Людмила Улицка
Генеле

Леля Генеле имаше темперамент на обществен деец, но в живота си не случи на големи задачи и от немай-къде се занимаваше с относително дребни проблеми, като този — да се грижи за чистотата в северозападния ъгъл на доста голямата градинка в двора. Всъщност за нейния мащаб нямаше да е много и цялата градинка, но тя предпочиташе да наглежда по-малък участък, но пък да постигне съвършенство в него. Леля Генеле си падаше много по съвършенството.

Позасъхнеше ли малко калта, тя нагазваше с обуща в локвите, маскирани под останалите след стопилия се сняг боклуци, примъкваше се до позицията си — една още небоядисана пейка до разрушения фонтан — и сядаше да дебне нарушителите.

За голямото пролетно чистене беше още рано и пътечките бяха осеяни с излинели обвивки от бонбони, набъбнали фасове и дребни, използвани на бърза ръка предмети на бездомната любов.

Беше мъртво време още и в градинката рядко се отбиваше някой, но Генеле откриваше сезона си по-рано, като изпреварваше с ден-два първия посетител.

Този път пръв влезе един мъж с чанта, който седна наблизо, запали и хвърли кибритената клечка зад гърба си. Генеле трепна като ловджийско куче и със сладка усмивка се пробва:

— Гражданино, кошчето за боклук е на две крачки, толкова ли е трудно?

Гражданинът не разбра и обърна към нея занесен поглед.

— Извинете, казахте ли нещо?

— Да — като наблягаше на всяка дума, изрече наставнически Генеле, — кошчето е на две крачки от вас, а хвърляте клечката право на земята!

Той се засмя неочаквано, стана, вдигна клечката, която прясна-прясна се белееше между потъмнелите сиви боклуци, и я хвърли в кошчето. Старата жена се обърна разочаровано: дивечът не беше истински. Мъжът допуши цигарата и си тръгна, като хвърли фаса, където трябва.

— Де да беше винаги така — презрително го изпроводи тя, защото беше повече от сигурна, че без надзор той пак ще хвърля, където му падне.

След това се приближиха три подпухнали и опърпани гълъба. Изглеждаха замаяни. Генеле извади от пазарската чанта един буркан с накиснат хляб, който събираше по съседите — на нея никога не й изоставаше хляб, — омачка го и го раздели на три равни порции. Обаче глупавите птици нищо не разбираха от справедливост или пък бяха убедени колективисти. Като се бутаха един друг, и тримата се втурнаха към най-близката купчинка и лакомо я изкълваха, без изобщо да забележат останалите две.

Генеле се опита да им обърне внимание върху храната, но както винаги остана неразбрана.

Тя изчака да стане обяд и когато бледото слънце се показа, помъкна криви костеливи крака към къщи. Беше в чудесно настроение — мъртвият сезон беше свършил и тя усещаше прилив на душевни сили. Освен това през следобедните часове изпълняваше основния си жизнен дълг — визитата на роднини. Посещаваше ги по график: сестра си Маруся, племенницата Вера, племенницата Галя, Тамара — внучката на сестра й, и племенникът Виктор бяха в първия цикъл, начело на втория беше брат й Наум, който живееше със сина си Григорий, ерген и малко нещо кутсуз. Следваха племенникът Александър и племенницата Рая. Имаше още две бездетни сестри, Мотя и Нюся, а кръгът роднини се затваряше от Анна Марковна, която беше далечна, но в очите на Генеле достойна за визити родственица.

Тъй като роднините бяха доста, Генеле случваше да иде в една и съща къща обикновено не преди да мине месец. Всички се бяха примирили с това, защото разбираха, че тя изпълнява функциите на един вид спойка, която крепи семейството да не се разпадне докрай.

Дребна, спретната, с побеляла къдрава коса, тя влизаше в къщата и произнасяше фраза, която отпърво минаваше за комплимент, нещо от рода на:

— Маруся, миналия път изглеждаше прекрасно…

Беше гений по тази част: никога и никому не беше казала нещо неприятно, само комплименти правеше, но всичките бяха малко… бамбашка.

— Ах, да знаете какъв син има Шура! Пълен отличник, от горе до долу само шестици! Ама нали разбирате сега какво е равнището в училище?

— Ах, Галя! Колко вкусен пирог! А да знаеш само какъв пирог прави Рая, направо пръстите да си оближеш! — възкликваше тя, като дояждаше пирога, който тъкмо Галя беше правила.

Тя влизаше отрупана с малки пазарски чанти, а под лявата си мишница стискаше здраво голяма дамска чанта, с която не се разделяше никога. Именно заради нея си беше спечелила прякора Чантата.

Чантата била донесена от Швейцария още преди Първата световна война от една заможна леля, която следвала в Цюрих зъболечение. Чантата най-напред била кафява, тъмнокафява с богат лилав оттенък и копринен блясък. С годините започнала да потъмнява и станала почти черна, но по едно време започнала да побелява заедно със стопанката си, докато накрая не добила неописуемо изискан жълтеникавосив цвят. Чантата на няколко пъти излизала на мода и от мода. На гърба си имаше дълбок разрез, зашит от старателната ръка на стопанката — веднъж, през четирийсет и четвърта година, пострадала от бандитско нападение с нож. На закопчалката се виеха растително и вяло линиите на умиращия модерн и тънките възлести пръсти на стопанката тъй естествено се вплитаха в плетеницата му, че изхабената кожа на двете, все едно че произхождаше от един и същи измрял животински вид.

Генеле никога не отваряше драгоценната си чанта пред хора, но от многобройните пазарски вадеше по някой самоделен армаган — зеле по провансалски, което готвеше по една неописуема рецепта със седемнайсет съставки, между които и някои странни неща: корени от магданоз, стафиди и лимонова кора.

Някои от роднините смятаха, че знаменитото зеле си е чиста отрова, но на никой и през ум не му минаваше да не приеме даровете й, които тя поднасяше с тайнствен и развълнуван вид.

Всички знаеха, че парите от пенсията на Генеле са смехотворно мизерна сума, но тя никога не се оплакваше от недоимък, напротив, държеше се с достойнството на богата роднина. Тя даваше наставления на племенничките, а впоследствие и на дъщерите им, как да въртят домакинството, като се имаше за корифей в този висок жанр.

— Трябва да се купува по малко, но от най-хубавото — учеше тя неразумните си племеннички и веднъж даде на любимката си, Галя, незабравим урок как се пазарува.

Една неделя Генеле я завела на Тишинския пазар, горе-долу един час преди търговията да спре и пазарът да затвори.

— Първата ти работа е да обиколиш навсякъде и хубавичко да огледаш всичко. Запомни си чия стока е най-хубавата. На втория кръг вече знаеш, къде е най-хубавото, и сега те интересува цената. Чак на третия път купуваш и така никога няма да сбъркаш.

Генеле кръстосвала пазара с пламнал поглед, взирала се в стоката и я ругаела, хвалела времето, пожелала на една дебела украинка, която бързала да хване влака, да е жива и здрава, успяла да обиди един меланхоличен азиатец с дълго лице, като му рекла, че е „луд по цялата глава“; ръкомахала, подръпвала магданоза, обяснявала на Галя покрай другото, че трябва да избира моркови само със заоблено връхче, мачкала спаружените патладжани, душела с остър нос „пъпчивите“, както ги наричаше, кисели краставички и недоволствала от саламурата, разтривала между палец и показалец капка мед и шепнела на Галя:

— Чистият мед попива целият, ако има остатък, значи не е чист!

От една простодушна бабичка от Подмосковието купила моркови, цвекло и две глави ряпа за половината от вече намалената цена и на туй отгоре взела и последната крива тиквичка, която пъхнала в чантата си, смятайки я за законна комисиона за покупките, които плащала Галя.

— Трябват ми сто и петдесет грама — настоявала тя пред продавачката, която не била свикнала да работи с толкова малки количества и й свалила от ножа върху везните един тънък пласт слоеста извара, която тежала почти триста.

— Защо ми е толкова, трябват ми сто и петдесет! Не мога ли да си взема колкото ми трябва, а? — не мирясвала тя, докато флегматичната продавачка завивала в бяла хартия изварата и презрително мърморела:

— От мен да мине, няма да обеднея.

А Генеле гледала победоносно Галя и й обяснявала шепнешком:

— Сега разбираш ли какъв е номерът? Трябва да се мисли! Да се мисли! Като я гледах как се помайва, от мързел нямаше да го върне. Пък и изобщо не може да премери точно сто и петдесет грама, винаги излиза повече!

От нерви по бледото лице на Галя избили червени петна, тя умолявала да си вървят, но Генеле била като обсебена. Тя искала да покаже таланта си в пълния му блясък и кандърдисвала продавачката от пазарната кулинария да й отбие петдесет копейки от цената на държавния гулаш…

Галя цял живот си спомняше с ужас този поход и разказваше за него на дъщерите си. Репликите на леля й от онзи пазарен ден се превърнаха в дежурни семейни шеги. Станеше ли дума за морков, някой от домочадците задължително питаше: „Със заоблено ли връхче?“, краставичките биваха „пъпчиви“ или „абсолютно не пъпчиви“…

Но Генеле живееше в дълбока мизерия. Впрочем, ако някой й беше намекнал за това, щеше да я учуди. Защото тя живееше така, както искаше. Сред множеството хора, които живеят в принуда, обвързани от най-различни връзки, тя беше така независимо самотна, че разглеждаше роднинските си визити като дан на хората, които имат нужда от общуване с нея, от съветите и наставленията й.

Бедността й имаше монашески-радостен оттенък, чистотата в дългата й единайсетметрова стая беше празнична и дори предизвикателна: толкова твърдо стърчеше бялата колосана салфетка на малката масичка с лъснати с восък крачета, медицински се стелеше бялата завивка, толкова официално приветливи бяха суровите калъфи на двата бели стола…

В гордата си нищета тя спазваше безусловно главния си принцип: да купува само най-хубавото. Затова не я мързеше да ходи през ден във Филиповската хлебарница да си купи най-хубавия на света кравай, който й стигаше за два дни. Отбиваше се след това в Елисеевския магазин за сто грама швейцарско сирене. Колкото до сиренето, тя подозираше, че се намира и по-добро. Но тук, в Русия, най-хубавото беше швейцарското от Елисеевския.

Другата й храна бяха кашите от елда и пшеница, за които казваше скромно, че никой не ги готви по-добре от нея. Това изглежда да беше вярно. Тя застройваше кашите си с олио от пазара и на обяд изяждаше по четвъртинка ябълка или лук, или пък малък морков със заоблено връхче.

Веднъж годишно, на Пасха, купуваше кокошка. Именно кокошката беше същинската Пасха. В деня, когато щеше да я купува, ставаше преди още да се е развиделило и дълго и старателно се стягаше: пъхаше в една здрава копринена мрежа черно пресукано въженце и връзка вестници и в пет сутринта излизаше от къщи. От Покровка до Цветной булевард вземаше първия трамвай и пристигаше двайсетина минути преди Централният пазар да отвори. Чакаше дълго — понякога и по два часа — „своя“ продавач, едноок кестеняв евреин, който си вадеше хляба с редкия по наше време занаят — търгуваше с жива кудкудякаща стока. Явно и той като Генеле живееше според собствените си претенциозни закони. Например не обичаше да вади повече от една кокошка на тезгяха. Генеле, която се подчиняваше на собствените закони, не можеше да купи кокошка, пък било тя най-великолепната, без да опипа най-подробно всички останали.

Тя чакаше, докато старецът не отпори, без да бърза, дебелия сив парцал, с който беше зашита голямата кръгла кошница, докато, без да гледа, не пъхне ръка и не измъкне за вързаните крака първата кокошка. Генеле опираше лакет на тезгяха и казваше равнодушно с глас на случаен минувач:

— Аа, довтаса най-после, не артиса… Това какво е, да не би кокошка?

Едноокият не я удостояваше с отговор.

Генеле стисваше по-яко под лявата мишница антикварната си чанта и се залавяше с кокошката. Манипулациите й наподобяваха най-вече обстоен медицински преглед. Тя заничаше в спрелите очи на кокошката, отваряше човката, оглеждаше гърлото, опипваше гърдите и задницата. Разперваше крилата, все едно минаваше с рентгенов поглед през птичата й душа. След това я поместваше небрежно встрани.

— Е, това ли е всичко, което имаш? — пренебрежително питаше тя.

Едноокият мълчаливо пъхаше ръка в кошницата и вадеше следващата…

— Какви ми ги показваш? Да я махаш веднага! — сърдеше се Генеле.

Продавачът свиваше и бездруго тънките си устни и докопваше под тезгяха още една…

Избираше я, както се избира невеста за единствения син. С трепета на огромна отговорност и със страха от непоправима грешка. Тя не забравяше необяснимата си страст към черно-сивите пъструшки и гледаше да бъде обективна, да не би страстта й да обърка точността на избора. Защото най-достойната избраница би могло да бъде и бяла, и рижавокафява.

Старецът изпитваше към придирчивата купувачка вътрешно раздразнение заедно с нарастващо уважение. Той също разбираше от кокошки — от отлични, хранени само със зърно почтени пасхални кокошки. Разбираше, че възрастната жена ще избере действително най-хубавата и се опитваше да познае коя ще бъде. Познаваше я от много години и знаеше, че не греши.

След дълъг пазарлък избраницата най-накрая биваше определена. Генеле вадеше от заветната чанта нови пари и запазвайки неестественото си положение надолу с главата, царската невеста преминаваше в ръцете на Генеле, която я увиваше в многобройните вестници, след това в чисто бял парцал, после я пъхаше в мрежичката и накрая — в пазарската чанта.

След тези манипулации Генеле заминаваше за Малаховка при колача, изчакваше си реда на опашката от двайсетина съплеменнички пред сайванта в задния двор на една двуетажна солидна къща, предаваше безсловесната жертва в ръцете на дребния дебел евреин с кипа на главата и го чакаше да прочете над кокошката една кратка извинителна молитва и да пусне на воля глупавата й птича душа, обитаваща, както се казва, малкото количество кръв, която продължаващото да тупти сърце изхвърляше на тласъци върху цинковия поднос.

Генеле свързваше сложната вяра на прадедите, многобройните ограничения и забрани, които през хилядолетията бяха загубили рационалния си смисъл, с глупавата чистичка птица, която олицетворяваше пасхалния агнец…

Впрочем на туй място уподобяването свършваше и започваше кулинарната суетня. В опитните й ръце една-единствена кокошка се превръщаше в множество ястия: бульон с кльоцки от маца под название „кнейдлех“, пълнена шийка, кокоши кнедли, пастет от черен дроб и дори аспик. Как успяваше ли? Ами успяваше… Покрай кокошето меню се появяваше и пълнена риба, и някакви варени в мед тестени топчета.

След това тя разпределяше всичко в бурканчета и тенджерки. Което трябваше да е топло, го увиваше. Овързваше всичко, слагаше за уплътнение валячета от вестник, за да не се обърне нещо, и носеше всичко у брат си Наум да празнуват Пасха. Бутилката кагор купуваше брат й.

Два пъти вдовец, той беше непоправим кутсуз. След смъртта на първата си жена, която умря рано, се ожени втори път, за да може втората му жена да отгледа още малките му деца, но тя скоро се разболя от някакъв зловредно-бавен рак и умираше с години, без семейството да види някаква полза от нея, а точно обратното — отнемайки последните сили на Наум за безплодно състрадание. Липсата на късмет се прехвърли и върху децата му, особено върху Григорий, който се роди здрав и читав, но след като го удари ток, започна да страда от слабоумие.

Именно в този бедстващ дом носеше Генеле пасхалните си дарове, та, като изслуша докрай известната история за Изхода от Египет, която Наум прочиташе набързо, да седне спокойно край празничната маса и да се наслади на мъдрия миропорядък, в който е отредено място и на суетната шетня, и на достойната празнична трапеза, и на Единия Бог и пратения от Него Ангел, който обикаля като писмоносец къщите на децата на избрания народ, и на слабоумния Григорий, който се усмихва радостно с цялото си лъснало в кокоша мазнина лице… Същия ден, за който става дума, Генеле с три чанти, пълни с пасхални ястия, излезе от входа на дома си с намерение да отиде при Наум и зави не накъдето трябва. Тя стигна до ъгъла, потърси с очи трамвайната спирка и не я намери. Не можа да познае кръстовището, което, кажи-речи, знаеше от малка.

— Божичко! Как така се намерих в този чужд град! — ужаси се тя и започна бавно да пада, като притискаше здраво към себе си кафявата чанта и не изпускаше от пръсти драгоценните мрежи.

„Бърза помощ“ я докара, както си беше с мрежите и чантата, до Петровские ворота в приемната на бившата Екатерининска болница.

С Генеле се беше случило нещо ужасно: простият, здрав и разумно уреден свят беше загубил вътрешните си връзки и беше станал неузнаваем. Тя виждаше зеленикаво-пъстрия очен ирис на сведения над нея лекар, блестящата от излишъка на кола яка на бялата му престилка, четината, която беше набола по мургавата буза след денонощното дежурство, грапавината на бялата боядисана стена, страничната повърхност на шкафчето за медикаменти и решетката на прозореца, но това бяха единични детайли, които не правеха обща картина.

Генеле искаше да завърши мисълта, която все й се изплъзваше, мъчеше се да я предаде с думи, но не можеше. Остана й само чувството, че е малка и се е объркала, загубила се е и трябва да бърза за някъде по много важна работа. Чантите й бяха отнети и тя все мърдаше пръстите на лявата си ръка, тъй като имаше усещането, че в ръката й нещо липсва.

Обидена и ограбена, малката Генеле лежеше на тясната кушетка в мъчително недоумение. Не чуваше въпросите, които й се задаваха. Една възрастна медицинска сестра отвори кафявата й чанта и прекара в нея ръка с дълги пръсти. Погледът на Генеле падна върху чантата и тя заплака с бавни сълзи.

Медицинската сестра извади от чантата една увита в тъмна хартия кутийка с крем, връзка малки ключове и овехтелия й паспорт. Генеле беше опозната.

Настаниха я в един бокс в неврологията. Тревогата й растеше непрекъснато. Горката Генеле не познаваше нищо, сякаш изведнъж беше забравила целия си живот. Когато болногледачката й донесе чаша вода, тя не можа да си спомни веднага как се гълта. Напълни си устата с вода и мъчително замря. Опитната болногледачка я потупа по гърлото и тя преглътна.

В ординаторската стая двама лекари обсъждаха кой точно дял на мозъка е поразен. Единият смяташе, че има стволов кръвоизлив, другият — че изобщо няма кръвоизлив, а е получила силен съдов спазъм и нарушение на мозъчното кръвообращение.

Докато младите лекари обсъждаха медицинския казус, главата на Генеле се поизбистри, мъчителната прескочикобила от несвързани вътрешни и външни картинки се позабави и изплува един-единствен образ заедно със свързаната с него дума. Тя беше чанта. Не чанта изобщо, а кафявата. Тя рече доста силно:

— Чанта! Чанта!

Очите й гледаха умоляващо.

— Казвах ли ви аз, че е спазъм — каза единият от лекарите, — съхранена е речта!

Тя до дълбока нощ повтаряше единствената дума, която й беше останала. Опитваше се да скочи, да избяга, дърпаше се и се мяташе. За да не падне от леглото и да не се пребие, я вързаха с мрежа.

А чантата като че ли вече беше в ръцете й, тя не искаше да я дава и непрекъснато викаше: чанта! чанта!

Знаеше, че колкото по-силно вика, толкова повече й принадлежи кожената вехтория с лъкатушеща плетеница на роговата закопчалка.

А един ласкав и печален глас на някой от познатите й казваше:

— Недей така, недей!

Но Генеле не се предаде до края. Умря си със сгърчена лява ръка и подвити пръсти, които стискаха невидимата закопчалка.

На другата сутрин опечалените племеннички Галя и Рая и старият Наум, който беше по широки къси панталони, получиха в болницата нещата й по опис. Галя взе кафявата чанта с отделно описана дребна сума пари, които са били в нея, Наум — стигналата със закъснение до него пасхална гощавка.

По-късно, когато вкъщи отвореше пакетите, той щеше да открие в термоса още неизстиналия бульон, а останалата храна, приготвена от ръцете на Генеле, щеше да бъде сложена на масата за помен и тази последна трапеза щеше да бъде грубо нарушение на еврейския обичай, защото след погребение на близък човек редът от край време е бил да се пази строг пост, а не да се преяжда.

Рая тръгна по разни скръбни учреждения да оформя документите, а Галя отиде на гробищата във Востряково да разбере какви документи са необходими, за да положат покойната Генеле до сестрите, братята и родителите й.

Вечерта племенничката Галя отиде при Наум. Рая беше вече там. У Наум светеше малката лампичка, която той палеше за годишнината от смъртта на близките. Те седнаха край паянтовата маса. Григорий с радостна усмивка отиде да сложи чая. Наум го изчака да излезе и каза тържествено на племенничките, но се обръщаше предимно към умната и малко педантична Галя:

— Дъщери мои! Генеле умря. Без да се мъчи. Лека й пръст. Идете в дома й, докато съседите не са я обрали и домуправата не е запечатала стаята, и търсете хубавичко.

— Какво да търсим, чичо Наум? — учудено попита Рая.

— Първо, завещание… — Рая вдигна рамене, но Наум строго продължи: — А второ, диамантените обици на баба отидоха у нашата Генеле… ей такива диаманти бяха! — Той събра палец и показалец и се образува пръстен, голям колкото да мине орех.

— Какви диаманти, чичо Наум, да не бълнувате? — изуми се Галя. — Винаги сте били бедни!

— Така излезе. Имаше обици. С испанско фасетиране. Диаманти — един път! — И Наум целуна върховете на пръстите си. — И да живее така! Баба, като умираше, я гледаше Генеле. А тя беше хитро момиче, тя ги е прибрала. Когато сестрите я питаха, каза: „Не знам нищо! Знам само, че аз се грижех за баба, аз я хранех, аз я перях. А къде са диамантите — не знам!“ Нали ме разбирате? — настояваше Наум. — Ровете в бельото, в чорапите, на местата, където жените крият, знам ли…

Галя погледна мрачно тъмния прозорец и стана.

— Тръгвам, чичо Наум. Саша е в командировка, оставила съм децата сами…

И си тръгна.

Галя до късно вечерта върши точно, механично и без да се замисля женската работа в къщи, която няма свършване.

След това седна, взе чантата на старата Генеле и я погледна с тъга. Отвори я. Вътре имаше няколко стари рецепти, връзка малки ключове и една завита в пергамент кутийка от крем. Тя разгъна пергамента. Кутийката беше пълна с нещо като вазелин, който се беше окислил отгоре.

— Горкичката Генеле! — каза Галя съчувствено, като изтърси върху един вестник каквото имаше в старата чанта. — Какво ли мога да направя за нея сега? Нищо…

И неочаквано се сети. Прибра залежалите се боклуци на място в чантата.

Тя знаеше как да достави удоволствие на Генеле: на погребението щеше скришом да сложи чантата в ковчега…

Така и стана: разнесе се лекият дим над комина на Донския крематориум и по небесната пътечка тръгна със суетливата си походка прозирната вехта Генеле, стискайки отляво сянката на чантата, в която за вечни времена се пазеха сенките на диамантите, които беше опазила от власти и роднини…