Людмила Улицка
Гуля

Именният й ден се падаше на Бъдни вечер. От дете несмислено, а с годините все по-осъзнато и всеотдайно изповядвайки световната и тайна религия на празника, Гуля нито веднъж не пропусна да празнува именния си ден. И в годините на заточение, и в лагерните години тя с нищожни подръчни средства направо от въздуха излавяше тези хрупкави нишестени зрънца на празника, клъвваше ги, раздаваше и на другите, които в тези минути бяха с нея. Празнуваше имения си ден, рождения, рождените дни на покойната си майка и сестра си, годишнините от сватбата с първия си мъж, също и Великден, Петдесетница, всички големи православни празници и повечето официални. Празнуваше Нова година два пъти, по стар и по нов стил, също и Коледа: първо католическата — оправдаваше се с полските корени на баба си, после и православната. Не пропускаше Първи май, Осми март, зачиташе и Седми ноември. По възможност спазваше определени ритуали. Така например рождения си ден, който се падаше в началото на лятото, обичаше да празнува от ранно утро. Ако имаше възможност, заедно с някоя приятелка отиваше до Селскостопанското изложение или в Ботаническата градина, обикаляха два часа, тя разказваше на приятелката ослепително скандални истории от ранната си младост, после ходеха в „Прага“, където поръчваха обяд: супа, второ и десерт за осем рубли стари пари, впоследствие рубла и трийсет нови.

После отиваха у Гуля да подремнат, след това пиеха кафе с предварително купени ликьор, сладолед и бонбони „Гриляж“, докато още бяха достъпни за зъбите им и не изчезнаха от магазините.

Когато количеството изпит ликьор значително напреднеше спрямо обема на кафето, Гуля сваляше китарата от стената и с точно възпроизведени интонации и произношение имитираше Вертински и многозначително премълчаваше някакви страстни спомени.

Цялото това прекарване се наричаше „гуляйче“ и любимата й съучастничка в тези скромни оргии беше Веруша, Вера Александровна.

Ролята й през годините непрестанно се променяше — възторжена почитателка, довереница, съперничка и дори покровителка през различните периоди на живота им, многопластов като геоложки разрез. Вера Александровна, полуроднина-полусянка, оризова хартия на паметта и най-убедителното доказателство на Гуля за реалността на собствения й живот…

Много преди деня на света преподобномъченица Евгения на Бъдни вечер Вера Александровна започваше да се тревожи, че тази година няма да може да направи хубав подарък на Гуля и тя ще се разочарова.

Този път намери сред наследени от покойна сродничка книжа една стара снимка, божем потвърждаваща митичното им роднинство с Гуля покрай първа братовчедка на Гулината майка, която била сключила втори брак с дядото на Вера Александровна. Спомената снимка представляваше благородна съпружеска двойка, и Вера Александровна се надяваше, че е открила въпросното крехко доказателство за роднинска връзка. Към фотографията, която беше духовната част от подаръка за именния ден, тя добави югославски шампоан и неугледна кутия бонбони. Тъкмо бонбоните най-много я безпокояха, тя даже попита Шурик какво ще каже за грозноватата кутия. Шурик погледна кутията с преувеличен интерес и каза:

— Чудесно, майче, чудесно! Направо се е получила композиция. Много изискан подарък.

И отчасти успокоената Вера Александровна отиде в кухнята да включи машата. Докато къдреше жълтеникавобелите си леки коси, Сан Санич мажеше обилно с боя алпинките си, любими обуща, съчетание на здравина и ниска цена, и двамата, майка и син, подхванаха увертюрата към Гулиния празник, композирана от мирис на нагорещена маша, опърлена коса, вакса и непретенциозен одеколон.

… На овалната маса със захабена покривка беше сложена продълговата чиния с колак и бутилка червено вино. Малка елхичка беше втъкната в голяма ваза с нащърбено гърло — заради това останала непродадена. Вестниците с изпражнения на Джулиетка, обикновено разстлани равномерно в цялата стая, по случай празника се събираха в ъгъла, а понякога дори се изнасяха на боклука.

Последните часове на Бъдни вечер гостите изкарваха на постна трапеза, а когато станеше осем и би трябвало да е свършила вечернята в храм „Пророк Илия“, за Гуля започваше първият ден на Рождество Христово и по този случай се сервираха месни ордьоври, понякога и месни ястия. Приключваше двучасовият пост и започваше отговяването.

Как прекрасно изглеждаха на масата. Сан Санич се наслаждаваше на ефирните бабички, избранички, които през последните двайсет и пет години поддържаха тонус чрез плащане на глоби при всяко споменаване за болести, за отделителни функции и, опазил Бог, за смърт. Литература, изкуство, спомени от младостта, светски разговори — това бяха темите на обичайните им разговори.

Сега обсъждаха шапките: неумението на младите жени да носят шапка, този полов признак, свидетелство за талант или бездарност, знак за социална принадлежност и показател за интелектуално ниво. Конкретно за шапките на Зинаида Гипиус. После Гуля някак леко измести темата към предимствата на „шведската тройка“ пред „семейната“… после по някаква лъкатушна пътека стигнаха до Дягилев, балета изобщо, Мая Плисецкая…

Говореха, говореха… Коледната звезда отдавна вече беше изчезнала сред безброя неколедни, а в дългата стая — от трикрилния прозорец до иззиданата врата в коридора, нарушила аристократичната анфиладност на някога благородното обиталище — ставаше течение, което охлаждаше гръбчетата на стариците с повехнали плешки.

Мократа кална зима сякаш се беше засрамила и посрещаше Коледа с календарен студ по поръчка. Вялото подухване от прозореца се усещаше все по-силно. Гуля затъкна широкия мраморен перваз със стар кожух, но закотвеното на нула отопление не успяваше да се пребори с бързото захлаждане.

Наметнаха се с кърпи, шалове и пеньоари на Гуля и заговориха за студовете през седемдесет и трета или и пета — тук леко се разминаваха, — четирийсет и първа, двайсет и четвърта и, с извинение, тринайсета.

Изядоха всичко, което беше предложил на Гуля кулинарният магазин на „Прага“: и пълнената патица, и месото по влажки, и волованите с някакъв скапан пълнеж. Щяха и да изпият всичко, но Гуля по стар навик „покри“ малко коняк и половин бутилка от донесения за подарък португалски портвайн, който според Гуля беше само малко по-хубав от полусладкото „Таврическо“…

Когато заговориха за времето, Джулиетка слезе от диванчето и демонстрирайки явно презрение към такава еснафска тема, легна на кадифената възглавница.

Нямаха никаква външна прилика — Джулиетка и Гуля. Джулиетка беше нечистопороден късокосмест дакел, а Гуля — породиста тънконога стара хрътка с ноздри като фигурна скоба и високо изписани тънки заоблени вежди. Приликата им беше в дълбочина и не личеше за невнимателния поглед. Тя се изразяваше в аристократичното пренебрежение към дреболиите, неприятната повърхностност и вътрешно невероятно твърдия характер.

Гуля едновременно с Джулиетка усети лека досада и тъкмо щеше да предложи една игра шмендьофер, но неочаквано Сан Санич, който до този момент скромно се беше любувал на проскубаните ароматни вехти диетични дами, девици, стари менади, ангелици и дяволици, Сан Санич, който скромно си бе мълчал цялата вечер, тихо каза:

— Гуля, тук ужасно духа. Трябва да се облепят прозорците. Утре ще дойда след работа, към седем и половина, и ще го направя. Не излизай, изчакай ме, моля те.

— Ти си златен! — изскимтя Гуля. — Шурик, ти си душичка! Колко прекрасно, Верочка, от твоя страна, че се поблазни да родиш! — Тя леко скочи от фотьойла, прелетя до Сан Санич и опряла в рамото му прочутия си голям бюст, опакован в корсет „Грация“, го целуна по оплешивяващото теме.

През нощта лошо спа. Болеше я коремът и сутринта й се наложи на два пъти да ходи до тоалетната. Заподозря, че е от портвайна. Джулиетка в знак на солидарност също се изака, и то направо на пода, защото Гуля забрави, преди да си легнат, да й постеле поредната порция „Литературная газета“. Това впрочем дори трогна Гуля — обикновено и двете имаха запек, но Джулиетка не беше пила портвайн, следователно разстройството й се дължеше изцяло на дълбоката им духовна връзка.

Гуля премръзна, дълго не можа да се стопли под двете одеяла и кожуха, коремът непрекъснато я болеше и тя заспа чак след като стопли вода в чайника и напълни термофора.

Събуди се следобед, още около час се излежава — не обичаше веднага да става — с приятно чувство за лек и празен корем, порадва се на студеното зимно слънце. В стаята беше жесток мраз, на перваза имаше нежно валмо скреж. Гуля с живо чувство заразглежда стаята си — отдавна не беше я виждала в такава ярка светлина. Стаята беше висока, непропорционална — една трета от салон с три прозореца, тук фризът правеше лек завой и Гуля, която се беше нанесла скоро след като се прибра от заточението, набързо сключила брак с импозантния собственик на същата тази стая, дълго си търси място за леглото, защото имаше свои собствени отношения с пространството и никак не успяваше да напасне тази част от фриза горе със собственото си опънато в кревата тяло… А три месеца след екстравагантния й брак собственикът на стаята скоропостижно се помина и остави на Гуля това прашно и вехто, но ценно антикварно наследство.

Стаята беше яркосиня. Гуля за малко да я боядиса червена, но Веруша каза, че кракът й няма да стъпи тук, та стопанката нареди на бояджиите да я направят синя. Оказа се прекрасно: Гуля сякаш живееше сред театрален декор, толкова неправдоподобно, небитово синееха стените, и всичко — изжулената ламперия от карелска бреза и бронзовата угаснала рамка на потъмнялото огледало — живваше на фона на това неприродно синьо.

Неразтребените мръсни чинии на масата сякаш бяха подредени за натюрморт и Гуля, подпряла възглавницата на носа на ладията, се усмихна. С тази ладия всяка вечер потегляше за небесно плаване, но не забравяше първо да пошепне: „Слава Тебе, Боже, още един ден се попремятахме с Теб. И моля Те, никакви сънища. Ако може…“

Този път обаче на зазоряване сънува нещо, в началото не си го спомни, но празничното й настроение се развали. Някакъв безсюжетен сън. Усещане за чужда власт, за затворено пространство. И някак много груб като усещане. Къш, къш, не искам да си спомням! Сукно на масата… Капитан Утьонков с гнусни ругатни, насочени нежно в ухото… И се не видя… Смрад… Гнъс… Кръст… Махай се! Не искам!

Но сънят вече беше изскочил на повърхността, изплува против волята й. Стои в кабинет на много чиста килимена пътека — тя, Гуля, с ужасно отвратителни боти, и капитан Утьонков сладко премята в устата си моминското й име, тя изведнъж усеща как я изпълва тежко желание, като риба удря с опашка. А Утьонков престава да е Утьонков, става някакъв любим, близък… уточнява се и изобщо престава да е Утьонков… и всичко това продължава и все не свършва, няма завършек… Глупости! Уф, че глупости! Нали Те моля, за Бога, не искам никакви сънища…

А, да, Шурик ще дойде да облепи прозореца. Колко е мил. Да, прозореца. Трябва да стане и да разтреби. Би било добре една гореща вана. Но не й се чисти. Съседите са свине. Банята е ужасно мръсна. Гади й се да стъпи вътре, камо ли да пълни ваната…

И потече денят. В три пи кафе. Телефонът звъня. Обаждаха се вчерашните гости, някакви търсеха съседите. Почете френска кримка. Скучно. Стопли си кренвирш. Джулиетка отказа да яде. Пак телефонът — Беатриса, преселила се в Русия еврейка от Америка, приятелка от заточението, я покани на гости. „Ще ида! — реши Гуля. — По дяволите прозорецът! Зима е, естествено, че е студено. Нормално е да е студено. А Шурик я дойде, я не, не се знае.“

— Ще дойда, Бетка, ще дойда! — обеща Гуля. Щом затвори, звънна Шурик, попита я дали има памук.

— Да отложим, а? — заотказва Гуля.

— Изключено. Ще настинеш. Такъв студ. И става течение!

Гуля се обади на Беатриса да каже, че ще иде малко по-късно.

Сан Санич пристигна в осем. Гуля, изнервена, че изпуска гостито, празникът плясва с опашка и се изхлузва, се ядоса на Шурик, че закъснява, на себе си, че се беше съгласила да облепят прозореца, без което прекрасно си беше поминувала досега, и дори на Беатриса, милата Беатриса с груб мъжки глас, нежна и наивна до идиотизъм.

— Страшен студ, поне минус трийсет е навън — с премръзнал глас каза Сан Санич и си свали палтото в стаята на Гуля. Никой не си оставяше връхната дреха на закачалката в антрето. Смяташе се, че ако не ти я откраднат, поне ще ти пребъркат със сигурност джобовете. — Студ, викам, ужасен — продължи Сан Санич и извади от опърпаната си чанта рула хартиена лента, — сложи чай, моля те. И тенджера с вода да забъркаме лепило.

Гуля обречено се затътри към кухнята, ставаше ясно, че днес няма да ходи на гости.

Шурик набързо изпи чая, качи се на перваза и отвори вътрешната рамка. Медните резета с дълги плъзгачи по целия вертикал работеха прекрасно, макар че бяха стогодишни, но самите черчевета бяха прогнили. Слоят студен въздух, скрит помежду им, моментално набъбна и изпълни цялата стая.

Сан Санич взе да натъпква с нож тънки пресукани памуци в пролуките. Гуля седеше на фотьойла с Джулиетка в скута и любезно питаше с какво да помогне.

Сан Санич я обичаше. Познаваше Гуля от малък, но някак откъслечно. Три пъти я бяха затваряли: два пъти според нея заради мъжете й и един път — както самата тя обясняваше — заради прекалени знания. Този последният случай беше вече след войната, в краткия й период на несемеен живот. Обикновено мъжете й дори малко се застъпваха, но тогава беше точно в период на несемейно положение и тя тръгна на работа.

Не беше завършила нищо друго освен гимназия, но владееше езици, и то за онези времена прекрасно. Майка й беше полунемкиня, израснала във Франция, така че и двата езика се говореха в къщата. Освен това у тях живееше мис Фрост, англичанка, която въпреки обичайната представа за англичаните беше невероятна дърдорица. Тя пълнеше с неуморния си птичи говор цялата къща и само глух можеше да не научи езика покрай нея. Четиринайсетгодишната Гуля с лекота овладяваше чуждите езици — в последното предвоенно лято тя се влюби в италиански певец, преподавател, който тогава пребиваваше в Москва, та за два месеца без проблем научи италиански и възхити сладкогласия учител с лекота на изговора и с несеверната пламенност на маниерите си.

Полски научи по време на заточението заради случайно стечение на обстоятелствата. Вера Александровна я беше навестила и забрави при нея томче Агата Кристи на полски; Гуля, която дотогава не бе познавала сладостта на този жанр, се вкопчи в него и дълги години не пипна друга книга освен Агатка, както нежно я наричаше.

Гуля си намери работа като референт-преводач в техническо ведомство, поработи малко повече от година и се забърка в някакъв изключително тъп конфликт, който се разрастваше и се усилваше, докато началникът не написа донос срещу нея, в който крайно непоследователно я обвиняваше в аполитичност, космополитизъм и шпионаж. Дори за онези времена обвинението беше толкова нелепо, че я освободиха след година и половина, още преди да умре Сталин.

В паузите между откъслечните си присъди Гуля намираше начин да си живее като птичка, незабавно се омъжваше отново, празнуваше неистовия си любовен празник, смееше се, ходеше на гости, „подскачаше“, както казваше предпазливата и смъртоносно уплашена от живота Веруша. Но Гуля не сменяше цветовете на лекомислените си одеяния.

Шурик се роди, когато Гуля след първия си лагерен опит живееше у Веруша в Калуга, и той стана първото и единствено дете, с което Гуля се чувстваше свързана още от бебешката му възраст. Тя някак успя да преодолее отвращението си към този влажно-сополив житейски период, който я погнусяваше. Във всеки случай за Шурик направи изключение.

Дори когато се изнесе от Веруша, за да заживее с Павел Аркадиевич — сега е трудно да се каже кой пореден съпруг беше той, — тя навестяваше Вера и Шурик през всички години, докато живя с него, чак до смъртта му, в непомръкващо веселие на душата и тялото — въпреки вътрешното си устройство насмалко наистина да го обикне.

В тези ранни години на Шуриковия живот Гуля се появяваше копринена, празнична, в облак от парфюм и с нещастна пяна от жалки масури, с нарисувани вежди и истински скъпоценно-зелени очи. Нежното момченце прегръщаше хлъзгавите й колене, сърцето му се уголемяваше и замираше. А Гуля рошеше обречените му на кратък живот тънки косици с червените си нокти, леко подвити навътре.

После Гуля изчезна и Шурик тъгуваше за нея. Но когато се върна окончателно, сърцето му вече не беше способно на големи празници и Гуля вече не беше толкова копринена. Освен това беше станал шестнайсетгодишен и тази година коприната, медът, кожата, ледът и други съвършенства на света се въплъщаваха за него в съвсем друг образ.

А Гуля спешно се омъжи за стар красив човек с известно име. За съжаление не беше въпросният, а само съименник, но кой би посмял да зададе такъв въпрос?

Гуля живееше с пълна сила, не пропускаше предпремиери, премиери, изложби, бенефиси, гастроли. Някак неусетно умря и последният й мъж и тя заяви пред приятелките си, че вече е монахиня, но съвсем светска…

Сан Санич, по това време загубил вече доста от косата си, натрупал множко килограми и добил неотблъскваща прилика с картоф, се кланяше тогава на съвсем друг кумир, но никога не отказваше на безцеремонните — впрочем той самият никога не би ги определил така — изисквания на Гуля да размести мебелите, да я откара до вилата или да я придружи до гарата. Но той все пак страдаше от мисълта, че тя е стара, че нищожно малко й помага, и облепването на прозорците го зарадва като възможност поне с нещо да е полезен на милата Гуля.

Трикрилният прозорец беше с прекомерна — господарска — височина: от перваза стигаше с ръка само до средата на рамката, а пролуките се оказаха бездънни, те глътнаха цели три пакета памук, куп парцали, скъсани на ивици, а краят не се виждаше.

Гуля в опиянение разказваше вече трети час за нежното си приятелство с някакъв Макс, но Сан Санич хич дори не заподозря, че става дума за Максимилиан Волошин. Тя видя, че е приключил с вътрешните рамки, намигна и извади скрития коняк и някакво остатъчно мезе.

— Снощи гостите почти всичко изядоха, днес не съм излизала — обясни мизерната си трапеза. — Сега ще му ударим по едно, приятелче любезно! — гукаше Гуля, която от младини обичаше веселото алкохолно съживяване на кръвта, и извади големи вински чаши от зеленикаво стъкло. — Глупост е разбира се, коняк от такива чаши, и то зелени, но тези малките всички са мръсни — махна към помийната, както я наричаше, масичка до вратата, затрупана със снощните немити чинии и чаши. — Знаеш ли, казах си: по дяволите робията! Щом не ми се мие, мога в края на краищата и да не мия, нали така, миличко?

— Точно така, Гуленка — с умиление й отговори Сан Санич, килнал глава на една страна. Гледаше я с възхищение, тя го усещаше и се наслаждаваше. — Ти си просто чудесна. В нашето поколение няма хора като теб.

— В смисъл? — попита Гуля, която обичаше всякакви комплименти. — Я налей, пиленце. А така. Достатъчно.

— За твое здраве! Гуля, ти си поразителна жена! Ти си най-прекрасната жена! Нищо ново няма да ти кажа, но ти си евиг вайблих! Елена, Маргарита и Беатриче, заедно взети! — възторжено, искрено и вдъхновено закаканиза Сан Санич и вдигна мътната зелена чаша.

Гуля се разсмя, опряла челото си с тънка китка, извърната навътре като на пианист.

— Толкова отдавна не съм чувала тези благородни имена, че в първия момент се смаях какво общо има милата ми Беатриче, Беатриса Абрамовна, с тази възвишена компания! Ох, забравих да й се обадя! — сети се през смях.

— Стига де, Гуля! Не оставяш човек да ти се възхити!

— Аз ли? Ама моля ти се! Какво по-приятно за една дама от възхищението… Освен… — И тя пак се разсмя с глас.

— Ах, Гуля, Гуля, как да не те обича човек! Това е просто невъзможно! — простудено изгъгна Сан Санич.

Тя седеше на широкия фотьойл, чийто подлакътник беше закрепен със стар колан от пеньоар. Синкавата й пряснобоядисана коса се кълбеше край малкия й череп; както винаги заоблено беше изрисувана веждата й, а под нея светеше скъпоценното засмяно умно око. Сан Санич наля пак.

— Да, Гуля, скъпа, искам да пия за чудото на женствеността, за чудото на твоята женственост! — тържествено провъзгласи той, наведе се и й целуна ръка.

Нещо изпука в паметта й. Близкото-любимото-познатото в чертите на капитан Утьонков беше той, Шурик, Шурик!

А Сан Санич, загубенякът, продължаваше да нарежда. Разчувстван от коняка, той мънкаше за копринените колене, които така обичал в детските години, за нежните ръкавици, чието докосване така го вълнувало, дори за далекогледа, който някога му подарила…

Пръстите й, окичени с големи грозни пръстени, разкопчаха трите горни копчета на лилавата блузка, тя дълбоко въздъхна и тихо, ясно произнесе:

— Шурик, лошо ми е…

— Боже мой, Гуленка, какво ти е? Да викна лекар? — разтревожи се Сан Санич.

— Не, не, моля те, в никакъв случай! Случва се. Спазъм. От времето е. Помогни ми да си легна. Така. Благодаря ти, моето момче! — И следвайки хитрото си вдъхновение, тя примъкна нищо неподозиращия невинен, възторжен и вече безвъзвратно обречен Сан Санич към закотвената си ладия. — Възглавницата малко по-високо, ако обичаш, и ми разкопчай корсета, миличък! — с примрял глас изкомандва Гуля. Сан Санич се подчини.

Два тънкокожи есенни пъпеша се изтърколиха в ръцете му.

— Искаш ли някакво лекарство? Ей сега… — изломоти той смутен.

— Ах, какво ти лекарство — великолепно и снизходително рече Гуля. — И Сан Санич най-после разбра, че е в капана…

Ладията потегли и в същия миг Сан Санич почувства, че всичките надути, префърцунени и бездиханни комплименти, които ломотеше преди половин час, са самата свята истина.

Джулиетка драсна с костените си ноктенца от кадифената възглавница до фотьойла, скочи на него и се настани, втренчила черни оченца в тънките бели крака на стопанката си.

В шест без четвърт щракна секретът на Гулината стая — тя изпрати Сан Санич до вратата. Бяха еднакви на ръст — дългокраката Гуля и набитият Сан Санич с дебелото зимно палто. Тя бутна закачалката, събори пръчката с парцала, подпряна до съседската врата, целуна го по челото и каза с неочаквано висок и гръден глас:

— Благодаря ти, Шурик!

— За кое? — тихо попита Шурик.

— За всичко! — тегли трагичната черта сияйната Гуля.

… Три дни не вдигна от овалната масичка двете зелени чаши. Идваха приятелки. Тя ги настаняваше на фотьойла, сочеше чашите и морно обясняваше:

— Трябва да ти кажа, че на наша възраст любовните игри са прекалено уморително занимание — правеше пауза и продължаваше небрежно: — Любовникът ми беше тук. Млад. Така се изтощих, че нямам сили да измия чашите.

Повдигаше със средния си пръст клепача, който последните години малко беше паднал, и внимателно следеше лицето на приятелката си да не изпусне и това последно зрънце от неочаквано споходилия я празник.