да ида до бърбанкската конюшня. Имам кон там и ми се струва, че напоследък не му обръщам много внимание. Освен това трябва да започна да излизам. Да продължа да живея.

— Е, няма да ви отнемем много време. Първо, за това, че сутринта сте ни забелязали из района. Просто провеждахме рутинна обиколка. Човек никога не знае, може някой да е видял нещо, може някой да е наблюдавал къщата или пък наблизо да е имало кола, която не би трябвало да е там. Човек никога не знае.

— Струва ми се, че аз първа бих разбрала, ако е имало кола, която не би трябвало да е там.

— Искам да кажа, ако не сте били тук. Ако ви е нямало и някой е бил тук, няма начин да го видите.

— А как ще мине през портала?

— Не е много вероятно, знаем това, г-жо Алайзо. Но в момента не ни остава нищо друго.

Тя се намръщи.

— Нищо друго ли? Ами онова, което ми казахте онзи ден? За онзи човек в Лас Вегас?

— Много ми е неприятно да ви го кажа, г-жо Алайзо, но тогава сме попаднали на погрешна следа. Събрахме много информация за съпруга ви и отначало ни се струваше, че разследването трябва да се насочи натам. Но не стана. Сега смятаме, че се движим в правилната посока и че ще наваксаме изгубеното време.

Тя изглеждаше искрено смаяна.

— Не разбирам. Как така погрешна следа?

— Ами мога да ви обясня, ако искате. Но става дума за съпруга ви и за някои неприятни неща.

— Детектив, през последните дни се подготвих за всичко. Разкажете ми.

— Г-жо Алайзо, както струва ми се ви подсказах при последното си идване тук, съпругът ви се е забъркал с някои много опасни хора в Лас Вегас. Мисля, че ви споменах за Джоуи Маркс и Люк Гоушън?

— Не си спомням.

На лицето й продължаваше да е изписано озадачено изражение. Беше добра актриса. Бош трябваше дай го признае. Може и да не бе успяла в киното, но когато се налагаше, играеше майсторски.

— Откровено казано, те са мафиоти — продължи детективът. — Организирана престъпност. И изглежда, че съпругът ви дълго време е работил за тях. Взимал е пари от вегаската мафия и ги е влагал във филмите си. Изпирал ги е. После им ги е връщал, като е оставял част за себе си. Става дума за много пари и отначало тъкмо това ни подведе. Данъчната служба е щяла да прави ревизия на мъжа ви. Знаехте ли това?

— Ревизия ли? Не. Не ми е казвал за ревизия.

— Е, ние разбрахме за ревизията, която най-вероятно е щяла да разкрие незаконната му дейност. Тогава решихме, че хората, с които е бил забъркан, също са научили за това и че са го убили, за да не ги издаде. Само че вече не смятаме така.

— Не разбирам. Сигурни ли сте? Струва ми се очевидно, че тези хора са замесени в убийството му.

Този път мъничко преиграваше. Гласът й бе прекалено припрян.

— Както казах, и ние си мислехме така. Още не сме се отказали напълно от тази възможност, но засега следите сочат в друга посока. Мъжът, когото арестувахме във Вегас, онзи Гоушън, за когото споменах, изглеждаше много вероятен убиец, трябва да го призная. Но после се оказа, че има желязно алиби. Не може да е бил той, г-жо Алайзо. Очевидно някой друг е положил огромни усилия, за да ни насочи към него, даже е подхвърлил пистолет в дома му, но ние сме сигурни, че не е той.

Тя се втренчи за миг в него с мътен поглед и поклати глава. После допусна първата си истинска грешка. Би трябвало да отговори, че ако не е бил Гоушън, навярно е вторият, за когото беше споменал Бош, или някой друг мафиот. Но жената мълчеше и това инстинктивно му подсказваше, че й е известно за инсценировката около Линдъл. Сега вече Вероника знаеше, че планът й не е успял, и в главата й навярно цареше пълен хаос.

— В такъв случай какво ще правите? — най-после попита тя.

— А, наложи се да го освободим.

— Не, искам да кажа с разследването.

— Ами, започваме почти от нулата. Предполагаме, че става дума за предварително планиран грабеж.

— Казахте, че не са му взели часовника.

— Точно така. Но с разследването в Лас Вегас не сме си изгубили времето съвсем безрезултатно. Открихме, че когато онази вечер е пристигнал, съпругът ви е носил със себе си много пари. Готвел се е да ги вложи в компанията си. Да ги изпере. Били са много пари. Близо един милион долара. Носил ги е за…

— Един милион долара?

Това бе втората й грешка. За Бош акцентът върху „милион“ и удивлението й издаваха, че е знаела точно колко пари има в куфарчето на Тони Алайзо. Вероника очевидно беше развълнувана. Детективът предполагаше — и се надяваше — че тя се чуди къде са останалите пари.

— Да — отвърна той. — Разбирате ли, човекът, който е дал парите на съпруга ви, онзи, когото отначало смятахме за заподозрян, е агент от ФБР, внедрил се в организацията, за която е работел мъжът ви. Така или иначе, той ни каза, че съпругът ви е носел един милион долара. В брой. Били са толкова много, че не е успял да ги събере в куфарчето си. Наложило се е да сложи около половината в пътния си сак.

Той замълча за няколко секунди. Отлично разбираше драмата, която се разиграваше във вътрешния й театър. Погледът й се рееше някъде надалеч. Бош си спомняше този поглед от филма й. Но този път всичко ставаше в действителност. Разговорът им все още продължаваше, но тя вече кроеше планове. Хари ясно можеше да го види.

— ФБР белязало ли е парите? — попита Вероника. — Искам да кажа, могат ли да ги проследят?

— Не, за съжаление агентът не е разполагал с достатъчно време. Честно казано, били са прекалено много. Но му ги е дал в офис, в който е имало скрита камера. Няма съмнение, Тони си е тръгнал с един милион долара. Хм…

Бош замълча, за да отвори куфарчето си и да се консултира за кратко с една от папките.

— … всъщност са били един милион седемдесет и шест хиляди. Всичко в брой.

Вероника кимна и сведе поглед към пода. Бош я наблюдаваше, но в този момент му се стори, че някъде от вътрешността на къщата дочува шум. Внезапно му дойде наум, че вътре може да има някой друг. Изобщо не се бяха сетили да я попитат.

— Чухте ли това? — каза той.

— Кое?

— Стори ми се, че чух нещо. Сама ли сте в къщата?

— Да.

— Стори ми се, че чух някакво тупване.

— Искате ли да поогледам? — предложи Едгар.

— А, не — бързо отвърна Вероника — … хм, сигурно е била котката.

Бош не си спомняше да е забелязал каквито и да е следи от котка по време на предишните си идвания. Той хвърли поглед към Киз и видя, че тя почти недоловимо поклаща глава, за да му покаже, че също не си спомня такова нещо. Детективът реши за момента да остави нещата така.

— Както и да е — каза той, — затова обикаляхме наоколо и дойдохме при вас. Трябва да ви зададем няколко въпроса. Може да се покриват с някои от въпросите, които вече сме ви задавали, но както казах, започваме всичко отначало. Няма да ви отнема още много време. После ще можете да идете до конюшнята.

— Добре. Питайте.

— Имате ли нещо против първо да пийна малко вода?

— Не, разбира се, че не. Извинете ме, трябваше да ви попитам. Някой друг желае ли нещо?

— Не, благодаря — отвърна Едгар.

— Аз също не искам — каза Райдър.

Вероника Алайзо се изправи и тръгна към коридора. Бош й даде малко преднина и я последва.

— Всъщност вие попитахте — рече иззад нея той. — Но аз отказах. Не мислех, че ще ожаднея.

В кухнята тя отвори един от шкафовете и извади чаша. Хари се огледа. Помещението беше голямо, с блестящи стоманени повърхности и плотове от синкав гранит. Мивката се намираше по средата.

— Ще си налея от чешмата — каза той, взе чашата от ръката й и я напълни.

Бош се обърна, облегна се на плота и отпи глътка вода. После изля остатъка и остави чашата на плота.

— Искате ли нещо друго?

— Не. Само имах нужда да си изплакна устата.

Той се усмихна. Лицето на Вероника остана безизразно.

— Ами тогава да се върнем в дневната — предложи тя.

— Разбира се.

Детективът тръгна след нея. Точно преди да излезе, той се обърна и плъзна поглед по сивите плочки на пода, но не откри онова, което смяташе, че би трябвало да е там.

През следващите петнайсет минути Бош й задаваше въпроси, които в по-голямата си част й бе задавал пет дни преди това и които вече нямаха голямо значение за разследването. Полагаше последните щрихи от плана си. Капанът вече беше заложен и по този начин Хари внимателно отстъпваше назад. Накрая, когато реши, че е питал достатъчно, той затвори бележника си — бе си водил записки, които никога повече нямаше да погледне — и се изправи. Благодарни за отделеното време и Вероника изпрати тримата детективи до вратата. Бош вървеше последен и когато застана на прага, тя се обърна към него. Хари някак си знаеше, че ще го направи. Жената просто трябваше да изиграе ролята си докрай.

— Дръжте ме в течение, детектив Бош. Моля ви, дръжте ме в течение.

Той се обърна и я погледна.

— О, разбира се. Ако стане нещо, вие първа ще научите.

 

 

Бош откара Едгар и Райдър обратно при колата им. Докато не спряха зад нея, тримата не споменаха за разговора.

— И какво мислите? — попита Хари, като извади цигарите си.

— Мисля, че захапа въдицата — отвърна Едгар.

— Да — съгласи се Райдър. — Ще стане интересно.

Бош запали цигара.

— Ами котката? — подметка той.

— Какво? — попита Едгар.

— Онзи шум в къщата. Тя каза, че била котката. Но на пода в кухнята нямаше панички за домашни животни.

— Може да са били навън — предположи Едгар.

Бош поклати глава.

— Мисля, че хората, които гледат котки в дома си, ги хранят вътре — отвърна той. — По тези хълмове е задължително. Има койоти. Във всеки случай не обичам котки. Алергичен съм към тях. Обикновено познавам дали някой има котка. И мисля, че Вероника няма. Киз, ти също не си виждала там котка, нали?

— Миналия вторник бях там цяла сутрин, но изобщо не видях котка.

— Значи смяташ, че може да е бил онзи тип, така ли? — попита Едгар. — Онзи, заедно с когото е действала?

— Може би. Смятам, че там имаше някой. Може да е бил адвокатът й.

— Не, адвокатите не се крият така. Те се появяват и започват да спорят.

— Прав си.

— Не трябва ли да наблюдаваме къщата, за да видим кой излиза? — предложи Едгар.

Бош се замисли за миг.

— Не — отвърна той. — Ще ни забележат и ще разберат, че историята с парите е само примамка. По-добре да ги оставим така и да си вървим. Трябва да се приготвим.