Людмила Улицка
Щастливците

Берта и Матиас ходеха при сина си всяка неделя. Берта правеше сандвичи, пълнеше термоса с чай и старателно овързваше с книжен канап метличката от брезови клонки. За всеки случай вземаше и един буркан и пъхаше всичко в една кърпена от Матиас чанта. Той й подаваше палтото или пък шлифера, или жакета и тръгваха да купуват цветя на пазара. След това дълго чакаха на спирката да мине някой трамвай.

С възрастта Матиас ставаше все по-нисък и набит и все повече започваше да прилича на шкаф от червено дърво; тъмнорозовото му лице и кафеникавите лунички по ръцете издаваха червенокосия в него. С Берта някога трябва да са били на един бой, но сега тя стърчеше над него с половин глава. За разлика от мъжа си с възрастта тя не погрозняваше повече. Макар да се бяха посгъстили, големите рехави мустачки, които на младини я разваляха, на остарялото лице много-много не личаха.

Трамваят, където в зависимост от сезона беше или горещо, или студено, но винаги задушно, дълго ги кандилка. Седяха като вцепенени — място им се отстъпваше винаги. Но то им се отстъпваше още от времето, когато се ожениха.

Пътят, без да оставя място за съмнение, ги отвеждаше до една тухлена ограда, прекарваше ги под арката и ги оставяше на една спретната тъжна пътечка, от двете страни на която сред зеленина или сняг, или влажна нежна мъгла ги посрещаха стари познайници: Исак Бенционович Галперин с яркосини очички, малиноворозови бузи и синееща се плешивина; съпругата му — Фаина Лвовна, пресметлива жена с яко стиснати уста и треперещи ръце; полковникът от инженерните войски Иван Митрофанович Семерко, с широки като на Иля Муромец рамене, който прекрасно свири на китара и пее и е толкова млад, горкият; след него поизтъркалите се дядо и баба на Боренка Медников — на две години и два месеца; недотам симпатичното семейство Крафт: едри, тромави и белотели, известяващи за себе си с претенциозно стройни готически букви; необикновено сърдечните старци Рабинович, чиито имена се римуваха — Хая Рафаиловна и Хаим Габриилович, винаги прегърнати, с пооредяла на старини побеляла коса, сухи, леки, почти празнични, възнесли се едновременно, оставяйки свидетелите на видяното да се чудят и маят…

След завоя пътечката се стесняваше и ги отвеждаше право при сина им. Вовочка Леви — на седем години и четири месеца, ги посрещаше с избрана преди много години специално за случая усмивка, която повдигаше горната устна и оголваше редицата квадратни, нестигнали пълния си размер зъби, между които се тъмнееше мястото на един току-що паднал.

За отмъщение, че не са били избрани да го представят, останалите изрази на широкото му мило лице се бяха мернали и изчезнали незабелязано, за да оставят една-единствена усмивка от неизброимото множество мимически движения.

Берта вадеше пакета с метличката, развързваше го и сгъваше на четири вестника, в който беше завита; Матиас сваляше с метличката прахта или снега от непретенциозно зелената пейка. Берта постилаше сгънатия вестник и сядаше. Почиваха си малко и след това започваха да подреждат, без да си дават зор, но чевръсто и бързо като добри стопани.

Берта застилаше правоъгълната масичка с книжна салфетка, наливаше чай в хлъзгавите пластмасови капачки и редеше един върху друг абсолютно еднаквите пресни сандвичи. Това беше ежеседмичният им семеен обяд, който за толкова години беше станал сърцевина на обреда, който започваше с опаковането на метличката и завършваше със завинтването на капачката от празния термос.

Дълбокото мълчание, изпълнено с общи спомени, не се нарушаваше от някоя случайно изтървана дума; за думите бяха отредени други часове и други години. Те завършваха месата и си тръгваха, оставяйки след себе си мирис на мити дъски и проветрени стаи.

На обяда вкъщи Матиас изпиваше неделната половин бутилка водка.

Той три пъти напълни голямата, грубо гравирана сребърна чаша — пасхалната чаша на Бертиния баща, и Берта, която не можеше да му отговори другояче, три пъти въздъхна като крава. След това занесе съдовете в кухнята, изми ги по специален начин — със сапун и нишадър, избърса ги с чиста стара кърпа и те полегнаха на високото съпружеско легло.

— Ох, старо — каза Берта шепнешком, затваряйки очички с големите клепачи.

— Нищо, нищо — промърмори той, като силно и тежко я обърна към себе си с лявата ръка.

Сънуваха най-обикновени неделни сънища, следобедни сънища, най-щастливите осем години, които бяха прекарали тримата, като се почне с онзи незаличим ден, който прекатури целия им живот, когато, изтормозена от лоши мисли, тя отиде с набъбнали гърди и други притеснения на онколог, без да каже на мъжа си. Старата лекарка, сестра на нейна приятелка, я мачка дълго, стиска млечните зърна, зададе й няколко безсрамни медицински въпроса и каза:

— Бременна си, Берта, и бременността е голяма.

Берта седна на стола, без да си сложи сутиена, и заплака, като бърчеше старото си лице. Едрите сълзи се стичаха бързо по сбръчканите бузи, позабавяха се на мустачките и падаха на студени капки върху големите бели гърди с черни чипоноси зърна.

Когато му каза, Матиас я погледна учудено — той отдавна вече знаеше, защото първата му жена четири пъти му беше раждала момиченца, но димът от телата им отдавна вече се беше разнесъл над бледните поля на Полша. Той я разбираше защо мълчи — какво толкова има да се говори, и изобщо не подозираше, че тя самата не знае.

— Аз съм на четирийсет и седем, а ти скоро ще станеш на шестдесет.

Той вдигна рамене и каза нежно:

— Значи ние с тебе — старите глупаци, ще ставаме родители на стари години.

Те дълго не можаха да изберат име на момчето си и до двумесечна възраст му казваха „ингеле“, или „момче“ на еврейски.

— Щеше да е правилно да го наречем Исаак — казваше Матиас.

— Не, никой вече не дава такова име на детето си. Нека, по-добре, да бъде Яков — на баща ми.

— Би могло да бъде Йегуда, нали е червенокос.

— Стига глупости. Няма да го наречем Соломон само защото е наистина много красиво дете.

Нарекоха го Владимир. Той беше Вовочка — мълчалив като Матиас и кротък като Берта. Когато стана на пет години, баща му започна да го учи на каквото бяха го учили на същата възраст. Момчето за три дни научи разкрачените букви, които си приличаха като мравки, а след седмица започна да чете книгата, която баща му чете отляво надясно цял живот. След още един месец той четеше с лекота и руски книги. Берта отиваше в кухнята и в покруса миеше съдовете.

— О, какво момче! Какво момче!

Тя му се възхищаваше, но понякога една студена струйка, подобно на онази, която се откъсва зиме от облепените черчевета и бодва като с игла разгорещената ръка, я жегваше в сърцето.

Тя си миеше съдовете, разбиваше каймак, който на съседките никога не бухваше, печеше сладкиши и правеше пастети. Беше се побъркала малко на тема готварски рецепти и съвсем беше забравила бедната пшенична каша, която се разтичаше по дъното на алуминиевите канчета, разредената супа от млада парлива коприва, брана в задния двор на една порутена къща, където най-напред живееха четирийсет и осем, а в края на войната — осемдесет вечно гладни, болни и мръсни деца. Забравила беше нежно-бодливите синкави глави на момчетата, голо щръкналите им беззащитни уши, тънките ключици и сините вени по шиите на момичетата. Изгарящата й любов към децата изобщо сега се беше фокусирала единствено върху Вовочка.

Тя всеки един ден се наслаждаваше на близостта с рижавото пухкаво момченце, често го пипваше с ръка да се увери, че го има. Къпеше го, той плачеше, а тя с възхищение гледаше несъразмерно големите му стъпала и съкровения малък конус.

Когато той порасна, тя със същото възхищение наблюдаваше детските му игри, които приличаха на истинска и досадна работа — той с часове плетеше килимчета от разноцветни ивици и майсторски ги съединяваше. Матиас, варшавски шивач от парижката школа, работеше в едно закрито ателие и носеше на сина си парцалчета, които после му помагаше да реже на ивици…

Дълбоко в себе си Берта се стесняваше от прекомерната си любов и дори я намираше за малко греховна. Без да е склонна към самоанализ, тя не докарваше усещанията си до онзи праг, когато трябва да се формулират словесно, и живееше, като вътрешно избягваше това.

Матиас се прибираше от работа, вечеряше и сядаше на дивана. Вовочка се настаняваше до него като пирожок, печен от тестото, останало след големия рижав пирог. Те четяха, приказваха си, а Берта суеверно отиваше да мие блестящите си съдове…

Насън тя влизаше в миналото като в съседна стая, движеше се из него с лекота и дишаше щастливо един въздух със сина си. Мъжът й, Матиас, с мустаци сталинска кройка, присъстваше мълчаливо като главен детайл на декора. Сънищата приличаха на много пъти гледан спектакъл с наркотично обаяние, който траеше дълго и винаги свършваше четвърт час преди Берта да внесе на опънати ръце от двора Вовочка — бледен, с прясна драскотина по бузата, следа от усилията му сутринта над самолетния модел, който беше изместил майсторски плетените килимчета. Яката на раираната риза беше разкопчана и на оголената шия, която изглеждаше по-дълга заради отметнатата назад глава, не пулсираше нито една жилка.

Всичко стана за миг и напомняше лош плакат: една голяма червено-синя топка внезапно тупна насред пътя, след нея като изстреляно от прашка изскочи едно момченце, чу се как изскърцаха спирачките на едва ли не единствената кола, която тази неделна сутрин мина по улицата. Успяла да пресече пътя на камиона и загубила всякакъв интерес към движението, топката още продължаваше ленивото си движение, а разперило ръце, момченцето лежеше по гръб в последна неподвижност още съвсем здраво, с прясна, непроляла се кръв, която още не беше спряла движението си във върховете на пръстите, но необратимо мъртва вече.

Матиас стоеше пред малкото стенно огледало с насапунисани бузи и вирната брадичка, и вдигнал в дясната си ръка тежко острие се опитваше да стигне до трудното за бръснене място на врата си.

… Старците се събудиха около шест. Берта пъхна съсухрени сиви крака в кожените пантофи и отиде да сложи вода за чая. Те седяха на кръглата маса, покрита с колосана, твърда като шперплат покривка. Насред масата беше изваденият от бюфета поднос с домашни медени курабии. Зад гърба на Матиас в ъгъла имаше детско столче, върху което от петнайсет години висеше малкото кафяво яке, което той собственоръчно беше преправил от собственото си сако. Лявото рамо, което гледаше към прозореца, беше поизгоряло, но на електрическа светлина това сега не личеше.

— Ами хайде, раздавай — каза Берта и се пресегна към очилата. Матиас разбърка картите.