Людмила Улицка
Лялината къща

Олга Александровна, наричана на галено Ляля, имаше златен характер. Красива и сърдечна, тя не искаше много от живота, но и нищо не изпускаше. С всички беше в добри отношения: с мъжа си Михаил Михайлович, рано състарен едър, безцветен професор, със сина си Гоша, деветокласник, с всякакви колежки, дори и с най-злобните дами от катедрата, с любовниците, каквито никога не липсваха и от време на време се сменяха с леко застъпване.

Само с дъщерята Лена бяха трудни отношенията й. Момичето се беше метнало на баща си, също едро, с пълно безформено лице, тромаво тяло и малък бюст, който не пасваше на габаритите й. Олга Александровна вътрешно се засягаше от тъпата външност на дъщеря си, от апатичния й вид, от вялата й бледа коса. Тя нападаше от време на време Лена, настояваше да се погрижи енергично за външността си, караше я да се докарва, поне тоалети не й липсваха. Но дъщерята само се дразнеше и презрително присвиваше очи. Недолюбваше майка си и тайно се ядосваше, че не тя, а брат й беше наследил яркосините й очи, тънките вежди и нос и здравата белота на зъбите.

Освен това някои слухове за майчините й похождения бяха стигнали и до нея — двайсет и две годишна, тя беше завършила същия институт, в който баща й беше ръководител катедра, а майка й преподаваше френска литература. Понякога злобно се дразнеше и от любимия си татко, възмущаваше я безпринципното му търпеливо поведение — защо търпи телефонното кискане на Ляля, закъсненията й, лъжите и равнодушно-безсрамното кокетство с всички същества от мъжки пол, включително регулировчика и котарака на съседите…

На всичкото отгоре самата й възраст изглеждаше за дъщерята доста оттатък границата, до която са допустими флиртове, свалки и всякакви подобни глупости.

А Ляля имаше изящна теория за брака, съгласно която съпружеските изневери само укрепват семейството, създават у двойката чувство за вина, което нежно циментира всяка пукнатинка и всяка шупла в отношенията. Ляля не понасяше трагедиите, никога не завързваше приятелства с жени, склонни към любовни страдания и романтичен патос, и житейската практика потвърждаваше правотата й. Собственото й семейно щастие се множеше от извънсемейното. Освен прекрасното семейство тя имаше своите есенни срещи в парка, леки докосвания с коляно по време на институтски заседания, бързи целувки в антрето и парливи празници на двойната изневяра — на мъжа си и на приятелката, с чийто мъж трескаво се съешаваше на някое случайно щастливо място…

Ляля се огорчаваше, усещайки дъщерната неприязън. Щеше й се дъщеря й да си намери любовник, за да стане по-човечна. Но умното момиче се отнасяше снизходително-саркастично към майка си, обясняваше на най-близката си приятелка:

— Знаеш ли, това са пошлите стандарти на тяхната младост. В тази сфера, интелигентската, университетската, копнежът за свобода най-ярко се е реализирал в разврата. Да-да — отсичаше грозноватото момиче, — през прословутите шейсет години всички са били или дисиденти, или развратници… Или и двете… — Лена леко подбели очи: — Мога дисертация да напиша на тема „Психологически особености на поколението от шейсетте“.

Впрочем аспирантската й тема беше съвсем друга. Ето такава подвижна бомба пребиваваше постоянно в дома на Олга Александровна. Нищо чудно, че общуването със сина й доставяше много повече радост… При голямата си външна прилика с майката той беше наследил от баща си педантичния и жаден за знания ум, склонността към догматизъм и добра доза мъжко делово честолюбие. Но най-много я свързваше със сина й рядката Божия — или дяволска? — дарба, дарбата на чаровността. От най-ранна възраст връстниците му се съревноваваха за правото да са до него в строя, да седят на един чин с него, да му носят чантата или да му подават топката… Затова професорският дом винаги беше пълен: съседи, бивши студенти, приятелки на Ляля от всички епохи на живота и от всички жанрове — от маникюристка до министерша, съученици на Гоша, съседски деца и куп случайни лица, дошли кой знае с кого.

Два големи чайника вряха непрестанно на печката. Закупуваха се евтини храни в големи количества.

Професорът, който прекарваше повечето време в дъното на апартамента, в кабинета, откъдето се дочуваше слабо и неритмично чаткане на пишеща машина, няколко пъти дневно влизаше в кухнята, с неопределена усмивка пиеше слаб чай, хапваше сандвич с пушено сирене, с удоволствие се заслушваше в разните небезинтересни приказки и отново се оттегляше в кабинета си. Харесваше многогласието в топлата кухня, красивата си младолика жена, цялата атмосфера на вечен предпразник, но още повече му харесваше да затваря вратата зад гърба си и да се вглъбява в нескончаемите и никому ненужни пиеси на Тирсо де Молина, които цял живот превеждаше с тежка и нездрава упоритост.

Една есен в професорската кухня се появи нов персонаж — изискан юноша от Изтока с презиме Казиев, нов съученик на Гоша. Семейството му чрез размяна или чрез някаква райизпълкомовска машинация се беше нанесло в освободен апартамент на четвъртия етаж в същата сграда — точно наполовина от професорския апартамент: другата половина беше преградена и с вход откъм главното стълбище, а новите обитатели можеха да ползват само задния вход.

Тук, на старомосковската уличка, отдавна обитавана от актьори, част от които вече бяха оставили известните си имена на мемориални плочи по околните сгради, обичаха екстравагантността. Новопристигналите бяха циркови артисти. Главата на семейството, именитият илюзионист Казиев, брутален човек от Изтока, се оказа номинална личност, защото само докара семейството си в новото жилище и се изнесе при приятелката си, девойка от кордебалета; маман, както наричаше майка си младият Казиев, беше асистентка на илюзорния илюзионист и щом свалеше златния си тоалет и червилото, няколко номера по-широко очертало тънките й устни, се превръщаше в мърмореща нервна блондинка със злобни и нещастни очи.

Но момчето беше прекрасно. Грубата мургавина на баща му при него беше смекчена до плътно персийско кафяво, смуглата матова кожа беше така опъната на челото и скулите му, че му стоеше като омаляла. Вече беше с висок мъжки ръст, но костите му още бяха тънки, а ръцете му с дълги пръсти изглеждаха чистокръвно царски, та погледнеше ли ги човек, изпитваше моментално желание да скрие собствените си ръце в джобовете…

Появата му в училището взриви цялата установена йерархия. Момичетата спряха да стрелкат с очи в различни посоки, поголовно влюбени в новия съученик, момчетата полагаха неимоверни усилия да притиснат в ъгъла новодошлия, но той победи, без да си мръдне пръста. Оказа се, че и той като родителите си е „циркаджия“. Тоест за разлика от нормалните ученици работеше, и то отдавна, пътуваше от време на време с цирка, умееше какво ли не в тази тайнствена професия и ходеше на училище само от време на време. А в циркова школа не искаше да влезе поради капризно желание да учи непременно в театралния институт, при това в някакъв специален клас за циркови режисьори, каквито се набираха веднъж на три години…

И така, той веднага остана без конкуренция и като се добави искрената му незаинтересованост от ролята на главен герой в класа, става ясно, че той получи по естествен път първото място, което почти не го интересуваше.

Единствената привилегия, която използва, беше привилегията да си избере приятелите. Той избра Гоша и почти се пресели в кухнята им.

Прекарваха дълги часове и в стаята на Гоша, някога проектирана за слугинска спалня, четяха и си говореха. Четеше Казиев, говореше Гоша.

Израснал сред книжовните камари на потомствено хуманитарното семейство, под влияние на случайно разположение на звездите или на книгите по рафтовете Гоша си беше изработил чудноват мироглед. Той се самоопределяше като християнски социалист, четеше Маркс и свети Августин Блажени и това странно съчетание го беше изпълнило със снобско високомерие.

Той се чувстваше посветен в собственоръчно създадения си орден и от глава до пети го изпълваше важността на самопосвещението.

Много от съучениците бяха минали през притегателния дом на Гоша, но той не набираше нито поддръжници, нито последователи.

Новият съученик Казиев изслуша заплетената и вдъхновена лекция по научен социализъм с непроницаем, но внимателен вид. Щом Гоша приключи, Казиев рече:

— Забавно… Но честно казано, не ме интересува умственото, интересува ме телесното. Умственото както и да е, но всичко това социално, обществено — изобщо не ме засяга, разбираш ли?

После си събу обувките, изправи се в тесния проход между дивана и стария гардероб и направи двойно салто.

И заявеното от Казиев, и неочакваното премятане не оставяха място за интелектуалните подвизи на Гоша. Всичко мигом бе затрупано с пръст.

— Аз, разбираш ли, от дете тренирам тялото си — обясни Казиев. — Например не бях пластичен. Но се понапънах и след време се разтегнах на китайски шпагат. Всичко мога с тялото си — той се погали по гърдите. — А тези твои теории за какво са — за стрелба по царя? За революции? Не, не ми е интересно… Сега ме канят за четири участия… еквилибристика, волтижировка и в две трупи с въздушна гимнастика. И това не ми е интересно. Гледал съм йога. Също не ме дърпа. Тялото ми иска нещо друго. Гледал съм китайски цирк. Там има нещо… — И с неочаквано моментно вдъхновение: — Чувствам, че при правилен подход човек би могъл да лети… Това трябва да е толкова просто, ами… както да спиш с жена. — И кисело добави: — Но не знам как…

Гоша загуби ума и дума. И Фурие, и Августин Блажени се стопиха. Толкова неочаквано прозвуча. При това упоменатото мимоходом за жените тайно го уязви, защото Гоша отдавна вече се тормозеше, че при богатата си теоретична подготовка в тази сфера няма капка практически опит. Той изведнъж остро усети, че и научните му дирения страдат от недостиг на жизненост, свързана по някакъв странен начин с жените, с простото и силно обладаване…

Но приятелството им дори укрепна. Казиев изпитваше необяснимо уважение към интелектуалната сила на Гоша като към нещо ценно, но абсолютно безполезно. Освен това харесваше професорския дом заради леката прилика със скритата страна на цирка — в тази хаотична къща постоянно се водеха разговори, свързани с цялостното задкулисие на живота. Хората, които се мяркаха тук, не само гледаха телевизия, но и правеха телевизионни предавания и говореха за всички събития така, сякаш знаеха истинския им скрит и таен смисъл и разбираха тайните им механизми… Младият Казиев оставаше с чувството, че там, на някакви абстрактни нива, както и в цирка, всичко се решава с незабележимо кимване, неочаквано ръкостискане, дискретни примамки и каприз на фаворитката… Това му внушаваше приятното убеждение, че обстойното познаване на една малка област от живота важи безпределно и за всичко друго.

Той бързо се вписа в обстановката: носеше хляб точно когато оставаха без трошичка, и мляко в момента, когато Лена страдаше от гърлобол и обидено трясваше вратата на хладилника:

— Мляко няма, разбира се.

В този миг той влизаше в кухнята откъм задното стълбище с две бяло-сини кутии мляко.

И къщата свикна с него: той се сдоби със свое постоянно място в кухнята — на широката дървена пейка под фиктивния прозорец. Някога прозорецът е бил истински, но отдавна, още по времето на дядото на Михаил Михайлович, родоначалник на професорската династия и пръв собственик на жилището, към къщата бяха пристроили едноетажно крило, та прозорецът беше зазидан, оттогава голямата кухня се осветяваше само от високия прашен прозорец към стълбището и от крушка, която изобщо не се гасеше.

На електрическа светлина лицето на Казиев — бързо го нарекоха по домашному Казя, истинското му име така и не се разбра — изглеждаше по-жълтеникаво, очите по-тъмни, а черчеветата на някогашния прозорец, които така и не бяха махнати поради равнодушното безхаберие на стопаните, се очертаваха като идеална рамка за будистки неподвижната му фигура.

— Поразително — чудеше се Олга Александровна, леко вдигнала писани вежди, — гимнастик, акробат, същински живак, а като седне, е същинско каменно изваяние!

И наистина. Неподвижността му беше цялостна и естествена.

Една сутрин, на тръгване за училище, Гоша каза на майка си:

— Казя е нещо болен. Сам е вкъщи, майка му е на гастроли. Ще го нагледаш ли по-късно? Сега още спи, разбира се…

Ляля кимна. Имаше свободен ден. Разписанието й беше изключително удобно, тя сама си го определяше и си осигуряваше три свободни дни. Изпрати Гоша, взе си гореща вана, намаза напареното си лице с гъст крем с лимонов дъх, поразтреби кухнята, обади се на две-три приятелки и направи свеж чай. Приготви два дебели сандвича с кашкавал, сложи на стария жостовски поднос^[1], тук-там поръждавял, чаша сладък чай и чиния със сандвичите, наметна върху стария си копринен пеньоар захабено кожено палто от лисици и с чехли на бос крак излезе на задното стълбище да занесе скромната закуска на болния Казиев. Сбърчила нос заради гнилата воня по занемареното задно стълбище на бившата богаташка къща, тя се качи по изронените стъпала от някога аристократичния си надпартерен етаж до четвъртия и последен и без да звъни, бутна вратата на Казиеви. Вратата точно според очакванията й не беше заключена.

— Казя! — повика още с влизането и заразглежда апартамента да отгатне по какъв начин са разместени стените — кухнята на Казиеви беше малка, при разделянето на жилището банята е останала за съседите, така че тук са преградили част от кухнята за баня, досети се Олга Александровна. Но пък имат кухненски прозорец, въздъхна тя със съжаление заради зазидания си прозорец.

Открехна вратата на стаята до кухнята, където според нея би трябвало да е Казиев. И позна. На тясна кушетка, леко отметнал глава на плоската възглавница, спеше Казиев.

Олга Александровна се приближи с подноса, с изхлузващото се от едното й рамо кожено палто и видя, че момчето не спи. Очите му бяха полуотворени, лицето му влажно блестеше.

Тя остави подноса в края на писалището и сведена над него, сложи ръка на челото му.

— Ууу, че температура… Много си болен, Казя!

Той лежеше под тънкия яркожълт чаршаф, увит до брадичката, и приличаше с цялото очертание на тялото си на фараонска мумия, сходството беше още по-голямо заради стъпалата му, не отпуснати надолу, както е обичайно за легнал човек, а твърдо вирнати нагоре.

— Казя, Казя — повика го Ляля.

С бавно и неумишлено движение смъкна чаршафа надолу и разкри по египетски мускулест гръден кош и плосък корем, изцяло препречен от мургав детероден член, към който тя протегна машинално ръка, а той се насочи насреща й.

Очите на Казя тъмно лъщяха изпод притворените клепки.

— Стисни! — каза той дрезгаво и строго.

Клетата Ляля усети такъв остър спазъм в сърцевината на тялото си — от стомаха надолу, — че в безпаметство хвърли палтото, чехлите, още нещо излишно и след миг се изви, вдигнала ръце към небето, в остра наслада, каквато тя, неуморна търсачка на подобен жив дивеч, никога не беше усещала.

В края на краткия ден, по здрач, се прибра от училище Гоша, после и Леночка… Ляля криво-ляво ги нахрани. Към девет се появи и Михаил Михайлович, уморен и както винаги отнесен… Тя сервира още веднъж, изми всички съдове.

Вечерта Гоша се качи при Казиев, скоро се върна, остави на масата таблата с недокоснат чай и пресъхнали сандвичи и каза на майка си:

Ама нашият Казя си няма равен. Вика: когато съм болен, не ям, не пия, лежа три дни на тъмно, на четвъртия съм здрав. Чувала ли си подобно нещо?

Ляля сви рамене. Всички тези часове, откакто се беше прибрала от Казиеви, усещаше такъв пожар, такава нарастваща жар, сякаш всяка клетка в тялото й се спичаше от разжарен вятър и само една влага можеше да утоли жаждата.

Домашните се разотидоха по стаите, единствена Ляля седеше в кухнята, почти припаднала от нетърпение, и чакаше всички да си легнат. Но те бяха късни птици: Михаил Михайлович чукаше на машина, Лена се опитваше да се свърже с приятелка по междуградските линии и непрестанно въртеше телефона, Гоша четеше в своя килер-кабинет. Изтощена от нетърпение, Олга Александровна се облече и надникна при мъжа си:

— Миша, съвсем забравих да намина при Прасковя. Тя ме чака.

— Толкова късно, Лялечка? Да те придружа ли? — запротиви се той неуверено. Но никак не му се излизаше и неохотно я пусна: — Не те свърта, Лялка…

Прасковя Петровна, престарялата бавачка на самата Лялка и на децата й, живееше наблизо в комунална квартира и Ляля често я навестяваше. Но все пак не толкова често, колкото биваха уведомявани домашните. Предана на бившата си питомка с цялата страст на прислужница по рождение, Прасковя беше сигурен параван за Лялините похождения.

Ляля излезе от предната врата, заобиколи отзад и се качи на четвъртия етаж. Вратата на Казиеви беше пак отворена. Тя влезе.

Казиев лежеше все в същата поза като сутринта, завит с чаршаф, но беше тъмно и в тъмнината не личеше, че чаршафът е жълт. Очите му пак бяха полуотворени. И останалото беше също както сутринта. Той не произнесе нито дума, дори не се помръдна, само по едно време протегна ръце и докосна тъмните зърна на едрите й гърди, щедро надвесени над тънката талия…

„Луда, абсолютно луда“ — повтаряше си цяла нощ Ляля и се въртеше до мъжа си, ту отмяташе завивката, ту я придърпваше до шията си и се опитваше незнайно защо да държи стъпалата си изправени нагоре като Казиев.

Малко след пет сутринта, когато всички спяха, пак се качи по смрадливото стълбище и пак всичко стана по същия начин… След три дни Казиев наистина оздравя. Животът тръгна по някакъв абсолютно безумен начин: рано сутрин в най-сънения час тя се измъкваше от леглото и се качваше при него. И късно вечерта, когато гостите си отиваха и къщата притихваше, пак се качваше. Ако нещо й попречеше да се измъкне в този час, цяла нощ не мигваше и чакаше утринната среща. Той оставаше безсловесен и безупречен и Ляля имаше чувството, че не са нужни никакви думи — толкова изчерпателно и парливо беше общуването им.

Майката на Казиев още беше по гастроли и Ляля отлагаше мисълта, че ще дойде миг, когато всичко ще трябва да приключи. Това беше такъв тъмен, такъв неизбежно убийствен черен облак, вещаещ край на всичко, че Ляля ценеше всеки миг и всяко докосване като последни и цялата се съсредоточаваше само върху едно: още веднъж да достигне брега, на който мощното момче я освобождаваше от самата нея, която вече отдавна се беше оказала досадна, скучна и стара… Още веднъж с помощта на това механично всъщност средство да постигне огнения взрив, който я освобождаваше от паметта на душата и тялото.

Тя, която споделяше с две-три приятелки за всичките си връзки и откриваше в това особена наслада, този път на никого дума не каза. Беше я страх.

Ходеше на работа, говореше обичайните неща за Флобер и Мопасан, купуваше провизии в сутерена на позната шефка на магазина, готвеше, усмихваше се на гостите и само чакаше мига, когато ще може да се измъкне на задното стълбище, кълнейки се в дочакания мрак: „За последен път! За последен път!“

… Изпрати неколцина посетители, хвърли тесните прилични дрехи, сложи стария копринен пеньоар, сив като паяжина, истинско японско кимоно с лимоненожълт хастар… На стълбището забави крачка с умишлено усилие. Да не тича нагоре, да спре поне за миг вътрешното трескаво препускане, кипежа на шупналата кръв във вените — само това можеше да направи, за да не рухнат окончателно твърдите и разумни устои, които надеждно и здраво крепяха живота й. Докато се качваше, тя сякаш се намери в центъра на тръпнещо тригласие: основният глас със звучене на флейта припяваше в четири такта: „По-сле-ден път! По-сле-ден път!“, вторият, допълнителният, беше барабаненият туптеж на сърцето й: систола — диастола — пауза… а третият, натраплив и детски, автоматично броеше стъпалата — шейсет и шест в шестте отрязъка…

Тя се катереше, преглъщаше, от време на време спираше, за да успокои дишането си, и си мислеше, че ето, настигна я възмездието за всичките й лековати безгрижни любови, за високомерната снизходителност към любовната мъка, именно към тази нейна разновидност — женската алчна ненаситност на чувството…

Вратата както винаги не беше заключена и гърмеше музика. Силната, груба и примитивна музика на това поколение. Никога досега не беше чувала такава музика у Казиеви. Напрегна внимание — но всичко освен музиката беше както винаги: тъмната кухня, звуците на капеща чешма и стройната ивичка светлина от стаята. Ляля отвори вратата и видя нещо, което отначало не разбра… Във всеки случай успя да направи още една-две крачки, докато се задействат всички нужни импулси, да минат през рецепторите, да дотичат от окото до мозъка, до сърцето, да прострелят с люта болка съкровеното лоно… Точно пред нея с бавно-провлачени движения се вдигаше и спускаше бледият гръб на дъщеря й Лена и влажната й коса като жалка опашка леко се удряше в луничавите й плешки. Не видя лицето на Казиев, както и той не можеше да види влязлата, но тя прекрасно знаеше как изглежда там, на плоската възглавница, непроницаемото му смугло и прекрасно лице…

Ляля се изтегли заднишком към вратата и излезе от стаята, от апартамента…

Децата я откриха сутринта на стария плетен стол в кухнята. Тя седеше, вперила безжизнен син взор в зазидания прозорец. Повикаха я, не откликна.

Лена звънна на „Бърза помощ“. Опитните инфарктно-инсултни лекари изпаднаха в недоумение. Тя не беше за тях, предложиха да извикат специалисти психиатри. Пристигнаха и те. Олга Александровна хрисимо седеше на стола, без да отговаря на въпросите им. Лекарите натискаха меките й топли ръце, местеха пред лицето й някакъв глупашки метален инструмент. Тя послушно протягаше ръце, после с неуверен, но съвсем ясен жест отново ги отпускаше на подлакътниците.

Лекарите си подхвърляха откъслечни думи на неразбираем латински, недоумяваха. Предложиха на Лена незабавно да вземат майка им в болница. Лена отказа. Задължиха я да подпише. Лена и Гоша се опитаха да сложат майка си да легне, но тя само клатеше глава и гледаше ли, гледаше зазидания прозорец.

Лена се обади на баща си. Той долетя от Киев, където провеждаше някаква конференция. Олга Александровна се остави мъжът й да я отведе в спалнята и за първи път през последните две денонощия си легна. Повикаха светила психиатри. Всички недоумяваха, говореха различни неща, но бяха съгласни в едно: аутизъм в остра форма.

Обсъдиха клиники, разни лекарствени схеми, дори заговориха за шокова терапия. Щом това стигна до знанието на Михаил Михайлович, умерен и предпазлив човек, той отказа каквато и да било лекарска помощ и рече на дъщеря си:

— Леночка, да опитаме някак сами…

Така минаваха дните. Горката Олга Александровна се намираше в състояние на мъчително недоумение. Тя имаше пълното усещане за себе си, но сякаш всичко се беше пръснало на парчета и се беше разбъркало. Понякога й се струваше, че трябва само малко усилие — и светът пак ще се подреди в правилна картинка като в детските книжки. Но това усилие беше невъзможно.

Тухлената стена в зазидания прозорец й беше безкрайно интересна. Тя сякаш знаеше, че именно в пукнатините на тухлите, в тяхното просто и правилно редуване, изместено през ред, се крие спасителната система, която трябва да следва, за да съедини цялата разрушена картина на живота си. А може би циментът, споил завинаги отделните тухли, беше тъй притегателен за очите й. Циментът, свързващ отделностите в едно цяло…

Освен това я безпокоеше, че е забравила нещо изключително важно, и тя се вглеждаше в зазидания прозорец, очаквайки оттам да дойде помощ. Вечерта я слагаха да спи, но тя упорито се връщаше в кухнята, сядаше на меко проскърцващата стара сплитка на стола…

Къщата опустя като бряг подир отлив. Само огромното количество чашки и чинии напомняше колко много хора се събираха тук само допреди няколко седмици.

Една нощ, когато Олга Александровна седеше на шумолящия си стол, тухлите изведнъж започнаха да избледняват и да се разпадат, и на сивокафявата недневна светлина тя видя отметнатото лице на Казиев. Очите му мъждукаха изпод тънките, леко дръпнати в крайчеца клепки и Олга Александровна видя това лице отгоре. После то започна бавно да се отдалечава и тя разбра, че момчето лети, вдървено изтегнато по гръб, изпънало е леко разперени ръце край тялото си и слабо полюшва преувеличено едри китки. Отдалечаваше се в такава посока, че Олга Александровна след малко виждаше само босите му ходила и развятата тъмна коса, разделена на две неравни полукрила…

Зазиданият някога прозорец се превърна в светещ и все по-ярък екран, светлината ставаше все по-малко кафява и все по-жива, изпълваше се с топло злато и Олга Александровна се почувства вътре в тази светлина, макар да усещаше още известно време хлъзгавия допир на протритите подлакътници.

Босите й крака затънаха до глезените в топъл пясък. Тя се огледа — суха пустиня, но не мъртва, а обитавана от множество растения, изсъхнали до полупрозрачност на слънцето. Това бяха ароматни храстчета начленена ефедра и бебешки малки саксаули с едва забележими листа-люспи, свити край чепатите стъбла, и подвижни валма кълбовидна мишорка, и още някакви коилови, перести, полувъздушни и танцуващи… Тънък, едва доловим звън, музикален, напевен и малко отегчителен, отекваше във въздуха и тя се сети, че самотно политнали песъчинки се удрят в сухите треви и създават тази мъничка музика. Живите, бавни, но все пак забележимо за окото движещи се дюни светъл сипкав пясък правеха хоризонта грапав, нащърбен. На запад беше полегнал пъпешовият овал на тъмнозлатното слънце с пурпурен отблясък, долната му част сякаш беше нахапана от огромните челюсти на хълмовете. Слънцето се топеше, всмукано в бабунестата омара, и когато от него остана само звездният букет на последните полегати лъчи, тя видя, че край всяка тревичка, край всяко безжизнено стъбло пламва жива, тънка пъстра ципа, нежна дъга, която блещука, искри и звънти с още по-тънко звънтене, сякаш песъчинките, които се бяха удряли в стъблата, сега се удряха в многобагрените сияния…

В този миг Ляля усети присъствието…

— Господи! — пошепна тя и отпусна лице в кръглия храст ефедра, още лумнал в догаряща дъга.

… Сутринта Леночка се появи в кухнята сънена и подпухнала и откри там ред и чистота. Дори отдавна непочистваната печка лъщеше и двата чайника задружно кипяха на задните котлони. Майка й стоеше с гръб към нея, десният й лакът следваше движението на парче кашкавал, което тя настъргваше на голямото метално ренде.

Олга Александровна се обърна към дъщеря си, посрещна я с виновна усмивка и каза с обичайния си някогашен глас, който мигом приключи всички спорове на лекарите дали заболяването й е неврологично или психическо:

— Печени филийки с кашкавал, нали?

Всичко беше почти по старому: майка й правеше закуска, чайникът кипеше. Лена седна на плетения стол и заплака. И като заплака, видя, че и лицето на майка й е обляно в сълзи. Това не бяха обикновени сълзи — те никога, никога вече не секнаха…

Оттогава минаха много години, а сълзите все така се стичат от очите на плашливата глуха старица, в каквато се е превърнала веселата засмяна и любвеобилна Ляля. Тя е пенсионирана по инвалидност. Лекарите й написаха такива латински думи, че те я освободиха от необходимостта да преподава някога тъй любимата й френска литература.

Мъжът й Михаил Михайлович все така държи на нея. Той я извежда на разходки по Тверской булевард, по пътя й разказва институтски истории. Всъщност той единствен не забелязва лекото й слабоумие. Михаил Михайлович отскоро е действителен член на някаква академия, май не в самата Академия на науките, а в педагогическата.

Лена защити дисертация, не се омъжи и не се знае има ли любовници.

Гоша направи голяма кариера, но промени нагласите си — вече не изповядва нито християнски, нито социалноутопични идеи. Сега е икономист от висока класа, специалист по междуотраслова дифузия на капитала в условията на… тук авторът няма думи. Накратко, специалист е.

Младият Казиев за разлика от Гоша не направи кариера. Нещо се пречупи в живота му. Той не влезе режисура, а отиде в казармата, изкара година и половина жестока азиатска война и се върна издъно променен. Стана касапски чирак в малко магазинче на Трубной площад, бързо се обучи на елементарното месарско изкуство и досега работи в усмърдяното на кръв мазе. Все така е красив, но много надебеля, огрубя и по източен маниер се пристрасти към парите. С Гоша не се виждат, макар че живеят в една сграда.

А Олга Александровна се справя с дребни, по-силни за нея домакински задължения, с леко залитане се движи в кухнята, лее слабосилни светли сълзи и изпитва непрестанно мъчително състрадание към всичко живо и неживо пред очите си: към старата изкривена тенджера, към белезникавия кактус, единственото растение, което се беше смирило с мрака в кухнята, към напълнялата и вечно нервна Леночка, към кафявата хлебарка, объркана в лабиринтите на мръсните съдове, към самия вкиснат спарен въздух, който идва от задното стълбище. Тя мислено гали всичко с ръка, прегръща и си повтаря наум: горкото момиче… горката тенджерка… горкото стълбище… Малко се притеснява от състоянието си, но нищо не може да направи.

Душевното й заболяване е толкова рядко и странно, че и най-знаменити професори не успяха да го диагностицират.

Бележки

[1] По името на с. Жостово (днес Митищенски район, Московска област), където се произвеждат — метални подноси с декоративна обемна маслена живопис: най-често плодове, гирлянди, букети на черен или цветен фон. — Б.пр. ↑