Людмила Улицка
Дъщерята на Бухара

В архаичния крайградски московски живот — многоклетъчен, лъкатушен, с гравитационни центрове от рода на заледените водни помпи и складовете за дърва — не съществуваше семейна тайна. Нямаше дори обикновен личен живот, защото всяка кръпка по долните гащи, проснати на общите въжета, се знаеше от всекиго и от всички.

Чуваемостта, виждаемостта и физическата натрапливост на съседните животи бяха непрестанни и неизбежни, та възможността за оцеляване се крепеше единствено на факта, че гръмотевиците на скандала отдясно се компенсираха от пиянския весел акордеон вляво.

В дъното на огромния разхвърлян двор, разпарчосан от тарабите на барачките за дърва и оградените терени, залепено за огнезащитната стена, се извисяваше крилото на прилична предреволюционна постройка с наченки на архитектурен замисъл, скътана зад условна прозирна ограда. Към пристройката имаше малка градина. В пристройката живееше стар лекар.

Веднъж посред бял ден в края на май четирийсет и шеста, когато всички, на които беше писано да се върнат, вече се бяха върнали, в двора влезе опел кадет и спря пред портата на докторовата градина. Още преди децата да се струпат около трофейния автомобил, вратата се отвори и от колата слезе майор — военен медик, толкова изряден, белозъб, русо-руски, сякаш току-що беше скочил от плаката с обгорелия на слънцето воин освободител.

Той заобиколи изгърбеното возило, отвори другата врата — и бавно-бавно, тегаво като разтичащо се по масата сладко от колата слезе много млада жена, невероятна източна красавица с лъскава мощна коса, която с тежестта си опъваше назад изящната й главица.

Над саксиите в разнокалибрените прозорци се появиха бабешки лица, съседките бързо изпълниха двора и над хаотичните постройки увисна висок ликуващ женски вик: „Дима! Дима докторският се върна!“

Те стояха до портата — майорът и неговата спътница. Той пъхна ръка странично и се опита слепешката да дръпне резето, а насреща им по тревясалата пътечка бързо закуцука старият доктор Андрей Инокентиевич. Вятърът вдигаше белите му коси, старецът се въсеше, усмихваше се, по-скоро се досещаше, отколкото разпознаваше…

Светлината след полумрака на стаята му изглеждаше някак прекалена, неземна, изправена като стена — както става при проливен дъжд — над майора и неговата спътница. Майорът се обърна към съседите, махна им, пристъпи към дядо си и го прегърна. Красавицата с премрежени черни очи скромно надничаше иззад гърба му.

Пристройката, която и досега бе съществувала съвсем отделно от всичко друго, с връщането на докторския внук направо заискри с различния си — красив и богат — живот. Слепоглухи като всички щастливци, младите като че ли не забелязваха сърцераздирателния контраст между съществуването на копторските преселници, лумпени, нито граждани, нито селяни — и собственото си жилище, скрито зад нов зид вместо старата ограда.

Бухара̀ — така нарече дворът анонимната красавица — не понасяше чужди погледи, а докато зидът не беше вдигнат, никоя съседка не пропускаше да погледне пътем към примамливите прозорци.

И все пак околните, полугладни сиромаси, въпреки законите за справедливо вселишение, за всеобща равна и задължителна бедност им прощаваха аристократичното право да живеят само трима в три стаи, да обядват не в кухнята, а в трапезария, и да работят в кабинет… Как да не прощават, като в двора нямаше старица, която да не бе навестявана от стария доктор, бебе, което да не е носено при стария доктор, и човек, който да каже, че докторът му е взел поне рубла за лечението…

Това не беше дори семейна традиция, а семейно пристрастие. Бащата на Андрей Инокентиевич бил военен фелдшер, дядо му — полкови лекар. Единственият син на Андрей Инокентиевич, млад лекар, се беше заразил от петнист тиф, умря и остави момченце на годинка, което дядото бе отгледал.

От пет поколения насам фамилията имаше една наследствена особеност: мъжете от рода, едри и силни, раждаха само по един син, сякаш имаше някакво указание свише за ограничаване естественото възпроизводство на тези здравеняци професионалисти, манипулиращи с плътни гумени ръкавици из операционното поле.

Бидейки наясно със семейното малоплодие, старият Андрей Инокентиевич наблюдаваше очаквателно крехката снахичка с розови и лилави копринени рокли, тъжно отбелязваше юношески тесния й таз, общата й субтилност и си спомняше за отдавна починалата си жена Танюша, която на осемнайсет години беше висока като мъж, едроплещеста, със здрав руменец на бузите и жилава бухнала плитка, която сряза безмилостно и весело в последния гимназиален ден…

Докато Дмитрий се колебаеше дали да оглави отделение в градската болница или да предпочете Военномедицинската академия и да се премести в Ленинград, жена му усърдно и ревностно се захвана с къщната работа, дори измести Паша, старата болнична санитарка, която, кажи-речи, двайсет години поддържаше скромното докторско домакинство.

Паша се обиди и престана да ходи у тях. Докторът за първи път през живота си отиде да я търси в Измайлово, намери я, седна на виенския стол, потегнат с връв, сложи на масата смачканата си шапка и загледан с недовиждащи очи в иконата с окачени по нея кухненски кърпи, каза:

— Не знаех, че си вярваща — поклати глава и отсече със строг лекарски глас: — Не съм те освободил, Паша. Остави им кухнята, но разтребването на моята стая, прането — това си е твое задължение. И заплащането ти ще е пак същото.

Паша заплака, свила устни като смачкана подкова.

— Защо ревеш сега? — строго попита докторът.

— Че какво има за разтребване в кабинета ви? Раз-раз, и готово… А тя какво готви — ни борш да направи, ни каша… — Извади от джоба на избелялата си черна престилка бяло парцалче и си избърса очите.

— Давай, Паша, да тръгваме, и без глупости — нареди Андрей Инокентиевич и те заедно изминаха дългия път с трамвай през цяла Москва до дома на доктора. — Няма нужда да се обиждаш, и двамата с теб сме пътници. Остави я да прави каквото иска, тя скоро ще ражда — втълпяваше й докторът през цялото това време, но тя скръбно клатеше глава, мълчеше и чак пред къщата се престраши.

— Яд ме е. Оженил се за тази главня азятска… Абе Бухара… — явно Паша не изпитваше пълна и всеотдайна преданост към интернационалната идея.

А „главнята азятска“, наричана нежно от мъжа си Алечка, мълчеше, обръщаше към него сияйни очи, леко и сръчно движеше тънки пръсти, разчиствайки занемарената къща.

Докторът, дълго живял на младини в Средна Азия, имаше доста добра представа за особеностите на Изтока. Той знаеше, че и най-образованата азиатска жена, която пише стихове на фарси и арабски, само да мръдне свекърва й вежда, отива да събира оборски тор и да прави кирпич наравно със слугините…

От прозореца на кабинета докторът наблюдаваше как бременната му снаха клечи в градинката, лъска стара тенджера и сърповидните й тънки плешки подскачат под лекия плат на роклята.

„Горкото момиче — мислеше си старецът, — трудно ще свикне.“

Но младата жена бързо се ориентира.

Нито е свекърва, нито е слугиня, прецени тя старата Паша, поразмисли и я класифицира: дойка.

От този миг Паша не изпита повече никакво недоволство от снахата, защото, макар и да не бе познала ролята на старата, грешката се оказа по-точна от истината. Алечка се държеше сърдечно и почтително естествено с Паша.

Колкото до стария доктор, дори само заради белите му коси не смееше да го погледне със смирените си очи. Но освен това докторът й напомняше някак баща й, узбекски учен от старата школа, починал малко преди войната. Оттогава все му търсеха мястото в новия пантеон на съветските узбекски дейци — дали като ориенталист полиглот, дали изследовател и познавач на фолклора, дали лекар, ерудиран познавач на източната медицина.

Самият той в края на живота си беше предпочел богословието и до последните си дни пишеше трактат върху Ал-Исра, нощното пътешествие на Мохамед до Небесния Ерусалим, което също беше сериозна пречка за официалното му посмъртно признание. Но кръстиха улица в покрайнините на столицата на негово име, макар че след няколко години я пренаименуваха… Той беше толкова свободомислещ човек, че даде образование не само на многобройните си синове, но и на дъщерите си. Най-малката не успя да се доизучи, докато баща им беше жив, и завърши само медицинско училище…

Андрей Инокентиевич така и не разбра до смъртта си, настъпила внезапно и леко скоро след раждането на правнучката, колко рафинирана кръв, облагородявана от столетия в най-елитните азиатски медресета, тече във вените на мъничкото жълтолико и жълтокосо момиченце, тържествено докарано със сивия опел кадет от родилния дом „Надежда Крупская“.

Още от пръв поглед детето много смути стария доктор. Момиченцето беше вяло, подпухнало, с ярко изразен епикант, клепачна кожна гънка, характерна за монголоидната раса. Андрей Инокентиевич отбеляза наум ниския тонус, мускулната отпуснатост и пълната липса на хващателен рефлекс.

Дмитрий, който набързо беше завършил висшето си образование след началото на войната, специализира полева хирургия и нищо не разбираше от педиатрия, но също беше разтревожен вътрешно и пропъждаше лошите предчувствия.

Кръстиха момиченцето Людмила, Милочка; Аля, която говореше руски съвсем правилно, я наричаше със смекчено окончание — Миля. Не я изпускаше от ръце и дори нощем все опитваше да я държи до скута си.

Старият доктор умря и отнесе в гроба подозренията си, но докато детето навърши половин годинка, вече и самият Дмитрий беше разбрал със сигурност, че детето е нередовно.

Той откара момиченцето в Института по педиатрия, където академик Клосовски, свързан с покойния доктор чрез корпоративната връзка на отминалите времена, артистично прегледа детето пред възхитените погледи на ординатори и аспиранти. Той обърна нагоре миниатюрната длан, посочи едва забележимата надлъжна бразда, с ловко движение натисна странично скулите, за да се види белезникавото езиче на бебето, и провъзгласи диагнозата, рядкост за онези времена — класически синдром на Даун.

Щом приключи с блестящото си представление, академикът остави момиченцето на студената бяла маса под надзора на старшата медсестра, хвана под ръка объркания баща и го поведе към кабинета си, затрупан с бронзови украшения и мозъчни препарати.

След петминутен разговор Дмитрий разбра, че детето е безнадежден случай, никаква медицина никога не би могла да облекчи участта му и единственото утешение, което ни дарява природата, е анатомичният строеж на носоглътката, при който са неизбежни постоянни простуди, съответни бронхопневмонии и ранна смърт. Общо взето, утеши го академикът, такива деца рядко стигат до пълнолетие.

На връщане непълноценното дете безметежно заспа, красавицата майка с такава горда вглъбеност притискаше към себе си своята скъпоценност, че Дмитрий напрегнато запремисля дали жена му е разбрала най-подробно целия невъобразим ужас на случилото се и не смееше да я попита.

Дмитрий Иванович постепенно проучи американските медицински списания, уточни произхода на болестта и проклинайки наследствеността по Вайсман и Морган, потъваше в болезнени спомени за най-щастливите мигове в живота си, за първите дни на внезапно озарилата го любов към девствената красавица, истинско чудо за военновременните години, изпратено във военната болница вместо демобилизираните медицински сестри направо от джанна — мюсюлманския рай.

Прегърнала първия и единствен мъж в живота си с шафранени, мускусни ръце, тя шепнеше в ухото му: „Името Дмитрий беше написано на гърдите ми“ — и произнасяше думи на непонятен източен език, които бяха не слова на нежност, а молитва… Точно тогава секретите на наследствените вещества са се срещнали и случайно са се прихванали, та една хромозома в повече или нейна част си е сбъркала клетката и тази микроскопична грешка е белязала увреденото още при зачеването същество…

Жена му сякаш не забелязваше, че детето е нередовно. Тя го гласеше в цветни копринени роклички, връзваше пъстри панделки на рехавата му жълта косица и се любуваше на плоското безсмислено жизнерадостно личице с малко размазано носле и винаги отворена мокра уста.

Милочка беше ведро и спокойно дете — не плачеше, не се сърдеше, не се обиждаше, никога не поискваше нещо забранено. Тя не късаше книжките, пазеше се от опарване, гледаше през пролуката на градинската врата, но не излизаше навън.

Дмитрий Иванович наблюдаваше детето и горчиво си мислеше колко чудесно създание можеше да е това момиченце, каква чаровна личност е погребана в дефектната плът.

Единствената неприятна особеност на Мила беше нейната нечистоплътност. Тя много късно, както поначало е обичайно за такива деца, се научи да ползва гърнето и абсолютно не проумяваше понятието „мръсно“, докато много по-сложни неща вече възприемаше. Така например по своему различаваше „добро“ и „лошо“ и най-жестокото наказание, което си позволяваше майка й, бяха думите: „Мила е лошо дете.“ Тогава закриваше лице с късите си пръстчета и лееше бурни сълзи. Подобно наказание я спохождаше рядко, и то именно заради „мръсното“ — изцапана рокля, одеяло, стол.

Любимата стихия на малката беше мократа кал, в която си играеше с наслада. Тя с часове седеше до пясъчника, загърбила чистия зърнест пясък, докаран специално за нея от баща й, поливаше мазната градинска пръст с дъждовна вода от кацата, забъркваше тесто и си правеше разни фигурки…

Дмитрий Иванович, отгледан от дядо си по суховатата и качествена нравствена схема на Марк Аврелий, усвоил освен това скучната материалистическа религия на обществената полза, оставаше до късно в болницата и вникваше издъно в медицинските съдби на своите пациенти.

На път към къщи изпитваше обичайното ежевечерно отчаяние и чувстваше все по-чужда жена си, така здраво слепена с дъщеря им, че сякаш Милочкината непълноценност преливаше и в нея.

Цялото вълшебство на близостта с тази прелестна и покорна източна красавица се издуха нанякъде и дори когато някой път я повикваше в кабинета на дядо си, в който отдавна се беше пренесъл, той не успяваше да се отърве от дълбокия тъмен страх, свързан с невидимото движение на тайнствените и непонятни частици, отговорни за съдбата на вече роденото дете и на друго, което би могло да се пръкне на бял свят… Тъй силен беше страхът му, че понякога стигаше до физическо гадене и в края на краищата напълно уби желанието на Дмитрий Иванович да прегръща това женско съвършенство.

Операционната сестра Тамара Степановна, дебела и груба, с умни и сигурни ръце, след една служебна вечеринка по случай нечий рожден ден на мушамената кушетка в заключеното приемно помещение освободи Дмитрий Иванович от скрупулите на пуританското възпитание, а красавицата Бухара — от мъжа й.

Едропорестата ситно накъдрена и дебелокрака Тамара Степановна не беше и мечтала за такъв успех. Но тя беше тежкотоварна фронтовачка, отдавна и наизуст научила съкровената мъжка тайна: най-силно да крепят най-слабото си място. С интуицията на опитен женски звяр тя усети слабото му място и на втората им среща, която се случи подир няколко дни по време на случайно съвпадение на дежурствата им, се оплака от безплодието си, и с тази грозна и на години жена Дмитрий Иванович се отърва от кошмарното видение с малките и гнусни движения на хромозомите, които по него време се отричаха категорично от най-напредничавата наука, но това вече не можеше да промени абсолютно съсипаните отношения с жена му.

Дмитрий Иванович съобщи на жена си, че я напуска заради друга. Тя не вдигна очи и не изрази никакви чувства, само попита защо трябва да я напуска… Дмитрий не разбра въпроса и даде нужните обяснения.

— Знам, че съм ти омръзнала. Доведи си новата жена тук. Нямам нищо против. Аз самата съм дъщеря на по-младата съпруга… — каза Бухара, без да вдигне очи.

Дмитрий Иванович се хвана за главата, изстена, още същата вечер си събра в един куфар ризите и чорапите и се премести при Тамара Степановна…

Пращаше издръжката с пощенски записи. Никога не навести Милочка. Момиченцето го забрави на третия ден. След напускането му Паша окончателно се нанесе в докторската къща, а Бухара започна работа по почти забравената си специалност.

Животът рязко се промени. Предишното ненаситно любопитство на съседите към Бухара и дъщеря й, разпалвано от височината на стобора и тяхната пълна усамотеност, сега се превърна в агресивно желание да посместят пришълката, да я „посгъстят“, както се казваше тогава. Написаха се неграмотни и убедителни заявления до районния жилищен отдел, милицията и други инстанции, свързани с разпределението на жилищната площ. Но вече бяха дошли по-прогресивни времена, не успяха нито да ги изселят, нито дори да ги „сгъстят“, макар че кварталният Головкин все пак ги навести, за да види в какви стаи се шири сламената вдовица.

Мъртви котки от цялата околност непрестанно се хвърляха през високата ограда на Бухара, но тя не беше гнуслива и ги носеше на боклука, а намереше ли Милочка мършата в отсъствие на майка си, изкопаваше под големия дъб в ъгъла дупка, погребваше там котката и отбелязваше мястото с тайна подземна плоча: под парче стъкло подреждаше цветни хартийки, златни станиоли, камъчета. С часове се трудеше над тази красота и когато майка й се прибереше от работа, разчистваше леката пръст и й показваше вълшебната картинка над гроба, тропаше по стъклото с мръсен показалец и обясняваше на майка си:

— Маца там.

Дебелата Милочка растеше в щастлива самота. Имаше си мама, Паша, градинката с висока ограда и безброй значителни и огромни по смисъл неща: старата желязна каца с дъждовна вода, заобиколена от разнообразни миризми и дребни движения на насекоми около нея и вътре в нея, стария дъб в ъгъла на градината, който ронеше красиви жълъди с гладки шапчици, корави изрязани листа и крехки вейки, също пълен целият с дребен животински живот, беседката, където Мила ходеше да си смуче късите дебели пръстчета…

Караше вече осмата година и познаваше много неща по вид, миризма и на пипане. Но произнасяше малко думи и ги изговаряше странно, сякаш гръклянът й беше създаден за друг език, отвъден.

Старата Паша я обичаше. „Мъко моя“ — я наричаше и когато Бухара отидеше на работа, надълго и нашироко разказваше какво ли не на възпитаничката си. Не че разсъдъкът й вече губеше яснота, но цял се беше устремил към миналото и тя подробно, по много пъти преразказваше на Милочка истории за селските си роднини, за злобния пастир Филип, който я ударил с камшик, когато била малка, за пожара, който лумнал в селото от тяхната баня, където изгорял по-големият й брат мъртвопиян.

Детството на Милочка беше безкрайно дълго: цяло десетилетие я радваха броилки и жмички, тя криеше личицето си с носна кърпа или във възглавница и искаше да я търсят… Бебешкият й период взе да приключва към единайсетата година, когато внезапно отбеляза напредък, тригодишният й ум се разви, тя започна да говори по-добре и да отдава много грижи на чистотата, най-вече на ръцете си: дълго ги миеше в топла вода, сякаш дори ги переше.

Освен това се научи да изрязва с ножица хартиени фигурки. Сега майка й донасяше разни изгледи, стари съдрани списания и Милочка усърдно изрязваше по цели дни някакви ситни цветя от твърдите картички. Прехапала връхчето на едрия си език, тя сумтеше над всяко цветче и плачеше, ако случайно срежеше зелено листо или стъбло.

Старанието й беше сериозно и достойно за уважение, а безсмислената й дейност приличаше на разумен и съзнателен труд. Тя залепваше изрезките си в скицници, правеше някакви невъобразими комбинации от конски глави, автомобилни колела и женски прически, по своему привлекателни и безумно художествени… Лигата на прилежанието се точеше по брадичката й. Но нямаше кой да заплаче над усилията на творческата душа, напъхана по неизповедимата небесна воля в трудолюбивото уродче…

Радостно носеше на майка си всичките си усърдни изделия, тя я галеше по главата и одобряваше: „Много красиво, Милочка! Браво, Милочка!“ — и детето леко подскачаше от радост, приклякаше и се смееше: „Браво! Браво!“ Явно имаше заложен стремеж към съвършенство…

Междувременно Бухара рязко и завинаги приключи с красотата. Тя много отслабна, потъмня в лицето, прибра в стария немски куфар пъстрите си рокли, облече се в тъмно. По бузите и брадичката й поникна неприятен черен пух и ярките й бели зъби загубиха празничния си блясък.

Колегите в поликлиниката й намекваха, че не е лошо да се прегледа при добър специалист, но тя само се усмихваше, свела очи. Знаеше, че е болна, и дори знаеше от какво.

В края на зимата неочаквано си взе отпуска и отлетя с Милочка в родния си край за първи път от години. Нямаше ги малко повече от седмица, Бухара се върна полужива, още по-тъмна, с огромен лек чувал от рехав вълнен плат.

Чувалът беше пълен с билки, които тя дълго сортира и стрива. После пресипа всичко в марлени торбички, уви ги в бяла хартия и започна да вари шепички от билките.

Паша душеше въздуха, мърмореше: „Ах, Бухара, вещице азятска!“

Бухара мълча, мълча, после клекна до стената в кухнята по любимия си начин и каза:

— Паша, имам смъртоносна болест. Сега не бива да умирам, как да оставя Милочка… С билките ще изкарам още шест години, после ще умра. Един старец ми даде билките, свят човек. Не вещица.

Паша никога не беше чувала толкова дълъг говор от устата й. Помисли, примлясна с нащърбените си устни и помоли:

— Дай и на мен.

— Ти си здрава, ще изкараш повече от мене — тихо отговори Бухара и Паша й повярва.

Бухара все пиеше дъхавите билки, ядеше съвсем малко и винаги едно и също — варен ориз и сушени зарзали, донесени от родния й край, много твърди и почти бели.

Захвана се и с още нещо — взе да води Милочка в специално помощно училище за увредени деца. Даже си смени работата, премести се в медицинския кабинет в същото училище и заедно със специалистите възпитатели с всички сили се помъчи да научи Милочка на жизнени умения: да си връзва обувките, да шие с игла, да бели картофи…

Милочка полагаше усилия, пъхтеше търпеливо и по трудово обучение след две години стана отличничка. С буквите и цифрите обаче беше наникъде. От всички цифри честолюбиво разпознаваше само шестицата, радваше й се, знаеше и буквата „м“. Голяма радост беше за нея да излязат вечер с майка й и да погледат червената буква М, пламтяща над входа на метрото.

— Мъ, метро, Мила! — бъбреше тя и се смееше от щастие.

Сред разнообразните идиоти в страховитото училище децата дауни бяха най-спокойни и добри.

— Даунчето труда обича — казваше за тях шефът по лечебната част — старият Голдин, който неуморно сипеше каламбури и шегички. — Жалко, че не се поддават на обучение.

Бухара внимателно се вглеждаше в Карен, Катя, Верочка, сравняваше ги със своята Милочка и сравнението беше в нейна полза. Макар физическата прилика между всички тези деца да беше поразителна: ниски, с къси пръсти, с монголоидни очи, късогледи, затлъстели, но в очите на майката Милочка изглеждаше по-добре от останалите. Може и така да беше…

Към седемнайсетата си година Милочка взе да напълва, на дебелото й туловище се оформи бюст. Милочка се смущаваше и леко се гордееше, казваше:

— Мила голяма. Мила леля…

Помоли майка си за обувки с токчета. Стъпалата й бяха детски и майка й дълго не можа да намери, накрая й купи грузински лакирани обущета с дебел корков ток. Милочка беше щастлива, забърсваше ги с носна кърпа и целуваше Бухара по лицето, по ръцете, както паленце ближе стопанина си, където му падне.

Мила не се научи моментално да ходи на токчета, две седмици се препъва вкъщи. Щом свикна, майка й я заведе в работилницата към психоневрологичния диспансер, където чрез трудово възпитание, а именно лепене на пликове и изрязване на етикети за цени, се мъчеха да превръщат умствено изостаналите в полезни членове на обществото.

Бухара напусна училището и започна работа в регистратурата на диспансера, за да е близо до дъщеря си и да й помага в трудовата дейност.

Бухара разнасяше медицинските картони по кабинетите и целенасочено проучваше посетителите. Нямаше много време и бързаше, както бърза обречен художник да завърши преди смъртта най-великата си картина.

В диспансера, както и във всяко друго учреждение, се работеше свръхрутинно и безсмислено. Всяка година се викаха за преосвидетелстване пациентите, това беше основната дейност на диспансера. Впрочем в съседното медицинско заведение, обикновена местна поликлиника, се викаха за подобно освидетелстване и безкраките. Иначе не можеха да си вземат пенсиите, а те не бяха никак малки, някои получаваха дори към четирийсет рубли. Точно тези хора, които се явяваха на експертните комисии, интересуваха Бухара. Тя вече имаше свой собствен малък архив, своя картотека. Проверяваше какво представлява пациентът, с кого живее, къде…

Но късметът сам я намери. Веднъж на мръсното мраморно стълбище в къщата, където се намираше диспансерът, я спря малък плешив дядка с възкъс раиран панталон и с чаплиновски живи очи. Хванал за ръка тлъст дебил с голяма глава и розова усмивка, старецът попита Бухара къде е доктор Рактин, който по-рано им бил участъков, но вече го нямало.

Бухара отговори, че Рактин е напуснал, на негово място е младата лекарка Веденеева, но май днес нямала приемни часове.

— Бре-бре-бре — разкудкудяка се старецът покрусен, сякаш беше станало кой знае какво нещастие.

А Бухара тайно разгледа човека с него — също плешив, добродушен и дебел, с карирана чиста, но негладена риза и сатенени шалвари следвоенна мода. Беше на около трийсет или там някъде, ала Бухара вече знаеше, че болните хора живеят и остаряват някак другояче, не както другите, и човек лесно можеше да сбърка възрастта им: отначало често изглеждат по-млади, но после изведнъж бързо се състаряват…

— Името? — почтително попита Бухара.

— Берман — отговори старецът и дебелият му син закима. — Григорий Наумович Берман — повтори и посочи сина си, а онзи продължи да кима усмихнат.

Оказа се, че са дошли за документ. Щели да им бутат къщата и старият Берман искаше покрай болестта на сина си да вземат малко по-голямо ново жилище.

Бухара бързо разпита кога да дойдат, обеща да разбере дали ще дадат нужната бележка на Григорий.

Бащата и синът си тръгнаха, а Бухара дълго гледа подир двамата мъже, които някому можеха да се сторят смешна двойка, но не и на нея…

Проучи подробно картона на Григорий Берман. Сред болестите му фигурираше и вродена хидроцефалия, и менингит, а и светкавица го беше ударила на седемгодишна възраст — сякаш провидението искаше пълна гаранция, че този човек ще бъде унищожен…

Според почти неразбираемите грозни драсканици на лекуващите лекари младият мъж беше слабоумен, с добър и спокоен нрав и нямаше припадъци.

На другия ден Бухара отиде до Старопименовски переулок, където в малка дървена къщурка, същинска къщичка на Баба Яга, но все пак с натъпкани вътре три семейства, живееше старият Берман със сина си.

На въже, опънато през стайчето, висеше неизсъхнало пране, старецът четеше една от дебелите кожени книги, струпани върху масата, и сърцето й се сви от сладката миризма на старинна кожа, спомен от детството й.

Григорий седеше на стол и галеше мръсна бяла котка, заспала в скута му. Миришеше на прегоряло ядене и урина.

Старият Берман се защура, щом позна вчерашната медицинска сестра, по никакъв начин не беше очаквал такава отзивчивост.

— Гриша, върви веднага сложи чайника — нареди Берман и Григорий тръгна, понесъл много внимателно чайника с кърпа за дръжката.

— Идвам по работа, Наум Абрамович — подхвана медицинската сестра. — Докато го няма сина ви, искам да ви кажа: имам дъщеря, много мило момиче, спокойно и добро. Със същата болест като сина ви.

Берман трепна, понечи да каже нещо, но кротката Бухара властно го спря и продължи:

— Болна съм, скоро ще умра. Искам да омъжа дъщеря си за добър човек.

— Мила моя! — плесна с ръце Берман така внезапно, че дебелата книга тежко падна на пода, той се наведе да я вдигне и продължи бурно някъде изпод масата: — Какво говорите! Как си го представяте? Коя ще го вземе? И какъв съпруг ще е той? Мислите ли, че момичето ще е много щастливо с него, разбирате какво имам предвид, а?

Бухара мълчаливо изтърпя цялото му дълго и излишно изказване, после влезе Григорий, седна на стола, взе котката и я зачеса зад ушите. Бухара го изгледа остро и съсредоточено и каза:

— Гриша, искам с баща ти да ми дойдете на гости. Искам да ви запозная с дъщеря ми Мила — после се обърна към Наум Абрамович и рече в съвсем еврейски стил: — Какво лошо, ако се запознаят?

… В неделя Бухара обикновено не ставаше от леглото, почиваше, пазеше си силите. Кожата й много потъмня и се сбръчка, лицето й стана съвсем старешко и дори тънката й фигура загуби младежката си стройност, прегърбена в раменете и гърба. Нямаше и четирийсет, но единственото запазено нещо бяха силните й черни коси, които отдавна беше подкъсила, изнемогнала от живата им и ненужна тежест.

Милочка донесе на майка си чаша гореща билка и няколко накиснати зарзали и седна на ниско столче до леглото й, обгърнала пълните си колена. Бухара погали с немощна ръка рядката й жълта коса и каза:

— Благодаря ти, дъще. Искам да ти кажа нещо. Нещо много важно.

Момичето вдигна глава.

— Искам да имаш мъж.

— А ти? — учуди се Милочка. — По-добре ти да имаш мъж. Аз нямам нужда.

Бухара се усмихна.

— Аз вече имах мъж. Отдавна. Сега нека ти имаш мъж. Вече си голяма.

— Не, не искам. Искам с теб. Не мъж, а с теб — навъси се Милочка.

Бухара не беше очаквала отказ.

— Скоро ще замина. Бях ти казала.

— Не заминавай, не заминавай! Не искам — заплака Милочка. Майка й много пъти беше казвала, че скоро ще замине, но тя все не вярваше и веднага забравяше. — Нека и Мила замине!

Когато се вълнуваше, забравяше, че трябва да говори за себе си в първо лице и говореше пак в трето, както когато беше малка.

— Аз дълго-дълго живях с теб. Винаги. Сега трябва да замина. Ти ще имаш мъж, няма да си сама. И с Паша — търпеливо заобяснява Бухара. — С мъж е много хубаво. Добър мъж.

— Мила лоша? — попита момичето.

— Добра — погали дебелата й кръгла глава Бухара.

— Утре не заминавай — помоли Мила.

— Няма утре — обеща Бухара и затвори очи.

Отдавна беше решила, че ще замине да умре при брат си във Фергана, та Милочка да не я види мъртва и постепенно да я забрави. Момичето имаше къса памет, в която не се задържаха нито хора, нито събития.

Всичко стана точно както го беше намислила Бухара. Берман дойде на гости със сина си и сестра си, малка бабичка с вид на глухарче. Паша предния ден разтреби, макар и с много мрънкане. Бухара донесе купешка торта. Изобщо не готвеше, дори не пристъпяше до печката, така й призляваше от топлината и миризмите на храни.

Пиха чай. Приказваха си. Бабичката се оказа извънредно словоохотлива и задаваше безброй странни и безсмислени въпроси, на които не беше нужно да се отговаря. Старият Берман умислен пиеше чай. Григорий се усмихваше и току питаше баща си може ли да си вземе още от тортата, въодушевено ядеше и си бършеше ръцете ту в носна кърпа, ту в салфетка, ту в края на покривката.

Бухара със сърдечен отглас разпознаваше у него всички старателно-деликатни движения на Милочка, която се боеше да не би да изцапа или да изтърве нещо, когато сядаха на масата.

Милочка слезе от стола. Тя беше детски ниска на ръст, но с развити женски гърди. Отиде при Григорий.

— Ела да ти покажа — повика го. Той послушно остави последното недоядено парче и я последва в малката стая.

Без никакъв преход, сякаш говореше на себе си, дребната старица изведнъж каза:

— Може и да е права… И къщата им е много хубава, направо генералска… — И премлясна с устни.

Милочка в стаята редеше пред Григорий безбройните си скицници. Той държеше в уста ядка от тортата, премяташе я с език, радваше се на картинките, после попита Милочка:

— Познай какво имам в устата?

Милочка се позамисли и рече:

— Зъби.

— Ядка — засмя се Григорий, извади ядката от устата си и я сложи в дланта й.

… Веднага щом Милочка навърши пълнолетие, сключиха брак. Григорий се пренесе в докторската къща. Бухара месец след сватбата замина за родния си край.

Отначало Милочка току се натъкваше на вещите й и тъжно казваше: майчината престилка, майчината чашка… После старата Паша неусетно прибра нещата и Милочка повече не си спомни за майка си.

Сутрин Милочка ходеше да се труди в работилницата. Харесваше й да изрязва етикети за цените, справяше се почти най-успешно от всички. Гриша всеки ден я изпращаше до трамвая, след работа я чакаше на спирката. Когато вървяха по улицата, хванати за ръка — малката Милочка с токчета и с младежката розова рокля на Бухара и мъжът й, главунестият плешив Григорий, и двамата с уродски кръгли очила, които им се полагаха безплатно — нямаше човек, който да не се обърне подире им. Момчетата кряскаха след тях някакви улични мръсотии.

Но те бяха така отдадени един на друг, че не забелязваха чуждия долнопробен интерес.

Стигаха до спирката. Милочка тромаво се изкатерваше на високото стъпало, Григорий я подбутваше отзад и й махаше с ръка чак докато трамваят се скриеше зад завоя. Милочка също му махаше, лепнала на стъклото размазаната си усмивка и изпъната на пръсти, за да вижда по-добре мъжа си на спирката, размахал вълнена ръкавица…

Семейният им живот вървеше прекрасно. В него обаче имаше някаква тайна, неизвестна за тях самите: от гледна точка на нормалните здрави хора бракът им не беше истински.

Старата Паша, седнала на пейка, с важен вид обясняваше на останалите старици:

— Какво ви разбират главите! Бухара излезе най-умна от нас! Всичко, всичко подреди! И на Милочка намери добър мъж, и тя самата, щом пристигнала в онова своето… точно на петия ден умряла. Какво ще ми приказвате!

Но никой нищо не казваше. Точно така си беше.