Жул Верн
Петстотинте милиона на Бегюм (8)

Осма глава
Пещерата на дракона

Читателят, който е следял напредъка и успеха на младия елзасец, вероятно няма да бъде изненадан, като го намери след няколко седмици в тесни приятелски отношения с хер Шулце. Двамата бяха станали неразделни. Работа, обеди и вечери, разходки в парка, дълги пушения с лула до халба бира — те вършеха всичко заедно. Никога дотогава бившият професор от Йена не беше срещал сътрудник, който така да му бъде присърце, който да го разбира, кажи го, от половин дума и да умее да използува тъй бързо теоретичните му данни.

Марсел не само притежаваше необикновени познания във всички клонове на занаята, но беше и прекрасен другар, усърден работник, богато дарен изобретател.

Хер Шулце бе възхитен от него. По десет пъти на ден си казваше:

— Каква находка! Какъв бисер е този момък!

Истината е, че Марсел проникна още от пръв поглед в характера на своя страшен покровител. Разбра, че главното му качество е безкрайно всепоглъщащо самолюбие, проявяващо се в свирепа суетност, и се закле да съгласува с това самолюбие ежечасното си поведение.

Скоро младият елзасец усвои тъй добре особеностите на тази клавиатура, че се научи да свири с Шулце, както се свири на пиано. Тактиката му се състоеше просто да показва, колкото е възможно, собствените си достойнства, но така, че да оставя на другия винаги случай да установи превъзходството си над него. Например довършваше ли някой чертеж, правеше го съвършен — но с един недостатък, който можеше лесно да се види, както и да се поправи, и който бившият професор отбелязваше веднага с възторг.

Имаше ли някоя теоретична идея, той търсеше да я предизвика в разговора, така че хер Шулце да повярва, че я е намерил сам. Някой път дори отиваше по-далеч, като казваше например:

— Начертах плана на оня кораб с подвижния вълнорез, който ми бяхте поискали.

— Аз ли? — питаше хер Шулце, който никога не беше помислял за такова нещо.

— Ами да! Забравихте ли?… Подвижен вълнорез, който оставя във фланга на неприятеля торпила и тя се взривява след три минути.

— Не си спомням добре за това. Имам толкова идеи в главата си!

И хер Шулце съзнателно си присвояваше бащинството над това ново изобретение.

Може би в края на краищата само наполовина се оставяше да бъде излъган от тази маневра. В душата си вероятно той чувствуваше Марсел по-силен от себе си. Но по силата на една от тези тайнствени ферментации, които се извършват в човешкия мозък, лесно се задоволяваше да „изглежда“ по-издигнат и главно да поддържа тази илюзия у своя подчинен.

„Дали този дявол с целия си ум не е глупак!“ — си казваше той понякога, като откриваше безмълвно в ням смях тридесет и двете „плочки от домино“ на челюстите си.

Впрочем суетността му скоро намери някаква скала за компенсация. Едничък той на света можеше да осъществи този вид промишлени блянове!… Те имаха стойност само чрез него и за него!… Марсел в последна сметка беше само едно колело в механизма, който той, Шулце, бе смогнал да създаде и т.н., и т.н.

Въпреки всичко това той не си развързваше устата, както казват. След петмесечен престой в Кулата на Бика Марсел не знаеше много повече за тайните на Централния блок. Съмненията му бяха се превърнали само в полуувереност. Той все повече и повече се убеждаваше, че Щалщадт крие някаква тайна и че хер Шулце има за цел не печалбата, а нещо друго. Естеството на неговите занимания и на неговото производство дори правеше безкрайно вероятна догадката, че е изнамерил някакъв нов боен снаряд.

Но разгадката оставаше все още тъмна.

Марсел скоро се убеди, че няма да я постигне без някаква криза. Като не виждаше да идва, реши да я предизвика.

Беше вечер, 5 септември, в края на вечерята. Точно същия ден преди година той беше намерил в шахтата „Албрехт“ трупа на своя малък приятел Карл. Далече вън дългата и сурова зимата тази американска Швейцария покриваше още цялата равнина с белия си плащ. Но в парка на Щалщадт беше топло както през юни и снегът, който се топеше, преди да стигне земята, падаше като роса, вместо да се стеле на парцали.

— Тези кренвирши с кисело зеле бяха чудесни, нали? — забеляза хер Шулце, комуто и след милионите на Бегюм не бяха опротивели любимите му ястия.

— Чудесни — отговори Марсел, който ги ядеше героически всяка вечер, макар да бяха му станали вече отвратителни.

Бунтуванията на стомаха му го накараха да се реши окончателно на опита, който беше замислил.

— Питам се дори как народите, които нямат ни кренвирши, ни кисело зеле, ни бира, могат да понасят съществованието! — подзе хер Шулце с въздишка.

— Животът трябва да е за тях дълго мъчение — отвърна Марсел. — Ще покаже истинско човеколюбие оня, който ги обедини с фатерланда.

— Е! Е!… И това ще стане… и това ще стане! — извика Кралят на стоманата. — Ето ние вече се настанихме в сърцето на Америка. Оставете ни да вземем един-два острова край Япония и вие ще видите какви големи крачки ще съумеем да правим по земното кълбо!

Слугата донесе лулите. Хер Шулце натъпка своята и я запали. Марсел избра умишлено този момент на пълно блаженство, който се повтаряше всеки ден.

— Трябва да ви кажа — добави той след малко, — че не вярвам много в това завоевание!

— Кое завоевание? — попита хер Шулце, който беше изпуснал нишката на разговора.

— Завоюването на света от немците.

Бившият професор помисли, че не е чул добре.

— Вие не вярвате в завоюването на света от немците?

— Не.

— Е, това е вече много!… Любопитен съм да узная основанията ви за това съмнение!

— Много просто: френските артилеристи накрая ще излязат по-добри от вас и ще ви ударят в земята. Швейцарците, моите сънародници, които ги познават добре, са твърдо убедени, че един научен от опита французин струва колкото двама. Урокът от 1870 година ще се обърне срещу онези, които са го дали. Никой в моята малка страна не се съмнява в това, господине, и ако трябва да ви кажа всичко, такова е мнението и на най-силните мъже в Англия.

Марсел изрече тези думи със студен, сух и отсечен глас. Този глас удвои впечатлението, което едно такова богохулство, подхвърлено ни в клин, ни в ръкав, навярно бе произвело върху Краля на стоманата.

Хер Шулце остана задушен, с разсеян поглед, унищожен. Кръвта се изкачи в лицето му толкова буйно, че младият човек се уплаши да не е отишъл много далеч. Но като видя, че жертвата му, след като насмалко не се задуши от ярост, не умря веднага, подзе:

— Да, неприятно е да се каже, но така е. Нашите съперници не вдигат много шум, но вършат работа. Мислите ли, че не са научили нищо от времето на войната? Докато ние увеличаваме глупаво тежестта на оръдията, бъдете сигурен, че те подготвят нещо ново и ние ще го видим при първия случай!

— Ново! Ново! — избъбра хер Шулце. — И ние правим нови неща, господине!

— Ах, да, нека поговорим за това! Ние преправяме от стомана онова, което нашите предшественици са правили от бронз, ето всичко! Ние само удвояваме размерите и далекобойността на нашите оръдия!

— Удвояваме!… — възрази хер Шулце с тон, който казваше в действителност ние вършим повече, не само удвояваме!

— Но в края на краищата — подзе Марсел — ние сме само подражатели. Искате ли да ви кажа истината? Липсва ни изобретателност. Ние не намираме нищо, а французите намират, бъдете сигурен!

Хер Шулце си възвърна донейде привидното спокойствие. При все това треперенето на устните му и бледността, последвала апоплектичната червенина на лицето му, показваха достатъчно какви чувства го вълнуват.

Трябваше ли да стигне до тази степен на унижение? Да се нарича Шулце, да бъде пълновластен господар на най-големия завод и най голямата леярна на топове в целия свят, да вижда в краката си крале и парламенти и да чуе от един малък швейцарски чертожник, че му липсва изобретателност, че стои по-долу от един френски артилерист!… И то, когато има до себе си, зад дебелината на блиндираната стена, с какво да смути хиляди пъти този безсрамен шут, да му затвори устата, да превърне на прах глупавите му доводи? Не, невъзможно беше да се понесе подобно мъчение!

Хер Шулце стана толкова рязко, че счупи лулата си. После, като погледна Марсел с изпълнен от ирония поглед и стисна зъби, каза му или по-скоро изсъска тези думи:

— Следвайте ме, господине, ще ви покажа дали на мене, хер Шулце, ми липсва изобретателност!

Марсел играеше голяма игра, но я спечели благодарение на произведената със смелия и неочакван език изненада, благодарение на силния яд, който беше предизвикал, тъй като суетността у бившия професор беше по-силна от благоразумието. Шулце жадуваше да разкрие тайната си и като влезе сякаш против волята си в своя работен кабинет, чиято врата грижливо затвори, той се запъти направо към библиотеката и докосна една от стените й. Тутакси в зида на кабинета се появи отвор, скрит зад редиците книги. Това беше входът на тесен проход, който водеше по една каменна стълба до подножието на Кулата на Бика.

Там господарят на това място отвори с ключе, което носеше винаги със себе си, една дъбова врата. Втора врата се показа, затворена с буквен катинар от рода на онези, които се употребяват при огнеупорните каси. Хер Шулце състави думата и отвори желязната тежка врата, въоръжена отвътре с един снабден с експлозивни уреди апарат, който Марсел несъмнено от професионално любопитство би искал много да изследва. Но неговият водач не му остави време за това.

И двамата се озоваха тогава пред трета врата, без видима ключалка, която се отвори само от едно бутване, разбира се, по определени правила.

Когато преминаха тази тройна преграда, хер Шулце и спътникът му изкачиха двеста стъпала по една желязна стълба и стигнаха до върха на Кулата на Бика, която се извисяваше над целия град Щалщадт.

Върху тази гранитна кула, чиято здравина беше изпитана и сигурна, се откриваше някакво кръгло прикритие с много мазгали. В центъра на прикритието се простираше стоманено оръдие.

— Ето! — рече професорът, който не беше проронил дума през цялото време.

Това беше най-голямото обсадно оръдие, което Марсел беше виждал. То навярно тежеше най-малко триста хиляди килограма и се пълнеше отзад, откъм затвора. Диаметърът на дулото му беше метър и половина. Закрепено върху стоманен лафет, то се движеше по също тъй стоманени ленти и би могло да бъде управлявано дори от дете, толкова движението му беше лесно благодарение на една система от зъбчати колела. Компенсираща пружина, закрепена отзад на лафета, премахваше отката или поне произвеждаше равно противодействие и автоматично след всеки изстрел връщаше оръдието в първоначалното му положение.

— А каква е пробивната сила на това оръдие? — попита Марсел, който не можа да сдържи възхищението си от подобно оръжие.

— На двадесет хиляди метра с пълен снаряд ние пробиваме четиридесет пръста дебела плоча така леко, като че е филия с масло!

— А какъв е неговият обсег?

— Неговият обсег ли? — извика Шулце въодушевен. — Ах, вие казахте преди малко, че нашият подражателен гений не можел да постигне повече от удвояване обсега на днешните топове! Е добре, с този топ аз се наемам да изпратя с достатъчна точност един снаряд на разстояние десет левги!

— Десет левги! — извика Марсел. — Десет левги! Какъв нов барут употребявате вие тогава?

— О, аз мога да ви кажа всичко! — отговори хер Шулце с особен тон. — Сега не е вече неудобно да ви разкрия моите тайни! Едрозърнестият барут изживя времето си. Този, с който си служа, е пироксилин, чиято експлозивна мощ е четири пъти по-голяма от мощта на обикновения барут. Тази мощ увеличавам петорно, като прибавям осем десети от тежестта му калиев нитрат!

— Но — забеляза Марсел — никое оръдие, дори и от най-добрата стомана, не ще може да устои на взрива на този пироксилин! Вашият топ след три, четири, пет изстрела ще се развали и ще излезе от строя!

— Само един изстрел да изстреля, един-единствен, този изстрел ще е достатъчен!

— Той ще струва скъпо!

— Един милион, защото такава е себестойността на оръдието!

— Един изстрел за милион! …

— Какво значение има това, ако той може да унищожи милиард!

— Милиард! — извика Марсел.

Но той се сдържа, за да не издаде ужаса, смесен с възхищение, който му вдъхваше този чудовищен носител на разрушение. После добави:

— Това е безспорно удивително и чудесно артилерийско оръдие, но то въпреки достойнствата си оправдава напълно тезата ми: усъвършенствувания, подражание, никаква изобретателност!

— Никаква изобретателност ли? — отговори хер Шулце, като вдигна рамене. — Повтарям ви, нямам тайни от вас! Елате!

Кралят на стоманата и спътникът му напуснаха тогава прикритието и слязоха отново на по-долния етаж, който се свързваше с оръдейната площадка посредством хидравлични товарни подемници. Там се виждаха известно количество положени на пода предмети с цилиндрична форма, които човек би могъл да вземе отдалеч за други демонтирани оръдия.

— Ето нашите снаряди — рече хер Шулце.

Този път Марсел трябваше да признае, че тези снаряди не приличат по нищо на онова, което познаваше. Това бяха огромни тръби, дълги два метра и метър и десет сантима в диаметър, облечени отвън с оловна риза, приспособена да се плъзга по нарезите на оръдието, затворени отзад със завинтена стоманена пластинка и с ръбест стоманен връх отпред, снабден с капсул-детонатор.

Какво беше особеното свойство на тези снаряди? От техния вид не можеше да се разбере нищо. Човек предусещаше само, че трябва да съдържат в лоното си някакъв страшен експлозив, надминаващ всичко направено някога от този род.

— Не се ли досещате? — попита хер Шулце, като видя Марсел мълчалив.

— Бога ми, не, господине! Защо толкова дълъг и толкова тежък снаряд — поне наглед?

— Видът им лъже — отговори хер Шулце. — Тежестта им не се различава чувствително от тежестта на обикновения снаряд със същия калибър… Хайде, трябва да ви кажа всичко! Стъклен реактивен снаряд, облечен с дъбово дърво, зареден при седемдесет и две атмосфери вътрешно налягане с течен двуокис. Падането предизвиква пръсване на обвивката и превръщане на течността в газообразно състояние. Последица: студ от около сто градуса под нулата в цялата съседна местност и в същото време смесване на огромно количество въгледвуокис с околния въздух. Всяко живо същество, попаднало в радиус трийсет метра от центъра на взрива, едновременно замръзва и се задушава. Казвам трийсет метра, за да имам база за изчисление, но действието се простира вероятно много по-далеч, може би на сто и двеста метра в радиус! Още по-благоприятно обстоятелство е, че опасната зона запазва септичните си свойства много часове след избухването., защото въгледвуокисният газ остава твърде дълго в долните пластове на атмосферата поради теглото си, по-голямо от теглото на въздуха, и всяко същество, което се опита да проникне в нея, неизбежно загива. Това е топовен изстрел с мигновено и едновременно трайно действие!… Затова при моята система няма ранени, само умрели!

Хер Шулце разправяше с явно удоволствие за достойнствата на изобретението си. Доброто му настроение се беше възвърнало, той беше почервенял от гордост и показваше всичките си зъби.

— Виждате ли оттук — добави той — достатъчен брой огнени уста, насочени от мен срещу един обсаден град! Да предположим едно оръдие на хектар повърхност, или за един град от хиляда хектара сто батареи от по десет надлежно поставени оръдия. Да предположим след това всички наши оръдия на позиция, всяко със своя установена стрелба, една спокойна и благоприятна атмосфера, най-сетне общия сигнал, даден по електрическа жица… За минута няма да остане живо същество на една повърхност от хиляда хектара! Истински океан от въгледвуокис ще залее града! А тази идея ми хрумна миналата година, когато четях лекарския рапорт за случайната смърт на един малолетен миньор от шахтата „Албрехт“! Първото ми вдъхновение дойде в Неапол, когато посетих Кучешката пещера^[1]. Но необходимо беше последното произшествие, за да даде окончателен полет на мисълта ми. Вие схващате добре принципа, нали? Един изкуствен океан от чист въгледвуокис! А една пета от този газ е достатъчна да направи въздуха негоден за дишане.

Марсел не каза нито дума. Той наистина бе изгубил способността да говори. Хер Шулце почувствува толкова силно своето тържество, че не поиска да злоупотреби с него.

— Само една подробност ми досажда — рече той.

— Коя? — запита Марсел.

— Че не успях да премахна шума от взрива. С това моят изстрел наподобява твърде много обикновения топ. Помислете си само какво би било, ако успеех да постигна една мълчалива стрелба. Тази внезапна смърт, настъпила без шум за сто хиляди души едновременно, през една спокойна и тиха нощ!

Като си представи своя омаен идеал, хер Шулце се унесе и може би неговото мечтание, което беше дълбоко потапяне в банята на самолюбието му, щеше да продължи дълго, ако Марсел не го прекъсна с тази забележка:

— Много добре, господине, много добре! Но хиляда подобни оръдия ще струват време и пари.

— Пари ли? Ние имаме премного! Време?… Времето е наше! — И наистина този германец, последният от своята школа, вярваше в онова, което казваше.

— Така да бъде — отвърна Марсел. — Вашият снаряд, зареден с въгледвуокис, не е съвсем нов, понеже произлиза от задушливите снаряди, познати от много години; но може да бъде във висша степен разрушителен, не споря. Само че…

— Само че?…

— Той е относително лек за обема си и едва ли някога ще стигне десет левги!

— Направен е да лети на две левги — отговори хер Шулце, като се усмихваше. — Но — добави той, като посочи друг снаряд. — Ето един чугунен снаряд. Този е пълен и съдържа сто малки симетрично разположени топа, вложени едни в други като тръбите на далекоглед, и те, след като бъдат изхвърлени като снаряди, ще станат отново топове, за да бълват на свой ред малки гранати, заредени със запалителна материя. Това е сякаш батарея, която хвърлям в пространството и която може да предизвика опожаряването и смъртта на цял един град, като го обсипе с пороен дъжд от неугасими огньове! Той има желаното тегло, за да стигне на десет левги, за което говорех! Скоро изпробването му ще се извърши по такъв начин, че неверниците ще могат да докоснат с пръст стоте хиляди трупа, които ще повали на земята!

Плочките от домино блестяха в тоя миг с такъв непоносим блясък в устата на хер Шулце, че Марсел изпита силно желание да счупи дванадесетина от тях. Но той има силата да се сдържи. Той не беше чул всичко, което искаше да чуе.

И наистина хер Шулце подзе:

— Казах ви, че скоро ще направим един решителен опит!

— Как? Къде? — извика Марсел.

— Как? С един от тези снаряди, който, изстрелян от моето оръдие на площадката, ще прехвърли веригата на Столовите планини!… Къде? Върху един град, от който ни делят най-много десет левги, който не очаква този гръмотевичен изстрел и дори да го очакваше, не би могъл да предотврати мълниеносните му последици! Днес сме 5 септември!… Добре, на 13, в единадесет часа и четиридесет и пет минути вечерта Франсвил ще изчезне от американската земя! Пожарът на Содом ще се повтори! Професор Шулце ще развърже на свой ред всички небесни огньове!

Този път, при това неочаквано изявление, цялата кръв на Марсел се оттегли в сърцето му! За щастие хер Шулце не видя нищо от онова, което ставаше у него.

— Ето! — подзе той с най-естествен глас. — Ние вършим тук обратното на онова, което вършат изобретателите от Франсвил! Ние търсим тайната да съкратим живота на хората докато те търсят средството да го увеличат. Но тяхното дело е осъдено и само от смъртта, която ние ще посеем, трябва да се роди животът. Ала всичко има своя цел в природата и доктор Саразен, основавайки един уединен град, постави, без да подозира, на мое разположение най-великолепното опитно поле.

Марсел не можеше да повярва на онова, което току-що бе чул.

— Но — рече той с глас, чийто трепет сякаш привлече за миг вниманието на Краля на стоманата — жителите на Франсвил не са ви сторили нищо, господине! Вие нямате, доколкото знам, никаква причина да се карате с тях?

— Драги мой — отговори хер Шулце, — във вашия мозък, добре организиран в други отношения, има много келтски идеи, които щяха да ви вредят, ако трябваше да живеете дълго! Правото, доброто, злото са чисто относителни и условни неща. Безусловни са само великите закони на природата. Борбата за съществование е такъв закон, както и гравитацията. Безсмислено е човек да иска да се изтръгне от него; да му се подчиним и да действуваме в посоката, която той ни сочи, е нещо разумно и мъдро и ето защо аз ще разруша града на доктор Саразен. С оръдието ми моите петдесет хиляди немци лесно ще излязат наглава с петстотинте хиляди мечтатели, които там са обречени да загинат.

Като разбираше, че е безполезно да възразява на хер Шулце, Марсел не се и опита повече да спори с него.

Двамата напуснаха стаята със снарядите, чиито тайни врати се затвориха след тях, и слязоха в трапезарията.

С най-естествения вид на света хер Шулце поднесе своята халба бира към устата си, натисна един звънец, накара да му донесат друга лула, за да замени счупената, и като се обърна към слугата, го попита:

— Арминиус и Зигимер тук ли са?

— Да, господине.

— Кажете им да бъдат наблизо.

Когато слугата напусна трапезарията, Краля на стоманата, обърнат към Марсел, го изгледа дълго в лицето.

Марсел не наведе очи пред този добил метална твърдост поглед.

— Действително ли — рече той — ще изпълните това си намерение?

— Действително. Аз знам приблизително до десета от секундата, по дължина и ширина, положението на Франсвил и на 13 септември в единадесет часа и четиридесет и пет вечерта той ще престане да съществува.

— Може би трябвало да държите този план в абсолютна тайна!

— Драги мой — отговори хер Шулце, — вие никога няма да се научите да бъдете логичен. Това ме кара да съжалявам по-малко за ранната ви смърт.

При тези последни думи Марсел се изправи.

— Как не разбрахте — добави хладнокръвно хер Шулце, — че аз говоря за намеренията си само пред тези, които не ще могат да ги разкажат?

Звънецът звънна. Арминиус и Зигимер, двама гиганти, се появиха на вратата на трапезарията.

— Вие поискахте да узнаете тайната ми — рече хер Шулце, — знаете я! Сега ви остава само да умрете.

Марсел не отговори.

— Вие сте много умен — продължи хер Шулце, — за да допуснете, че мога да ви оставя да живеете сега, когато знаете как да постъпите с моите планове. Това би било непростимо лекомислие, това би било нелогично. Величието на моята цел ми забранява да опороча успеха й зарад някакво относително тъй нищожно съображение, каквото е животът на един човек — дори на такъв човек като вас, драги мой, чиято добра мозъчна организация особено ценя. Затова съжалявам истински, че един порив на самолюбие ме увлече толкова и ме принуждава сега да ви премахна. Но вие трябва да разберете — пред лицето на интересите, на които съм се посветил, няма място за чувства. Аз мога да ви кажа сега, че вашият предшественик Зоне умря само защото беше проникнал в моята тайна, а не от взрива на торбичката динамит!… Правилото е абсолютно, то трябва да бъде непреклонно! Аз не мога нищо да променя в него.

Марсел гледаше хер Шулце. По звука на гласа му, по животинската упоритост на плешивата му глава разбра, че е изгубен. Затова не се опита дори да протестира.

— Кога ще умра и от каква смърт? — попита той.

— Не се безпокойте за тази подробност — отговори спокойно хер Шулце, — Вие ще умрете, но страданието ще ви бъде спестено. Една сутрин няма да се събудите. Ето всичко.

По знак от Краля на стоманата Марсел бе отведен и затворен в стаята си, чиято врата пазеха двамата гиганти.

Но когато остана сам, той помисли, потрепервайки от мъка и гняв, за доктора, за всички близки, за всичките си сънародници, за всички, които обичаше!

„Смъртта, която ме очаква, не е нищо — каза си той. — Но как да предотвратя опасността, която заплашва града!“