Людмила Улицка
Избран народ

На седми октомври, точно преди деня на Сергий Радонежки, Зинаида довлече до черквата желеобразното си скръбно тяло, стичащо се на вълни надолу, и спря на ничия земя, където вече нямаше сергии, а още не почваше черковният парапет, край който се навъртаха просяците.

Беше минал един месец, откакто погреба майка си, погребалните пари, заделени от майка й, свършиха, още осемнайсет рубли се наложи да додаде за помена от инвалидната си пенсия. Зинаида не умееше да се оправя с парите, майка й купуваше всичко, докато беше на крак, а като се разболя, животът се обърка и закъсаха с храната. Преди да умре майка й, Маря Игнатиевна от втория етаж носеше ту супа, ту нещо друго, но майка й умря, Маря Игнатиевна спря да идва при Зинаида, защото се обиди: искаше да вземе китайската жилетка на майка й, а Зина не я даде, не й се откъсна от сърцето. Не за да остане за нея — Зина не можеше да носи дрехите на майка си, майка й беше суха като хлебарка, дребна, а Зинаида беше с такава обиколка, че не влизаше през трамвайните врати. Но не даде жилетката, защото й беше спомен от майка й — в китайско зелено, с облечени копченца и бродирани вълнени цветчета на раменете.

Имаше и една друга, синя, но и нея вече я нямаше, защото майка й поиска да я погребе със синята. Беше зиморничава, боеше се от гробищния студ и поиска да бъде погребана със синята жилетка и с вълнени чорапи. Зинаида изпълни всичко заръчано и за Маря Игнатиевна нищо не остана, та я беше яд.

Освен това майка й заръча Зинаида да се осланя на Богородица и щом свършат парите, да върви при храма и там да стои: „Добри хора ще ти помогнат в името на Богородица.“

И сега Зинаида беше дошла и стоеше. Стоенето я измъчваше още повече от ходенето, тя смяташе, че главната й болест е в краката, макар участъковата лекарка да казваше, че е в надбъбречните жлези.

Две просякини седяха на сгъваеми столчета до парапета на черквата, но такова столче не можеше да й свърши работа, нямаше как да я издържи.

Беше обула меки плъстени пантофи, срязани отпред, вкъщи имаше към тях и галоши за мокро време. Майка й беше й оплела чорапи, широки, от селска вълна, носеше и анцуг — никакви други чорапи не ставаха за отеклите й крака. Отгоре беше с нова огненоръждива трикотажна роба и с хубава блуза — от неблагоразумие си беше облякла най-хубавите дрехи, както ходеше в поликлиниката, защото излизаше сред хора.

Стоеше така, край нея минаваха старици и по-млади жени — с чанти, имаше и няколко съвсем млади, но никой нищо не й даваше. Очевидно стоеше по някакъв погрешен начин или на погрешно място. Мина половин час, краката й пламнаха от болка, а и много огладня — сети се, че в бюфета има пакет юфка. И бавничко се запъти към къщи в недоумение, че майка й я беше излъгала — или тя самата беше в грешка: никой не й даде нищо за увреждането й в името на Богородица.

На сутринта се сети: на никого от минувачите не беше споменала, че е в името на Богородица. Сети се, обаче беше късно да ходи, защото службата беше минала.

Но на другия ден стана по-рано и се застяга за храма. Денят беше хубав, пак с празник — църквата честваше Йоан Богослов, и времето беше слънчево, неочаквано топло за сезона. Зинаида пак се докара с огнената си роба, красивата блуза, пак не се сети да се облече по-бедняшки. Върза си розова кърпа и се затътри през булеварда.

Пред храма имаше повече хора, отколкото онзи ден, а просяците направо се бяха строили на опашка. Зинаида стигна до тях, но не съвсем близо, неудобно й беше. Сега вече помнеше, че трябва да проси в името на Богородица. Но минувачите не поглеждаха към нея, а тя не знаеше как да привлече вниманието.

Накрая мина една съсипана бабичка с очила, с бастун, спря се до Зинаида и й даде дребна копейка.

— В името на Богородица — глуповато рече Зинаида, а старицата някак обиграно й отговори:

— Помози Бог!

Зинаида се зарадва, заразглежда копейчицата, тя беше съвсем обикновена, но все пак подарена.

„Добре ми каза майка“ — помисли си Зинаида. В този миг до нея се приближи черна дългоноса жена с токчета, с плашещи тъмни очила, сложи в ръката й монета от двайсет копейки и рече:

— Помоли се за упокой на Екатерина.

— Благодаря ви много, ще се помоля — каза Зинаида и се прекръсти. Не знаеше как да отговори правилно, но жената с очила май не придиряше.

Хората минаваха, минаваха наоколо, не навалица, а по един-двама, Зинаида събра пълна шепа, но повечето жълти монетки. Краката много я заболяха и й прималя от глад. Реши да си ходи, но първо да влезе в храма и да благодари на Богородица за помощта.

Зинаида се изкатери, стъпалата бяха високи, стори й се, че някой я повика: „Ей, ти“, но тя нямаше познати тук, та влезе вътре, като се кръстеше по три пъти на всяка врата. Купи свещ за трийсет копейки — и пак й останаха много, поне една рубла, — запали пред иконата на Казанската Богородица — майка й винаги палеше тук свещ — и затепа към изхода.

Една старица я сръга в ребрата и изсъска:

— Къде сега, стой мирно, като пеят „Херувимска песен“.

Зинаида не разбра защо й се кара и прегърбена завлачи крака към вратата.

Излезе от храма, още усещаше в ребрата удара на старицата и изведнъж — същинска напаст! — друга старица с карирана забрадка и мазна брадавица под окото — една от бабичките, които стояха на най-печелившите места пред стъпалата — й се нахвърли, извъртя дланта й така, че събраните монети се посипаха на земята.

— Да не си припарила повече тук, краката ще ти счупим! — И взе да я бута в гърба с коравата си торба.

Сакат старец се надигна от земята, заблъска я от другата страна, наруга я грозно и замахна да я удари.

— Махай се, махай се оттук!

Зинаида зажумя и спря. Краката й сякаш се схванаха, тя усети жарава в бедрата и прасците.

— Разкарай се, разкарай се, нямаш работа тук, само ти липсваш! — загълча и съвсем дребна бабичка с проскубана мъхеста шапка.

Зинаида искаше да се махне, но краката не я държаха — омекнаха и тя се свлече на земята като голяма разпарцаливена кукла, вдигнала бели пухкави ръце да се предпази.

Внезапно над главата й екна свиреп дрезгав глас.

— Ууу, хищна сган, дрипльовци ненаситни! Гадина си, Котова! Двайсет години просиш пари, все са ти малко! На оня свят ще ги носиш! Ами ти къде се буташ, дърт пръч проклет, фашистка подлога! Я стани!

И Зинаида усети желязна ръка да я хваща за рамото и да я дърпа нагоре.

— Ей, на жената й е лошо, помогнете да я вдигнем! — ревна гласът и някакви ръце задърпаха Зинаида нагоре, замъкнаха я до пейката и я сложиха да седне. Чак сега отвори очи. Видя пред себе си малък и широкоплещест — в началото й се стори младеж, не, не беше момче, а мъжкарана с панталон, с разлати вежди и бандитско лице. Жълторижав бретон се подаваше изпод бялата й обредна кърпа. Разширените й ноздри трепкаха. — Няма нищо, няма нищо, ще им насвия сармите, просешка банда! Идвай и стой където си искаш, да не са ги купили тия места тук! Ква мафия, моля ти се, съща Сицилия! Клетите сакателници вече няма къде да се притулят! От милицията по-бетер! — кряскаше тази странна жена. — Хич не ги слушай! Само да ти се опъне някой, веднага им кажи: тъй ми рече Катя Рижата!

Катя Рижата стоеше подпряна на две яки патерици, после се наведе до Зинаида, угаси гнева и попита:

— Ти откъде си?

Зинаида искаше да отговори, но езикът й беше като залепнал.

— Къде живееш? — настоя Катя. — Глуха ли си?

Зинаида поклати глава:

— Тук живея, отсреща през булеварда.

— Коя група си? — делово се осведоми Катя.

— Втора — радостно отговори Зинаида.

— Ъхъ — доволно кимна Катя.

— Майка ми умря. Преди месец я погребах — продължи Зинаида.

— А моята хич не ще да мре — със съжаление отбеляза Катя. — На ти три рубли, дръж. Пиеш ли?

— Нее — учуди се Зинаида.

— Вземи! Щом не пиеш, ще ти стигнат до Покров Богородичен. Утре не идвай. Ела на четиринайсети или може на тринайсети за вечернята. Аз ще съм тук. Ако има нещо, направо им кажи — Катя Рижата тъй ми рече! Как ти е името?

— Зинаида — свенливо се представи Зинаида.

— Те, Зинаида, са толкоз прости, нямаш си представа. Някои са като зли кучета. Кви ти кучета — още по-проклети! Ама само да им се озъбиш, и подвиват опашки. Повечето припечелват с просия, малцина са истински сиромаси. Но ти идвай, идвай, не бой се!

Катя й помогна да си измъкне телесата от ниската градинска пейка, в която направо се беше заклещила. И Зинаида си тръгна, пантофите й бяха мокри, чувстваше се настинала от кръста надолу.

Премръзнала и някак сякаш стопена, Зинаида вмъкна бухналото си тяло в жилището и без да влиза по-навътре, седна на столче в антрето, свали си кърпата от главата, усука я в ръцете си, сви я като кукла, взе да се жали: „Горката, горката“ — и заплака…

Зинаида беше обидчива и докато живееше с майка си, често й се сърдеше, че не й дава да яде. Апетитът й не секваше никога, това беше болестта й, а майка й я възпираше. Тогава Зинаида усукваше кърпата си на кукличка, сядаше на дървеното столче до вратата и мънкаше на майка си:

— Ще се махна от теб, ще се махна…

— Къде ще ходиш, шкембо? Къде ще ходиш, търбух? — равнодушно мърмореше майка й.

И Зина някак си представяше, че куклата, направена от забрадката, е самата тя, само че малка, и тя пошепваше:

— Ще заминем. Да дойде пролет, ще заминем за Анапа.

Когато беше на десет години и болестта й беше в начална форма, я бяха водили в санаториум в Анапа.

… Зинаида си почина от страха и обидата, свали си подмокрения анцуг и влезе в банята да го изпере. Къпеше в сапунената вода полупрозрачните си грамадни ръце, въздишаше — не умееше нищо. По-рано майка й правеше всичко, сега се налага сама…

Мислите й бяха големи, раздути, неповратливи — тя си мислеше за бъдещето си на просякиня, за всякаква храна, с която ще се наяде сега, и за Катя Рижата, която я беше спасила от лошите хора…

Зинаида отиде на Покров на Света Богородица. Вече никой не я пъдеше. Събра много пари, почти четири рубли. Облегнала гръб на парапета, през цялото време търсеше с очи Катя Рижата, но така и не я намери.

Когато парите й свършиха, пак отиде и пак събра, но не срещна Катя. Бабичките не я пъдеха, една дори я поздрави, помръдна се и рече на друга:

— Мръдни вляво, дай Слоницата да стане.

Така се върна някогашният й прякор Слоницата. Наистина беше Слоница, още в училище така й викаха, но като малка се обиждаше, а сега го чувстваше като собствено име…

Чак на третия път срещна Катя. Тя вървеше по асфалтираната алея, която водеше диагонално към храма, поднасяше настрани, креташе с единия си крак, а другият — с ортопедична обувка — подскачаше встрани. Катя видя Зинаида, кимна й и влезе в храма.

„Сигурно е в притвора“ — помисли си Зинаида. И на нея й се щеше да влезе на топло, но я беше страх, че пак ще я изпъди онази баба с брадавицата. Така остана в размисъл почти час. Отначало усещаше мравучкане в краката, после ги почувства схванати. Даваха й малко пари, по-малко, отколкото на всички други. Беше го забелязала още по-рано и реши, че това е правилно, слабите будят повече съжаление, отколкото дебелите.

Поколеба се още малко и реши да потърси Катя в храма. Видя я в левия страничен олтар на опашка за изповед при свещеника. Имаше строг вид, косата й не стърчеше изпод кърпата, вързана ниско на челото с по две дълбоки дипли на слепоочията. Тя пристъпи към жълтолиция свещеник с прошарена брада, той дълго време й говори нещо, тя кимаше, после тя самата заговори за голямо учудване на Зинаида. Старецът клатеше глава, после сложи на главата й мъждивозлатистия си епитрахил. Тя целуна жълтата му ръка и закуцука към царските двери.

Зинаида я причака, дръпна я за ръкава, но Катя я погледна с празно кехлибарено око и каза: „После, после…“ В този миг целият храм затътна гръмогласно, запяха „Символа на вярата“, Катя й обърна гръб и с неочаквано тънък глас заприпява: „Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо…“ — с такива снишавания, пропадания и въздигания, сякаш сама водеше цялата тази тълпа по стръмен планински път.

После песнопението завърши, пак заговори свещеникът, малко попя хорът, после целият храм запя „Отче наш“, Зинаида я знаеше, защото майка й я беше научила на тази молитва. Но беше много задушно, тясно, хората сякаш не бяха отделни, а като едно грамадно същество, събрано от различни трепкащи капки, Зинаида усещаше как всичко се превръща в гъста мъгла, но не влажна, а дъхава, медена. Пламъците на свещите като че ли се стопиха във въздуха, всичко стана сладко, сънливо, целият живот навън изчезна, стопи се като локва с разноцветни мазни отблясъци, а тукашният, златист, се сгъстяваше и стана накрая плътен като тялото й, тя се откъсна от земята и се заиздига между златните стълбове, арки и трепкащи нимби, а гъстият въздух, който докосваше с ръка, я милваше благосклонно…

Не беше забелязала, че отдавна вече седи на широка и удобна пейка заедно с другите, изобщо не помнеше кой я е настанил тук. На пейката я намери Катя.

— Какво става, не те пъдят вече, нали? — приведе се към нея Катя.

— Не, не ме пъдят — светна цяла Зинаида.

— Добре. — Катя потегли, после се обърна и попита: — Събра ли нещо? Да тръгваме?

И двете излязоха заедно, Зинаида с разлюшканата си плът и Катя — като чепато сухо дърво.

— Да идем у вас — предложи Катя и Зинаида се зарадва: никой не беше стъпвал на гости у тях освен леля Паша, сестрата на майка й.

По пътя Зинаида купи хляб и сладолед — много. Сега, след смъртта на майка си, ядеше на корем и се беше пристрастила към сладоледа. Майка й не даваше да яде сладолед: прекалено е сладко за теб! А сега Зинаида се заслаждаше на воля.

У тях Катя огледа навсякъде с остро око, дори като че ли подуши въздуха, забеляза немития под и каза:

— И аз не мога да се прегъна като хората, мия пода пълзешком. Лягам по корем и пълзя назад. Да ти измия ли?

Зинаида се притесни от предложението й, а и защо? И така става. Катя надзърна в другата стая след преходната. Зина не беше влизала в нея от смъртта на майка си, нямаше работа там. Докато Катя разглеждаше, Зинаида приготви ядене: надроби в емайлирана паница варени картофи и топено сирене, наля кисело мляко. Сама си беше измислила тази гозба, харесваше й, супа и второ едновременно и няма нужда от готвене. Така дробеше каквото имаше и ставаше вкусно. Храненето много я успокояваше. Само докато дъвчеше, се чувстваше добре. Щом глътнеше храната, сякаш голям звяр се размърдваше в корема й и настояваше: още, още!

Седнаха да ядат, но Катя скочи с едната патерица — Зинаида видя, че без патерица Катя изобщо не можеше да ходи, веднага падаше, — изнесе се до антрето и се върна с износената си жакардова чанта, щракна звънко закопчалката, извади четвъртинка водка и я сложи на масата.

— За празник не е забранено — каза наставнически, но Зинаида изобщо не възнамеряваше да забранява. Тя потърси стъклени чашки, не намери, извади чаши за кафе. Катя смръщи късия си нос: — Дай тогава водни чаши.

Зина донесе две водни чаши и раздели попарата в две супени чинии. Катя изчопли с дебел нокът капсулата на бутилката, наля я в чашите. Зина ахна — тя не пиеше водка.

— Много ли ти е? — учуди се Катя. — Ако не щеш, недей — позволи снизходително, чукна с чашата си нейната, каза: „С Бога напред, Зина“, прекръсти се и ливна водката в зиналата си редкозъба уста.

Зина помириса своята чаша, отпи малка глътка — не й хареса вкусът и й одра гърлото.

Катя бързо изяде попарата, хапна и сладолед — малко, без голямо удоволствие. Изчака, докато Зинаида оближе обвивката, раздигна чиниите и ги остави в мивката, многозначително каза:

— Така.

Зинаида вдигна леко омазаното си със сладолед лице и се приготви да слуша, отворила уста.

— Иди се измий! — каза Катя, но Зина не отиде да се мие, а си обърса устата с кърпа — стига й толкова. И Катя започна: — Така, Зина, виж какво искам да ти кажа — гласът й звучеше тържествено и многообещаващо. — Майка ти е умряла, ти самата не си много умна (Зина закима, точно така). Освен това си болна — отсече Катя. — Много добре си направила, че дойде пред храма. Но защо дойде? — Катиният въпрос не изискваше отговор. — Дошла си да просиш. Много правилно. Там проси сума народ. Повечето са си просяци. Това е фасулска работа. От теб, Зина, искам да станеш истинска беднячка, а не просякиня.

„Никога не мога да съм като Катя — възхити се наум Зинаида от новата си приятелка. — Какъв глас има само, ту силен, когато скастри бабичките, ту детски, звънлив — когато запя в храма…“

А Катя продължи:

— Не ме гледай мен, аз съм по-особен случай, ни риба, ни рак, седма глуха, учила съм в технологичен техникум, а колко съм се мъкнала по болници и на какви други места съм била, не си го и сънувала. Мен не ме гледай. Кажи ми най-напред: какво ти липсва, Зина?

Зина сключи вежди, навъси се, позамисли се.

— Сега си имам всичко, Катя.

Катя доволно се изсмя.

— Правилно, правилно съм те набелязала. Рядко някой ще каже: всичко си имам. Обикновено ламтят за още. Искат всичко, драпат, страдат, мразят се направо до смърт, защото завиждат, че онзи има, аз нямам. Разбираш ли?

— Естествено! — важно се съгласи Зина, поласкана от важността на разговора. Много се развълнува, чак се позачерви. — Аз не завиждам, тяхното изобщо не ми става… виж ква съм дебела!

— Наивница си, Зина, наивница — някак разочаровано вметна Катя. — Добре де, вярваш ли в Бог?

Зинаида се притесни, взе да се върти на стола.

— Е? — строго попита Катя.

Зинаида взе да усуква кукла от кърпата.

— Ех, и ти, Божи човек си, а не вярваш в Бог — съвсем се разочарова Катя.

— В Богородица… — пошепна Зина, свела глава като двойкаджийка в час.

— Е, казвай — с учителски глас настоя Катя, — тя кого е родила?

Зинаида се нацупи и тихо каза:

— Дъщеря си е родила.

Катя зина. Опули жълтите си очи и така разпери ръце, че патерицата, подпряна на перваза на прозореца, падна с гръм и трясък.

— Какво? Дъщеря? Каква дъщеря? Родила е нашия Господ Иисус Христос! Ама ти, Зина, си по-зле от поганците! Хубава работа, дъщеря!

Зина цяла беше пламнала, в главата й удряха камбани.

— Иисус Христос, Синът Божи, е слязъл от небесата само за едно — да ни каже да не сме зверове, да се обичаме, ала Го хванали и Го осъдили на смърт, убили Го, Зина! После се усетили, ама край! Късно! Възкръснал — и да Го няма! Върви Го търси сега! — Катя придърпа чашата на Зина, пи, измуча, поклати глава: — Като не пиеш, не пий! Аз ще я изпия. За всички хора, Зин, е така: за едни има, за други няма: красота, ум, разни богатства. Чуй какво ми се случи на мен. Това беше още когато ме освободиха… излязох… — Катя бръкна в жакардената чанта, извади от нея още една четвъртинка, погледна колебливо към Зинаида, но тя си седеше простодушно, не изрази никакво недоволство или учудване. Катя пак сръчно свали капсулката, наля половин чаша и я гаврътна. — Аз съм от Химки, от областта, според присъдата имам право на жителство, прибирам се, а майка ми не ще да ме регистрира. Майка ми не е стара, хубавица е, черни очи, вежди, личи й циганската кръв. Не разбирам защо не иска да ме регистрира. С нея никога не сме се карали много-много… После ми казаха, Зин. Имах приятел, Зин, беше ми като мъж, по-възрастен от мен, но нормално. Та когато влязох в затвора, заради него между другото стана всичко, майка ми го подмамила за себе си. А тя и без моя Витка си има безброй тъпкачи, не разбирам защо й беше. Общо взето, майка ми не ще да ме регистрира, без регистрация не ми дават дори инвалидната пенсия, нито мога да започна работа, направо лягай и мри. Но тя не, и не. Дрехите ми — което си е върху мен: памуклийка и съдрани ботуши. Имах приятелка на гара Новодачна, отивам при нея — няма я, напуснала. Отивам на Савеловската гара, не помня как съм стигнала до метро „Новослободска“. Чувам — камбана. Викам си: дай да вляза в черква. Защо не? Да не сам некръстена? А ми иде да се обеся. Влизам, стоя. Нямам пари дори за мъничка свещичка. Черквата пълна, някакъв празник беше, вече не помня какъв. Та стоя и си мисля: защо, Господи, си ме създал на този свят такава нещастница? Саката, пък и бедна като мишка, пък и собствената ми майка ме пъди, приятелят ми — дяволите го взели, но ми е криво, че собствената ми майка ми го е отнела. Мисля си така и все повече Му се сърдя: какви ги вършиш? Справедливо ли е това? Защо трябва така да се мъча, а на други, които с нищо не са по-добри от мен, всичко да им е наред? Ако, викам, ще ме залъгваш с царството Божие някой ден, хич не ми е притрябвало, искам сега, на момента… Стоя и се ядосвам, и се гневя все повече и повече. И се самосъжалявам, че съм инвалид, че ни красота, ни нищо не ми е дал Господ… — Катя подсмръкна. Зина все сучеше кърпата с най-съболезнователен вид. Катя вдигна четвъртинката бутилка с късопръстата си ръка, но не наля. — Изведнъж чувам зад мен някакви железа „стръг-стръг“, оглеждам се — една бабичка отзад разпъва разтегателно легло. Да не е полудяла, си мисля… И повече не поглеждам натам. Мина някое време, после пак „стръг-стръг“. Обръщам се и гледам картинка, Зина, няма да повярваш. На разтегателното легло натрупани три възглавници и на тях лежи, подпряло брадичка, някакво същество — не е мишка, ни жабче, а незнайно е зверче. Жената увита в детско одеялце, малко й е късо за краката, повита като бебе и овързана с връвчици. Само личицето й личи под черната кърпа, а очите й пламтят — съща бояриня Морозова, не я знаеш, разбира се, има една такава много хубава картина на художника Суриков. Такава памет имам, Зина, ще знаеш, веднъж да видя нещо, и ми се запечатва. Всичко помня. Та лежи, очите й пламтят. Сякаш ме прогори цялата. А бабичката я вдига като дете, мята я на гръб, главата й виси през рамото й, не може да си крепи главичката, пада. Цялата — като седемгодишно детенце, одеялцето малко й късо, крачката й се подават — с вълнени чорапки, мънички, безжизнени, и старата я понесе за изповед. А пък аз, Зина, вървя подире й като коза с връвчица. Все едно ме води вързана. Сложи я старата пред свещеника, онзи чете дълги молитви, аз тогава нищо не знаех, после научих какво й чете и защо. Сега вече знам наизуст цялата служба до последната дума, а тогава не разбирах нищо черковно. Той се помоли, после веднага я заговори и й каза нещо. А тя като мишле: пиу-пиу! Зина, отвътре — никога повече не ми се е случвало — сякаш цяла се изринах, иде ми да се чеша с нокти до кръв и в гърлото, и в гърдите, и направо в сърцето, направо не издържам. Какво нещо, какво нещо! Ни крака, ни ръце, ни човешки глас, като чувал я носят… Изведнъж нещо в мен сякаш се пръсна и потече… Заплаках, Зина, заплаках, облях се в сълзи! Така ми стана жал за нея, не мога да ти опиша… — устните й се разкривиха, затрепераха, тя си издуха носа, обърса си очите и строго продължи: — После, Зина, научих всичко за нея, тя е монахиня Евдокия, а старата, майка й, също се замонашила, не живеят в манастир, разбира се, кому са притрябвали там. Това се вика нещастие! И защо, Господи? И внезапно ми просветна, Зиночка! Всеки човек, който я погледне, едно си мисли: какво нещастие, най-ужасното, от това по-лошо няма накъде, моето нищо не е, с моето все пак се живее. Ето кого трябва да съжаля, а не себе си. И тогава ми се проясни, Зиночка, защо Господ праща на тоя свят такива като нас немощни уроди недъгави! Разбираш ли ме, Зиночка?

Зинаида седеше като замръзнала. Устата отворена, очите разкривени, тя слушаше думите на Катя и не ги чуваше, но смисълът влизаше в нея по някакъв чудноват начин — през кожата ли, през въздуха ли.

— За сравнение, за пример или за утеха, не знам как да го кажа — обясни Катя. — Хората са лоши, много се кефят да видят, че някой е още по-зле от тях. Виж например, има разни известни артистки, красавици, продават ги в будките, целите цветя и рози, само като я погледнеш някоя такава, и ти призлява — няма, няма справедливост. Но когато от една страна е артистката, а от друга — сестра Евдокия на разтегателното легло… Ще се замислиш! Където те е сложил Господ, там стой! А, викам си, чудесно! Ето моето място: саката, стоя пред храма, минават хора, всеки ме поглежда и си казва: слава Богу, че краката ми са здрави и не протягам тук ръка! А друг ще го загризе съвестта, ще се сети, че е неблагодарник за всички благодеяния Господни. Виж просяците, Зина, те само за едно ламтят — да скубят пари. А истинският бедняк, Зиночка, е Божи човек, служи на Господ! Той е избраният народ — бедният!

… Зина потъваше в полусън. Очите й бяха отворени, но тя не виждаше Катя, не чуваше думите й. Имаше чувството, че седи на земята, краката й са тънки, със слънчев загар, наоколо са пръснати безброй мънички синкави и лилави цветчета, леко изсъхнали, но невероятно ярки. Листата и стъблата леко боцкаха босите й крака, но с весели бодежи — като газировката на лимонадата, тя стана и тръгна направо по цветята, а земята беше малко подскоклива, краката й сякаш бяха направени от нещо по-твърдо от несигурната земя, по която вървеше…

А Катя говореше, говореше, но думите й ставаха все по-тихи, по-бързи и неразбираеми.

— И сега Го славим. Той ни праща болести, а ние Го славим! Той ни праща бедност — ние Го славим! Всякое дихание да хвали Гос… — така насред дума Катя положи глава на карираната мушама. Голямата мъжка китка на дясната й ръка лежеше на масата, другата й ръка висеше и оттичаше с тъмна кръв.

А Зина все вървеше през ярките бодливи цветчета, отстрани иззад голям камък излезе майка й със синята жилетка с избродирани на раменете вълнени цветчета, но Зина знаеше, че цветчетата са от зелената, китайската. Мама вървеше на верев, ала непрестанно идваше към Зина, махаше й с ръка и се усмихваше, и беше млада.