Жул Верн
Петстотинте милиона на Бегюм (16)

Шестнадесета глава
Двама французи срещу един град

Когато вестта за изчезването на Шулце стигна до Франсвил, първата дума на Марсел беше:

— Ами ако това е само военна хитрост?

Безспорно, ако човек размислеше колко тежки биха били за Щалщадт резултатите от такава хитрост, щеше да си каже, че тази догадка от гледище на логиката е неприемлива. Но щеше да си каже също, че омразата не е разумна, а острата омраза на такъв човек като хер Шулце в определен момент може да го направи способен да пожертвува всичко зарад страстта си. Както и да е, налагаше се да бъдат нащрек.

По искане на Марсел Съветът за отбрана стъкми веднага прокламация, с която жителите се призоваваха да не се доверяват на лъжливите новини, които врагът сееше с цел да приспи бдителността им.

Работите и упражненията, ускорени с още по-голям жар, подчертаха отговора, който Франсвил смяташе за уместно да отправи срещу тази по всяка вероятност маневра на хер Шулце. Но подробностите, верни или лъжливи, съобщени от вестниците в Сан Франциско, Чикаго и Ню Йорк, финансовите и търговските последици от катастрофата в Щалщадт, целият този сбор от неуловими, поотделно безсилни, но неотразими по съвкупност доказателства не позволяваше никакво съмнение.

Една хубава заран градът на доктора се събуди окончателно спасен, като спящ, който се измъква-от някой лош сън само защото се е събудил. Да! Франсвил беше очевидно вън от опасност, без да е водил бой, и Марсел, достигнал до това абсолютно убеждение, му съобщи вестта с всички съобщителни средства, с които разполагаше.

Тогава хората си отдъхнаха и се зарадваха. Това беше всеобщ празник, безкрайна въздишка на облекчение. Хората си стискаха ръце, честитяваха си, канеха се на обед. Жените облякоха нови премени, мъжете си дадоха временно отпуск от всякакви упражнения, маневри и работи. Всички бяха успокоени, доволни, засмени. Човек би казал, че това е град на оздравели хора.

Но най-доволен от всички беше безспорно доктор Саразен. Достойният човек се смяташе отговорен за съдбата на онези, които бяха дошли с доверие да се установят на неговата територия и се поставят под негова закрила. От месец насам страхът, че ги е тласнал към гибел, той, който мислеше само за тяхното щастие, не му беше оставял нито миг спокойствие. Най-сетне той се бе освободил от тази страшна тревога и дишаше свободно.

Но общата опасност бе сплотила още по-силно гражданите. Във всички класи бяха се сближили повече, бяха се убедили, че са братя, бяха въодушевени от еднакви чувства, заживели с едни и същи интереси. Всеки бе почувствувал в сърцето си едно ново същество. Сега за жителите на Франсвил съществуваше „родина“. Бяха се страхували, бяха страдали за нея, бяха почувствували по-силно колко я обичат.

Материалните резултати от отбранителното положение бяха също напълно в полза на града. Хората се научиха да познават силите си. Нямаше вече да бъдат изненадани. Бяха по-сигурни в себе си. Занапред при всяко събитие щяха да са готови.

Никога за делото на доктор Саразен не беше се очертавала толкова блестяща участ. И, странно нещо, хората не се показаха неблагодарни към Марсел. Макар спасението на всички да не беше негово дело, на младия инженер гласуваха общонародно признание като на организатор на отбраната, като на самоотвержен човек, комуто градът би дължал спасението си, ако плановете на хер Шулце бяха изпълнени.

Ала Марсел не смяташе за свършена ролята си. Тайната, която заобикаляше Щалщадт, може да крие — мислеше той — още някоя опасност. Той би се почувствувал доволен само след като внесеше пълна светлина сред тъмнините, които обгръщаха още Града на стоманата.

И той реши да се върне в Щалщадт и да не отстъпва пред нищо, докато не узнае докрай неговите последни тайни.

Доктор Саразен се опита да го убеди, че предприятието ще бъде мъчно, осеяно с опасности може би; че това ще е едно слизане в ада; че може да намери кой знае какви скрити бездни под всяка своя стъпка… Хер Шулце, какъвто Марсел му го беше описал, не бе човек, който можеше да изчезне безнаказано за другите, да се погребе сам под развалините на всичките си надежди… Хората имаха право да се съмняват напълно в последната мисъл на такава личност… Тя напомняше страшната агония на акула!…

— Тъкмо защото мисля, драги докторе, че всичко, което си представяте, е възможно — отговори му Марсел, — аз смятам за свой дълг да отида в Щалщадт. Това е бомба, чийто фитил трябва да изтръгна, преди да е избухнала, и аз ще ви помоля дори да позволите да взема Октав с мене.

— Октав ли? — извика докторът.

— Да! Той е сега доблестен момък, на който можеш да се осланяш, и аз ви уверявам, че тази разходка ще бъде полезна за него.

— Нека бог ви закриля тогава и двамата! — отговори старецът, развълнуван, като го прегърна.

На другата заран една кола, след като премина изоставените села, свали Марсел и Октав пред портата на Щалщадт. И двамата бяха добре екипирани, добре въоръжени и твърдо решени да не се връщат, без да осветлят мрачната тайна.

Те вървяха рамо до рамо по пътя на външния пояс, който обикаляше укрепленията, и истината, в която дотогава Марсел упорствуваше да се съмнява, се открои сега пред него.

Заводът беше напълно спрян, това бе очевидно. От този път, по който вървяха заедно с Октав под черното небе без ни една звезда, той трябваше да види светлината на газа, проблесналия като светкавица щик на някой часови, хиляди знаци на живот, които сега нямаше. Осветените прозорци на секторите трябваше да искрят със стъклата си. Сега всичко беше тъмно и нямо. Смъртта едничка витаеше сякаш над града, чиито високи комини се възправяха на кръгозора като скелети. Стъпките на Марсел и неговия спътник по шосето отекваха в пустотата. Изгледът на самота и разорение беше толкова голям, че Октав не можа да се въздържи да не каже:

— Странно, никога не съм чувал подобна тишина! Човек би помислил, че се намира в гробища!

Беше седем часът, когато Марсел и Октав стигнаха до ръба на рова срещу главната порта на Щалщадт. Нито едно живо същество не се показваше по билото на стената и нямаше ни помен от часовите, които някога се възправяха тук-там като човешки стълбове. Подвижният мост беше вдигнат и пред портата зееше пропаст, широка пет-шест метра.

Цял час трябваше да хвърлят с все сила въжето, за да закрепят края му за една от гредите. След много мъки Марсел успя да направи това и Октав, като се провеси на въжето, се изкачи с ръце до стряхата на портата. Марсел му даде тогава да пренесе едно по едно оръжията и боеприпасите; после сам пое същия път.

Оставаше сега само да прекарат въжето от другата страна на стената, да свалят припасите, както ги бяха изкачили, и най-сетне да се спуснат долу.

Двамата младежи се озоваха тогава на околния път, по който Марсел беше вървял — спомняше си — през първия ден от влизането си в Щалщадт. Навсякъде самота и пълно мълчание. Пред тях се издигаше, черна, и безмълвна, внушителната маса на сградите, които с хилядите си стъклени прозорци гледаха тези пришълци, сякаш искаха да им кажат:

— Идете си!… Няма защо да искате да проникнете в нашите тайни!

Марсел и Октав известно време се съвещаваха.

— Най-добре е да щурмуваме портата О, която познавам — рече Марсел.

Те се запътиха на запад и скоро стигнаха пред една монументална арка, която носеше на фронтона си буквата О. Двете масивни дъбови крила на портата, с едри стоманени гвоздеи по тях, бяха затворени. Марсел се доближи до тях, блъсна ги няколко пъти с един камък, взет от шосето.

Едничко ехото му отговори.

— Хайде! На работа! — извика той на Октав.

Трябваше да хвърлят пак въжето над портата, за да срещнат някоя пречка, за която да го закачат здраво. Това беше мъчно. Но най-сетне Марсел и Октав сполучиха да се прекачат през стената и попаднаха в оста на сектор О.

— Хубаво! — извика Октав. — За какво са всички тези мъки? На, няма що — много напреднахме… Прехвърлим ли една стена, намираме друга пред себе си!

— Мълчание в строя! — отговори Марсел… — Ето я тъкмо моята стара работилница. Няма да ми бъде неприятно да я видя отново и да взема оттам някои сечива, от които ще имаме сигурно нужда, па да не забравим да вземем и няколко торбички динамит.

Това беше голямата леярна, в която младият елзасец бе допуснат при идването си в завода. Колко зловеща беше тя сега с угасналите си пещи, с ръждясалите си релси, с прашните си кранове, които издигаха във въздуха големите си безутешни ръце като бесилки! Тук всичко вледеняваше сърцето и Марсел почувствува нужда да отвлече вниманието си.

— Ето една работилница, която ще те заинтересува повече — рече той на Октав, като го поведе към лавката.

Октав кимна в знак на съгласие, който се превърна в знак на задоволство, когато забеляза на една лавица наредени като за битка цял полк от червени, жълти и зелени шишета. Виждаха се тенекиените кутии на няколко консерви с печатите на най-добрите марки. Имаше с какво да направят една закуска, от която впрочем почувствуваха нужда. Двамата млади хора сложиха приборите на калаения тезгях и подкрепиха силите си, за да продължат експедицията …

Докато се хранеше, Марсел мислеше какво има да правят. Нямаше защо да мисли как ще се изкатерят по стената на Централния блок. Тази стена беше необикновено висока, отделена от всички други сгради, без издатина, на която биха могли да закачат въже. За да намерят вратата й — вероятно единствена, — би трябвало да обиколят всички сектори, а това не беше лесна работа. Оставаше да се употреби динамитът, винаги доста рискован, защото беше невъзможно хер Шулце да е изчезнал, без да е осеял с клопки изоставения терен, без да е поставил контрамини срещу мините, които евентуалните завоеватели на Щалщадт щяха без друго да употребят. Но нищо от това не можеше да накара Марсел да отстъпи.

Като видя, че Октав се е съвзел и е отпочинал, Марсел се запъти с него към края на улицата, която образуваше оста на сектора чак до подножието на голямата стена от дялан камък.

— Какво ще кажеш, да пъхнем ли един фишек с динамит вътре? — попита той.

— Ще бъде трудно, но ние пък не сме мързеливци! — отговори Октав, готов да опита всичко.

Работата почна. Трябваше да оголят основата на стената, да мушнат лост в пролуката между два камъка, да откъртят един и най-сетне с помощта на свредел да направят няколко малки успоредни улейчета. В десет часа всичко беше свършено, фишеците с динамит бяха поставени и фитилът запален.

Марсел знаеше, че фитилът ще гори пет минути и тъй като бе забелязал, че лавката, разположена в едно подземие, представлява истинско сводесто мазе, укри се там заедно с Октав.

Изведнъж сградата и мазето дори се разтърсиха като от земетресение. Страхотен взрив, подобен на залпа от три-четири оръдейни батареи, гръмнали едновременно, раздра въздуха, последван тутакси от трус. После, след две-три секунди, лавина от изхвърлени от всички страни отломки се изсипа върху земята. Непрекъснато в разстояние на няколко минути парчета от сриващи се покриви, от пращящи греди, срутващи се стени се търкаляха сред светли водопади от счупени стъкла.

Най-сетне този страшен грохот заглъхна. Тогава Октав и Марсел напуснаха скривалището си.

Колко и да беше свикнал с чудовищните действия на експлозивите, Марсел се учуди от резултатите, които видя. Половината от сектора беше вдигнат във въздуха и съборените стени на всички съседни на Централния блок работилници напомняха развалините на бомбардиран град. Навсякъде натрупани отломъци, парчета от стъкла и мазилка покриваха земята, докато облаци от прах, падайки бавно от небето, дето взривът ги беше изхвърлил, се стелеха като сняг върху всички тези рушевини.

Марсел и Октав изтичаха към вътрешната стена. И тя беше разрушена на една широчина от петнайсет до двайсет метра, а от другата страна на отвора някогашният чертожник от Централния блок съгледа познатия двор, дето беше прекарал толкова монотонни часове.

Откакто бяха престанали да пазят този двор, желязната решетка, която го ограждаше, беше станала достъпна… И двамата младежи се прекачиха през нея.

Навсякъде същата тишина.

Марсел прегледа една по една работилниците, дето някога другарите му се възхищаваха на чертежите му. В един кът намери наполовина нахвърлян върху неговата дъска чертежа на парната машина, който беше започнал, когато една заповед на хер Шулце го бе повикала в парка. В читалнята видя отново познатите вестници и книги.

Всички неща бяха запазили изгледа на едно прекъснато движение, на внезапно прекратен живот.

Двамата младежи стигнаха до вътрешната граница на Централния блок и се озоваха скоро в подножието на стената, която, както мислеше Марсел, ги разделяше от парка.

— Ще трябва ли да накараме и този пясъчник да затанцува? — попита Октав.

— Може би… но за да влезем, бихме могли най-напред да потърсим врата, която един обикновен фишек с динамит ще прати във въздуха.

И двамата взеха да обикалят парка покрай стената. От време на време трябваше да правят обход, да заобиколят някой корпус от постройки, който се издаваше като шпора, или да се катерят по някоя решетка. Но те не губеха стената от очи и скоро бяха възнаградени за мъките си. Една малка вратичка, ниска и подозрителна, се показа пред тях в зидарията.

За две минути Октав проби със свредела дупка през дъбовите дъски. Долепил око до този отвор, Марсел видя за свое задоволство да се простира на отвъдната страна тропическият парк с вечната си зеленина и пролетната си температура.

— Още една врата да вдигнем във въздуха, и ето ни на мястото! — рече той на своя другар.

— Един фишек с динамит за това парче дърво — отговори Октав — ще бъде голяма чест!

И той заудря вратичката с кирка.

Едва я разтърси, когато чуха как вътре в ключалката изщраква ключ и две резета се издърпаха от куките си.

Вратичката се поотвори, запъната отвътре с един дебел синджир.

— Wer da? (Кой ходи там?) — рече един прегракнал глас.