Бош заспа няколко минути след като седна до прозореца и закопча колана си в самолета от Бърбанк за Лас Вегас. Спа дълбоко и се събуди едва когато докосването на колесниците до асфалта го тласна напред. Когато самолетът спря, детективът вече се беше разсънил и се чувстваше освежен от едночасовата почивка.

Когато излезе от терминала, вече бе пладне и температурата достигаше четирийсет градуса. Бош се насочи към гаража, в който го очакваше взетата под наем кола, и почувства, че жегата бързо стопява възвърнатата му енергия. Той откри автомобила на обозначеното място в паркинга, включи климатика на последна степен и пое към „Мираж“.

Бош никога не беше харесвал Лас Вегас, макар че работата му налагаше често да идва тук. Имаше нещо общо с Лос Анджелис — и двата града бяха привлекателен център за отчаяни хора. Много често бягаха от Лос Анджелис тук. Това бе единственото останало място. Под лустрото на фалшива слава, пари, енергия и секс биеше черно сърце. Независимо колко се мъчеха да го прикрият с неон и семейни развлечения, градът си оставаше курва.

Но ако нещо изобщо беше в състояние да промени това му мнение, това бе „Мираж“. Той беше символ на новия Лас Вегас — чистота, богатство, законност. Прозорците на високата сграда хвърляха златисти отблясъци от слънцето. А вътре не бяха пестили пари за украсата на казиното. Когато влезе във фоайето, Бош отначало остана хипнотизирай от белите тигри в оградената със стъклени стени естествена среда, на която би завидял всеки защитник на животните. После, докато чакаше на опашка, за да се регистрира, той се загледа в огромния аквариум зад рецепцията. Зад стъклото лениво плуваха акули. Точно като белите тигри.

Когато дойде редът му, момичето забеляза специалния знак на резервацията му и повика охраната. Пристигна шефът на дневната смяна Ханк Майер. След като се представи, той каза, че Бош ще разполага с пълното съдействие на хотела и казиното.

— Тони Алайзо беше добър и ценен клиент — рече Майер. — С готовност ще ви помогнем с каквото можем. Но няма почти никаква вероятност смъртта му да е свързана с престоя му тук. Това е най-чистото място в цялата пустиня.

— Зная това, Ханк — отвърна Бош. — Зная също, че не искате да разваляте репутацията си. Не очаквам да открия в „Мираж“ каквото и да е, но трябва да проверя възможностите. Вие също, нали така?

— Точно така.

— Познавахте ли го?

— Не, не го познавах. През всичките три години, откакто съм тук, работя дневна смяна. От онова, което научих, г-н Длайзо е играл в казиното предимно нощем.

Майер бе трийсетинагодишен и имаше същия спретнат вид, който хотелът, а вече и целият Лас Вегас искаше да представи пред света. Той продължи с обяснението си и разказа, че стаята, в която Алайзо отседнал последния път, била запечатана. После даде на Бош ключа и го помоли да го върне веднага щом свърши работата си. Освен това му съобщи, че ще има възможност да разпита служителите в залата за покер. Всички те познавали Алайзо, защото бил редовен посетител.

— Имате камера над масите за покер, нали?

— Хм, да, имаме.

— Пазите ли записа от четвъртък и петък? Бих искал да го видя, ако е възможно.

— Няма проблем.

Уговориха се да се срещнат в четири часа в офиса на охраната на втория етаж. Тогава се сменяха служителите в казиното и онези от тях, които познаваха Алайзо, щяха да дойдат там. Тогава също можеше да вземе записа от камерата над залата за покер.

Останал сам в стаята си няколко минути по-късно, Бош седна на леглото и се огледа. Беше по-малка, отколкото очакваше, но иначе прекрасна — най-комфортната стая, която изобщо бе виждал в Лас Вегас. Той взе телефона от нощното шкафче в скута си и се свърза с холивудския участък. Отговори му Едгар.

— Тук е Бош.

— А, Микеланджело на убийствата, Роден на престъпленията.

— Много смешно. Какво става там при вас?

— Ами, почти нищо, само дето Булите спечели битката — отвърна Едгар. — Никой от ОГУ не се е вествал насам, за да ни грабне случая.

— Това е добре. Ами ти? Някакъв напредък?

— Почти съм приключил с писмената работа по убийството. Сега обаче ще се наложи да я зарежа. В един и половина ще дойде сценаристът с адвоката си за разговор.

— Добре, тогава те оставям. Кажи на лейтенанта, че съм се обаждал.

— Да, а между другото, тя иска в шест пак да се съберем, за да докладваме за развитието на нещата. Би трябвало да се обадиш. Ще те включим по високоговорителя.

— Ще се обадя.

Известно време Бош поседя на леглото. Искаше му се да се отпусне назад и да поспи. Но знаеше, че не може. Трябваше да се заеме с разследването.

Той се изправи, извади багажа от чантата си и закачи двете ризи и панталоните си в гардероба. После подреди бельото и чорапите си на лавицата, излезе от стаята и се качи на асансьора до последния етаж. Стаята, в която бе отседнал Алайзо, се намираше в дъното на коридора. Електронната карта, която му беше дал Майер, веднага отключи вратата и той се озова в стая, два пъти по-голяма от неговата. Приличаше на съчетание от спалня и дневна. До прозорците, които гледаха към пустинята и към ниската, шоколаденокафява планинска верига на северозапад от града, имаше елипсовидна вана. Долу до сградата се виждаха басейнът и делфинариумът на хотела. Под проблясващата водна повърхност Бош забеляза сив гръб. Изглеждаше толкова не на място, колкото се чувстваше в тази стая и самият той.

— Делфини в пустинята — гласно каза детективът.

Стаята беше луксозна по всички стандарти за който и да е град и очевидно се пазеше за богати комарджии. Известно време Бош постоя до леглото, като се оглеждаше. Нямаше нищо, което да изглежда не на място. По дебелия килим се виждаха еднакви вълни, оставени от неотдавнашно чистене с прахосмукачка. Предполагаше, че дори да е имало нещо с доказателствена стойност, вече го нямаше. Но все пак трябваше да провери. Погледна под леглото и в чекмеджетата. Зад бюрото откри кибрит с рекламата на местен мексикански ресторант на име „Ла Фуентес“, но нямаше как да разбере откога е там.

Подът и стените на банята бяха облицовани с розов мрамор. Крановете бяха от блестящ месинг. Бош се огледа за миг, но не забеляза нищо интересно. Той отвори стъклената врата на кабинката за душа и отново не откри нищо. Но докато я затваряше, погледът му попадна на нещо в канала. Отново отвори вратата и погледна надолу, после докосна с пръст златистата частичка, закачила се за гумения уплътнител. Детективът вдигна ръка и видя, че блестящата частичка се е залепила за пръста му. Предполагаше, че би трябвало да е идентична с онези, които бяха открили в маншетите на панталоните на Тони Алайзо. Сега само трябваше да разбере какво представляват и откъде са дошли.

Полицейското управление на окръг Метро се намираше на ул. „Фронтиър“ в центъра на града. Бош се приближи до рецепцията и обясни, че е детектив от друг град, който прави посещение на любезност в местния отдел „Убийства“. Упътиха го към детективското бюро на третия етаж, откъдето дежурният го придружи до кабинета на капитана. Капитан Джон Фелтън беше петдесетинагодишен мъж със силно загоряло лице и дебел врат. Бош предполагаше, че само за последния месец му се е налагало да приветства най-малко стотина ченгета от цялата страна. Лас Вегас си бе такова място. Фелтън го покани да седне и изнесе обичайната реч.

— Детектив Бош, добре дошли в Лас Вегас. Надявам се престоят ви тук да е приятен и резултатен. Ако можем да ви помогнем с нещо, не се колебайте да се обърнете към нас. Не мога да ви обещая каквото и да е, но ако поискате нещо, което е по силите ми, искрено ще се радвам да го направя. А сега, ще ми разкажете ли какво ви води насам?

Бош набързо му обясни случая. Фелтън си записа името на Тони Алайзо и дните, за които се знаеше, че е прекарал в Лас Вегас при последното си идване, както и хотела.

— Просто се опитвам да проследя действията му през времето на престоя му.

— Мислите, че са го проследили оттук и после са го хванали в Лос Анджелис, така ли?

— За момента не мисля нищо. Нямаме доказателства за това.

— И се надявам да не откриете. Това ще навреди на репутацията ни в Лос Анджелис. С какво друго разполагате?

Бош постави куфарчето в скута си и го отвори.

— Имам две групи отпечатъци, свалени от трупа. Ние…

— От трупа ли?

— Носеше кожено яке. Открихме отпечатъците с лазер. Както и да е, пуснахме ги по АСИО, НСИС, проверихме в калифорнийското министерство на правосъдието, но без резултат. Мислех си, че бихте могли да ги проверите във вашия компютър.

Макар Автоматизираната система за идентифициране на отпечатъци, която използваше полицейското управление в Лос Анджелис, да представляваше компютърна мрежа, състояща се от десетки бази данни из цялата страна, тя не обхващаше всички. И повечето управления в големите градове имаха собствени бази данни. Във Вегас това бяха отпечатъците на хора, кандидатстващи за работа в града или в казината. Това бяха отпечатъци, взимани тайно, отпечатъци, които по закон управлението не би трябвало да притежава само защото собствениците им са попаднали под подозрение, но никога не са били арестувани. Именно в тази база данни Бош се надяваше Фелтън да провери отпечатъците от случая Алайзо.

— Ами, дайте да видя какво имате — отвърна капитанът. — Не мога да ви обещая нищо. Навярно разполагаме с малко информация, която липсва в националните мрежи, но не разчитайте на това.

Бош му подаде приготвените от Арт Донован картони с отпечатъците.

— Значи започвате от „Мираж“, така ли? — попита Фелтън, след като остави картоните отстрани върху бюрото си.

— Да. Ще покажа снимката му на хората и ще видя какво ще успея да открия.

— Казахте ми всичко, което знаете, нали така?

— Точно така — излъга Бош.

— Добре. — Фелтън отвори едно от чекмеджетата, извади визитна картичка и му я подаде. — Ето телефонния номер на кабинета и на пейджъра ми. Съобщете ми, ако откриете нещо. Нося пейджъра постоянно със себе си. Междувременно, до утре сутринта ще ви дам резултатите от проверката на отпечатъците.

Бош му благодари и си тръгна. От фоайето той телефонира в офиса на ОНИ в управлението в Лос Анджелис и попита Донован дали е имал време да анализира малките блестящи частички, открити в маншетите на панталоните на Тони Алайзо.

— Да, но резултатът няма да ти хареса — отвърна Донован. — Обикновени блестящи конфети. Оцветен алуминий. Нали знаеш, като онези, които използват по маскаради и празници. Твоят човек сигурно е бил на купон или нещо подобно, там са хвърляли конфети и някои са полепнали по дрехите му. Може да е изтупал онези, които е виждал, но да не е забелязал частичките, попаднали в маншетите на панталона му.

— Добре. Нещо друго?

— Хм, не. Поне не свързано с веществените доказателства.

— Тогава с какво?

— Ами, Хари, нали знаеш онзи тип от ОБОП, с когото разговаря по телефона снощи от лабораторията?

— Карбон ли?

— Да, Доминик Карбон. Е, днес намина насам. Разпитва ме какво сме открили снощи.

Бош се намръщи, но не отвърна нищо и Донован продължи:

— Каза, че бил тук за нещо друго и минавал просто от любопитство. Но не зная, Хари. Струва ми се нещо повече от обикновен интерес, ако разбираш какво искам да кажа.

— Да, зная какво искаш да кажеш. Какво му каза?

— Ами, преди да се усетя и да започна да се чудя какво става, се изпуснах за отпечатъците от якето. Съжалявам, Хари, но бях адски горд. Рядко се случва да свалиш пълни отпечатъци от яке на мъртвец и предполагам, че доста съм се раздрънкал за тях.

— Няма проблем. Каза ли му, че не сме ги идентифицирали?

— Да. Но после… после той поиска копие от отпечатъците, каза, че можел да направи нещо с тях. Не зная какво имаше предвид.

— А ти как реагира?

— Как мислиш, дадох му.

— Какво?

— Само се шегувам, Хари. Отговорих му да поиска от теб.

— Чудесно. Какво друго си му казал?

— Това е всичко, Хари.

— Добре, Арт, постъпил си умно. Ще се чуем по-късно.

— Дочуване, Хари. Хей, между другото, къде си?

— Във Вегас.

— Наистина ли? Хей, заложи на рулетката една петарка заради мен на седмица. Само веднъж. Ще ти платя, когато се върнеш. Освен ако не спечеля. Тогава ти ще ми платиш.

Бош се върна в стаята си четирийсет и пет минути преди срещата с Ханк Майер. Използва това време, за да вземе душ, да се обръсне и да смени ризата си. Почувства се освежен и готов да се върне в пустинната жега.

Майер беше уредил служителите от тотализатора и от залата за покер, които бяха работили предишния четвъртък и петък, да идват на разпит в кабинета му един по един. Бяха шестима мъже и три жени. Алайзо бе залагал винаги при една и съща служителка от тотото. Хората от залата за покер бяха осем и според обичайната практика се бяха сменяли по шестте маси за покер в казиното на всеки двайсет минути. Това означаваше, че и осемте бяха раздавали карти на Алайзо по време на последното му идване в Лас Вегас. Тъй като беше редовен клиент на казиното, отлично го познаваха.

В присъствието на Майер Бош успя да ги разпита само за един час. Оказа се, че Алайзо винаги играел на масата от пет до десет. Това означаваше, че всяка ръка започва със залог от пет долара и всяко раздаване носи между пет и десет. На раздаване били позволени по три вдигания на мизата. Тъй като се играеше със седем карти, това означаваше, че на всяка ръка се падаха по пет раздавания. Бош бързо пресметна, че ако са заети и осемте места на масата, всяка ръка спокойно е можела да донесе неколкостотин долара печалба. Алайзо бе играл покер, много по-различен от игрите в петък вечер, които организираха Бош и колегите му от детективското бюро.

Според служителите от залата, в четвъртък през нощта Алайзо играл около три часа и в крайна сметка нито спечелил, нито загубил. В петък вечерта играл още два часа и си тръгнал с около две хиляди долара по-малко в джоба. Никой от хората не си спомняше да е печелил или губил много пари по време на предишните му идвания. Винаги имал само по няколко хиляди повече или по-малко. Изглежда, знаел кога да се откаже.

Освен това служителите отбелязаха, че Алайзо винаги давал точно определен бакшиш — десет долара в чипове за всяка победа, двайсет и пет долара за особено големи печалби. Спомняха си го най-вече с това. Винаги играел сам, пиел джин с тоник и почти не разговарял с другите играчи. През последните месеци идвал в компанията на млада блондинка едва навършила двайсет години. Тя никога не взимала участие в покера, но играела на автоматите наблизо и се връщала при Тони, когато й трябвали още пари. Той не я представял на когото и да е и служителите изобщо не бяха чували името й. Бош записа тази информация в бележника си и накрая добави: „Лейла?“

След хората от залата за покер влезе любимата на Алайзо служителка от тотализатора. Беше безцветна, тъмноруса жена на име Ирма Чантри. Тя запали цигара веднага щом седна и заговори с глас, който показваше, че пуши много. Жената каза, че и през двете последни нощи Алайзо залагал на „Доджърс“.

— Имаше си система — рече тя. — Винаги удвояваше, докато не спечели.

— Какво искате да кажете?

— Ами, първата нощ заложи, че „Доджърс“ ще спечелят. Те загубиха. На следващия ден идва и залага двойно отново На тях. Те спечелиха. И като извадите частта за казиното, печалбата му е почти двойна. Само че изобщо не дойде да си я вземе.

— Не е дошъл да я вземе ли?

— Не. Но това не е нещо необичайно. Фишът му си остава валиден, стига да го запази. Може да дойде по всяко време и ние ще го вкараме в компютъра. Случвало се е и преди да печели и да си прибира парите чак когато дойде следващия път в града.

— Откъде знаете, че не си е прибрал сумата при някой друг от служителите?

— Тони не би го направил. Винаги си взимаше парите от мен, за да може да ми даде бакшиш. Винаги казваше, че съм му кадем.

Бош се замисли за миг. Знаеше, че „Доджърс“ са играли в Лос Анджелис в петък вечерта и че самолетът на Алайзо е излетял от Лас Вегас в десет. Следователно бе почти съвсем сигурно, че е бил на международното летище „Маккаран“ или вече в самолета на път за Лос Анджелис, преди мачът да свърши. Но нито в портфейла, нито в дрехите му бяха открили фиш за залагането. Хари отново се замисли за липсващото куфарче. Навярно би трябвало да е вътре в него? Беше ли възможно един фиш за печалба от четири хиляди долара минус таксата за казиното да стане мотив за убийство? Не му се струваше вероятно, но все пак не трябваше да се изключва. Той погледна към Ирма, която всмукваше дима от цигарата си толкова силно, че по бузите й изпъкваха очертанията на зъбите й.

— Ами ако някой друг е осребрил печалбата? При друг служител. Има ли възможност да се разбере?

Ирма се поколеба и Майер се обади:

— Да — каза той. — Всеки фиш е кодиран с номера на служителя и с времето на залога.

Той погледна към Ирма.

— Ирма, спомняш ли си да си взимала много залози за „Доджърс“ в петък от по две хиляди долара?

— Не, нито един, освен този на Тони.

— Ще го открием — каза на Бош Майер. — Ще проверим осребрените фишове от петък вечерта нататък. Ако печалбата на г-н Алайзо е била осребрена, ще разберем кога и ще проверим на видеозаписа от кого.

Детективът отново погледна към Ирма. Тя беше единствената служителка от казиното, с която бе разговарял и която наричаше Алайзо на малко име. Искаше да я попита дали във връзката помежду им не е имало нещо повече от залаганията. Но знаеше, че най-вероятно на служителите е забранено да излизат или да се сприятеляват с гостите. Не можеше да я попита пред Майер и да очаква искрен отговор. Той я освободи и мислено си отбеляза по-късно да я намери.

Бош погледна часовника си и видя, че до свиканото от Билетс заседание остават четирийсет минути. Той попита Майер дали има възможност да получи записите от камерата над залата за покер от четвъртък и петък.

— Просто искам да го видя как играе — прибави той. — Искам да получа представа за него на живо.

— Разбирам. Да, записите са готови. Казах ви, че ще ви окажем пълно съдействие.

Двамата излязоха от кабинета и тръгнаха по коридора към една от служебните стаи. Тя бе слабо осветена и съвсем тиха, като се изключеше шумът на климатичната инсталация. Пред подредените в две редици шест пулта седяха мъже в сиви блейзери, които наблюдаваха шестте видеомонитора на всеки от пултовете. На екраните Бош можеше да види различни изгледи отгоре на маси за игра. Всеки пулт имаше електронно контролно табло, което позволяваше да се променя фокусът или да се приближава образът от отделните камери.

— Ако искат — прошепна Майер, — могат да ви кажат какви карти държи всеки играч на която и да е от масите в казиното. Направо удивително!

Майер поведе Бош към кабинета на началника. Вътре имаше още видеоапаратура, както и място за съхранение на записите. Зад малко бюро седеше друг мъж в сив блейзер. Майер го представи като Кал Смолц.

— Готови ли сме, Кал?

— На този екран тук — отвърна Смолц и посочи към един от петнайсетинчовите монитори. — Ще започнем с четвъртък. Повиках един от хората в залата, за да ми покаже вашия човек. Той е пристигнал в осем и двайсет в четвъртък и е играл до единайсет.

Мъжът включи записа. Образът беше черно-бял и по качество напомняше на онзи от „Арчуей“, но движението бе записано нормално, а не по десет кадъра в минута. В началото един от шефовете на казиното придружи някакъв мъж, в когото Бош разпозна Алайзо, до свободен стол пред маса за покер. Шефът носеше кутия с чипове, която остави върху масата пред Алайзо. Той кимна и размени усмивка с жената, която раздаваше картите — една от служителките, които детективът току-що беше разпитал — и започна да играе.

— Колко има в кутията? — попита Бош.

— Петстотин — отвърна Смолц. — Вече изгледах записа на бързи обороти. Не е купил повече чипове и накрая, когато ги осребрява, като че ли кутията е почти пълна. Искате ли да го оставя така или да го пусна на бързи обороти?

— На бързи обороти.

Бош внимателно се загледа в екрана. Видя, че Алайзо си поръчва четири джина с тоник, отказва се рано при повечето от раздаванията, печели пет големи залога и губи шест други. Нямаше почти нищо интересно. Когато часовникът наближи единайсет, Смолц превключи на нормални обороти и детективът проследи Алайзо, който повика шефа на залата, осребри чиповете и изчезна от екрана.

— Добре — каза Смолц. — За петък имаме два записа.

— Как така? — попита Бош.

— Играл е на две маси. Когато е пристигнал, на масата от пет до десет долара не е имало свободно място. Имаме само една, тъй като клиентите, които искат да играят при такива залози, не са много. Така че е седнал на масата от един до пет долара, докато не се е освободило място на другата. Този запис е от най-евтината маса, от един до пет.

Започна нов запис и Бош видя Алайзо, който повтори същите действия като на първия. Този път обаче, забеляза той, жертвата носеше коженото спортно яке. Докато Алайзо разменяше обичайното кимване и усмивка със служителката, която раздаваше картите, на Бош му се стори, че го вижда да кимва на някаква жена, която седеше от другата страна на масата. Тя отвърна на кимването му. Но камерата снимаше под неподходящ ъгъл и той не можа да види лицето й. Каза на Смолц да остави видеото на нормални обороти и погледа няколко минути, като чакаше да види дали двамата ще си разменят някакъв друг знак.

Очакванията му не се оправдаха. Но пет минути по-късно раздавачите на картите се смениха и когато новата служителка седна — също жена, която Бош бе разпитвал час по-рано — тя поздрави и Алайзо, и жената от другата страна на масата.

— Можете ли да замразите този кадър? — попита Бош.

Смолц го направи, без да отвръща.

— Добре — рече детективът. — Как се казва тази служителка?

— Това е Ейми Рорбак. Вече разговаряхте с нея.

— Точно така. Ханк, можете ли пак да я доведете тук?

— Хм, естествено. А може ли да попитам защо?

— Тази жена — отвърна Бош, като посочи към екрана. — Когато пристигна, Алайзо я поздрави. Ейми Рорбак току-що поздрави нея. Трябва да е редовна посетителка. Тя познава Алайзо и Рорбак. Може да се наложи да разговарям с нея, а вашата служителка навярно знае името й.

— Добре, ще ида да я доведа, но ако има работа, ще трябва да изчакам.

— Чудесно.

Докато Майер беше в казиното, Бош и Смолц продължиха да гледат записа на бързи обороти. Алайзо игра на първата маса двайсет и пет минути. После се появи шефът на залата, взе кутията му с чипове и го премести на по-скъпата маса от пет до десет долара. Смолц пусна третия запис. Алайзо игра там още два часа и загуби доста пари. На три пъти си купува кутии с чипове за по петстотин долара и всеки път бързо ги губеше. Накрая остави няколкото останали чипа за бакшиш, Изправи се и изчезна от екрана.

Майер още не се бе върнал с Рорбак. Смолц каза, че ще пренавие записа с тайнствената жена, за да е готов. Когато свърши, Бош го помоли да го пусне на бързи обороти, за да види дали няма момент, в който лицето й да се вижда. След пет минути напрягане, за да следи бързите движения на хората на екрана, той видя, че тайнствената жена поглежда нагоре към камерата.

— Ето сега! Върнете го и го пуснете на нормални обороти.

Смолц го направи и Бош видя как жената изважда цигара, запалва я и отмята глава назад, за да издиша дима с лице към камерата. Димът замъгли образа. Но преди това на Бош му се стори, че я разпознава. Той остана да седи неподвижно и мълчаливо. Смолц върна лентата назад до момента, когато лицето й се виждаше почти съвсем ясно, после замрази образа. Детективът просто мълчаливо гледаше към екрана.

Смолц говореше нещо за това, че образът бил най-добрият, на който можели да се надяват, когато вратата се отвори и Майер влезе вътре. Беше сам.

— Хм, Ейми тъкмо започваше да раздава, така че ще дойде след десетина минути. Оставих й съобщение да се качи тук.

— Можете да телефонирате долу и дай предадете да не идва — отвърна Бош, без да откъсва очи от екрана.

— Наистина ли? И защо?

— Зная коя е жената.

— И коя е?

Отначало Бош не каза нищо. Не знаеше дали е защото я бе видял да си пали цигара, или поради някакво дълбоко безпокойство, но ужасно му се припуши.

— Просто една жена. Познавам я от много време.

Бош седеше на леглото с телефона в скута си и чакаше да стане време за заседанието. Но мислите му бяха далеч. Спомняше си една жена, която отдавна смяташе за изчезнала от живота му. Колко години бяха минали — четири, пет? Мислите и чувствата му бяха в такъв хаос, че не можеше да си спомни точно. Във всеки случай беше минало достатъчно много време. Не трябваше да се изненадва, че вече е излязла от затвора.

— Елиънър Уиш — гласно произнесе той.

Спомни си мириса на жасмин пред градския й дом в Санта Моника. Спомни си как се бяха любили и си представи мъничкия дъговиден белег, който едва се виждаше на челюстта й. Спомни си въпроса, който му беше задала преди толкова време, когато бяха правили любов. „Мислиш ли, че можеш да си сам и да не си самотен?“

Телефонът иззвъня. Бош се отърси от спомените си и вдигна слушалката. Обаждаше се Билетс.

— Всички вече сме тук, Хари. Добре ли ме чуваш?

— Не много, но връзката навярно няма да стане по-добра.

— Естествено, градска техника. Добре, да започнем с доклада на всеки един от вас за днес. Искаш ли да си първи, Хари?

— Става. Но засега няма много за докладване.

Той подробно разказа какво е свършил до този момент и специално наблегна на липсващия фиш като нещо, на което трябва да се обърне внимание. После им обясни за записите, но пропусна да спомене, че е разпознал Елиънър Уиш. Беше решил, че между нея и Алайзо няма сигурни признаци за връзка и че засега ще запази тази информация за себе си. Завърши доклада с плана си да открие „При Доли“, мястото, където Алайзо за последен път бе телефонирал от офиса си в „Арчуей“. Имаше намерение също да намери жената на име Лейла, за която беше станало дума по време на разговора на Бош със заведението.

После идваше ред на Едгар. Той съобщи, че нашумелият сценарист имал алиби. Според собствения му инстинкт младежът навярно имал пълно основание да мрази Алайзо, но не бил от онези хора, които биха убили от омраза.

Едгар каза, че разпитал също служителите от гаража, в който Алайзо оставил да измият колата му, докато е в Лас Вегас. В услугата се включвало и посрещане на летището и според човека, който откарал ролса, Тони бил сам, спокоен и не бързал.

— Всичко е било съвсем нормално — поясни Едгар. — Алайзо си е взел колата и си е тръгнал за вкъщи. Дал на човека двайсет долара бакшиш. Така че убиецът трябва да го е пресрещнал на път за вкъщи. Предполагам, че е станало някъде на „Мълхолънд“. Там има много пустинни отсечки. Ако сте бързи, спокойно можете да спрете когото и да е. Навярно са били двама.

— Служителят спомена ли нещо за багаж? — попита Бош.

— А, да — отвърна Едгар. — Каза, че доколкото можел да си спомни, Тони носел двете чанти, които описа жена му, сребристо куфарче и един сак през рамо. Не бил оставил нищо на багаж в самолета.

Бош кимна, макар да бе сам.

— Ами медиите? — попита той. — Дали ли сме вече изявление?

— Всичко е уредено — отвърна Билетс. — Медиите ще го пуснат утре. Дадохме снимка на ролса. Освен това могат да снимат колата в СПГ. Аз съм готова за интервюта. Надявам се, че от телевизията ще проявят интерес. Нещо друго, Джери?

Едгар завърши с това, че почти бил свършил с писмената работа и че прегледал половината от съдебната информация за делата срещу Алайзо. На другия ден щял да разпита хора, които твърдели, че са били измамени от него. Накрая Едгар съобщи, че се е свързал с офиса на патоанатома и че аутопсията на Алайзо още не била насрочена.

— Добре — каза Билетс. — При теб какво става, Киз?

Райдър раздели доклада си на две части. Първата се отнасяше за разговора й с Вероника Алайзо, за който накратко каза, че жената се държала изключително резервирано за разлика от предишната вечер, когато заедно с Бош й бяха съобщили за смъртта на съпруга й. Отговорите й били едносрични и почти не прибавила нови подробности. Двамата били женени от седемнайсет години. Нямали деца. Вероника Алайзо участвала в два от филмите на мъжа си и после никога повече не работила с него.

— Мислиш ли, че е разговаряла с адвокат? — попита Бош.

— Не ми каза такова нещо, но ми се струва, че е станало точно така — отвърна Райдър. — През цялото време й теглех думите от устата.

— Добре, какво друго? — намеси се Билетс в опит да ускори обсъждането.

Райдър продължи с втората част от днешното си разследване, отнасяща се за финансовите документи на Антъни Алайзо. Въпреки лошото качество на връзката Бош ясно усещаше, че Киз е възбудена от онова, което е открила.

— Като цяло финансовата документация показва изключително висок стандарт на живот. Има големи петцифрени суми в лични банкови сметки, покрити кредитни карти, ипотеката на онази къща е седемстотин хиляди долара срещу стойност от милион и сто хиляди. Това успях да открия. Ролсът е взет под наем, същото се отнася за линкълна на жена му и за офиса му.

Тя замълча за миг, преди да продължи.

— Ако случайно имаш време, Хари, тук има нещо, което може би ще искаш да провериш в Лас Вегас. И двете коли са взети под наем от името на „ТНА продъкшънс“, неговата компания, чрез посредническа фирма във Вегас. Навярно би могъл да провериш. Казва се „Райдалонг — една дума — инкорпорейтид“. Адресът е „Индъстриъл драйв“, номер две хиляди и две, апартамент трийсет.

Якето на Бош, в джоба на което се намираше бележникът му, беше на облегалката на стола в срещуположната част на стаята. Той записа името и адреса на малко тефтерче върху нощното шкафче.

— Добре — каза Райдър, — сега продължаваме с работата му и тук започва интересното. Проверила съм само половината от документацията, която взехме от офиса му, но засега ми се струва, че нашият човек е забъркан в измама от огромен мащаб. И не говоря за кражби на сценарии от бедни студенти. Според мен това му е било само второстепенно хоби. Имам предвид, че е ръководил пералня за пари. Мисля, че е бил параван за някой друг.

Тя изчака малко преди да продължи. Бош седна на самия ръб на леглото. Възбудата гъделичкаше тила му.

— Имаме данъчни декларации, договори за производство, за наем на апаратура, документи за разплащания и вземания от няколко филма — повече от дванайсет. Само видеофилми. Както каза Вероника, това си е чиста порнография. Гледах няколко от касетите в кабинета му и направо бяха ужасни. Почти няма фабула, освен ако не се брои покачването на напрежението в очакване главната героиня да се съблече.

Единственият проблем е, че счетоводните книги не съответстват на филмите и че повечето от големите чекове, изплащани от „ТНА продъкшънс“, са отивали в безименни пощенски кутии и в компании, които не съществуват никъде, освен на хартия.

— Какво искаш да кажеш? — попита Билетс.

— Искам да кажа, че според служебната документация за всеки от тези така наречени филми са отивали по милион-милион и половина, а само вижте касетите и казвам ви, не може да са стрували повече от сто-двеста хиляди долара. Брат ми работи в киноиндустрията като редактор и зная достатъчно, за да съм сигурна, че парите, които според книгите на Алайзо са били похарчени за онези филми, не са отишли там. Според мен по този начин е прал пари, много пари.

— По-спокойно, Киз — каза Билетс. — Как точно го е правил?

— Добре, да започнем с източника му. Засега ще го наричаме г-н Хикс. Г-н Хикс има един милион долара, които не би трябвало да има. Независимо дали са от наркотици или нещо друго, той трябва да ги изпере, да ги узакони, така че да може да ги вложи в банката и да ги харчи, без да привлича внимание. Дава ги на Тони Алайзо — влага ги в компанията му. После Алайзо произвежда с тях някой евтин филм и харчи по-малко от една десета от тях. Но когато става дума за счетоводните книги, той прави нещата така, че да изглежда, че е похарчил всички парило заснемането на филма. Почти всяка седмица праща чекове до различни филмови компании, фирми за недвижими имоти, за киноапаратура. Всички чекове са за по осем-девет хиляди, точно под границата за деклариране.

Бош внимателно я слушаше. Беше затворил очи и се бе съсредоточил. Възхищаваше се на способността на Райдър да открие в документацията всичко това.

— След като заснеме филма, Тони навярно прави няколко хиляди копия, продава ги или се опитва да ги продаде на независими видеомагазини и разпространители — защото дистрибуторните вериги не биха приели този боклук — и това е всичко. Но парите всъщност се връщат обратно при г-н Хикс, първоначалният му инвеститор, приблизително по осемдесет цента за долар под формата на плащания за онези фиктивни компании. Това е мащабна измама. Онзи, който се крие зад онези компании, получава собствените си пари за услуги, които всъщност не е извършил. Но сега вече парите са узаконени. Те са чисти и той може да отиде в която и да е американска банка и да ги вложи, да плаща данъци за тях, после да ги харчи. Междувременно Тони Алайзо е получил своето и се захваща със следващия си филм. Изглежда, е пускал по два-три на година и е събирал по половин милион долара за себе си.

Известно време всички мълчаха, после Райдър отново се обади:

— Има само един проблем — каза тя.

— Че данъчната служба ще влезе по следите му — отвърна Бош.

— Пр-р-р-авилно — потвърди тя и детективът си представи изписалата се на лицето й усмивка. — Измамата е добре замислена, но скоро е щяла да отиде по дяволите. В края на месеца данъчната служба е щяла да провери счетоводните книги на Тони и щом аз успях да открия това само за един ден, федералните власти най-вероятно биха се справили само за час.

— Това би превърнало Тони в опасност за г-н Хикс — каза Едгар.

— Особено ако си признаеше — прибави Райдър.

Някой в другия край на връзката подсвирна, но Бош не Успя да разбере кой. Предполагаше, че е Едгар.

— И сега какво, да търсим г-н Хикс, така ли? — попита той.

— За начало — отвърна Райдър. — В момента пиша молба, която утре сутрин ще пратя по факса до щатското министерство на икономиката. Прилагам пълен списък на фиктивните компании. Възможно е, който и да е той, да е бил достатъчно глупав, че да впише във формулярите за регистриране истинското си име или адрес. Освен това подготвям нова заповед. Разполагам с анулираните чекове от компанията на Тони. Трябват ми данните за сметките, от които е трябвало да бъдат изплатени чековете. Възможно е да открия, че след като са очистили Тони, парите са изчезнали.

— Ами данъчната служба? — попита Бош. — Бил ли е назначен ревизор? Разговаря ли с тях?

— Назначили са ревизор. Делото вече има криминален характер, което ме кара да смятам, че ревизията не е случайна. Били са предупредени. Но не, не съм разговаряла с него. Телефонирах му, но не успях да го открия. Утре сутрин пак ще опитам.

— Знаеш ли — каза Едгар, — цялата тази работа с това, че ОБОП се отказаха от случая, започва да намирисва. Независимо дали Тони е бил свързан с мафията, тази измама е толкова организирана, колкото изобщо може да е организираната престъпност. Залагам и последното си копче, че някой, било то от данъчната служба или не, е подочул нещо за нашия човек.

— Струва ми се, че си прав — отвърна Билетс.

— Забравих да спомена нещо — вметна Бош. — Днес разговарях с Арт Донован. Каза ми, че онзи тип от ОБОП, с когото снощи разговарях, Карбон, днес съвсем ненадейно се появил в ОНИ и започнал да разпитва Арт за случая. Според Арт онзи се държал така, сякаш не го интересува, а всъщност изгаря от желание да разбере, нали разбирате какво искам да кажа?

Известно време всичко мълчаха.

— И какво ще правим сега? — попита Едгар.

Бош отново затвори очи и зачака. Решението на Билетс щеше да определи хода на разследването и да повлияе върху мнението му за нея. Детективът знаеше какво би направил предшественикът й. Би се погрижил случаят да бъде предаден на ОБОП.

— Няма да правим каквото и да е — най-после каза лейтенантът. — Случаят си е наш и ние ще работим по него. Щом от ОБОП душат наоколо, след като са се отказали, значи тук става нещо, което все още не ни е известно.

Отново настъпи тишина и Бош отвори очи. Все повече започваше да харесва Билетс.

— Добре — рече тя. — Мисля, че на първо място трябва да се съсредоточим върху компанията на Тони. Искам да насочим вниманието си предимно натам. Хари, можеш ли бързо да свършиш във Вегас и да се върнеш тук?

— Освен ако не открия нещо ново, би трябвало да излетя утре преди обед. Но спомнете си какво ни съобщи снощи г-жа Алайзо — Тони винаги й казвал, че идвал тук, за да се среща с инвеститори. Може би нашият г-н Хикс е точно тук.

— Възможно е — отвърна Билетс. — Искам пак да ви кажа, че сте свършили добра работа. Надявам се, че нещата ще останат така.

Сбогуваха се и Бош остави телефона върху нощното шкафче. Чувстваше се ободрен от напредъка на разследването. Поседя за малко и се наслади на усещането на адреналина, който бушуваше в тялото му. Отдавна не се беше чувствал така. Той сви дланите си в юмруци и ги удари един в друг.

Бош излезе от асансьора и мина през казиното. Бе по-тихо от повечето казина, в които беше ходил — нямаше крясъци, тропане от масите за игра на зарове или молитви за късмет. Хората, които играеха тук, бяха различни, помисли си той. Идваха с пари и си тръгваха с пари, независимо колко са загубили. Нямаше го дъха на отчаяние. Това казино беше за хора с дебели портфейли.

Детективът мина покрай тълпата около рулетката и си спомни за молбата на Донован. Пъхна се между две пушещи Цигари азиатки, извади пет долара и поиска чип, но му отговориха, че минималният залог на тази маса е двайсет и пет долара. Една от азиатките посочи с цигарата си към друга рулетка в дъното на казиното.

— Там ще приемат петарката ви — с отвращение рече тя.

Бош й благодари и се насочи към евтината маса. Заложи петдоларовия чип на седмица, после се загледа във въртящото се колело и в отскачащото над цифрите мъничко метално топче. Не изпитваше нищо. Знаеше, че за истинските комарджии нямаше значение печалбата или загубата, а само очакването. Независимо дали ставаше дума за следващата карта, за падането на зара или за цифрата, върху която спреше топчето, тях ги привличаха и омагьосваха тъкмо онези няколко секунди на очакване, надежди и желания. Но Бош не изпитваше нищо.

Топчето спря на петица и Донован му дължеше също толкова. Бош се обърна и затърси с поглед залата за покер. Видя надпис и се насочи към него. Беше рано, още нямаше осем и край масите имаше няколко свободни стола. Той огледа лицата, но не откри Елиънър Уиш, макар и всъщност да не очакваше да я види. Разпозна мнозина от служителите, които бе разпитвал предишния ден, включително Ейми Рорбак. Изкушаваше се да заеме един от празните столове на нейната маса и да я пита откъде познава Елиънър Уиш, но реши, че не е разумно да я разпитва на работното й място.

Докато обмисляше какво да прави, до него се приближи шефът на залата и го попита дали чака, за да играе. Бош го разпозна от записа — това бе човекът, довел Тони Алайзо до масата му.

— Не, просто гледам — отвърна той. — Ще ми отделите ли една минута, докато няма много хора?

— Минута за какво?

— Аз съм полицаят, който разпитваше хората ви.

— А, да. Ханк ми каза за това.

Той се представи като Франк Кинг и Бош стисна ръката му.

— Съжалявам, не можах да дойда. Но аз не работя на масите. Трябваше да съм тук. Става дума за Тони, нали?

— Да, познавахте ли го?

— Естествено, всички го познавахме. Добро момче. Онова, което се е случило с него, е ужасно.

— Откъде знаете какво се е случило с него?

По време на разпитите Бош нарочно не беше съобщил на нито един от служителите за смъртта на Алайзо.

— От Ханк — отвърна Кинг. — Каза ми, че е бил застрелян в Лос Анджелис. Какво искате, щом живеете там, си поемате риска.

— Предполагам, че сте прав. Откога го познавате?

— От години. Преди да открият „Мираж“, работех във „Фламинго“. Тогава Тони отсядаше там. Но от много време насам идва тук.

— Някога срещали ли сте се с него? Извън казиното?

— Един-два пъти. Но обикновено случайно. Аз съм в някое заведение и пристига Тони. Пиехме по нещо, държахме се приятелски, но нищо повече. Искам да кажа, че той беше гост на хотела, а аз съм служител. Не бяхме добри приятели, ако разбирате какво имам предвид.

— Ясно. На какви места сте го засичали?

— О, Господи, не зная. Беше преди… Почакайте малко.

Кинг осребри чиповете на един от играчите от масата на Ейми Рорбак, който си тръгваше. Бош нямаше представа с колко е започнал човекът, но си тръгваше с четирийсет долара и намръщено лице. Кинг го изпрати с пожелание за по-добър късмет следващия път и после се върна при детектива.

— Както казах, виждал съм го в няколко бара. Беше преди толкова време. Веднъж го срещнах в кръглия бар на „Стардъст“. Един от приятелите ми беше барман и от време на време наминавах оттам след работа. Видях Тони там и той ме почерпи. Беше поне преди три години. Не зная с какво Ще ви помогне това.

— Сам ли беше?

— Не, с някакво гадже. Младо парче. Не я познавах.

— Добре, а другият път — кога беше?

— Може би миналата година. Бях на една ергенска вечер за Марти, той работи тук на масите за зарове — и всички отидохме да се повеселим „При Доли“. Това е бар със стриптийз в северната част на града. Там беше и Тони. Беше сам и дойде да изпие едно на нашата маса. Всъщност почерпи всички ни. Трябва да сме били осем. Беше готин тип. Това е.

Бош кимна. Значи Алайзо бе редовен посетител „При Доли“ поне от една година. Имаше намерение да иде там, да потърси жената на име Лейла. Навярно беше танцьорка, предполагаше той, и вероятно Лейла далеч не бе истинското й име.

— Напоследък виждали ли сте го с някого?

— Искате да кажете с гадже ли?

— Да, една от служителките ми каза, че в последно време идвал с някаква блондинка.

— Да, струва ми се, че съм го виждал два-три пъти с блондинката. Даваше й пари за игралните автомати, докато той играеше покер. Но не зная коя беше.

Бош кимна.

— Това ли е всичко? — попита Кинг.

— Само още един въпрос. Елиънър Уиш, познавате ли я? В петък вечерта е играла на евтината маса. Известно време Тони е играл там. Изглежда, са се познавали.

— Познавам една жена на име Елиънър. Но никога не съм чувал фамилията й. Много е красива, има кестенява коса, кафяви очи и все още е в чудесна форма, въпреки белезите на времето, както се казва.

Кинг се усмихна на шегата си. Бош не.

— Като че ли е тя. Редовна посетителка ли е?

— Да, виждам я тук веднъж седмично, а може би и по-рядко. Местна е, доколкото ми е известно. Местните комарджии обикалят заведенията. Но не във всички казина има истински покер. От него не печелим много. Държим го в знак на любезност към клиентите си, но се надяваме да играят повече на двайсет и едно. Във всеки случай местните обикалят заведенията, за да не виждат през цялото време едни и същи лица. Така че една вечер може да играят тук, следващата в „Хара“, после във „Фламинго“, след това няколко вечери в казината в центъра. Такива работи.

— Искате да кажете, че е професионалистка?

— Не, искам да кажа, че е местна и играе много. Но не зная дали работи през деня или живее от покер. Струва ми се, че никога не съм й осребрявал чипове за повече от по две банкноти. Това не е много. Чувал съм, че дава прекалено големи бакшиши на раздавачките по масите. Професионалистите не правят така.

Бош помоли Кинг да му изброи всички казина в града, които знае, че предлагат истински покер, после му благодари и го освободи.

— Знаете ли, съмнявам се, че ще откриете нещо друго за познанството й с Тони, освен че се поздравяват и само толкова.

— И защо?

— Прекалено е стара. Красива е, но е прекалено стара за Тони. Той си пада по младите.

Бош кимна. После замислен започна да се разхожда из казиното. Не знаеше какво да прави с Елиънър Уиш. Интересуваше го какво прави и обяснението на Кинг за това, че идвала веднъж седмично като че ли правеше познанството й с Алайзо достатъчно невинно. Но макар най-вероятно да нямаше нищо общо със случая, той изпитваше желание да разговаря с нея. Да й каже, че съжалява за това как са се развили нещата, за това, че той е бил причината да се развият така.

До рецепцията видя няколко телефона и се свърза с информацията. Попита за номера на Елиънър Уиш и получи автоматичен отговор, че не могат да му го дадат по молба на абоната. Бош се замисли за миг, после бръкна в джоба на якето си, намери визитната картичка, която му беше дал капитан Фелтън, и набра номера на пейджъра му. След това зачака с ръка на телефона, за да не го заеме някой друг. Телефонът иззвъня четири минути по-късно.

— Фелтън?

— Да, кой е?

— Бош. Нали си спомняте?

— Да. От Лос Анджелис. Още не съм получил данните за отпечатъците. Очаквам ги всеки момент.

— Не, не се обаждам за това. Чудех се дали вие или някой от хората ви има достатъчно връзки с телефонната компания, за да ми даде един номер и адрес.

— Няма ли го в указателя?

На Бош му се прииска да отговори, че в такъв случай не би се обаждал, но се отказа.

— Няма го.

— За кого става дума?

— За местна жителка. Жена, която е играла покер с Тони Алайзо в петък вечерта.

— И какво от това?

— Капитане, те са се познавали и аз искам да разговарям с нея. Ако не можете да ми помогнете, няма проблем. Ще намеря друг начин да я открия. Телефонирах ви, защото ми казахте да го направя, ако се нуждая от нещо. Ето от какво се нуждая. Можете ли да ми помогнете, или не?

Преди да отговори, Фелтън помълча няколко секунди.

— Добре, дайте ми името. Ще видя какво мога да направя. Къде ще бъдете?

— В движение съм. Да ви потърся ли аз?

Фелтън му даде домашния си номер и му каза да се обади след половин час.

Бош използва това време, за да иде до „Хара“ и да погледне в залата за покер. Елиънър Уиш не бе там. После се отправи към „Фламинго“. Той съблече якето си, защото все още беше много горещо. Скоро щеше да се стъмни и детективът се надяваше, че ще захладнее.

Откри я в казиното на „Фламинго“. Играеше заедно с петима мъже на масата от един до четири долара. Мястото от лявата й страна бе свободно, но Бош не седна там. Вместо това той се смеси с тълпата около рулетката и започна да я наблюдава оттам.

Лицето на Елиънър Уиш изразяваше пълна съсредоточеност върху картите. Бош виждаше, че мъжете, срещу които играе, скрито й хвърлят погледи. Фактът, че тайно й завиждаха, го изпълни със странно вълнение. През десетте минути, докато я гледаше, тя спечели една ръка — детективът бе прекалено далеч, за да види с какво е спечелила — и се отказа рано в пет други. Очевидно имаше голям късмет. Кутията пред нея беше пълна, а върху синия филц имаше още шест купчинки чипове.

След като видя, че Елиънър печели втора ръка — този път при големи залози — и раздавачката започна да бута към нея купчината сини чипове, Бош потърси с поглед телефон. Той телефонира в дома на Фелтън и получи номера и адреса на Уиш. Капитанът му каза, че адресът, някъде на булевард „Сандс“, не е далеч оттам и се намира в квартал с жилищни блокове, обитавани предимно от служители в казината. Детективът не му съобщи, че вече я е открил. Вместо това му благодари и затвори.

Когато се върна в залата за покер, нея я нямаше. Петимата мъже продължаваха да седят на масата, но раздавачката беше нова и мястото на Елиънър Уиш пустееше. Чиповете също бяха изчезнали. Бе ги осребрила и той я беше изпуснал. Бош мислено се изруга.

— Търсиш ли някого?

Той се обърна. Беше тя. На лицето й нямаше усмивка, само бегла нотка на раздразнение или навярно предизвикателност.

— Аз, хм… Елиънър… да, търсех теб.

— Никога не си можел да оставаш незабелязан. Видях те веднага щом се появи. Нямаше да стана от масата, но успях да прекарам онзи тип от Канзас. Мислеше си, че знае кога блъфирам. Нищичко не разбираше, как ли пък не. Точно като теб.

Езикът на Бош се завърза на възел. Не си бе представял нещата така и не знаеше как да продължи.

— Виж, Елиънър, аз, хм, просто исках да разбера как си. Не зная, просто…

— Точно така. Долетял си до Вегас само за да видиш какво правя, така ли? Какво става, Бош?

Детективът се огледа. Стояха в един от най-оживените участъци на казиното. От двете им страни минаваха играчи. Какофонията от тропането на игралните автомати и виковете на Радост или разочарование ги обгръщаха в хаос от гледки и звуци.

— Ще ти кажа. Искаш ли да идем да пийнем нещо или да вечеряме?

— Да пийнем.

— Знаеш ли някое спокойно място?

— Не тук. Последвай ме.

Излязоха от предната врата на казиното и тръгнаха в сухата жега на нощта. Слънцето вече напълно бе залязло и неоните осветяваха небето.

— В „Сийзърс“ има един спокоен бар. Без ротативки.

Тя го поведе оттатък улицата и двамата взеха маршрутно такси, което ги остави пред портала на „Сизърс пелис“. Минаха покрай рецепцията и влязоха в кръгъл бар, в който имаше само още трима клиенти. Елиънър се оказа права. Заведението беше оазис, в който не се играеше на покер или на ротативки. Просто бар. Бош си поръча бира, тя си взе скоч с вода. После запали цигара.

— Преди не пушеше — каза той. — Всъщност си спомням, чети…

— Това беше много отдавна. Защо си тук?

— Работя по един случай.

По време на пътуването до бара бе имал време да се успокои и да събере мислите си.

— По какъв случай и какво общо има той с мен?

— Няма нищо общо с теб, но ти познаваш жертвата. В петък си играла покер с него в „Мираж“.

Челото й се сбърчи от любопитство и смут. Бош си спомняше това изражение, спомняше си колко привлекателно му се беше струвало. Прииска му се да протегне ръка и да я докосне, но не го направи. Трябваше да си напомни, че сега тя е различна.

— Антъни Алайзо — каза той.

Детективът видя изписалата се на лицето й изненада и веднага повярва в искреността й. Бош не беше покерджия от Канзас, който не е в състояние да разпознае блъфа. Бе познавал тази жена и от изражението й можеше да е сигурен, че не е знаела за смъртта на Алайзо.

— Тони… — провлачено рече тя.

— Добре ли го познаваше, или просто сте играли заедно?

Тъмните й очи бяха далечни.

— Срещали сме се само там. В „Мираж“. В петък играя там. Тогава пристигат много нови пари и лица. Виждах го в казиното по няколко пъти месечно. Известно време си мислех, че и той е местен.

— Как разбра, че не е?

— Той ми каза. Преди два месеца седнахме да пийнем по нещо заедно. На масите нямаше свободни места. Записахме се в списъка на чакащите и казахме на Франк — това е момчето, което работи през нощта — да ни повика от бара, когато се освободи нещо. Та тогава изпихме по чаша заедно и той ми газа, че е от Лос Анджелис. Работел в киноиндустрията.

— И само това, нищо друго?

— Ами, да, каза и други неща. Доста разговаряхме. Обаче нямаше нищо особено. Просто убивахме времето, докато дойде нашият ред.

— Не сте ли се срещали някъде другаде?

— Не. Но какво ти става? Да не би да искаш да ми кажеш, че съм заподозряна, защото сме пили по чашка с онзи човек?

— Не, няма такова нещо, Елиънър. В никакъв случай.

Той извади собствените си цигари и запали. Келнерката, облечена в тога от бял и златист плат, им донесе чашите и известно време двамата мълчаха. Бош бе загубил увереността си и отново не знаеше какво да каже.

— Като че ли тази вечер доста ти вървеше — опита той.

— Повече от обикновено. Покрих си квотата и прекратих.

— Квотата ли?

— Винаги спирам, когато спечеля двеста долара повече, отколкото съм имала в началото. Не съм алчна и зная, че късметът не трае дълго. Никога не губя повече от сто долара и ако имам късмет да спечеля двеста, прекратявам за вечерта. Тази вечер свърших рано.

— Къде си се…

Той замълча. Знаеше отговора.

— Къде съм се научила да играя покер достатъчно добре, за да живея от него ли? Прекарай три и половина години зад Решетките и ще пропушиш, ще се научиш да играеш покер и още някои неща.

Тя го погледна право в очите, сякаш го предизвикваше да й отговори. След продължително мълчание, Елиънър извърна поглед и извади нова цигара. Бош й даде огънче.

— Значи иначе не работиш? Само покера?

— Точно така. Вече го правя почти година. Трудничко е да си намериш добра работа, Бош. Казваш им, че си бивш агент от ФБР, и очите им светват. После им казваш, че току-що си излязъл от федералния затвор, и край.

— Съжалявам, Елиънър.

— Няма нужда. Не се оплаквам. Изкарвам повече от достатъчно, за да живея, от време на време се запознавам с интересни хора, като твоя човек Тони, и не се налага да плащам данъци. От какво да се оплаквам, освен може би, че деветдесетина пъти в годината температурата тук стига до трийсет и пет градуса на сянка?

Но той долови горчивината в гласа й.

— Искам да кажа, че съжалявам за всичко. Зная, че от това няма да ти стане по-добре, но ми се иска да бях направил нещата по друг начин. Оттогава научих много и не бих постъпил така. Това е единственото, което исках да ти кажа. Видях те на записа да играеш с Тони Алайзо и исках да те открия, за да ти го кажа. Това е всичко.

Тя загаси полуизпушената си цигара в стъкления пепелник и отпи голяма глътка от чашата си със скоч.

— В такъв случай, предполагам, че е време да си тръгвам.

Елиънър се изправи.

— Искаш ли да те откарам донякъде?

— Не, всъщност имам кола, благодаря ти.

Тя се насочи към вратата, но след няколко крачки спря и се върна до масата.

— Ти си прав, знаеш ли.

— За какво?

— За това, че от това не ми стана по-добре.

С тези думи тя си тръгна. Бош я проследи с поглед как минава през въртящата се врата и изчезва в нощта.

Като следваше упътванията, записани по време на разговора с Ронда по телефона от офиса на Тони Алайзо, Бош откри „При Доли“ на „Мадисън“ в северен Лас Вегас. Беше изключително скъп бар: двайсет долара вход, консумация минимум две чаши. Гостите се придружаваха до местата им от едър мъж в смокинг с колосана яка, която се врязваше във врата му като гарота. Танцьорките също бяха първокласни. Млади и красиви, те навярно просто се срамуваха, че притежават достатъчно координация и талант, за да работят в големите заведения в центъра.

Мъжът със смокинга придружи Бош до малка маса на около два и половина метра от главната сцена, която в момента бе пуста.

— След една-две минути ще излезе нова танцьорка — каза му той. — Приятно гледане.

Бош не знаеше дали трябва да му даде бакшиш за това, че му е дал маса толкова близо до дансинга, както и заради факта, че му се налага да търпи мъките на смокинга, но остави нещата така и човекът не остана да виси край него с протегната ръка. Детективът едва бе извадил цигарите си, когато се появи келнерка в червено копринено неглиже, черни мрежести чорапи и на високи токчета, която му припомни за минималната задължителна консумация. Бош си поръча бира.

Докато му наливаха бирата, той се огледа наоколо. Изглежда, нямаше много посетители — беше вторник, при това сравнително рано. В заведението бяха насядали двайсетина души. Повечето от тях бяха сами и не се гледаха помежду си, докато чакаха да ги забавлява следващата гола жена.

Стените бяха покрити с огромни огледала. Вляво бе барът, а в задната стена имаше сводест вход, над който в мрака блестеше червен неонов надпис „ИНДИВИДУАЛНИ ТАНЦЬОРКИ“. Предната стена беше заета от блестяща завеса и от сцената. От нея до средата на залата излизаше подиум, осветен от няколко лампи, закачени за металната решетка на тавана. Под ярката им светлина подиумът като че ли сияеше на фона на тъмното и задимено заведение.

Дискожокерът вляво от сцената съобщи, че следващата танцьорка е Ранди. По високоговорителите загърмя стара песен на Еди Мъни, „Два билета до рая“. Иззад блестящата завеса се появи висока брюнетка, която започна да се движи в такта на музиката. Носеше къси дънки, изрязани високо, за да разкриват долната половина на дупето й и неоноворозов сутиен.

Бош бе хипнотизирай. Танцьорката беше красива и първата му мисъл бе защо прави това. Винаги беше смятал, че красотата помага на жените да избегнат много от трудностите на живота. Тази жена, това момиче бе красиво и все пак беше тук. Навярно тъкмо това привличаше тези мъже, каза си той. Не видът на голата жена. А мисълта за унижението, тръпката да знаеш, че е пречупена волята на някой друг. Бош се замисли за това колко е бъркал по отношение на красивите жени.

Келнерката остави две бири на малката маса и му каза, че сметката е петнайсет долара. Детективът едва не я помоли да повтори, но после реши, че за такова заведение цената е нормална. Даде й двайсетачка и когато тя започна да рови за ресто в купчината банкноти върху таблата си, той й махна с ръка.

Жената стисна рамото му и се наведе към ухото му, като се погрижи да застане под такъв ъгъл, че Бош да може да вижда едрия й бюст.

— Благодаря ти, миличък. Оценявам жеста ти. Кажи ми, ако искаш нещо друго.

— Искам да те питам нещо. Тук ли е Лейла таза вечер?

— Не, няма я.

Бош кимна. Келнерката се изправи.

— Ами Ронда тогава? — попита той.

— Ранди е хей там.

Тя посочи към сцената. Детективът поклати глава и й даде знак да се приближи.

— Не, Ронда, като „Помогни ми, помогни ми, Ронда“. На работа ли е тази вечер?

— А, онази Ронда. Да, тук е. За малко си пропуснал излизането й. Навярно ще се появи при следващата смяна на танцьорките.

Бош бръкна в джоба си за пари и остави върху таблата й петачка.

— Би ли й предала, че приятелят на Тони, с когото е разговаряла снощи, иска да я почерпи една чаша?

— Естествено.

Тя отново стисна рамото му и се отдалечи. Вниманието на БОШ се насочи към сцената, където тъкмо завършваше първата песен на Ранди. После пуснаха „Адвокати, пистолети и пари“ на Уорън Зивън. Детективът не я беше чувал отдавна и си спомни, че когато работеше като патрул, песента беше нещо като химн на униформените ченгета.

Танцьорката на име Ранди скоро се освободи от дрехите си и остана съвсем гола, освен опънатия на лявото й бедро жартиер. Мнозина от мъжете се изправяха, пресрещаха я, докато бавно танцуваше по подиума, и пъхаха банкноти под жартиера. А когато един от тях пъхна петачка, Ранди се облегна на рамото му, наведе се над него и го целуна по ухото.

Бош гледаше това и си мислеше, че вече има доста добра представа откъде е малкият отпечатък от ръка върху рамото на Тони. В този момент дребна блондинка зае мястото до него.

— Здрасти. Аз съм Ронда. Пропуснал си моя номер!

— Разбрах. Съжалявам.

— Е, след половин час пак ще е мой ред. Надявам се да останеш. Ивон ми каза, че искаш да ме почерпиш?

Сякаш по поръчка Бош видя, че келнерката се приближава към тях. Той се наведе към Ронда.

— Слушай, Ронда, предпочитам да се погрижа за теб, отколкото да давам парите си на бара. Така че направи ми услуга и не бъди разточителна.

— Разточителна ли…?

Тя въпросително сбърчи лице.

— Недей да поръчваш шампанско.

— А, ясно.

Момичето си поръча мартини и Ивон отново потъна в мрака.

— Е, не зная как се казваш.

— Хари.

— И си приятел на Тони от Лос Анджелис. И ти ли правиш филми?

— Не, всъщност не.

— Откъде познаваш Тони?

— Просто се запознахме наскоро. Виж, опитвам се да открия Лейла, за дай предам едно съобщение. Ивон ми каза, че тази вечер я няма. Знаеш ли къде мога да я намеря?

Бош забеляза, че момичето се сковава. Разбра, че нещо не е наред.

— Първо, Лейла вече не работи тук. Когато снощи разговарях с теб, не го знаех, но така или иначе я няма и няма да се върне. И второ, ако си приятел на Тони, защо ме питаш как да я откриеш?

Не беше толкова глупава, колкото бе смятал. Реши да говори направо.

— Защото Тони е убит и не мога да го питам. Искам да намеря Лейла и да й кажа, а може би и да я предупредя.

— Какво? — изпищя тя.

Гласът й прониза високата музика като куршум, пронизал филия хляб. Всички присъстващи, включително и голата Ранди на сцената, погледнаха към тях. Бош не се съмняваше, че всички в заведението трябва да са си помислили, че току-що й е предложил унизителна цена за също толкова унизително нещо.

— По-тихо, Ранди — бързо каза той.

— Името ми е Ронда.

— Добре, Ронда.

— Какво му се е случило? Та той беше тук съвсем наскоро.

— Някой го е застрелял в Лос Анджелис, след като се е върнал. А сега, знаеш ли къде е Лейла, или не? Кажи ми и ще се погрижа за теб.

— Ами ти кой си? Наистина ли си му приятел?

— В известен смисъл в момента съм единственият му приятел. Аз съм полицай. Казвам се Хари Бош и се опитвам да открия кой го е убил.

Лицето й придоби изражение, което изглеждаше по-ужасено, отколкото когато й бе казал, че Алайзо е мъртъв. Понякога става така, когато кажеш на някого, че си ченге.

— Запази си парите — рече тя. — Не мога да разговарям с теб.

Момичето се изправи и бързо се отдалечи към вратата до сцената. Бош извика името й, но музиката заглуши гласа ту. Той хвърли бегъл поглед наоколо и забеляза, че мъжът в смокинга го наблюдава в мрака. Реши да не остава за второто излизане на Ронда. Отпи от чашата си — дори не беше докоснал втората си бира — и се изправи.

Когато приближи до изхода, човекът в смокинга се наведе назад и почука по огледалото зад себе си. Бош разбра, че зад стъклото има врата. Тя се отвори и мъжът застана отстрани, за да му препречи пътя.

— Бихте ли влезли в офиса, господине?

— За какво?

— Просто влезте. Управителят би искал да размени няколко думи с вас.

Бош се поколеба, но през отворената врата можеше да види осветен офис. Зад бюрото седеше мъж в костюм. Детективът влезе вътре. Другият го последва и затвори вратата зад себе си.

Хари погледна към мъжа зад бюрото. Рус и мускулест. Не беше сигурен на кого да заложи, ако случайно човекът в смокинга и така нареченият управител се сбиеха. И двамата бяха горили.

— Току-що разговарях по телефона с Ранди в съблекалнята. Казва, че питаш за Тони Алайзо.

— Приказвах с Ронда.

— Добре, с Ронда, няма значение, майната му. Казал си й, в бил мъртъв.

Говореше с акцент от Средния Запад. Навярно от южната част на Чикаго, предположи Бош.

— Беше и все още е.

Русият кимна на мъжа в смокинга. За стотна от секундата той замахна и удари детектива по устата с опакото на дланта си. Бош се блъсна назад в стената и силно удари тила си. Преди главата му да се проясни, противникът му го завъртя с яйце към стената и го притисна към нея с цялата си тежест. Бош усети, че започва да го претърсва с ръце.

— Стига си се правил на задник — рече русият. — Защо приказваш с момичетата за Тони?

Преди Бош да успее да каже каквото и да е, ръцете, които го претърсваха, откриха пистолета.

— Въоръжен е — рече мъжът.

Детективът усети, че измъкват пистолета му от кобура. В устата му имаше вкус на кръв и чувстваше, че скоро ще кипне. Ръцете продължиха да го претърсват и откриха портфейла и белезниците му. Човекът ги хвърли върху бюрото пред русия, като продължаваше с една ръка да държи Бош залепен за стената. Като се напрягаше, той успя да види, че русият отваря портфейла му.

— Той е ченге, пусни го.

Ръката освободи врата му и Бош ядосано се дръпна от горилата.

— Лосанджелиско ченге — рече русият. — Йеронимус Бош. Като онзи художник, а? Рисувал е малко странни неща.

Бош само наблюдаваше как управителят му върна пистолета, белезниците и портфейла.

— Защо го накара да ме удари?

— Беше грешка. Виждаш ли, повечето ченгета като дойдат тук, се представят, казват ни какво искат и ние им помагаме, ако можем. А ти душеше наоколо, Йеронимус Бош. Трябва да пазим бизнеса си.

Той отвори едно от чекмеджетата, извади кутия с лейкопласт и я протегна към него.

— Устата ти кърви.

Бош взе цялата кутия.

— Значи онова, което си й казал, е вярно. Че Тони е мъртъв.

— Точно така. Добре ли го познаваше?

— Това е чудесно. Ти приемаш, че съм го познавал и въпросът ти съдържа това предположение. Чудесно.

— Тогава ми отговори.

— Беше редовен посетител тук. Винаги се опитваше да сваля момичетата. Казваше им, че ще ги уреди да играят в киното. Все същата стара история. Но, по дяволите, те продължават да се връзват. През последните две години Тони ми струваше три от най-хубавите ми момичета. Сега са в Лос Анджелис. След като ги отведе там и получи каквото искаше от тях, той ги остави на сухо. Но те никога няма да се научат.

— Защо си му позволявал да идва, щом ти е взимал момичетата?

— Харчеше тук много мангизи. Освен това във Вегас курвите никога не свършват. Никога.

Бош опита в друга посока.

— Ами в петък? Бил ли е тук?

— Не, мисля, че… а, да, да, беше. Мина за малко. Видях го хей там.

Той посочи с ръка към редицата видеомонитори, на които се виждаше всяко ъгълче на клуба и предният вход. Апаратурата не беше по-малко внушителна от онази, която му бе показал Ханк Майер в „Мираж“.

— Ти спомняш ли си да си го виждал, Гъси? — попита той мъжа в смокинга.

— Да, беше тук.

— Ето. Бил е тук.

— И само това? Просто дойде и си тръгна, така ли?

— Да, само това.

— Тогава защо си уволнил Лейла?

Русият присви устни за миг.

— Сега ми е ясно — рече той. — Ти си от онези типове, които имат навика да изплитат мрежа от думите и да хващат хората в нея.

— Може би.

— Е, тук няма кого да хванеш. Лейла беше последната курва на Тони, това е вярно, но вече я няма. Няма да се върне.

— Да. И какво се е случило с нея?

— Както си чул, уволних я. В събота вечерта.

— Защо?

— Заради многобройните й нарушения на правилата. Но всъщност това няма значение, защото не е твоя работа, нали?

— Как каза, че ти е името?

— Не съм ти казвал.

— Тогава имаш ли нещо против просто да ти викам задник, а?

— Хората тук ми викат Лъки. Предпочитам да ме наричаш така, моля.

— Естествено, ще те наричам така. Само ми кажи какво се е случило с Лейла.

— Добре, добре. Но си мислех, че си тук, за да разговаряш за Тони, поне така ми каза Ранди.

— Ронда.

— Да, Ронда.

Бош губеше търпение, но успя да запази спокойствие.

— Лейла, добре. Ами, в събота вечерта се сбила с едно от другите момичета. Станало доста горещо и трябваше да избера една от двете. Модести е от най-добрите ми момичета, от най-опитните танцьорки. Тя ми даде ултиматум — или Лейла, или тя. Трябваше да уволня Лейла. Човече, Модести продава по десет-дванайсет бутилки шампанско на вечер на онези идиоти там. Трябваше да я предпочета пред Лейла. Тя е добра и е готина, но не може да се сравнява с Модести. Модести е най-ценното ни момиче.

Бош само кимна. Засега разказът на Лъки съответстваше на телефонното съобщение, което Лейла бе оставила на Алай-зо. По начина, по който измъкваше истината от него, детективът получаваше представа доколко може да му вярва.

— За какво са се скарали Лейла и другото момиче? — попита той.

— Не зная и всъщност не ме интересува. Просто типичен женски бой. Още отначало не се харесаха. Виж, Бош, всеки клуб си има най-ценно момиче. При нас това е Модеста и Лейла се мъчеше да я измести, а Модести не искаше да с предаде. Но трябва да кажа, че Лейла носеше неприятност още откакто постъпи тук. Никое от момичетата не я харесваше. Крадеше песни от другите танцьорки и не преставаше д си слага блясък по задника, даже след като я предупредих Просто си имахме адски много неприятности с нея. Радвам се, че си тръгна. Имам да върша работа и не мога да дундуркам някакви си курветини.

— Блясък ли?

— Да, нали знаеш, слагаше си блясък на дупето, за да блести в тъмното. Единственият проблем е, че той пада и полепва по онези идиоти. Лейла сяда в скута ти и частиците полепват по чатала ти. После си отиваш вкъщи, жена ти го вижда и вдига врява до небесата. Така губя клиенти. Не мога да позволявам такива неща, Бош. Ако не беше заради Модести, щеше да е заради нещо друго. Просто се избавих от Лейла, когато ми се удаде възможност.

Детективът обмисли чутото няколко мига.

— Добре — каза той. — Само ми дай адреса й и си тръгвам.

— С удоволствие, но не мога.

— Хайде не започвай пак отначало. Мислех си, че сме се разбрали. Дай да видя списъка на служителите ти. Там трябва да е вписан адресът й.

Мъжът на име Лъки се усмихна и поклати глава.

— Списък на служителите ли? Та ние не плащаме на онези курви и пукната пара. Те трябва да ни плащат. Идват тук и това им дава възможност да печелят.

— Трябва да имаш телефонен номер или адрес. Искаш ли да прибера твоя човек Гъси в участъка за нападение срещу полицай?

— Нямаме адреса й, Бош, как да ти го кажа? Нито пък телефонния й номер.

Той разпери ръце.

— Искам да кажа, че нямам адресите на нито едно от момичетата. Правя график и те идват и танцуват. Нали разбираш, така е лесно и ясно. А що се отнася до нападението на Гъси, щом искаш да го арестуваш, давай. Но си спомни, че влезе тук без да се представиш на никого, без да кажеш какво искаш, изпи четири бири за по-малко от час и обиди една от танцьорките, след което те помолихме да си тръгнеш. Само за час ще разполагаме със свидетели за тази обида.

Той отново разпери ръце, този път сякаш за да покаже, че решението зависи от Бош. Детективът не се съмняваше, че Ивон и Ронда ще кажат онова, което им наредят. Реши да отстъпи и спокойно се усмихна.

— Приятна вечер — каза той и се обърна към вратата.

— И на теб — разнесе се зад гърба му гласът на Лъки. — Ела пак да гледаш момичетата, когато имаш време.

Вратата се отвори от някакъв електронен механизъм, очевидно управляван от бюрото. Гъси пусна Бош пред себе си ц го последва, докато детективът излезе през външната врата. Той даде на портиера, мексиканец с лице като смачкана хартиена торба, квитанцията си за паркинг. После двамата мълчаливо изчакаха да докарат колата му.

— Не ми се сърдиш, нали? — накрая попита Гъси, когато видяха, че автомобилът приближава към тях. — Не знаех, че си ченге.

Бош се обърна и го погледна.

— Не, мислеше си, че съм обикновен клиент.

— Да, точно така. И трябваше да го направя, когато шефът ми заповяда.

Той протегна ръка. С периферното си зрение детективът виждаше, че колата му приближава. Той пое дланта на Гъси и с рязко движение придърпа здравеняка към себе си, като в същото време вдигна коляно и го заби в слабините му. Гъси изохка и се преви надве. Бош пусна ръката му и бързо преметна гърба на сакото над главата му. Накрая вдигна коляно под сакото и силно го притисна в лицето на другия. Здравенякът падна по гръб върху покрива на черен корвет, паркиран близо до вратата, точно в момента, в който мексиканецът излезе от взетата под наем кола на Бош и се втурна да защити шефа си. Човекът беше по-възрастен и по-дребен от него. Бош не искаше да наранява невинни хора. Той вдигна пръст нагоре и го спря.

— Недей — каза детективът.

Мъжът се замисли над положението, докато Гъси стенеше под сакото на смокинга си. Накрая портиерът вдигна ръце и отстъпи назад, като позволи на Бош да стигне до вратата на колата си.

— Поне някой тук взима правилни решения — каза Хари, когато се вмъкна вътре.

Той погледна през предното стъкло и видя, че тялото на Гъси се плъзва по капака на корвета и пада на паважа. Мексиканецът се затича към него.

Когато излезе на „Мадисън“, Бош погледна в огледалото. Портиерът сваляше сакото от главата на шефа си. По бялата риза на Гъси се виждаха кървави петна.

Бош беше прекалено възбуден, за да се върне в хотела да спи. Освен това изпитваше неприятно усещане. Продължаваше да го измъчва гледката на танцуващата гола жена. Дори не я познаваше, но му се струваше, че е посегнал на някакъв неин личен свят. Ядосваше се също, че се изкуши да пребие онази горила Гъси. Но най-много го тормозеше фактът, че изигра ролята си зле. Бе отишъл в бара, за да намери Лейла, но не постигна нищо. В най-добрия случай единственото, което беше успял да открие, бе вероятното обяснение за присъствието на златистите частички в маншетите на панталоните на Тони Алайзо и в канала в банята. Не беше достатъчно. На сутринта трябваше да се върне в Лос Анджелис с празни ръце.

На булевард „Сандс“ той зави на изток и след около километър и половина стигна до комплекса, в който живееше Елиънър Уиш, голям квартал с номерирани сгради. Не след дълго откри къщата й. Известно време остана да седи в колата, като пушеше и гледаше към осветените прозорци. Не бе сигурен в действията и желанията си.

Пет години преди това Елиънър Уиш го беше предала, бе изложила живота му на опасност, но след това го беше спасила. Бе се любила с него. И после всичко се беше объркало. Все пак той често си мислеше за нея. Времето не можеше да заличи чувствата му. Тази вечер тя се бе държала студено с него, но Бош беше сигурен, че чувството му е споделено.

Излезе от колата, пусна на земята угасналата си цигара и се приближи до вратата й. Тя бързо се озова на почукването му, сякаш го очакваше. Него или някой друг.

— Как ме откри? Проследи ли ме?

— Не. Просто се обадих на когото трябва, това е всичко.

— Какво е станало с устната ти?

— Няма нищо. Ще ме поканиш ли да вляза?

Тя отстъпи назад и го пусна вътре. Апартаментът й бе малък и скромно мебелиран. Като че ли беше купувала вещите постепенно, когато можеше да си го позволи. Първото нещо, което Бош забеляза, бе репродукцията на „Нощни птици“ на Хопър^[1], окачена на стената над дивана. Тази картина винаги му въздействаше и той също имаше копие от нея. Беше му го подарила тя пет години по-рано. На прощаване.

Той премести поглед към Елиънър. Очите им се срещнаха и Хари разбра, че всичко, което му бе казала преди, е лъжа. Приближи се до нея и я докосна, допря ръка до шията й и прокара палец по бузата й. Внимателно наблюдаваше лицето й. Изражението й беше твърдо и решително.

— Този път за мен мина много време — промълви тя.

И той си спомни, че й бе казал същите думи в нощта, когато за първи път се бяха любили. „Беше преди цяла вечност — помисли си Бош. — Какво правя сега? Можеш ли отново да започнеш след толкова време и след толкова много промени?“

Той я притегли плътно към себе си и двамата се целунаха. После Елиънър безмълвно го поведе към спалнята, където бързо разкопча блузата си и смъкна дънките си на пода. Тя отново се притисна към него и те се целунаха, докато пръстите й разкопчаваха ризата му, отвориха я и притиснаха кожата й към неговата. Косата й миришеше на цигарен дим от казиното, но Бош долови аромата на парфюм, който му напомни за екзотични цветя, и той отново си представи дърветата пред прозореца й преди пет години. Спомни си лилавите цветове, обсипали земята под тях.

Любиха се със страст, която бе забравил, че притежава. Това беше яростен секс, лишен от любов и като че ли подтикван единствено от похот, и може би от спомени. Когато Бош свърши, тя го притегли към себе си, вътре в себе си и с ритмични тласъци също достигна кулминация, след което се отпусна. После, с яснотата на мислите, която винаги идва след това, двамата се засрамиха от голотата си, от това как се бяха чифтосали с животинска свирепост и се погледнаха един друг като човешки същества.

— Забравих да те питам — каза тя. — Не си женен, нали?

Елиънър се изкикоти. Бош протегна ръка към пода, където лежеше захвърлено якето му, и извади цигарите си.

— Не — отвърна той. — Сам съм.

— Трябваше да се досетя. Хари Бош, самотникът. Трябваше да се досетя.

Елиънър му се усмихваше в мрака, видя Бош, когато пламъчето на кибритената клечка я освети. Той запали цигарата си и после предложи на нея. Тя отрицателно поклати глава.

— Колко жени си имал след мен? Кажи ми.

— Не зная, само няколко. Имаше една, бяхме заедно около година. Това беше най-сериозната ми връзка.

— Какво се случи с нея?

— Замина за Италия.

— За добро ли?

— Кой знае?

— Е, щом ти не знаеш, тя няма да се върне. Поне при теб.

— Да, зная. Това беше отдавна.

Известно време той помълча и после тя го попита за другите му връзки.

— Имаше една художничка, запознах се с нея във Флорида, докато работех по един случай. Не продължи дълго. После се появи ти.

— Какво стана с художничката?

Бош поклати глава, сякаш за да сложи край на разпита. Не обичаше да си спомня за злощастните си романтични истории.

— Заради отдалечеността, предполагам — отвърна той. — Просто не се получи. Не можех да оставя Лос Анджелис, тя не можеше да дойде при мен.

Елиънър се притисна до него и го целуна по брадичката. Бош усети, че има нужда от бръснене.

— Ами ти, Елиънър? Сама ли си?

— Да… Последният мъж, с когото се любих, беше ченге. Нежен, но много силен. Нямам предвид физически. В живота. Беше отдавна. Когато и двамата се нуждаехме от изцеление. И взаимно се изцелихме…

Те се спогледаха в мрака и тя се приближи към него. Точно преди устните им да се слеят, Елиънър прошепна:

— Мина много време.

Докато го целуваше, Бош се замисли над последните й думи. После Елиънър го отблъсна върху възглавниците, покатери се отгоре му и започна леко да люлее бедра. Косата й висеше над лицето му и той се озова в пълен мрак. Прокара длани по топлата й кожа от бедрата към раменете и после ги пъхна отдолу, за да докосне гърдите й. Можеше да усети влагата й до себе си, но за него бе прекалено рано.

— Какво има, Хари? — прошепна тя. — Искаш да си починеш малко ли?

— Не зная.

Продължаваше да мисли над онези думи. „Мина много време.“ Може би прекалено много. Тя продължаваше да се люлее.

— Не зная какво искам — рече Бош. — Ти какво искаш, Елиънър?

— Единственото, което искам, е този миг. Провалихме всичко друго, останал ни е само той.

След малко Хари беше готов и двамата отново се любиха. Елиънър мълчеше, движенията й бяха решителни и нежни. Тя остана отгоре му с лице над него, като дишаше кратко и ритмично. Накрая, когато едва се опитваше да се сдържи, да я изчака, той усети, че върху бузата му капва сълза. Вдигна ръка и избърса с палците очите й.

— Всичко е наред, Елиънър, всичко е наред.

Тя постави дланта си върху лицето му и го опипа в мрака, сякаш бе сляпа. След малко двамата едновременно достигнаха мига, който нищо на света не е в състояние да развали. Нито думи, нито спомени. Бяха само двамата. И мигът беше техен.

Бош се бори с безсънието в леглото й почти до разсъмване. Елиънър спеше дълбоко с глава на рамото му. На моменти той успяваше да задреме, но бързо се пробуждаше. През повечето време просто лежеше, вперил очи в сивкавия мрак, усещаше мириса на пот и секс във въздуха и се чудеше по кой ли път е поел.

В шест часа се освободи от прегръдките й и се облече. Когато се приготви, Бош я събуди с целувка и й каза, че трябва да тръгва.

— Днес се връщам в Лос Анджелис, но веднага щом мога, ще дойда при теб.

Тя сънено кимна.

— Добре, Бош, ще те чакам.

Навън най-после беше захладняло. На път за колата той запали първата си цигара за деня. Когато потегли към центъра по „Сандс“, детективът видя, че слънцето хвърля златни отблясъци по планините на запад от града.

Центърът все още бе осветен от милиони неонови светлини, макар че по това време на деня по тротоарите нямаше почти никой. И все пак гледката го впечатли. Това мегаватово изкушение гореше по двайсет и четири часа в денонощието във всички цветове на дъгата. Бош изпитваше същото привличане, което усещаха всички други. Лас Вегас приличаше на някоя от проститутките на булевард „Сънсет“ в Холивуд. Дори и щастливо женените мъже хвърляха поне бегъл поглед към тях, макар и само за миг, просто за да получат представа какво има там, а може би и за да имат върху какво да се замислят. Лас Вегас беше нещо подобно. Тук се усещаше някакво вътрешно привличане. Бляскавото обещание за пари и секс. Но първото обещание бе измамно, мираж, а второто беше изпълнено с опасности, разходи, физически и психически рискове. Тъкмо там се криеше истинският хазарт в този град.

Когато влезе в стаята си, Бош забеляза мигащата лампичка за получено съобщение. Свърза се с телефонистката и разбра, че в един часа го е търсил човек, представил се като Капитан Фелтън, който отново позвънил в два. След това в Четири го търсила жена на име Лейла. Нито един от тях не оставил съобщение или телефонен номер. Детективът затвори слушалката и се намръщи. Реши, че е прекалено рано да Телефонира на Фелтън. Но всъщност повече го интересуваше друго. Ако го беше търсила истинската Лейла, откъде беше разбрала къде да го открие?

Навярно Рондай бе съобщила. Предишната вечер беше телефонирал от офиса на Тони Алайзо в Холивуд и тя му обясни как да стигне до бара от „Мираж“. Може би бе казала това на Лейла. Бош се чудеше защо го е търсила. Сигурно беше научила за Тони едва от Ронда.

И все пак реши засега да остави Лейла на заден план. След финансовото откритие на Кизмин Райдър в Лос Анджелис, изглежда, приоритетът в този случай се изместваше. За тях бе важно да разговарят с Лейла, но Бош първо трябваше да се върне в Лос Анджелис. Той отново взе слушалката, свърза се със самолетната компания „Саутуест“ и си резервира място за полета в десет и половина. Така щеше да има време да се свърже с Фелтън, после да провери в посредническата фирма, чрез която според Райдър Тони Алайзо наел колите си, и пак да успее да се върне в холивудския участък до обед.

Бош се съблече и дълго време остана под горещия душ, за да свали от себе си нощната пот. Когато се изкъпа, той се зави с една от хавлиите и с друга избърса огледалото, за да може да се избръсне. Забеляза, че долната му устна се е подула отстрани. Мустаците му почти не я скриваха. Очите му бяха зачервени. Докато вадеше шишенцето с капки за очи от тоалетния си несесер, Хари се зачуди дали Елиънър е открила в него дори едно-единствено привлекателно нещо.

Когато се върна в стаята, за да се облече, той видя, че на стола до прозореца седи мъж, когото никога преди не бе срещал. Човекът четеше вестник, който остави при влизането на завития само в хавлиена кърпа Бош.

— Ти си Бош, нали?

Детективът погледна към бюрото и видя, че пистолетът му все още е там. Беше по-близо до мъжа на стола, но Бош си помисли, че навярно първи ще успее да стигне до него.

— Успокой се — каза непознатият. — Колеги сме. Аз съм полицай. От Метро. Праща ме Фелтън.

— Какво, по дяволите, правиш в стаята ми?

— Качих се тук, почуках и никой не ми отговори. Чувах те, че се къпеш. Имам приятел от служителите, който ме пусна да вляза. Не исках да чакам в коридора. Хайде, обличай се. После ще ти кажа какво сме открили.

— Дай да видя служебната ти карта.

Мъжът се изправи, приближи се до него и с отегчен вид извади от вътрешния джоб на сакото си портфейл. После го отвори и показа значката и картата си.

— Айвърсън. От Метро. Праща ме капитан Фелтън.

— Какво толкова важно има, че Фелтън праща човек да влиза с взлом в стаята ми?

— Виж сега, не съм влязъл с взлом, нали така? Търсихме те цяла нощ и не успяхме да те открием. Най-вече искахме да се уверим, че си наред. И после, капитанът иска да участваш в ареста, затова ме прати да се опитам да те намеря. Трябва да тръгваме. Защо не се облечеш?

— Какъв арест?

— Нали тъкмо това се опитвам да ти кажа. Само се облечи, за да можем да вървим. Уцели в десятката с онези отпечатъци, които си донесъл.

Бош го изгледа за миг, после отиде до гардероба, за да вземе панталоните си и чисто бельо. След това влезе в банята да се облече. Когато се върна, каза на Айвърсън само една дума:

— Разказвай.

Докато местният полицай му обясняваше, той бързо довърши с обличането.

— Известно ли ти е името Джоуи Маркс?

Бош се замисли за миг и отвърна, че му звучи познато, но че не може да се сети откъде.

— Джоузеф Маркони. Наричат го Джоуи Маркс. Някога, преди да се опита да стане порядъчен гражданин. Сега е Джоузеф Маркони. Така или иначе, той получи името Джоуи Маркс, защото правеше точно това, оставяше запазената си марка върху всеки, който се изпречеше на пътя му.

— Какъв е той?

— Човекът на Фирмата във Вегас. Знаете какво е Фирмата, нали?

— Чикагската мафия. Тя контролира или поне има решаващата дума за всичко на запад от Мисисипи. Включително Вегас и Лос Анджелис.

— Хей, значи все пак си научил нещичко по география, а? Навярно няма да ми се наложи да те образовам много за положението тук. Вече си си взел дипломата.

— Значи искаш да кажеш, че отпечатъците от якето на моя човек са на Джоуи Маркс?

— Само ти се иска. Но са на един от най-приближените му хора. Бош, това е манна небесна. Ще арестуваме онзи тип в осем, ще го измъкнем направо от леглото. Ще го покръстим, Бош, ще го направим наше момче чрез него най-после ще докопаме Джоуи Маркс. Вече от близо десет години ни с трън в задника.

— Не забравяте ли нещо?

— Не, мисля, че не — а, да, разбира се, ти и лосанджелиското управление имате специалната ни благодарност.

— Не, забравяте, че случаят си е мой, не ваш. Какво, по дяволите, си мислите, че правите, като арестувате онзи тип, без дори да говорите с мен?

— Опитахме се да те открием. Вече ти казах.

Айвърсън изглеждаше обиден.

— И какво? Не ме намирате и просто продължавате с плана си, така ли?

Айвърсън не отговори. Бош завърза обувките си и се изправи, готов за тръгване.

— Да вървим. Заведи ме при Фелтън. Не мога да повярвам какво сте направили.

Докато пътуваха надолу с асансьора, Айвърсън му каза, че въпреки възраженията му срещу плана, вече било прекалено късно, за да спрат каквото и да е. Щели да идат в някакъв команден пункт в пустинята и оттам да се отправят към дома на заподозрения, който се намирал близо до планината.

— Къде е Фелтън?

— В командния пункт.

— Добре.

През по-голямата част от пътуването Айвърсън мълчеше, което бе добре за Бош, защото му даваше възможност да обмисли последното развитие на нещата. Разбираше, че има вероятност Тони Алайзо да е прал пари за Джоуи Маркс. Маркс бе г-н Хикс, помисли си той. Но нещо се объркваше, ревизията от данъчната служба заплашваше системата, а оттук заплашваше и Джоуи Маркс. Маркс реагираше като елиминираше подставения си човек.

Хипотезата му се струваше правдоподобна, но все пак някои неща не се вписваха. Взломът в офиса на Алайзо два дни след убийството му. Защо бяха чакали чак дотогава и защо не бяха взели цялата финансова документация? Документите — ако между фиктивните компании и Джоуи Маркс можеше да се направи връзка — щяха да са също толкова опасни за Маркс, колкото и самият Алайзо. Бош се зачуди дали убиецът и взломаджията са един и същи човек. Не изглеждаше много вероятно.

— Как се казва онзи тип, чиито отпечатъци са идентични с онези от трупа?

— Люк Гоушън. Разполагаме с отпечатъците му само защото трябваше да ги даде за издаването на разрешително за един от клубовете със стриптийз на Джоуи. Разрешителното е на името на Гоушън. Така Джоуи няма нищо общо. Чиста работа. Само че вече не. Отпечатъците свързват Гоушън с убийство и това означава, че Джоуи не е много далеч.

— Почакай малко, как се казва клубът?

— „При Доли“. Намира се в…

— В северен Лас Вегас. Кучи син.

— Какво толкова съм казал?

— Този Гоушън, Лъки ли му викат?

— Да. Май го познаваш.

— Срещнах това копеле снощи.

— Майтапиш се.

— В „При Доли“. Последният разговор от офиса на Алайзо в Лос Анджелис е бил с бара. Разбрах, че е ходел там и че известно време се е движил с една от танцьорките. Снощи отидох да проверя и се изложих. Гоушън накара един от хората си да ми направи ето това.

Бош докосна подутината на устната си.

— Чудех се как си го получил. Кой те разкраси така?

— Гъси.

— Шибаният Джон Фланагън. Днес ще приберем и него.

— Джон Фланагън ли? Защо тогава му викат Гъси^[2]?

— Смята се, че е най-добре облечената горила в окръга. Нали се сещаш, заради смокинга. Винаги ходи на работа наконтен. Та затова. Надявам се, че не си го оставил без да му го върнеш.

— Преди да си тръгна имахме малък спор на паркинга.

Айвърсън се засмя.

— Харесвам те, Бош. Твърдо момче си.

— Аз обаче още не съм сигурен, че те харесвам, Айвърсън. Това, че се мъчите да ми вземете случая, продължава да не ми харесва.

— Всички ще останем доволни. Ти ще си разкриеш случая, а ние ще свалим от сцената двама големи мафиоти. Градските големци направо ще се разтопят от кеф.

— Ще видим.

— Има нещо друго — каза Айвърсън. — Когато се появи ти, вече работехме по сигнал срещу Лъки.

— За какво говориш?

— Получихме сигнал. Анонимен. Получи се в бюрото в неделя. Някакъв тип, който не си каза името, но заяви, че предишната вечер бил в бар със стриптийз и чул двама едри мъже да разговарят за убийство. Чул, че единият нарича другия Лъки.

— И какво друго?

— Само това, че убитият бил напъхай в багажник и после застрелян.

— Фелтън знаеше ли това, когато вчера разговаряхме?

— Не, още не му бяха докладвали. Научи снощи, когато откри, че отпечатъците съвпадат с тези на Гоушън. Едно от момчетата в бюрото се беше заело със сигнала. В крайна сметка информацията щеше да стигне до Лос Анджелис и ти така или иначе щеше да дойдеш. Просто си тук по-рано.

Окончателно бяха излезли извън границите на града и шоколад енокафявата планинска верига се издигаше пред тях. Тук-там бяха пръснати отделни къщи, които чакаха градът да ги погълне. Бош бе идвал веднъж насам по работа, когато посети дома на пенсиониран полицай. Пейзажът му беше заприличал на ничия земя, същото се повтори и сега.

— Разкажи ми за Джоуи Маркс — рече той. — Каза, че се опитвал да стане порядъчен човек?

— Не, казах, че се опитва да заприлича на порядъчен. Това са различни неща. Хора като него никога не се променят. Може да си смени името, да изчисти досието си, но винаги ще си остане боклук.

— С какво се занимава? Ако се вярва на медиите, мафията е била прочистена от града.

— Да, зная какво приказват. Вярно е. В последните десет години Вегас се промени. Когато постъпвах в бюрото, всичко беше свързано с мафията. Ако не шефовете на фирмите, тогава снабдителите, синдикатите, всичко. Сега е чисто. Вегас се превърна от град на греха в истински Дисниленд. Тук има повече водни пързалки, отколкото публични домове. Струва ми се, че повече ми харесваше едно време. Имаше повече тръпка, нали ме разбираш?

— Да, зная какво искаш да кажеш.

— Така или иначе, важното е, че в деветдесет и девет процента от случаите сме изхвърлили мафията от казината. Това е добре. Но все още има много спомагателен бизнес, както му казваме. Ето къде се вписва Джоуи. Той ръководи верига от скъпи барове със стриптийз, главно в северен Вегас, защото там разголването и алкохолът са позволени, а парите са в алкохола. Много е трудно да се следят тези пари. Според нас той гушва по два милиона на година само от клубовете. Пращали сме данъчната служба да проверява счетоводните му книги, но той си върши работата прекалено добре.

Освен това смятаме, че държи някои от публичните домове в северен Вегас. После идват обичайните неща — кражби и търговия с крадени вещи. Занимава се с незаконен хазарт и е установил уличен данък върху почти всичко, което се движи в града. Нали знаеш, транспортни услуги, заведения за пийп шоу и прочее. Той е царят. Не може да влезе в което и да е казино, защото е в черната книга на комисията, но това няма значение. Той е царят.

— Как така се занимава с хазарт в един град, в който можеш да влезеш във всяко казино и да заложиш на всякакви игри и спортни състезания?

— За това трябва да имаш пари. Но не и при Джоуи. Той приема облога ти. А ако нямаш късмет и загубиш, най-добре бързо да се появиш с парите, иначе ще съжаляваш, че си се родил. Нали си спомняш как е получил прякора си. Е, достатъчно е да се каже, че хората му продължават традицията. Разбираш ли, точно така хваща хората в мрежата си. Те задлъжняват и после трябва да му дават част от онова, което имат, било то компания за производство на бои в Дейтън или нещо друго.

— А може би човек, който произвежда евтини филми в Лос Анджелис.

— Да, нещо такова. Ето как става. Или правят каквото им каже, или се оказват със счупени колене. Или още по-лошо. Във Вегас все още изчезват хора, Бош. Отвън може да изглежда пълно с вулкани, пирамиди и пиратски кораби, не отвътре продължава да е достатъчно тъмно, за да изчезват хора.

Бош протегна ръка и леко усили климатика. Слънцето вече беше изгряло и пустинният пясък започваше да се нагорещява.

— Това е нищо — каза Айвърсън. — Почакай да видиш какво ще стане до обед.

— Ами привидната порядъчност на Джоуи?

— Да, както казах, бизнесът му обхваща цялата страна. Парченца от законния свят, които получава по другия начин. Освен това реинвестира. Пере всичко, което печели, и после го влага в законен бизнес, даже дава за благотворителност. Има посреднически фирми за наем на автомобили, кънтри клуб в източната част на града, крило от една болница, кръстено на един от синовете му, който се удави в басейн. Снимката му се появява на почетно място във вестниците, БОШ. Казвам ти, или трябва да приберем на топло този тип, или да му дадем ключа на града. Не зная кое ще е по-подходящо.

Той поклати глава.

След няколко минути мълчание пристигнаха до участък на пожарната команда и заобиколиха отзад, където се виждаха още няколко детективски коли. Неколцина мъже стояха около тях с картонени чаши кафе в ръце. Един от тях бе капитан Фелтън.

Бош беше забравил да си вземе от Лос Анджелис бронирана жилетка и трябваше да вземе назаем от Айвърсън. Освен това получи найлоново яке с яркожълт надпис „ПОЛИЦЕЙСКО УПРАВЛЕНИЕ — ЛАС ВЕГАС“ на гърдите.

Докато чакаха да пристигне подкреплението от униформени полицаи, те се събраха около тауруса на Фелтън, за да повторят плана. Заповедта за арест щеше да се изпълни по вегаските закони, каза капитанът. Това означаваше, че когато разбиват вратата, с тях трябва да има поне едно подразделение униформени ченгета.

Бош вече бе провел „приятелския“ си разговор с Фелтън. Двамата бяха влезли в сградата, Хари си взе чаша кафе и укори капитана за начина, по който е използвал откритието, че донесените от лосанджелиския детектив отпечатъци принадлежат на Люк Гоушън — Лъки. Фелтън се престори на разкаян и каза, че от този момент нататък Бош ще взима участие във всички решения. След това Бош трябваше да отстъпи. Бе получил каквото искаше, поне според думите на капитана. Сега просто трябваше да слуша обясненията на Фелтън.

Освен тях двамата около колата стояха още четирима детективи от звеното за борба с организираната престъпност в Метро. Едната двойка се състоеше от Айвърсън и неговият партньор Чикарели, а другата — от детективите Бакстър и Пармълий. ЗБОП беше под ръководството на Фелтън, но парада командваше Бакстър, плешив чернокож мъж със съвсем малко сива коса отстрани по главата. Имаше мускулесто тяло, а изражението на лицето му подсказваше, че не допуска противоречия. На Бош му се струваше, че е човек, привикнал едновременно и с насилниците, и с насилието. Имаше разлика.

Домът на Люк Гоушън им бе познат. От забележките им Хари разбра, че вече са наблюдавали мястото. Намираше се на около километър и половина на запад и Бакстър беше успял да намине оттам, за да се увери, че черният корвет на Гоушън е в гаража.

— Ами заповед за арест? — попита Бош.

Спокойно можеше да си представи как съдът праща по дяволите цялата операция заради влизане в дома на заподозрения без заповед.

— Отпечатъците бяха повече от достатъчни за получаване на заповед за обиск и арест на вашия човек — отвърна Фелтън. — Рано тази сутрин отидохме при съдията. Освен това разполагахме с нашата информация. Предполагам, че Айвърсън вече ви е обяснил.

— Вижте, открихме отпечатъците му по трупа, но това не означава, че той го е убил. Това не е доказателство. Действаме прибързано. Алайзо е бил убит в Лос Анджелис. Не разполагам с никакви доказателства за присъствието на Люк Гоушън там. Ами вашата информация? Това е смешно. Получили сте анонимен сигнал и толкова. Това не означава нищо.

Всички погледнаха към Бош, сякаш току-що се е оригнал по време на бал във висшето общество.

— Хайде да си вземем още по една чаша кафе, Хари — каза Фелтън.

— Добре съм.

— Нищо, хайде.

Той прегърна Бош през рамо и го поведе към сградата. Вътре капитанът взе кафеварката от кухненската маса и преди да започне да говори, си наля чаша кафе.

— Виж, Хари, трябва да се съгласиш. Това е голяма възможност и за нас, и за теб.

— Зная. Просто не искам да избързвам. Не можем ли да изчакаме, докато не сме сигурни с какво разполагаме? Случаят си е мой, капитане, а вие въпреки това командвате парада.

— Мислех си, че вече сме се разбрали за това.

— И аз си мислех така, но може и да съм се лъгал.

— Виж сега, ще идем там, ще арестуваме онзи тип, ще претърсим дома му и ще го отведем в управлението. Гарантирам, че даже да не е твоят човек, той ще ти каже кой е убиецът. Освен това ще ни осигури Джоуи Маркс. Хайде, съгласи се с плана ни и не се тревожи.

Той потупа Бош по рамото и се насочи към паркинга. След малко детективът го последва. Знаеше, че излишно се пали. Това беше обичайна практика. Откриваш нечии отпечатъци върху труп и арестуваш притежателя им. После идваха подробностите. Но не му харесваше да е страничен наблюдател. Това бе действителният проблем и Бош го разбираше. Искаше той да командва парада. Само че тук в пустинята се чувстваше като риба на сухо. Знаеше, че би трябвало да се свърже с Билетс, но беше прекалено късно лейтенантът да направи каквото и да е, а не искаше да я буди само за дай каже, че е изпуснал положението от ръцете си.

Когато излезе от сградата, вече бе пристигнала патрулна кола с двама униформени полицаи.

— Добре — рече Фелтън. — Всички сме тук. Да тръгваме и да хванем това копеле.

Стигнаха дотам за пет минути. Къщата на Гоушън се издигаше над шубраците на булевард „Дезъртвю“. Беше голяма, но не от онези, които изглеждаха прекалено демонстративни. Единственото, което излизаше извън рамките на нормалното, бе бетонната стена с порта, заобикаляща половинакровия имот. Къщата се намираше насред пустошта, но собственикът й беше издигнал около нея защитна стена.

Всички спряха колите отстрани на пътя и излязоха навън. Бакстър беше дошъл подготвен. От багажника на своя Каприс той извади две сгъваеми стълби, които щяха да използват, за да се прекатерят през оградата. Айвърсън бе първи. Когато стигна до върха на стената, той намести втората стълба от другата страна, но се поколеба, преди да се прекачи на нея.

— Някой да вижда кучета?

— Няма никакви кучета — отвърна Бакстър. — Сутринта проверих.

Айвърсън се спусна долу й другите го последваха. Докато чакаше реда си, Бош се огледа и успя да види само неоновото обозначение на пътя няколко километра на изток. Отгоре слънцето печеше като червена неонова топка. Въздухът бе станал горещ, сух и грапав като шкурка. Детективът си помисли за черешовата близалка, която си беше купил от магазина в хотела. Но не искаше да я вади пред местните момчета.

Когато се прекатери през стената и приближи до къщата зад другите, той погледна часовника си. Наближаваше девет, но сградата изглеждаше пуста. Нямаше движение, шум, светлина, нищо. Завесите над всеки прозорец бяха спуснати.

— Сигурен ли си, че е тук? — прошепна на Бакстър Бош.

— Тук е — без да снижава глас отвърна чернокожият. — Към шест прескочих стената и пипнах капака на корвета. Беше топъл. Не се беше върнал много отдавна. Спи там вътре, гарантирам. За този тип девет часът е като четири сутринта за нормалните хора.

Бош погледна към корвета. Спомняше си го от предишната вечер. Докато се оглеждаше, той забеляза, че земята в границите на имота е покрита с буйна зелена трева. Трябва да струваше цяло състояние да я засадят и да я напояват. Градината изпъкваше сред пустинята като хавлиена кърпа върху плажа. От мислите му го откъсна трясък. Айвърсън беше разбил предната врата с ритник.

С извадени пистолети Бош и другите последваха Айвърсън в тъмния вход. Като крещяха обичайните предупреждения — „Полиция“ и „Не мърдай!“ — и осветяваха пътя си с фенерчета, те бързо тръгнаха по коридора вляво. Почти незабавно се разнесоха женски писъци и в една от стаите в дъното на коридора светна лампа.

Когато стигна там, Бош видя Айвърсън, коленичил върху огромното легло и вдигнал късото дуло на своя „Смит & Уесън“ на петнайсетина сантиметра от лицето на Люк Гоушън. Едрият мъж, с когото детективът се бе сблъскал предишната вечер, се беше завил с черния копринен чаршаф и изглеждаше толкова спокоен, колкото Маджик Джонсън, когато изпълнява наказателен удар. Дори си направи труда да вдигне поглед, за да види отражението на сцената в огледалото на тавана.

Жените обаче не бяха спокойни. Те бяха две, и двете голи, изправени от двете страни на леглото, забравили за голотата си, уплашени до смърт. Накрая Бакстър ги успокои с мощен вик „Млъквайте!“.

След няколко мига настъпи тишина. Никой не помръдваше. Бош не откъсваше очи от Гоушън. Той беше единствената опасност в стаята. Усещаше, че другите детективи, които преди се бяха разделили, за да претърсят къщата, сега стояха изправени зад гърба му заедно с двамата униформени полицаи.

— Лягай по очи, Люк — най-после заповяда Айвърсън. — Вие, момичета, се облечете. Веднага!

— Не можете просто… — каза една от жените.

— Млъквай! — прекъсна я Айвърсън. — Или ще те откараме така. Ти решаваш.

— Няма да ида…

— Ранди! — изръмжа Гоушън с глас, който сякаш идваше от кладенец. — Млъкни, по дяволите, и се облечи. Няма да те откарват никъде. Ти също, Харм.

Всички мъже, освен Гоушън, инстинктивно погледнаха към жената, наречена Харм. Изглеждаше така, като че ли тежеше четирийсетина килограма. Беше руса, можеше да скрие гърдите ей под детски чаши за чай и от една от гънките на вагината й висеше златна халка. На лицето й бе изписан страх, който скриваше какъвто и да е намек за красота.

— Хармъни — прошепна тя, разбрала неизречения им въпрос.

— Добре, обличай се, Хармъни — каза Фелтън. — И двете. Обърнете се към стената и се облечете.

— Просто да си вземат дрехите и ги изкарайте оттук — Рече Айвърсън.

Хармъни тъкмо навличаше дънките си, когато спря и погледна към мъжете, които бяха дали противоречивите заповеди.

— Е, какво решавате накрая? — ядосано попита Ранди. Бош разпозна в нея жената, танцувала в „При Доли“ предишната вечер.

— Разкарайте ги оттук! — извика Айвърсън. — Веднага.

Униформените полицаи започнаха да подбутват жените навън.

— Тръгваме си — излая Ранди. — Не ме докосвайте.

Айвърсън дръпна завивките от Гоушън и започна да закопчава ръцете му в белезници отзад на гърба му. Русата коса на здравеняка бе сплетена на тънка опашка. Бош не я беше забелязал предишната вечер.

— Какво става, Айвърсън? — попита Гоушън с лице, притиснато до матрака. — Проблем ли имаш с тази джаджа, какво? Да не си нещо болен?

— Гоушън, направи си услуга и си затвори шибания плювалник.

Гоушън се изсмя на заплахата. Беше силно загорял и изглеждаше дори още по-едър, отколкото си го спомняше Бош. За миг детективът си помисли, че разбира желанието му да спи с две жени. И защо те с готовност се съгласяваха да го правят по две.

Гоушън широко се прозя, за да се увери, че всички са разбрали, че това, което става, изобщо не го притеснява. Носеше само черен слип в тон със завивките. По гърба му имаше татуировки. Знак за един процент на лявата лопатка, емблема на „Харли Дейвидсън“ — на дясната. Върху горната част на ръката му се виждаше числото осемдесет и осем.

— Какво е това, коефициентът ти за интелигентност ли? — рече Айвърсън, като силно го плесна по ръката.

— Майната ти, Айвърсън, на теб и на фалшивата заповед за арест, с която сте се домъкнали тук!

Бош знаеше какво означава татуировката. В Лос Анджелис достатъчно й се беше нагледал. Осмата буква от латинската азбука бе „Н“. НН означаваше „Heil Hitler“. Очевидно Гоушън известно време се беше движил сред расистки групи. Но повечето боклуци с такива татуировки, които детективът бе срещал, си ги бяха правили в затвора. Струваше му се странно, че Гоушън няма криминално досие и че не е лежал зад решетките. Ако бе така, щяха да открият името му, когато пуснаха отпечатъците от якето на Тони Алайзо по АСИО. Когато арестантът успя да обърне глава и погледна към него, Бош се отърси за момента от мислите за противоречието.

— Ти — каза Гоушън. — Ти си оня, който би трябвало да е арестуван. След онова, което направи с Гъси.

Детективът се наведе над леглото.

— Не те арестуваме заради снощи — отвърна той. — А заради Тони Алайзо.

Айвърсън грубо преобърна Гоушън по гръб.

— За какво, по дяволите, говориш? — ядосано попита арестантът. — Съвсем чист съм, човече. Какво…

Той се опита да се изправи в седнало положение, но Айвърсън силно го блъсна обратно.

— Просто стой без да мърдаш — каза му той. — Ще те изслушаме, когато му дойде времето. Но първо ще трябва да поогледаме наоколо.

Той извади заповедта за арест от джоба си и я пусна върху гърдите на Гоушън.

— Това е твоята фалшива заповед.

— Не мога да я прочета.

— Не съм аз виновен, че не си ходил много на училище.

— Просто я вдигни пред очите ми.

Айвърсън не му обърна внимание и погледна към другите.

— Добре, да се разделим и да видим какво има тук. Хари, ти се заеми с тази стая и прави компания на нашия приятел, става ли?

— Става.

Айвърсън се обърна към двамата униформени полицаи:

— Момчета, искам един от вас да остане тук. Само не се пречкай и дръж под око този боклук.

Един от полицаите кимна и другите напуснаха стаята. Бощ и Гоушън се спогледаха.

— Не мога да прочета това нещо — повтори Гоушън.

— Зная — отвърна детективът. — Вече го каза.

— Това е тъпо. Не е възможно да имате доказателства срещу мен, защото не съм го извършил.

— Тогава кой? Гъси ли?

— Не, човече, никой. Няма начин да ми го припишете. Искам си адвоката.

— Веднага щом бъдеш обвинен. — В какво?

— В убийство, Лъки.

Гоушън продължи да отрича и да иска адвокат. Бош престана да му обръща внимание и започна да претърсва стаята. Първо се захвана с чекмеджетата на шкафа за дрехи, като на всеки няколко секунди хвърляше погледи към Гоушън. Беше все едно да обикаля клетката на лъва. Детективът знаеше, че е в безопасност, но това не му пречеше да внимава. Бе сигурен, че Гоушън го наблюдава в огледалото над леглото. Когато здравенякът най-после се укроти, Бош изчака известно време и започна да го разпитва. Правеше го небрежно, без да прекъсва претърсването, сякаш всъщност отговорите не го интересуваха.

— Та къде си бил в петък вечерта?

— Ебах майка ти.

— Тя е мъртва.

— Зная. Изобщо не беше хубаво.

Бош спря и го погледна. Гоушън искаше да го предизвика да го удари. Искаше насилие. Това бе играта, от която разбираше.

— Къде беше, Гоушън? В петък вечерта.

— Говори с адвоката ми.

— Ще го направим. Но ти също можеш да говориш.

— Бях на работа в бара. Имам работа, нали знаеш.

— Да, зная. До колко часа остана там?

— Не зная. До четири. След това се прибирам вкъщи.

— Да бе.

— Това е истината.

— Къде беше, в онзи офис ли?

— Точно така.

— Някой видя ли те? Излизал ли си оттам преди четири?

— Не зная. Говори с адвоката ми.

— Не се тревожи. Ще го направим.

Бош отново се зае с претърсването и отвори вратата на дрешника. Само една трета от иначе големия гардероб беше заета с дрехи. Гоушън се оживи.

— Шибаният Айвърсън е прав — извика той от леглото. — Хайде, рови де, рови.

Първото, което детективът направи, бе да погледне подметките на двата чифта обувки и маратонките на пода. Нямаха дори далечна прилика с отпечатъците от бронята на ролса и хълбока на Тони Алайзо. Хвърли поглед към Гоушън, за да се увери, че здравенякът кротува. После се пресегна към лавицата над закачалката и свали някаква кутия. Оказа се, че е пълна със снимки на танцьорки. Не бяха голи. Младите жени бяха позирали по оскъдно облекло в предизвикателни пози. В долната част на всяка от снимките имаше бяло поле с името на момичето, придружено от името и телефонния номер на „Модълс Ей Милиън“, навярно местна агенция, която осигуряваше танцьорки за клубовете. Бош прерови кутията и накрая откри снимка с името на Лейла.

Той разгледа жената, която беше търсил предишната вечер. Имаше дълга кестенява коса с руси кичури, едра фигура, тъмни очи и чувствени устни, разтворени достатъчно, за да се вижда загатване за бели зъби. Тя бе красива жена и в нея имаше нещо познато, но Хари не можеше да се сети какво. Реши, че навярно е сексуалната порочност, която сякаш излъчваха всички момичета от снимките и от бара предишната вечер.

Бош извади кутията от гардероба и я остави върху бюрото. После взе снимката на Лейла.

— Какви са тези снимки, Лъки?

— Това са всички момичета, с които съм бил. Ами ти бе, ченге? Чукал ли си толкова много? Бас слагам, че най-грозното от моите гаджета е по-готино от най-готината, с която изобщо си спал.

— Сега може би ще искаш да си мерим и пишките, а? Радвам се, че си бил задоволен откъм жени, Лъки, защото повече няма да има. Искам да кажа, естествено, че ще можеш да чукаш и да те чукат. Само че няма да е с жени, това имам предвид.

Гоушън замълча, докато смилаше думите му, Бош остави снимката на Лейла до кутията върху бюрото.

— Виж, Бош, просто ми обясни какво сте открили и аз ще ти кажа каквото знам, за да изясним положението. Тук сте сбъркали. Нямам нищо общо с това. Давай да свършваме и стига сме си губили взаимно времето.

Бош не му отговори. Върна се при гардероба и се вдигна на пръсти, за да види дали върху лавицата има нещо друго. Имаше. Малко парче плат, сгънато като носна кърпичка. Детективът го свали долу и го разгъна. Беше пропито с мазнина. Помириса го и веднага разбра какво е.

Той излезе от дрешника и хвърли парцалчето, което удари Гоушън по лицето и падна на леглото.

— Какво е това?

— Не зная. Какво е?

— Парцал с оръжейна смазка по него. Къде е пистолетът?

— Нямам пистолет. Това също не е мое. Никога преди не съм го виждал.

— Добре.

— Какво искаш да кажеш с това „добре“? Никога не съм го виждал, мамка му.

— Искам да кажа, добре, Гоушън. Това е всичко. Не се нервирай.

— Не мога да не се нервирам, като си пъхате носа под дюшека ми.

Бош се наведе над нощното шкафче. Отвори горното чекмедже и откри вътре празна цигарена кутия, чифт перлени обеци и неразпечатана кутия презервативи. Той я метна към Гоушън. Кутията отскочи от огромния му гръден кош и падна на пода.

— Нали ти е ясно, Гоушън, само това, че си ги купуваш, не означава, че правиш безопасен секс. Трябва и да си ги слагаш.

После отвори долното чекмедже. Беше празно.

— Откога живееш тук, Гоушън?

— Нанесох се веднага щом изритах сестра ти оттук. Изхвърлих я на улицата. Когато я видях за последен път, тя се предлагаше на „Фримънт“ пред „Кортес“.

Бош се изправи и го погледна. Гоушън се усмихваше. Искаше да го предизвика. Искаше да контролира нещата, макар и закопчан в белезниците на леглото. Дори това да му струваше малко кръв.

— Първо майка ми, сега и сестра ми, коя е наред, жена ми ли?

— Да, замислил съм нещо и за нея. Ще…

— Я млъквай. Не става, ясно ли ти е? Да не мислиш, че ще се вържа? Просто не можеш да ме заблудиш. Така че си спести усилията.

— Всички могат да се вържат, Бош. Запомни го.

Детективът го погледна, после влезе в банята. Беше голяма, с отделни вана и душ, почти като банята на Тони Алайзо в „Мираж“. Тоалетната се намираше в малко помещение зад вратата. Бош започна от нея. Бързо вдигна капака на казанчето, но не откри нищо необичайно. Преди да върне порцелановия капак на мястото му, той се наведе над сифона и погледна отзад. Онова, което видя, го накара незабавно да повика униформения полицай от стаята.

— Да, сър? — отвърна ченгето.

Младежът очевидно още нямаше двайсет и пет години. Черната му кожа имаше почти синкав оттенък. Той свободно държеше ръцете си на колана. Дясната му длан бе само на няколко сантиметра от пистолета. Стандартна поза. На табелката над джоба на гърдите му пишеше „Фонтенът“.

— Фонтенът, я погледни тук зад сифона.

Полицаят се подчини без дори да сваля ръце от колана си.

— Какво е това? — попита той.

— Според мен е пистолет. Сега се дръпни и ме остави да го извадя.

Бош изпъна длан и я пъхна в петсантиметровия процеп между стената и казанчето. Пръстите му напипаха найлонова торбичка, залепена със сив изолирбанд за гърба на сифона. Успя да я отлепи и я издърпа навън. После я показа на Фонтенът. Вътре имаше син метален пистолет със седем и половина сантиметров заглушител.

— Двайсет и втори калибър ли е? — попита униформеният полицай.

— О, да — отвърна Бош. — Иди да доведеш Фелтън и Айвърсън.

— Веднага.

Детективът го последва и се върна в стаята. Носеше торбичката с пистолета като рибар, който държи уловената риба за опашката. Когато влезе в спалнята, не можа да се удържи и да не се усмихне на Гоушън, който го гледаше с видимо разширени очи.

— Това не е мое — незабавно протестира арестантът. — Подхвърлил си ми го, мамка ти! Няма да стане — доведи ми шибания адвокат, кучи син такъв!

Бош не обърна внимание на думите му, но внимателно го наблюдаваше и видя, че в очите му нещо проблесна за миг, после изчезна. Не беше страх. Детективът знаеше, че Гоушън не би го допуснал. Тогава нещо друго. Но какво? Не изпускаше здравеняка от поглед и търпеливо чакаше изражението да се появи отново. Дали не беше смут? Или разочарование? Очите на Гоушън вече не изразяваха нищо. Но Бош смяташе, че знае какво е видял. Изненада.

В стаята се появиха Айвърсън, Бакстър и Фелтън. Тримата видяха пистолета и Айвърсън триумфално извика:

— Сайонара^[3], котенце!

Лицето му изразяваше искрена радост. Бош им разказа как и къде е открил оръжието.

— Тези тъпи гангстери — рече Айвърсън, като гледаше към Гоушън. — Да не си мислиш, че ченгетата никога не са гледали „Кръстника“? За кого си го оставил там, Гоушън? За Майкъл Корлеоне ли?

— Казах да ми доведете шибания адвокат! — кресна Гоушън.

— Ще си получиш адвоката — отвърна Айвърсън. — А сега ставай, лайно такова. Трябва да се облечеш за малко пътуване.

Бош насочи към него пистолета си, докато Айвърсън сваляше белезниците от ръцете му. После двамата детективи го държаха под прицел, докато обуваше черните си джинси и ботуши и обличаше тениската си, предназначена за мъж с много по-малък ръст.

— Винаги сте си падали по номерата, момчета — рече Гоушън, докато се обличаше. — И сте дошли толкова много, за да хванете сам човек.

— Хайде, Гоушън, няма да си губим целия ден с теб — пресече го Айвърсън.

Когато се облече, те отново му закопчаха белезниците и го натикаха на задната седалка в колата на Айвърсън. Той заключи пистолета в багажника, после се върнаха обратно в къщата. По време на краткото разискване в предния коридор решиха, че Бакстър и двама от другите детективи ще останат тук, за да довършат обиска.

— Ами жените? — попита Бош.

— Униформените ще ги пазят, докато момчетата си свършат работата — отвърна Айвърсън.

— Да, но те ще се втурнат към телефона веднага щом излязат оттук. Адвокатът на Гоушън ще ни стъпи на гърлото още преди да сме започнали.

— Аз ще се погрижа за това. Колата на Гоушън е тук, нали? Къде са ключовете?

— На масата в кухнята — отвърна един от детективите.

— Добре — каза Айвърсън. — Да вървим.

Бош го последва в кухнята и видя, че прибира в джоба си ключовете. После отидоха в гаража, където стоеше корветът. Вътре имаше малко работно помещение с инструменти, закачени на специално табло на стената. Той взе оттам лопата, излезе от гаража и заобиколи къщата, за да стигне до задния двор.

Бош вървеше заедно с него. Айвърсън намери мястото, където телефонният кабел влизаше откъм разклонителната кутия на улицата и с един замах на лопатата прекъсна връзката.

— Направо е удивително колко силен е вятърът тук в откритата пустиня — каза той.

После погледна зад ъгъла.

— Онези момичета нямат нито кола, нито телефон. Най-близката къща е на повече от половин километър, градът е на около осем. Предполагам, че засега ще останат тук. Това ще ни даде време. Толкова, колкото ни е нужно.

Айвърсън размаха лопатата като бейзболна бухалка и я запрати в шубраците оттатък стената. После се насочи към автомобила.

— Какво мислиш? — попита го Бош.

— Мисля, че колкото са по-големи, толкова по-болезнено падат. Гоушън е наш, Хари. И твой.

— Не. Имам предвид за пистолета.

— Какво за него?

— Не зная… Изглежда ми прекалено лесно.

— Никой не твърди, че престъпниците трябва да са умни. Гоушън не е умен. Просто е имал късмет. Но това е краят му.

Бош кимна, но положението продължаваше да не му харесва. Всъщност не ставаше дума дали Гоушън е умен, или не. Престъпниците имаха опит, инстинкт. А това тук не изглеждаше логично.

— Зърнах нещо в очите му, когато видя пистолета. Като че ли само се изненада, че е там.

— Може би. А може би просто е добър актьор. Възможно е също убийството да не е извършено с този пистолет. Ще трябва да го вземеш със себе си, за да го тестувате. Първо да видим дали е той, после ще му мислим дали сме го открили прекалено лесно.

Бош кимна. Извади цигара и я запали.

— Не зная. Имам чувството, че пропускам нещо.

— Виж, Хари, искаш ли да разрешиш този случай, или не?

— Искам.

— Тогава давай да го караме в управлението и да видим какво ще ни каже.

Двамата стояха пред къщата. Бош се сети, че е забравил снимката на Лейла в спалнята. Влезе вътре да я вземе и когато се върна, забеляза, че от ъгълчето на устата на Гоушън се стича струйка кръв. Айвърсън се усмихваше.

— Не зная, трябва да си е блъснал лицето, когато е влизал ъ колата. Или пък го е направил нарочно, за да изглежда, че аз съм го ударил.

Гоушън не каза нищо и Бош просто седна от другата страна. Айвърсън изкара колата на пътя и поеха обратно към града. Температурата бързо се покачваше и Хари вече усещаше, че ризата залепва за гърба му от пот. Климатикът се опитваше да се справи със задухата, натрупала се в купето, докато бяха в къщата. Въздухът беше сух като стари кости. Бош най-после извади близалката и я прокара по напуканите си устни. Не го бе грижа какво ще си помислят Айвърсън и Гоушън.

Отведоха арестанта в детективското бюро, като използваха сервизен асансьор, в който Гоушън шумно се изпърдя. После Бош и Айвърсън го отведоха по коридора в стая за разпит, съвсем малко по-голяма от сепаре в ресторант. Закопчаха белезниците му за стоманена халка, завинтена по средата на масата и го оставиха сам. Когато Айвърсън затвори вратата, Гоушън извика след него, че иска да разговаря по телефона.

Когато се насочиха към кабинета на Фелтън, Бош забеляза, че детективският офис, през който минаха, е съвсем пуст.

— Да не е умрял някой? — попита той. — Къде са всички?

— Отидоха да докарат другите.

— Кои други?

— Капитанът искаше да арестува твоето приятелче, Гъси, да го уплаши. Ще докарат и момичето.

— Лейла ли? Открили ли са я?

— Не, не нея. Онази, която снощи ни накара да проверим. Която е играла с жертвата в „Мираж“. Оказа се, че има досие.

Бош се пресегна и рязко дръпна Айвърсън за ръката, за да го спре.

— Елиънър Уиш ли? Ще арестувате Елиънър Уиш?

Той не изчака отговора. Пусна ръката на Айвърсън и се втурна към кабинета на Фелтън. Капитанът разговаряше по телефона и Бош нервно закрачи пред бюрото, докато го чакаше да свърши. Фелтън посочи към вратата, но Хари поклати глава и забеляза, че в очите му проблесва пламъче, когато каза на събеседника си, че трябва да върви.

— В момента не мога да разговарям — рече той. — Излишно е да се тревожиш, положението е под контрол. Ще ти се обадя.

Капитанът затвори и погледна към Бош.

— Какво има сега?

— Свържете се с хората си. Кажете им да оставят Елиънър Уиш на мира.

— За какво говориш?

— Тя няма нищо общо с това. Снощи проверих.

Фелтън се наведе напред и замислено стисна ръце една в друга.

— Какво искаш да кажеш с това, че си я проверил?

— Разпитах я. Бегло се е познавала с жертвата, това е всичко. Чиста е.

— Знаеш ли коя е тя, Бош? Искам да кажа, знаеш ли историята й?

— Беше агент във ФБР и работеше в лосанджелиското отделение за банкови обири. Преди пет години влезе в затвора по обвинение в организиране на поредица от грабежи, включително на банкови сейфове. Това няма значение, капитане, тя е чиста.

— Струва ми се, че не е зле малко да я поизпотим. Просто за да сме сигурни.

— Аз вече съм сигурен. Вижте…

Бош погледна към вратата на кабинета и видя, че Айвърсън се мотае навън, опитвайки се да подслуша разговора. Хари се приближи и затвори вратата, после придърпа един от столовете до стената, седна точно пред бюрото на Фелтън и се наведе към него.

— Вижте, капитане, познавам Елиънър Уиш от Лос Анджелис. Аз ръководих разследването на обира на банковите сейфове. Аз… Двамата бяхме нещо повече от партньори. После всичко отиде по дяволите и тя влезе в затвора. Не бях я виждал от пет години, докато не я забелязах на записа от „Мираж“. Затова ви телефонирах снощи. Исках да разговарям с нея, но не във връзка със случая. Тя е чиста. Излежала си е присъдата и е чиста. А сега се обадете на хората си.

Фелтън мълчеше. Бош виждаше, че е дълбоко замислен.

— Работих по случая през по-голямата част от нощта. Телефонирах в стаята ти пет-шест пъти, за да те повикам, но те нямаше. Струва ми се, че нямаш желание-да ми кажеш къде си бил?

— Не.

Капитанът отново се замисли, после поклати глава.

— Не мога да го направя. Все още не мога да я оставя на мира.

— Защо?

— Защото с нея е свързано нещо, което очевидно не знаеш.

За миг Бош затвори очи като момче, което очаква да получи шамар от ядосаната си майка, но се насилва да го понесе по мъжки.

— И какво не зная?

— Възможно е да познава жертвата съвсем бегло, но това не може да се каже за връзката й с Джоуи Маркс и групата му.

Беше по-зле, отколкото очакваше.

— За какво говорите?

— Снощи, след като ми позвъни, споменах името й пред някои от хората ми. Водим я на отчет. Често е била забелязвана в компанията на Терънс Куилън, който работи за Гоушън, а той пък работи за Маркс. Много често, детектив Бош. Всъщност в момента съм пратил да издирят Куилън. Ще видим какво ще ни каже.

— Какво означава това „в компанията на“?

— Според докладите, срещите им са изглеждали чисто делови.

Все едно, че го бяха ударили. Това не беше възможно. Бе прекарал нощта с тази жена. В гърдите му се усилваше чувството за предателство, но друго, по-дълбоко усещане му подсказваше, че Елиънър е била искрена, че всичко това е някаква страхотна грешка.

На вратата се почука и Айвърсън пъхна глава вътре.

— За ваше сведение, всички се върнаха, шефе. Заключват ги в стаите за разпит.

— Добре.

— Имате ли нужда от нещо?

— Не. Затвори вратата.

След като Айвърсън излезе, Бош погледна към капитана.

— Арестувана ли е?

— Не, помолихме я да дойде доброволно.

— Нека първо аз да разговарям с нея.

— Не ми се струва разумно.

— Не ми пука дали е разумно. Искам аз да приказвам с нея. Ако каже нещо на някого, това ще съм аз.

Фелтън се замисли за миг и накрая кимна.

— Добре, карай. Имаш петнайсет минути.

Бош би трябвало да му благодари, но не го направи. Просто бързо се изправи и тръгна към вратата.

— Детектив Бош? — повика го капитанът.

Хари погледна към него.

— Ще направя за теб каквото мога. Но този случай е адски важен за нас, нали разбираш?

Бош излезе, без да отговори. Фелтън не беше тактичен. От само себе си се разбираше, че му е задължен. Но капитанът все пак го бе казал.

В коридора детективът мина покрай първата стая за разпит, в която бяха заключили Гоушън, и отвори вратата на втората. Закопчан с белезници за масата, вътре седеше Гъси Фланагън. Носът му беше обезформен и приличаше на картоф. Ноздрите му бяха натъпкани с памук. Той погледна към Бош с кръвясали очи и лицето му показа, че го е познал. Хари излезе и затвори вратата, без да каже нищо.

Откри Елиънър Уиш в третата стая. Беше разрешена, очевидно ченгетата я бяха измъкнали направо от леглото. Но очите й бяха нащрек и в тях се четеше нещо диво, като притиснато в ъгъла животно.

— Хари! Какво правят тези?

Той затвори вратата и бързо се приближи до нея. После успокоително я докосна по рамото и седна от другата страна на масата.

— Съжалявам, Елиънър.

— Какво? Какво си направил?

— Вчера, когато те видях на записа в „Мираж“, помолих Фелтън, капитанът на детективското бюро, да ми даде телефонния номер и адреса ти, защото от централата отказаха. Той го направи. Но после, без мое знание, проверил името ти и открил, че имаш досие. Затова наредил на хората си сутринта да те доведат тук. Всичко това е част от разследването на случая с Тони Алайзо.

— Казах ти. Не го познавах. Пили сме веднъж заедно. И са ме довели само защото случайно съм била на една маса с него, така ли?

Тя поклати глава и извърна поглед. На лицето й ясно се четеше болезнено изражение. Винаги щеше да е така, знаеше го. Криминалното й досие го гарантираше.

— Трябва да те попитам нещо. Искам да изясним това и после ще те измъкна оттук.

— Какво?

— Разкажи ми за Терънс Куилън.

Бош видя шока в очите й.

— Куилън ли? Какво е… той ли е заподозрян?

— Елиънър, знаеш процедурата. Не мога да ти кажа нищо. Ти трябва да ми кажеш. Просто отговори на въпроса. Познаваш ли Терънс Куилън?

— Да.

— Откъде го познаваш?

— Преди около шест месеца дойде при мен, когато излизах от „Фламинго“. Вече живеех тук от четири-пет месеца и започвах да се установявам. Тогава играех по шест вечери в седмицата. Той дойде при мен и със свои думи ми обясни някои неща. Отнякъде знаеше за мен. Коя съм, че току-що са ме пуснали от затвора. Каза ми, че имало уличен данък. Че трябвало да го плащам, както правели всички местни, и че ако не го направя, съм щяла да си имам неприятности. Че ако си плащам, той щял да ме пази. Да се намеси, ако имам нужда от помощ. Нали разбираш, чисто и просто изнудване.

В този момент тя не издържа и се разплака. Бош трябваше да положи всички усилия на волята си, за да не скочи, да не се опита да я прегърне и утеши по някакъв начин.

— Бях сама — продължи Елиънър. — Страхувах се. И му платих. Плащах му всяка седмица. Какво трябваше да направя? Не притежавах нищо и нямах къде да ида.

— Мамка му — прошепна на себе си Бош.

Той се изправи, заобиколи масата и я прегърна. Притисна я към гърдите си и я целуна по косата.

— Вече си в безопасност — прошепна Хари. — Обещавам ти, Елиънър.

Заслушан в тихия й плач, Бош продължи да я прегръща в мълчание. После вратата се отвори и на прага застана Ай-върсън. От устата му стърчеше клечка за зъби.

— Разкарай се оттук, Айвърсън.

Детективът бавно затвори вратата.

— Съжалявам — каза Елиънър. — Докарвам ти неприятности.

— Не, няма такова нещо. Аз съм виновен. За всичко съм виновен аз.

Няколко минути по-късно той се върна в кабинета на Фелтън. Капитанът беззвучно го погледна.

— Плащала е на Куилън, за да я остави на мира. Двеста на седмица. Това е било всичко. Уличен данък. Не знае нищо за каквото и да било. Случайно се е оказала на същата маса, на която Алайзо е играл около час в петък. Чиста е. А сега я пуснете. Кажете на хората си.

Фелтън се облегна назад и започна да почуква с края на химикалката по долната си устна. Нарочно искаше да покаже на Бош, че е дълбоко замислен.

— Не зная — каза той.

— Добре, да се договорим. Пуснете я и аз ще се обадя на хората си.

— И какво ще им кажеш?

— Ще им кажа, че управлението в Метро ми е оказало пълно съдействие и че трябва да разследваме случая в рамките на съвместна операция. Че ще притиснем Гоушън и ще се опитаме да свалим два заека с един удар. Че ще задържим Гоушън и Джоуи Маркс, защото в крайна сметка Маркс е дал заповед за убийството на Тони Алайзо. Че горещо препоръчвам тукашното управление да командва парада във Вегас, защото е наясно и с местните условия, и с Маркс. Договорихме ли се?

Фелтън продължи да почуква по устната си, после протегна ръка и обърна телефона на бюрото си, така че Бош да може да го използва.

— Свържи се с тях веднага — каза той. — След като разговаряш с шефа си, дай го на мен. Искам да си поприказвам с него.

— С нея.

— Няма значение.

Половин час по-късно Бош седеше зад волана на необозначен полицейски автомобил. На седалката до него се беше сгушила Елиънър Уиш. Разговорът с лейтенант Билетс бе минал сравнително добре и Фелтън изпълни своята част от сделката. Освободиха Елиънър, но злото вече беше непоправимо. Тя щеше да е в състояние да започне живота си отначало, но бяха избили изпод краката й чувството на увереност, гордост и сигурност. Бош носеше отговорност за всичко това и го знаеше. Шофираше мълчаливо, неспособен да измисли какво да каже, нито как да я успокои. И това жестоко го нараняваше, защото искрено го желаеше. Не я беше виждал от пет години, но Елиънър никога не бе оставала далеч от най-скритите му мисли, дори когато живееше с други жени. Вътрешният му глас винаги му нашепваше, че Елиънър Уиш е единствената.

— Винаги ще бъде така — тихо рече тя.

— Какво?

— Спомняш ли си онзи филм с Богарт, в който едно ченге казваше: „Докарайте обичайните заподозрени“? Е, сега аз съм такава. Предполагам, че го осъзнавам едва сега. Аз съм една от обичайните заподозрени. Сигурно би трябвало да ти благодаря, че ме накара да се върна в действителността.

Бош не каза нищо. Не знаеше как да отговори, защото тя беше права.

След няколко минути стигнаха до дома й и детективът я придружи вътре, където я настани на дивана.

— Добре ли си?

— Да.

— Когато имаш възможност, хвърли един поглед наоколо и виж дали не са взели нещо.

— Няма какво да ми вземат.

Бош погледна към репродукцията на „Нощни птици“ на стената над нея. Картината изобразяваше самотно кафене в тъмна нощ. На една от масите седяха мъж и жена, на друга — самотен мъж. Хари се втренчи в двойката и се зачуди.

— Елиънър — каза той. — Трябва да тръгвам. Ще се върна тук веднага щом мога.

— Добре, Хари, благодаря ти, че ме измъкна.

— Ще се оправиш ли?

— Естествено.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Когато се върна в управлението, Айвърсън го чакаше, за да започнат първия разпит на Гоушън. Фелтън се беше съгласил да остави Гоушън на Бош. Все пак случаят си бе негов.

В коридора пред стаята за разпит Айвърсън го спря за ръката.

— Виж, Бош, просто искам да ти кажа, че не зная какво има между теб и онази жена, а предполагам, че след като капитанът я освободи, това не интересува никого тук, но тъй като сега двамата ще работим заедно, мислех си, че трябва да изясня нещата. Не ми хареса начинът, по който се обърна към мен, като ми каза да се разкарам.

Бош продължително го изгледа. Детективът все още дъвчеше клечката за зъби и Хари се зачуди дали е същата.

— Знаеш ли, Айвърсън, та аз даже не зная малкото ти име.

— Казвам се Джон, но хората ми викат Айви.

— Е, Айвърсън, не ми хареса начинът, по който душеше покрай кабинета на капитана и около стаята за разпит. В Лос Анджелис не търпим ченгета, които душат наоколо, подслушват и изобщо са лайнари. И всъщност не ми пука дали се чувстваш обиден. Ако ми създаваш някакви проблеми тук, ще ида право при Фелтън и ще те вкарам в голяма беля. Ще му кажа, че сутринта съм те заварил в стаята си. А ако това не е достатъчно, ще му кажа, че снощи в казиното съм спечелил шестстотин долара на рулетка и че след твоето идване парите са изчезнали от бюрото. А сега, искаш ли най-после да се заемем с разпита?

Айвърсън сграбчи Бош за яката и го притисна в стената.

— Не си прави майтап с мен, Бош.

— Не си прави майтап с мен, Айви.

На лицето на Айвърсън бавно се изписа усмивка и той отпусна ръка. После отстъпи назад. Бош оправи вратовръзката и ризата си.

— Тогава да се захващаме на работа, каубой.

Когато влязоха в стаята за разпит, Гоушън ги чакаше със затворени очи, с крака, протегнати върху масата, и с ръце, вдигнати на тила. Бош видя, че Айвърсън поглежда към разкъсания метал на мястото, където преди бе завинтена халката за белезниците. По бузите му се появиха гневни червени петна.

— Хайде, ставай, боклук такъв — нареди той.

Гоушън се изправи и вдигна закопчаните си в белезници ръце. Айвърсън извади ключовете и свали гривната от едната му китка.

— Да опитаме пак. Седни.

Когато арестантът седна, Айвърсън закопча белезниците зад гърба му, като прекара веригата през една от стоманените пръчки на облегалката на стола. После изрита с крак друг стол и седна отстрани на гангстера. Бош зае мястото срещу него.

— Добре, Худини, към списъка с обвиненията срещу теб току-що се прибави и унищожаване на обществена собственост — рече Айвърсън.

— Леле, страхотно, Айвърсън. Наистина страхотно. Като онзи път, когато дойде в клуба и отведе Синди в стаята на фантазиите. Струва ми се, че тогава го нарече разпит. Тя каза, че било нещо друго. Сега какво ще бъде?

Лицето на Айвърсън почервеня от гняв. Гоушън гордо изпъчи гърди и се ухили на засрамения детектив.

Бош блъсна масата в слабините на арестанта и здравенякът се преви надве, мъчейки се да си поеме дъх. Детективът бързо се изправи и заобиколи масата, като в движение извади връзката с ключовете си. После с лакът притисна Гоушън с лице към масата, отвори джобното си ножче и отряза русата му опашка. След това се върна на мястото си и когато Гоушън се изправи, хвърли петнайсетинасантиметровия кичур коса на масата пред него.

— Опашките не са на мода поне от три години, Гоушън. Навярно не си чувал за това.

Айвърсън избухна в неудържим смях. Гоушън погледна Бош с бледосините си очи, които изглеждаха бездушни като копчета на машина. Не каза нито дума. Очевидно му показваше, че може да го понесе. Че е издръжлив. Но детективът знаеше, че дори той не е в състояние да издържи вечно. Никой не бе способен на това.

— Загазил си, Лъки — рече Айвърсън. — Яко си загазил. Ти…

— Чакай малко, чакай малко. Не искам да разговарям с теб, Айвърсън. Не искам и ти да ми говориш. Ти си пале. Не те уважавам. Разбираш ли? Ще приказвам с всеки друг, но не и с теб.

Гоушън кимна към Бош. Последва мълчание, по време на което Хари местеше поглед между престъпника и Айвърсън.

— Иди да си вземеш чаша кафе — каза накрая той, без да поглежда към колегата си от Вегас. — Ние ще се оправим.

— Не, ти…

— Иди си вземи чаша кафе.

— Сигурен ли си?

Айвърсън изглеждаше така, сякаш са го изритали от ученическото дружество, защото момчетата не смятат, че е подходящ.

— Да, сигурен съм. Носиш ли със себе си формуляр за вата?

Айвърсън се изправи. Той извади от джоба на сакото си гънат лист хартия и го хвърли на масата.

— Ще бъда пред вратата.

Когато останаха сами, Гоушън и Бош известно време се гледаха. После детективът попита:

— Искаш ли цигара?

— Не ми се прави на доброто ченге. Просто говори направо.

Бош сви рамене и се изправи. После мина зад Гоушън и отново извади ключовете си. Този път обаче, за да отключи една от гривните. Лъки вдигна ръце и започна да разтрива китките си. Той забеляза опашката си на масата и я запрати на пода.

— Искам да ти кажа нещо, г-н Лос Анджелис. Бил съм на място, където няма значение какво правят с теб, където нищо не може да те нарани. Бях там и се върнах.

— Всички са ходили в Дисниленд, какво от това?

— Не приказвам за шибания ти Дисниленд, боклук такъв. Прекарах три години в пандиза в Чиуауа. Там не успяха да ме пречупят, че ти ли?

— Нека и аз ти кажа нещо. През живота си съм убил много хора. Просто исках да го знаеш предварително. Ако ми се случи пак, изобщо няма да се поколебая. Изобщо. Не става дума за добри и лоши ченгета, Гоушън. Това го има само по филмите. Филмите, в които лошите имат опашки, предполагам. Но това е истинският живот. За мен ти си само парче месо. И така или иначе ще те пречупя. Това е факт. Само от теб зависи до каква степен.

Гоушън се замисли за миг.

— Добре, вече се познаваме. Давай, говори. И сега ще приема цигарата.

Бош остави цигарите и кибрита си на масата. Гоушън извади една и детективът го изчака да запали.

— Първо трябва да ти кажа правата. Знаеш процедурата.

Бош разгъна листа хартия, който му беше оставил Айвърсън, и прочете правата на арестанта. После го накара да се подпише.

— Разговорът се записва, нали?

— Не още.

— Добре тогава, какво сте открили?

— Отпечатъците от пръстите ти бяха върху трупа на Тони Алайзо. Пистолетът, който открихме зад тоалетното казанче, днес ще бъде пратен в Лос Анджелис. Отпечатъците са добро доказателство, много добро. Но ако куршумите, които извадиха от черепа на Тони, са били изстреляни от онзи пистолет, тогава всичко е ясно. Не ми пука какво алиби ще си намериш, какво обяснение ще дадеш, нито пък дали адвокат ти е шибаният Джони Кохрън — ти няма да си просто месо, а сто процента мъртво месо.

— Онзи пистолет не е мой. Някой ми го е подхвърлил, по дяволите. И двамата го знаем. И номерът няма да мине, Бош.

Детективът го изгледа и усети, че лицето му почервенява.

— Искаш да кажеш, че съм ти го подхвърлил аз, така ли?

— Искам да кажа, че съм гледал онова шоу. Ченгетата тук не са по-различни. Искам да кажа, че не зная дали си бил ти, Айвърсън, или който и да е друг, но някой ми е подхвърлил онзи шибан пистолет, по дяволите. Това искам да кажа.

Бош прокара пръст по плота на масата в очакване гневът му да се уталожи до степен, че да е в състояние да овладее гласа си.

— Ще стигнеш далеч с тези глупости, Гоушън. Ще изкараш десет години, после ще те завържат за стола и ще забият спринцовката в ръката ти. Поне вече не използват газова камера. Сега за вас е по-лесно.

Той се залюля назад, но нямаше много място. Облегалката на стола опря в стената на стаята. Бош отново извади близал-ката.

— Сега ти си наш, Гоушън. Останала ти е една последна съвсем малка възможност. Последното късче от съдбата ти, което все още е в твоите ръце.

— И каква е тази възможност?

— Знаеш за какво говоря. Хора като теб не правят и една стъпка без заповед отгоре. Дай ни човека, с когото си извършил удара, и онзи, който ти е наредил да напъхаш Тони в багажника. Ако не се съгласиш на сделката, нямаш никакъв шанс.

Гоушън издиша дима от цигарата си и поклати глава.

— Виж, не съм го направил аз. Не съм!

Бош не очакваше да му каже нещо друго. Не ставаше толкова лесно. Трябваше да го изтощи. Той заговорнически се наведе напред.

— Слушай, ще ти кажа нещо, за да разбереш, че не те лъжа. Това може би ще ни спести малко време, така че да можеш да решиш как да постъпиш.

— Карай, но това няма да промени нищо.

— В петък вечерта Антъни Алайзо е носел черно кожено. Спомняш ли си? С петсантиметрови ревери. То…

— Губиш си…

— Ти си го сграбчил за реверите, Гоушън. Ето така.

Бош се пресегна над масата и му показа, хващайки с две ръце въображаемите ревери на Гоушън.

— Спомняш ли си? Кажи ми сега, че си губя времето. Спомняш ли си, Гоушън? Направил си го, сграбчил си го така. Сега кой кого лъже?

Арестантът поклати глава, но Бош знаеше, че е победил. Бледосините очи се вглеждаха навътре в спомените си.

— Странна работа. Обработената кожа на якето задържа аминокиселините на отпечатъците. Така ми казаха от лабораторията. Имаме чудесни отпечатъци. Достатъчно, за да спечелим на своя страна окръжната прокуратура или предварителния състав на съдебните заседатели. Достатъчно, за да дойда тук. Достатъчно, за да нахълтаме в шибаната ти къща и да те закопчаем.

Той се поколеба за миг, докато Гоушън го гледаше.

— И сега онзи пистолет се оказва в дома ти. Ако решиш повече да не говориш, предполагам, че просто трябва да изчакаме резултатите от балистичната експертиза. Но имам предчувствие, че шансът ще е на моя страна.

Гоушън удари с отворени длани върху стоманения плот на масата. Ударът прозвуча като изстрел.

— Това е нагласено. Вие сте подхвърлили…

Вратата рязко се отвори и Айвърсън се хвърли в стаята с насочен към Гоушън пистолет. Целеше се като ченгетата от филмите.

— Добре ли си?

— Да — отвърна Бош. — Просто Лъки си е малко луд, това е всичко. Дай ни още няколко минути.

Айвърсън излезе навън, без да каже дума.

— Страхотно представление, но това е всичко — рече Гоушън. — Искам да се обадя по телефона.

Бош се наведе напред.

— Можеш да се обадиш веднага. Но ако го направиш, сам подписваш смъртната си присъда. Защото това няма да е твоят адвокат. Това ще е адвокатът на Джоуи. Той ще те представлява, но и двамата знаем, че всъщност ще пази кожата на Джоуи Маркс.

Детективът се изправи.

— В такъв случай, предполагам, че сами ще трябва да уредим въпроса.

— Ама не успя да ме прекараш, боклук такъв. Отпечатъци ли? Трябва ти нещо повече. Онзи пистолет е подхвърлен и всички ще го разберат.

— Да, чух, вече го каза. До утре сутрин ще науча онова, което ми трябва, от балистичната експертиза.

Бош не бе сигурен, че арестантът го е разбрал, защото Гоушън почти не се замисли над думите му.

— Имам си шибано алиби! Не можеш да ми припишеш това, човече!

— Нима? И какво е шибаното ти алиби? Откъде изобщо знаеш кога е бил убит?

— Ти ме пита за петък вечер, нали? Значи е било тогава.

— Не съм казвал такова нещо.

Гоушън замълча и остана неподвижен за около половин минута. Разбираше, че се е изпуснал. Бош предполагаше, че сега размишлява докъде по-нататък може да си позволи да стигне. Той изтегли стола назад и седна.

— Имам алиби и съм чист.

— Не си чист, докато ние не го кажем. Та какво ти е алибито?

— Не. Ще го кажа на адвоката си.

— Сам си вредиш, Гоушън. Няма какво да губиш, като го кажеш на мен.

— Освен свободата си, нали така?

— Мога да ида и да проверя алибито ти. Може би после ще се вслушам в твърдението ти, че пистолетът е подхвърлен.

— Да бе, това е все едно да пуснеш затворниците да пазят затвора. Говори с адвоката ми, Бош. А сега ми дай шибания телефон.

Бош се изправи и му даде знак да си сложи ръцете зад гърба. Арестантът се подчини и той отново му сложи белезниците. После излезе от стаята.

След като детективът им разказа как Гоушън е спечелил първия рунд, Фелтън нареди на Айвърсън да занесе телефон в стаята за разпит и да позволи на заподозрения да се свърже с адвоката си.

— Предлагам да го оставим да се поохлади — каза капитанът, когато двамата с Бош останаха сами. — Да видим как му харесва зад решетките.

— Той ми каза, че е изкарал три години в затвора в Мексико.

— Той го казва на много хора, за да се опита да ги впечатли. Също като с татуировките. Когато се появи преди две години, ние го проверихме, но не открихме нищо за мексикански затвор и доколкото ни е известно, никога не е карал мотор, още по-малко с рокерска банда. Мисля, че една нощ в окръжния затвор ще го направи по-мек. Може би е най-добре да проведем втория рунд, след като получим резултатите от балистичната експертиза.

Бош каза, че трябва да се свърже с шефа си, за да види какъв е планът за пистолета.

— Просто си избери някое от свободните бюра — отвърна Фелтън. — Чувствай се като у дома си. Слушай, ще ти кажа как най-вероятно ще се развият нещата. Можеш да го предадеш на твоята лейтенант Билетс. Адвокатът, на който се обажда, най-вероятно е Мики Торино, първият човек на Джоуи Маркс. Той ще възрази срещу екстрадирането на Гоушън и междувременно ще се опита да го освободи под гаранция. Под каквато и да е гаранция. Единственото, което ще искат, е да го измъкнат от ръцете ни, за да попадне в техните. После ще решават.

— Какво ще решават?

— Дали да го ликвидират. Ако Джоуи сметне, че Лъки може да се огъне, просто ще го отведе някъде в пустинята и повече никога няма да го видим. Нито ние, нито който и да е ДРУГ.

Бош кимна.

— Така че върви да се обадиш, а аз ще се свържа с прокуратурата, за да видя дали няма да успеем да уредим процедурата по екстрадирането. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Ако успееш да отведеш Лъки в Лос Анджелис, там е още по-вероятно да се съгласи на сделка. Естествено, ако не го пречупим по-рано.

— Би било по-добре, ако разполагаме с резултатите от балистичната експертиза, преди да правим постъпки за екстрадиране. Ако убийството е извършено с онзи пистолет, тогава няма проблем. Но нещата в Лос Анджелис не стават толкова бързо, ако разбирате какво искам да кажа. Дори се съмнявам, че вече са направили аутопсия на трупа.

— Е, ти първо телефонирай, пък после ще видим.

Бош използва телефона на едно от свободните бюра. Успя да открие Билетс в кабинета й и разбра, че в момента яде. Бързо я информира, че не е успял да принуди Гоушън да проговори и че се готвят да направят постъпки в ласвегаската прокуратура за екстрадирането му.

— Какво да правим с пистолета? — попита той, когато свърши.

— Искам го тук колкото е възможно по-скоро. Едгар е уредил патоанатомът да извърши аутопсията днес следобед. До довечера би трябвало да разполагаме с куршумите. Ако получим пистолета, утре сутрин ще можем да пратим всичко за балистична експертиза. Днес е сряда. Съмнявам се, че ще успеете да уредите изслушването за екстрадиране преди петък. Дотогава ще имаме резултатите от експертизата.

— Добре, ще взема самолет.

— Чудесно.

По гласа й Бош усещаше, че нещо не е наред. Освен балистиката и това, че ядеше, имаше нещо друго.

— Лейтенант — каза той. — Какво има? Има ли нещо, за което не зная?

Тя се поколеба за миг и детективът мълчаливо зачака.

— Всъщност се появи нещо.

Лицето на Бош се зачерви. Предположи, че Фелтън го е изложил, като е разказал на Билетс за проблема с Елиънър Уиш.

— Какво?

— Успяхме да идентифицираме човека, проникнал в офиса на Тони Алайзо.

— Това е страхотно — с облекчение каза Бош, макар да бе смутен от мрачния й глас. — И кой е той?

— Не, не е чудесно. Това е Доминик Карбон от ОБОП.

Смаян, детективът потъна в мълчание.

— Карбон ли? Какво…?

— Не зная. Имаме някои предположения. Но искам да се върнеш тук и тогава да решим какво да правим по въпроса, Гоушън ще почака до изслушването за екстрадиране. Той няма да проговори пред никой друг, освен пред адвоката си. Ако можеш да се върнеш, искам всички да се съберем и да обсъдим положението. Днес още не съм разговаряла с Киз и Джери. Те продължават да работят по финансовата следа.

— Как успяхте да идентифицирате Карбон?

— Чист късмет. След като сутринта разговарях с теб и с капитана, имах малко свободно време. Отидох с колата до центъра и наминах през управлението. Имам приятелка в ОБОП, и тя е лейтенант. Люсинда Барнс, познаваш ли я?

— Не.

— Както и да е, отидох при нея. Исках да се помотая наоколо, навярно да получа представа защо са се отказали от случая. И какво става, седим си там и си приказваме, и онзи тип минава през стаята. Стори ми се, че го познавам, но не бях сигурна откъде. Питам кой е и тя ми казва, че е Карбон. Тогава си спомних. Той е човекът от записа. Беше си свалил сакото и ръкавите му бяха навити нагоре. Даже успях да видя татуировката. Той е.

— Каза ли всичко това на приятелката си?

— Не, по дяволите. Просто продължих да се държа естествено и се разкарах оттам. Казвам ти, Хари, не ми харесват тези вътрешни работи. Не зная какво да правя.

— Ще измислим нещо. Виж, трябва да вървя. Ще дойда колкото мога по-скоро. Междувременно, лейтенант, ако искаш, можеш да се опиташ да понатиснеш онези от балистиката. Кажи им, че на сутринта ще имаме спешна работа за тях.

Билетс обеща да направи каквото е по силите й.

След като си резервира място за самолета за Лос Анджелис, Бош едва имаше време да вземе такси до „Мираж“, за да плати сметката си и после да иде до жилището на Елиънър, за да се сбогува. Но когато почука на вратата, никой не му отвори. Не знаеше каква е колата й и не можеше да провери дали е на паркинга. Върна се в собствения си автомобил и известно време почака вътре. Когато вече рискуваше да изпусне полета си, той й написа бележка на лист от тефтера си, в която казваше, че ще й телефонира. После се върна до къщата, сгъна листа и го пъхна в процепа на вратата.

Искаше му се да почака още малко и лично да поговори с нея, но не можеше. Двайсет минути по-късно той излезе от офиса на службата за охрана на летището. Пистолетът от дома на Гоушън беше поставен в найлонова торбичка за веществени доказателства и прибран на сигурно място в куфарчето му. Пет минути след това Бош бе на борда на самолета и летеше за града на ангелите.

Бележки

[1] Едуард Хопър (1882–1967) — американски художник. — Б. пр. ↑

[2] От труфя се (англ.). — Б. пр. ↑

[3] Здравей (яп.). — Б. пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Майкъл Конъли Ченгета (2)

Метаданни

Данни

Ченгета

Информация

История

Сваляне / Връзки

2

Майкъл Конъли
Ченгета (2)