Майн Рид
Гаучото Гаспар (15)

Глава XV
УМОРИТЕЛНО ПЪТЕШЕСТВИЕ

Два часа преди залез пред гаучото и неговия спътник се показа в далечината къщата на Халбергер. Отдалече тя изглеждаше не по-голяма от гълъбово гнездо. Жълтите и бамбукови стени тънеха в зеленина. Конниците се движеха бавно. — Всеки гаучо би взел изминатото от тях разстояние за някакви си два часа, а те яздеха вече цели осем. При това от предпазливост често трябваше да се спират, да заобикалят, за да не се виждат, а да бъдат под прикритието на палмовата горичка.

Странно беше също, че спътникът на гаучото оставаше все така мълчалив и неподвижен. През целия път той не продума нито дума, не промени положението си, не пришпори коня, а юздите висяха, преметнати през седлото. Само шапката му се бе нахлупила още повече и почти бе закрила лицето му.

Гаспар съвсем не бързаше. И сега, когато стигна върха на хълма, той спря коня си, а другият се спря сам. В далечината се виждаше „естансията“^[1] на Халбергер, а гаучото все се бавеше. Страх го беше да се върне.

— Под този покрив — мислеше той — в неспокойство и страх бият три сърца. Господи! Дано само едно от тях не се пръсне от мъка! Какво ще каже нещастната сеньора, когато го види? Тя няма да преживее тази скръб. А горкият Сиприано? Как ще скърби той за своята братовчедка! Цялото семейство ще бъде в отчаяние.

Той погледна към небето и продължи:

— След два часа слънцето ще залезе. Ще почакам, докато се стъмни. Не ми се ще да го закарам вкъщи по светло. Трябва да помисля как по-добре да ги подготвя. Какъв плач ще настане! По-добре да не виждам тези сълзи, да не чувам тези стонове!

С тия думи гаучото слезе от коня и го привърза заедно с другия за едно дърво. Неговият спътник, както и по-рано, остана на седлото си, а самият той легна на земята, за да помисли по-добре.

Почти незабавно чу далечен шум, който го накара да скочи и да наостри уши. Беше тропот от копита. Наистина, скоро се показа и ездачът.

— Но това е Сиприано! — възкликна гаучото. — Не е дочакал завръщането ми и е излязъл да ме посрещне.

Гаспар скочи на коня си и препусна към Сиприано, за да го подготви за ужасното зрелище, което го очакваше под дървото, където беше привързан коня с конника.

— Какво, Гаспар? — развълнуван извика Сиприано, като го видя. — Не ги ли откри? Боже! Виждам, че не си ги намерил!

— Успокойте се, намерих ги — отговори гаучото. — Ето единия.

— Само единия ли? Кой?

— Чичо ви, но за жалост…

— Мъртъв ли е? Досещам се по начина, по който го казваш. А къде е братовчедка ми? Жива ли е тя? Казвай, Гаспар, казвай по-бързо!

— Бъдете мъж, сеньорито^[2]! Сигурно с нея не се е случило нищо страшно. Аз не я намерих, но съм уверен, че е жива. Колкото до чичо ви, пригответе се за най-ужасното. Съберете всичките си сили и ме последвайте.

Гаспар се върна назад към дървото, Сиприано мълчаливо тръгна след него. Когато видя убития Халбергер, юношата избухна в страшни викове на отчаяние и ярост.