Жул Верн
Петстотинте милиона на Бегюм (3)

Трета глава
Едно съобщение

Когато пристигна на четвъртото заседание на Конгреса, доктор Саразен установи, че всичките му колеги го посрещат с необикновена почит. Дотогава високо благородният лорд Гландовър, кавалер на ордена на Жартиерата, който формално председателствуваше събранието, едва забелязваше, съществуването на френския лекар.

Този лорд беше височайша особа, чиято роля се изчерпваше с това, да обявява заседанието за открито или закрито и да дава машинално думата на ораторите, записани в поставения пред него списък. Обикновено държеше дясната си ръка пъхната в отвора на закопчания си редингот не защото беше паднал от коня си, а единствено за това, че в тази неудобна стойка английските скулптори бяха изваяли от бронз много държавни мъже.

Бледо избръснато лице, покрито с червени петна, перука от троскот с претенциозно повдигнат перчем над празното чело допълваха най-комичната, надута и безумно строга физиономия, която човек би могъл да види. Лорд Гландовър се движеше с цялото си тяло, сякаш беше направен от дърво или от втвърдена картонена каша. Дори очите му сякаш се търкаляха под очните дъги с неравномерни тласъци като очите на кукла или на манекен. Когато представяше в началото делегатите, председателят на Конгреса по хигиена се обърна към доктор Саразен с покровителствен и снизходителен поздрав, който би могъл да се преведе така:

„Добър ден, нищожни господине!… Вие ли сте този, който, за да поддържа дребничкия си животец, върши тези дребни работици над дребни нещица?… Наистина трябва да имам добро зрение, за да забележа едно толкова отдалечено от мен създание върху стълбата на съществата! Позволявам ви да застанете в сянката на моя светлост.“

Но този път лорд Гландовър му отправи най-очарователната си усмивка и в любезността си стигна дотам, че му посочи един празен стол от дясната си страна. В същото време всичките членове на Конгреса станаха прави.

Доста учуден от това изключително ласкаво внимание, доктор Саразен седна на предложеното му място, като си казваше, че неговият уред за измерване на кръвните телца навярно се е сторил на колегите му след размишление по-значително откритие, отколкото на пръв поглед.

Но всичките му илюзии на изобретател се изпариха, когато лорд Гландовър се наведе над ухото му, като извъртя вратните си прешлени така, че негова светлост можеше да получи силни ревматични болки.

— Научавам — рече той, — че вие сте извънредно имотен човек? Казват ми, че „струвате“ двадесет и един милиона лири стерлинги?

Лорд Гландовър изглеждаше отчаян, че е могъл да се отнесе така лекомислено към еквивалента на такава кръгла монетна стойност от плът и кръв. Цялото му държание казваше:

„Защо не предупредихте?… Искрено, това не е хубаво! Да излагате хората на подобни недоразумения!“

Доктор Саразен, който, откровено казано, не вярваше, че сега „струва“ дори стотинка повече, отколкото на предишните заседания, се питаше как новината се е разпространила, когато доктор Овидиус от Берлин, негов съсед отдясно, му рече с престорена и просташка усмивка:

— Ето ви могъщ като Ротшилдовци!… „Дейли Телеграф“ съобщи новината!… Моите поздравления!

И му подаде един сутрешен вестник. В него можеше да се прочете следното съобщение, чийто слог разкриваше достатъчно автора:

„Едно чудовищно наследство. — Прочутото свободно наследство на Бегюм Гокул най-сетне намери своя законен наследник, благодарение на грижите и ловкостта на господа Билоус, Грийн и Шарп, солиситъри от Лондон, на Саутхемптън роу №94. Щастливият притежател на двадесетте и един милиона лири стерлинги, вложени сега в Английската банка, е френският лекар доктор Саразен, чийто хубав доклад, изнесен на Конгреса в Брайтън, анализирахме на това място преди три дни. Превъзмогнал много мъчнотии, след перипетии, които сами по себе си са истински роман, мистър Шарп е успял да установи по един безспорен начин, че доктор Саразен е единственият жив потомък на Жан-Жак Ланжевол, баронет, съпруг от втория брак на Бегюм Гокул. Този издигнал се войник е родом, както се оказва, от френското градче Бар льо Дюк. За да се признае собствеността, остават някои обикновени формалности. Молбата вече е подадена в канцеларията на Министерството на правосъдието. Любопитно стечение от обстоятелства е изсипало върху главата на един френски учен заедно с британската благородническа титла и богатствата, натрупани от низ индийски раджи. Съдбата е могла да се окаже по-малко разумна и ние трябва да се радваме, че такъв значителен капитал попада в ръце, които ще знаят да го използуват за добри цели.“

Вълнуван от особено чувство, доктор Саразен посрещна с неудоволствие разгласяването на новината. Не само поради досажданията, които от своя опит с хората предвиждаше, а и поради това, че бе унизен от значението, което явно отдаваха на това събитие. Чувствуваше се някак си смален от огромната цифра на своя капитал. Трудовете му, личните му заслуги — той имаше дълбокото усещане за това — бяха вече удавени в този океан от злато и сребро дори в очите на колегите му. Те не виждаха вече в него неуморния изследовател, проницателния и тънък ум, находчивия изобретател, виждаха половината милиард. Да беше някой гушав от Алпите, някой оскотял хотентот, някой от низшите екземпляри на човечеството вместо един от неговите високостоящи представители, тежестта му щеше да бъде същата. Лорд Гландовър бе казал правилно: отсега нататък той „струваше“ двадесет и един милиона лири стерлинги — ни повече, ни по-малко.

Тази мисъл го отврати и Конгресът, който със същинско научно любопитство наблюдаваше как изглежда един „полумилиардер“, откри не без учудване, че някаква тъга засени лицето на учения.

Но това бе само временна слабост. Великата цел, на която той реши да отдаде това ненадейно богатство, възникна отведнъж в съзнанието на доктора и го разведри. Той дочака края на доклада, който изнасяше доктор Стивънсън от Глазгоу върху възпитанието на слабоумните младежи, и поиска думата да направи едно съобщение.

Лорд Гландовър му я даде начаса дори преди доктор Овидиус. Той би му дал думата, даже ако целият Конгрес се противопоставяше, даже ако всички европейски учени бяха протестирали, едновременно срещу това предпочитание. Ето какво изразяваше красноречиво съвсем особената интонация в гласа на председателя.

— Господа — рече доктор Саразен, — смятах да почакам още няколко дни, преди да ви съобщя за необикновеното богатство, което ми се падна, и за щастливите последици, които тази случайност може да има за науката. Но тъй като случилото се стана известно, ще бъде неестествено да не го поставим веднага, гдето му е мястото. Да, господа, истина е, че една значителна сума от няколкостотин милиона франка, вложени сега в Английската банка, ми се пада по закон. Нужно ли е да ви казвам, че при това стечение на обстоятелствата аз се чувствувам само пълномощник на науката? (Всеобщо изумление.) Не на мене принадлежи по право този капитал, а на Човечеството, на Прогреса!… (Раздвижване в публиката. Възклицания. Единодушни аплодисменти. Целият Конгрес става на крака, наелектризиран от тази декларация.) Не ми ръкопляскайте, господа. Не знам ни един човек на науката, наистина достоен за това хубаво име, който не би направил на мое място това, което искам да направя. Кой знае дали някога няма да помислят, че както в много човешки постъпки, и в тази има повече самолюбие, отколкото самоотверженост? (Не! Не!) Впрочем това не е важно! Нека имаме пред очи само резултат. И така заявявам окончателно и без уговорки: половината милиард, който случаят туря в ръцете ми, не е мой, той е на науката. Искате ли да бъдете народното събрание, което ще разпределя този бюджет?… Нямам достатъчно вяра в собствената си осведоменост, за да искам да разполагам с него като пълновластен господар. Предлагам вие да бъдете съдниците и сами да решите как най-правилно да се използува това богатство!… (Ура. Силно вълнение. Всеобщ възторг.)

Конгресът стана прав. Във въодушевлението си някои от участниците му се покачиха на масата. Професор Търнбул от Глазгоу насмалко не получи удар. Доктор Чиконя от Неапол изгуби дъх от вълнение. И само лорд Гландовър запази гордото и невъзмутимо спокойствие, подходящо на ранга му. Впрочем той беше напълно убеден, че доктор Саразен се шегува любезно и не възнамерява ни най-малко да осъществи такава безумна програма.

— Ако все пак ми позволите — подзе отново ораторът, когато се въдвори малко тишина, — ако ми позволите да подскажа един план, който лесно може да се доразвие и усъвършенствува, аз предлагам следния.

Тук вече Конгресът, най-сетне поутихнал, се заслуша с набожно внимание.

— Господа, сред причините за болестите, нищетата и смъртта трябва да вземем предвид и една, на която смятам за разумно да придадем голямо значение: плачевните хигиенни условия, при които са поставени по-голяма част от хората. Те се трупат в градове, в жилища, лишени често от въздух и светлина, два основни, необходими за живота фактора. Тези струпвания на хора често се превръщат в истински огнища на зараза. Онези, които не намират там смъртта, са най-малко със засегнато здраве; производителната им сила намалява и обществото губи по този начин огромни количества труд, който би могъл да бъде приложен за по-ценни цели. Защо, господа, не опитаме най-мощното от средствата за убеждение… примера? Защо не напрегнем всички сили на въображението, за да начертаем по строго научни данни плана на един образцов град? (Да! Да! Така!) Защо след това не употребим капитала, с който разполагаме, за да изградим този град и да го покажем на света като практическо напътствие… (Да! Да! Гръм от ръкопляскания!)

Членовете на Конгреса, обзети от луд заразителен възторг, си стискат един другиму ръцете, спускат се към доктор Саразен, вдигат го, носят го триумфално из залата.

— Господа — подзе докторът, когато успя да се върне на мястото си, — този град, който всеки от нас вижда с очите на въображението си, който след няколко месеца може да стане действителност, града на здравето и благоденствието, ние ще поканим всички народи да го посетят, ние ще разпространим на всички езици неговия план и неговото описание, в него ще повикаме честни семейства, които бедността и безработицата са прогонили от пренаселените страни. Също и тези семейства — вярвам, няма да се учудите, че мисля за тях, — които са принудени да отидат в изгнание поради жестоко чуждо нашествие и които ще намерят у нас поле за своята дейност, приложение на своя ум и ще донесат духовни ценности, хилядократно по-ценни от златни диамантени мини. Ние ще имаме в този град просторни колежи, гдето младежта, възпитана в мъдри принципи, годна да развие хармонично всичките си нравствени, физически и умствени способности, ще ни помогне да подготвим силни поколения за бъдещето.

Отказваме се да опишем вълнението и възторга, последвали това съобщение. Ръкоплясканията, възгласите „ура“ и „браво“ продължиха повече от четвърт час.

Доктор Саразен едва успя да седне, и лорд Гландовър отново се наведе към него и му прошепна на ухото, като намигаше:

— Хубава спекула? Разчитате на дохода от общинския налог, а? Сигурна сделка, стига да е подготвена ловко и подкрепяна от известни имена!… Всички болнави и оздравяващи хора ще искат да живеят там! Надявам се, че ще ми запазите един добър парцел земя, нали?

Горкият доктор, оскърбен от това, че упорито приписват користни подбуди на действията му, този път щеше да отговори на негова светлост, когато чу, че подпредседателят предлага да гласуват с акламации благодарност към автора на човеколюбивото предложение, направено пред събранието.

— Ще бъде вечна слава за Брайтънския конгрес — рече той — обстоятелството, че една такава възвишена идея се е родила на него. За да изникне тя, необходимо беше най-високият ум да се съчетае с най-голямото сърце и най-безпределната щедрост… И все пак сега, когато идеята е подсказана, човек се учудва почти, че тя още не е осъществена на практика! Колко милиарди, пръснати за безумни войни, колко капитали, прахосани в смешни спекулации, биха могли да бъдат посветени на такъв опит!

Ораторът предлагаше накрая като справедлива почит към основателя новият град да се нарече „Саразина“.

Предложението му беше вече одобрено с радостни възгласи, когато по настояване на самия доктор Саразен, то трябваше да се гласува.

— Не — рече той, — моето име няма нищо общо тук. Нека внимаваме да не направим смешен бъдещия град с някое от тези наименования, които, под предлог че произлизат от гръцки или латински, придават на нещата и предметите педантичен характер. Той ще бъде Град на благоденствието, но аз моля да носи името на родината ми и предлагам да го наречем Франсвил!

Невъзможно беше да се откаже на доктора това удовлетворение, което той напълно заслужаваше.

От сега нататък Франсвил беше основан на думи, той щеше благодарение на протокола, с който трябваше да се приключи заседанието, да съществува и на книга. Веднага минаха към разискване на главните точки от проекта.

Но уместно е да оставим Конгреса при това полезно занимание, така различно от обичайните за тези събрания грижи, за да проследим стъпка по стъпка в един от многобройните й пътища съдбата на съобщението, обнародвано в „Дейли Телеграф“.

От двайсет и девети октомври вечерта това кратко съобщение, текстуално възпроизведено от английските вестници, почна да се разпространява по всички части на обединеното кралство. То се появи в „Газет дьо ла Хъл“ и бе поместено горе на втората страница в един от броевете на този скромен вестник, който „Мери Куин“, малък тримачтов кораб, натоварен с въглища, отнесе на първи ноември в Ротердам.

Тоз час, изрязано от прилежните ножици на главния редактор и единствен секретар на „Еко неерланде“ и преведено на езика на Кайп и на Потър, известието пристигна на втори ноември с крилете на парата в „Мемориал дьо Брем“. Тук, без да променя облика си, облече нова дреха и бе незабавно напечатано на немски. Защо да отбелязвам, че тевтонският журналист, след като написа под превода: „Айне юбергросе ербшафт“, не се побоя да прибегне до една дребнава уловка и да злоупотреби с доверчивостта на читателите си, като прибави в скоби: „Специална кореспонденция от Брайтън“?

Както и да е, станала по този начин немска по силата на присъединяването, историята достигна в редакцията на внушителния „Газет дю Нор“, който й даде място във втората колона на третата си страница, като се задоволи да съкрати заглавието, твърде шарлатанско за една такава важна личност.

След като мина през всичките тези последователни превъплъщения, известието най-сетне на 3 ноември попадна в тромавите ръце на един дебел камериер саксонец в работния кабинет, едновременно салон и трапезария, на господин професор Шулце от Йенския университет.

Колкото и високо да стоеше една подобна особа на стълбата на живите същества, тя не представляваше на пръв поглед нищо необикновено. Това беше човек на четиридесет и пет-шест години, с доста едра снага, четвъртитите му рамене показваха здраво телосложение; темето му беше плешиво, а малкото коси, които беше запазил на тила и по слепоочията, напомняха жълто кълчищено повесмо. Очите му бяха сини, с онзи неопределен син цвят, който не издава никаква мисъл. В тях не проблясваше никаква светлина и при все това човек сякаш се смущаваше, щом го погледне. Устата на професор Шулце беше голяма, изпълнена с два реда грамадни зъби, които не изпускат никога жертвата си. Прикриваха ги тънки устни, чиято главна работа беше навярно да номерират думите, които можеха да излязат от тях. Всичко това образуваше една обезпокояваща и неприятна съвкупност за другите, но професорът, види се, беше много доволен от нея.

Стреснат от стъпките на камериера, той вдигна очи към камината, погледна колко е часът на един много хубав барбедиенски часовник, неочакван и чужд сред заобикалящите го просташки мебели, и рече със строг, дори повече от строг глас:

— Шест часът и петдесет и пет! Пощата ми пристига в шест и трийсет най-късно. Днес ми я носите с двадесет и пет минути закъснение. Ако следния път тя не е на масата ми в шест и трийсет, ще напуснете службата си при мене в осем.

— Господинът иска ли да вечеря сега? — попита слугата, преди да се оттегли.

— Сега е шест часът и петдесет и пет, а аз вечерям в седем! Знаете това от три седмици, откакто сте при мен! Запомнете също, че никога не променям часа и никога не повтарям една и съща заповед.

Професорът сложи вестника на края на масата си и продължи да пише доклада, който трябваше да излезе след два дни в „Анален фюр Физиологи“. Няма да бъде нескромно, ако се каже, че докладът носеше заглавие:

Защо всички французи са засегнати в различна степен от наследствено израждане?

Докато професорът продължаваше заниманията си, вечерята — една голяма чиния кренвирши със зеле и гигантска халба бира — беше незабелязано поднесена на кръгла масичка в къта до огъня. Професорът остави перото и се залови с вечерята, която ядеше с по-голяма наслада, отколкото би могло да се очаква от един толкова сериозен човек. После позвъни да му донесат кафето, запали голяма порцеланова лула и продължи да работи.

Най-сетне към полунощ професорът сложи подписа си на последния лист и веднага отиде в спалнята да се отдаде на напълно заслужена почивка. Чак в леглото, скъсал лентата с адреса, той почна да чете вестника си, преди да заспи. Тъкмо заспиваше, едно чуждестранно име „Ланжевол“ в отдела „Разни“ във връзка с грамадно наследство привлече вниманието на професора, но той напразно се мъчеше да си припомни какво му говори това име. След като търси нахалост няколко минути, захвърли вестника, духна свещта и скоро в стаята се разнесе звучно хъркане.

Ала по силата на едно физиологично явление, което самият той беше изследвал и обяснявал надълго и нашироко, името Ланжевол преследваше професор Шулце и в сънищата му. Така че когато се събуди на следната сутрин, той откри изненадан, че го повтаря машинално.

Изведнъж, тъкмо поглеждаше часовника, за да види колко е часът, някакъв внезапен проблясък го озари. Той се спусна към вестника, намери го паднал до леглото и като прекарваше ръка по челото си, сякаш за да съсредоточи мислите си, прочете и препрочете няколко пъти поред пасажа, който вечерта насмалко щеше да пропусне незабелязан. Очевидно, нещо се проясняваше в съзнанието му, защото, без да губи време да навлече пъстрия си халат, той изтича до камината, сне едно миниатюрно портретче, окачено до огледалото, и като го обърна, прекара ръка по прашния картон.

Професорът не се беше излъгал. На гърба на портретчето се четеше следното име, написано с жълтеникаво мастило, почти заличено от половин век:

„Терез Шулце, ингеборен Ланжевол“ (Тереза Шулце, родена Ланжевол).

Същата вечер професорът взе директния влак за Лондон.