Жул Верн
Петстотинте милиона на Бегюм (15)

Петнадесета глава
Борсата на Сан Франциско

Борсата на Сан Франциско, сгъстен и в известен смисъл алгебричен израз на едно огромно промишлено и търговско движение, е една от най-оживените и чудните в света. Поради географското положение на столицата на Калифорния тя има космополитичен характер, който е една от най-очебийните й черти. Под нейните аркади от хубав червен гранит русокосият висок саксонец се разминава с матовия тъмнокос келт, с по-гъвкави и по-тънки крайници, негърът среща финландеца и индуса, полинезиецът вижда изненадан гренландеца, китаецът с коси очи и грижливо оплетена плитка се бори по хитрост със своя исторически враг — японеца. Всички езици, всички наречия, всички жаргони се сблъскват там като в някакъв съвременен Вавилон.

На 12 октомври при отварянето на тази единствена в света борса нямаше нищо необикновено. Когато наближи да удари единайсет часът, главните комисионери и борсови агенти се приближиха весело и важно според своите лични темпераменти едни към други, стиснаха си ръка, отправиха се към бюфета и след жертвоприношителните излияния на вино пристъпиха към дневните операции. Те отидоха един след друг във вестибюла да отворят медните вратички на номерираните си шкафчета, в които се пуща кореспонденцията на абонатите, извадиха оттам огромни връзки писма и ги прегледаха с разсеян поглед.

Скоро курсовете на деня се очертаха, докато неусетно растеше угрижената тълпа. От групите, все по-многобройни и по-многобройни, се издигна лека глъчка.

Телеграмите заваляха тогава от всички точки на земното кълбо. Всяка минута някоя синя книжна лента, прочетена високо сред буря от гласове, се прибавяше на северната стена към колекцията от телеграми, разлепени от пазителите на борсата.

Движението ставаше от минута на минута по-силно. Служители на борсата влизаха тичешком, разтласкваха хората, устремяваха се към телеграфното бюро, носеха отговори. Всички бяха отворили бележниците си, взимаха си бележки, зачеркваха, късаха листа. Някаква заразителна лудост сякаш беше обладала тълпата, когато към един часа нещо тайнствено мина като тръпка през развълнуваните групи.

Един от съдружниците на „Фаруестката банка“ донесе изумителна, неочаквана и невероятна новина, която се понесе с бързината на светкавица.

Едни казваха:

— Каква шега!… Това е уловка! Как може да се допусне подобна нелепост?

— Хе-хе — отговаряха други, — няма дим без огън!

— Та може ли да се фалира при подобно положение като това?

— Фалира се при всички положения.

— Но, господине, само сградите и оборудването струват повече от осемдесет милиона долара! — извика един.

— Без да се смятат чугунът и стоманата, запасите и произведените оръдия! — отговори друг.

— Дявол да го вземе! Та какво казвам аз! Шулце е в състояние да даде деветдесет милиона долара и аз се наемам, когато поискат, да ги осъществя от неговия актив!

— Тогава как си обяснявате прекратяването на платежите?

— Съвсем не си го обяснявам!… Не вярвам в това!

— Като че тези неща не се случват всеки ден и с най-известните и солидни къщи!

— Щалщадт не е къща, а град!

— Най-сетне невъзможно е това да е краят! Не може да не се образува дружество, което да поеме делата му!

— Но защо този дявол Шулце не го е образувал, преди да остави да протестират полиците му?

— Именно, господине, това е толкова нелепо, че не търпи възражение! Новината е чисто и просто лъжлива, пусната вероятно от наш, който се нуждае страшно много от поскъпване на стоманата!

— Съвсем не е лъжлива новината. Шулце не само е фалирал, но и е избягал!

— Хайде де!

— Избягал е, господине. Току-що залепиха на дъската телеграмата с това известие!

Огромна човешка вълна се втурна към таблото с телеграмите. Последната синя книжна лента съдържаше следните думи:

„Ню Йорк, 14 и 10 минути. Централна банка. Заводът Щалщадт. Плащанията прекъснати. Пасивът известен: четиридесет и седем хиляди долара. Шулце изчезнал.“

Този път нямаше място за съмнения, колкото и неочаквана да беше новината, и се заредиха една догадка след друга.

В два часа списъците с второстепенните фалити, предизвикани от фалита на хер Шулце, взеха да заливат борсата. Най-много губеше Майнинг банк от Ню Йорк; къщата Уестърли и Син от Чикаго, замесена със седем милиона долара; къщата Милуонки от Бъфало с пет милиона; Промишлената банка от Сан Франциско с милион и половина; някои треторазредни къщи с по-дребни суми.

От друга страна, без да чакат тези новини, бясно се разразиха контраударите срещу това събитие.

Борсата в Сан Франциско, толкова стабилна сутринта по думите на експертите, не беше такава в два часа! Какви скокове, какви покачвания, какво яростно развихряне на спекулацията!

Поскъпваше стоманата, цената на която се покачваше от минута на минута! Поскъпваха каменните въглища! Покачваха се акциите на всички леярни в Американския съюз! Поскъпваха произведенията от всякакъв вид в желязната промишленост! Поскъпваха земите във Франсвил, Паднали до нула, изчезнали от курса след обявяването на войната, те стигнаха неочаквано до сто и четиридесет и пет долара за акр по искане!

Още същата вечер будките с вестници бяха завзети с щурм. Но „Хералд“, както и „Трибюн“, „Олта“ както и „Глоуб“ напразно печатаха с гигантски букви мършавите информации, които бяха успели да съберат, тези информации се свеждаха в края на краищата до нищо.

Знаеше се само, че на 25 септември, когато една полица от осем билиона долара, приета от хер Шулце, изтеглена от Джексън, Елдър и сие от Бъфало, била предявена на Шринг, Щраус и сие, банкери на Краля на стоманата в Ню Йорк, тези господа констатирали, че кредитният баланс на техния клиент е недостатъчен да посрещне това огромно плащане, и незабавно му съобщили телеграфически, но не получили отговор; тогава прибягнали до книгите си и установили с изненада, че от тринадесет дни никакво писмо и никаква сума не са идвали от Щалщадт; че от този момент полиците и чековете, теглени от хер Шулце срещу тяхната каса, се трупали ежедневно, за да споделят общата съдба и да се върнат към своето изходно място със забележката „no effects“ (без покритие). В продължение на четири дни искания за сведения, неспокойни телеграми, бесни запитвания се сипеха, от една страна, върху банковата къща, от друга, върху Щалщадт.

Най-сетне пристигна решителен отговор.

„Хер Шулце е изчезнал от 17 септември — казваше се в телеграмата. — Никой не може да даде ни най-малко осветление върху това загадъчно произшествие. Той не е оставил нареждания и касите на секторите са празни.“

От този миг вече беше невъзможно да се крие истината. Главните кредитори се уплашиха и депозираха полиците си в търговския съд. Провалът се очерта за няколко часа с бързината на светкавица, повлякъл със себе си върволица второстепенни банкрути. На 13 октомври по обед сумата на известните кредити беше четиридесет и седем милиона долара. Всичко позволяваше да се предвиди, че с допълнителните кредити пасивът наближава шестдесет милиона.

Ето какво знаеха хората и какво съобщаваха вестниците с някои и други подробности. От само себе си се разбира, че те обещаваха за следния ден неизвестни и най-подробни сведения.

И действително нямаше вестник, който още в първия час да не изпрати своите дописници по пътищата за Щалщадт.

На 14 октомври вечерта Градът на стоманата беше обсаден от цяла армия репортьори с разтворени бележници и изваден молив. Но тази армия се разби като вълна срещу външния укрепен пояс на Щалщадт. Забраната не беше вдигната и репортьорите се опитваха напразно да използуват всички възможни средства за съблазън — те не можеха да я преодолеят.

Все пак успяха да установят, че работниците не знаеха нищо и че нищо не се бе променило в заведения ред на всяка секция. Майсторите надзиратели по заповед от горе бяха съобщили в навечерието, че няма вече средства в отделните каси, нито наставления от Централния блок и че следователно работите ще се прекратят следната събота, освен ако дойде друго нареждане.

Всичко това, вместо да осветли положението, го усложняваше. Че хер Шулце е изчезнал от близо месец — беше несъмнено за всеки. Но коя бе причината и какво значеше това изчезване — не знаеше никой. Някакво смътно чувство, че тайнствената личност ще се появи всяка минута, господствуваше още неясно над безпокойствата.

В завода през първите дни работите продължаваха както обикновено по силата на придобитата скорост. Всеки преследваше своята частна задача в ограничения кръг на секцията си. Отделните каси плащаха надниците, всяка седмица. Централната каса беше посрещала до този ден местните нужди. Но централизацията беше доведена до извънредно висока степен на съвършенство в Щалщадт, господарят си беше запазил абсолютен надзор над всички работи и затова отсъствието му предизвика твърде скоро преустановяване на машината. Така от 17 септември, деня, когато Кралят на стоманата беше подписал заповеди за последен път, до 31 октомври, когато новината за прекратяване на плащанията се разрази като светкавица, хиляди писма — голям брой от тях съдържаха сигурно значителни суми, — минали през пощата на Щалщадт, бяха пуснати в кутията на Централния блок и несъмнено бяха стигнали до кабинета на хер Шулце. Но той самият си запазваше правото да ги отваря, да си взима бележки с червен молив и да прехвърля съдържанието на главния касиер.

И най-високите служители в завода никога не биха и помисляли да излязат от определените им права. Облечени спрямо своите подчинени с почти абсолютна власт, те всички бяха по отношение на хер Шулце — и дори по отношение на неговия спомен — безвластни инструменти, без почин, без право на глас. Всеки се беше затворил в тясната отговорност на своето пълномощие, всеки беше отлагал, „беше изчаквал“ събитията.

Накрая събитията дойдоха. Това особено положение продължи дотогава, докато главните заинтересовани къщи, обхванати неочаквано от тревога, започнаха да телеграфират, да искат отговор, да рекламират, протестират и най-сетне взеха законните предпазни мерки. Необходимо бе време, за да се стигне дотам. Човек току-така не се решава да повярва, че едно толкова признато състояние стои на глинени крака. Но фактът беше сега очевиден: хер Шулце се беше скрил от кредиторите си.

Това само можеха да узнаят репортьорите. Прочутият Майкълджон, известен с това, че бе успял да изкопчи политически признания от президента Грант, човека на века, неуморимият Бландърбас, знаменит с това, че пръв той, прост дописник на „Уърлд“, съобщил на руския цар голямата новина за падането на Плевен, тези големи хора на репортажа този път не бяха по-щастливи от своите събратя. Те бяха принудени да признаят, че „Трибюн“ и „Уърлд“ не ще могат да дадат още последната дума за фалита на Шулце.

Това, което правеше от този зловещ индустриалец едно почти единствено по рода си събитие, беше странното положение на Щалщадт, положение на независим и изолиран град, което не позволяваше да се направи никаква нормална и законна анкета. Подписът на хер Шулце беше наистина протестиран в Ню Йорк и неговите кредитори имаха пълно основание да мислят, че активът на завода е достатъчен да ги обезщети в известна степен. Но към какъв съд да се обърнат, за да получат запор или да ги поставят секвестър? Щалщадт беше останал особена, неквалифицирана досега територия, дето всичко принадлежеше на хер Шулце. Да беше оставил поне представител, административен съвет, заместник! Нищо, нито един съд, нито един юридически съвет! Той единствен беше кралят, големият съдия, главнокомандуващият, нотариусът, адвокатът, защитникът, търговският съд на своя град. Той беше осъществил в своята личност идеала на централизацията. Затова сега, когато отсъствуваше, хората се намираха пред чистото и просто „нищо“ и цялата тази огромна сграда рухваше като построен от карти замък.

При всяко друго положение кредиторите биха могли да образуват един синдикат и да заместят хер Шулце, да сложат ръка на неговия актив, да оглавят управлението на работите. По всяка вероятност те биха открили, че липсват може би само малко пари и регулираща власт, за да функционира машината.

Но нищо от всичко това не беше възможно. Липсваше законният инструмент, за да извършат това заместване. Те се чувствуваха спрени от една морална преграда, по-непреодолима, ако щете, от укрепителните линии, издигнати около Града на стоманата. Нещастните кредитори виждаха залога за своя кредит, а бяха безсилни да турят ръка на него.

Всичко, което можеха да направят, беше да се съберат на общо събрание, да се съвещават и да отправят молба до Конгреса, с която да го помолят да поеме тяхното дело, да прегърне интересите на своите сънародници, да провъзгласи присъединяването на Щалщадт към американската територия и да включи по този начин това чудовищно създание в общото право на цивилизацията. Немалко членове на Конгреса бяха лично заинтересовани от работата; молбата изкушаваше в много отношения американския характер и имаше основания да се мисли, че ще се увенчае с пълен успех. За нещастие Конгресът беше във ваканция и сигурно щеше да мине дълго време, докато той разгледа работата.

До това време нищо не се вършеше вече в Щалщадт и пещите угасваха една след друга.

Затова покрусата беше голяма сред населението от десет хиляди семейства, които живееха от завода. Но какво да правят? Да продължават ли работата с надежда за надница, която може би щеше да дойде след шест месеца, а можеше и никак да не дойде? Никой не беше съгласен с това. Пък и каква работа? Източникът на поръчките беше пресъхнал едновременно с другите. Всички клиенти на хер Шулце очакваха законното решение, за да възобновят връзките си. Началниците на секции, инженерите и майсторите, останали без заповеди, не можеха да действуват.

Свикани бяха събрания и митинги, произнесоха се речи, направиха се предложения. Не се установи определен план, защото, това беше невъзможно. Стачката повлече след себе си скоро несгоди, отчаяние и пороци. Работилницата се опразни, кръчмата се напълни. Срещу всеки престанал да дими комин на завода изникна кръчма в околните села.

Най-благоразумните от работниците, най-съобразителните, тези, които можеха да предвидят трудните дни, да отделят малко спестени пари, побързаха да избягат със сечивата и багажа си — с инструментите, със скъпите на всяка домакиня завивки и с децата си, възхитени от гледката на света, която им се откриваше от прозорците на вагона. Те тръгнаха, разпиляха се по четирите краища на хоризонта и намериха скоро: един на изток, друг на юг, трети на север — друг завод, друга наковалня, друго огнище…

Но само единици можеха да осъществят тази мечта, а колцина бяха приковани от немотията към парчето земя! И там останаха с хлътнали очи и разбито сърце!

Останаха и продаваха стадата си на този облак от хищни птици с човешки образ, който връхлита по инстинкт разорените хорица, а те, останали за няколко дни с последните си средства, скоро лишени от кредит, както и от надница, от надежда, както и от работа, виждат да се простира пред тях едно гладно бъдеще, черно като зимата, която се кани да настъпи!