Людмила Улицка
Бронка

Както разказваше впоследствие Анна Марковна, Симка била изхвърлена в московския двор от вълната на някакво преселение още преди войната. Файтонджията я стоварил — кльощава, дългоноса, с усукани около тънките крака чорапи и големи мъжки обувки, и с ругатни си заминал. Без да пада по-долу, викайки и размахвайки ръце като вятърна мелница, Симка останала насред двора с имуществото си: един огромен пухен дюшек на петна, две възглавници и малката Бронка, която притискала до гърдите си по-малката възглавница, която била в розов калъф и приличала на умряло прасенце.

Като се нанесла в кухненския килер, за голямо съжаление на останалите наематели, и по този начин ги принудила да приберат по стаите си вехториите, които държели там — предимно пробити легени и корита, тя не събудила топлите чувства на бъдещите си съседи, обитатели на една от най-вехтите постройки в сложно застроения двор.

Операцията обаче се ръководела от домоуправителя Кузмичов — еднорък негодник и доносник, и всички си траели. Какъв му бил келепирът на Кузмичов да настанява Симка в килера, не се разбрало, но не ще да е било заради хубостта й. Явно успяла е да го забаламоса, на което, както се видяло, била голям майстор.

Симка измила пода на килера с обществения парцал — с професионална нежност и твърдост го държала в жилестите си ръце, — сложила върху вестници на изсъхналия под дебелия си пухен дюшек и се обърнала към една съседка с основния въпрос:

— Да ви питам, Мария Василиевна, къде по принцип живеят интелигентните хора тук?

Мария Василиевна мълниеносно прозряла накъде клони и я упътила право при Анна Марковна; няколко минути по-късно Симка седяла пред бяла покривка, държейки в ръка кобалтовосиня чаша със златен кант, а горката Анна Марковна, издокарана със сребристо-къдрава прическа, толкова съчувствено кимала с глава, че провисналият крайчец ту на едното, ту на другото й ухо припламвал със синя светлинка, и пресмятала колко и какво трябва да даде на просителката и как едновременно да се предпази от ежедневните покушения на простодушната нахалница.

Изтънченото взаиморазбирателство било пълно, тъй като, докато разказвала частично измислените си нещастия, Симка виртуозно заобикаляла истинските събития, като оставяла ту празно място в текста, ту черни следи на задрасканото от цензора, а Анна Марковна тактично не задавала въпросите, които биха могли да нарушат приблизителното правдоподобие на повествованието. Достоверен бил само фактът, че след като погребала мъжа си, Симка избягала от домораслия Сион, разположен на бреговете на Амур, без да се съобразява с пречките от страна на властите, началниците и небесните сили.

Един ден Симка си излязла от Анна Марковна с малка зестра, в която имало всичко — от примуса, та до последното копче. Едновременно с това й било дадено да разбере, че в случай на нужда може да потърси помощ, но чая няма да си пият заедно. Това я задоволявало напълно.

Колкото и да е странно, тя се включила бързо в обществения живот. Дворът я приел, като оценил хапливия език и абсолютно новия вид скандалджийство — с нюанс на добродушие и с готовност и в най-върлата съседска междуособица да се разсмее звънливо, обхванала с ръце гръдния си кош, чието най-издадено място била мощната и костелива като на стара кокошка гръдна кост, карайки рогатия възел на вързаната над челото й кърпа да се тресе.

Ако не полет, в кариерата й се забелязвал най-малкото напредък: тя си оставала прислужничка, но от кантората на домоуправлението най-напред се преместила в заводоуправлението, а по-късно, непосредствено преди войната, и в Наркомздрава.

В работата била страстна и неуморна: работния си ден започвала в държавната служба сутрин в шест, след това бързала да се прибере, да нахрани дъщеря си, а после да чисти общите помещения в, кажи-речи, половината апартаменти на съседната, строена в началото на века и заселена с итееровци, прилична сграда. Така сутрин от пет, та до късна нощ не подвивала крак и живеела не по-зле от другите.

Най-интересната черта на Симка било прекомерното й славолюбие. Тя не спирала да хвали парцала си за дъски, шит от кеневир екстра качество; когато пролет изнасяла да проветри огромния си пухен дюшек, тя така се надувала от гордост, като че ли на въжето пред нея се поклаща най-малкото самурено палто; превъзнасяла покойния си съпруг — най-добрият сред покойниците; дори пълната липса на зъби в устата си имала за доста интересен факт, достоен ако не да възхити, то поне да смае.

Главното, което я въздигало над останалото човечество, била дъщеря й Бронка, която растяла неусетно, легнала по корем на перваза на приземния прозорец, откъдето наблюдавала сезонните промени на люляковия храст и вечно оръфаните панталони на момчетата, които претичвали покрай прозореца да търсят литналата нанякъде дървена пойна птичка.

И действително Бронка била изключително, замесено от друго тесто същество: с въздушна балетна походка, опънат като тетива гръбнак и отметната назад глава. От майчиното нахалство в нея нямало и помен. Гледала винаги нагоре или встрани. Първа се хвърляла в очи червеникавата, растително-буйна коса и ниското, очертано сякаш с изискани фигурни скобки чело и едва след това, само ако се вгледаш внимателно, проличавала останалата й красота, сглобена от дребни неправилности: едва-едва издадени прозрачнобели предни зъби, леко повдигната горна устна и толкова големи светложълти очи, които сякаш притискаха основата на носа и стигаха чак до слепоочието. Към всичко това се прибавял чаровно-сънливият израз на лицето, като че ли току-що е отворила очи и се мъчи да си спомни избледняващия сън.

На една групова училищна снимка от четирийсет и седма година дванайсетгодишната Бронка не гледа в обектива. Тя се е обърнала и се вижда само част от бузата и дебелата й плитка, завита на кравай над ухото.

Разделното обучение било въведено вече, но униформите още не били задължителни.

Облеклото им било разнообразно, но опитното око би уловило една обща особеност: всички носели преправяно, комбинирано и обръщано.

Впрочем две от момичетата са с престилки старорежимна кройка. Това са Бронка и внучката на Анна Марковна, предана до гроб на гимназиалните представи за света, заслужаващи дълбоко, но закъсняло уважение. В съответствие с идеалите на баба си Ирочка е с тъмна рокля и бяла якичка, имитираща бъдеща униформа, Бронка — с вълнена блузка и сатенени ръкавели. Децата са дребни и недохранени, дебели няма. За нарушенията в обмяната на веществата се разбра по-късно, когато времената станаха по-сити и нямаше купони. Под престилката на застаналата в профил Бронка се забелязва добре оформено хълмче.

След две години, в седми клас, Бронка била отстранена с позор от училище в едва ли не последния месец на бременността. Колкото и да е смешно, класната й ръководителка, Клавдия Дмитриевна, стара мома с кръгло черно гребенче на темето, забелязала бременността на Бронка преди врялата и кипяла Симка.

Симка била извикана в училище и уведомена.

Тя проверила и се убедила.

Писъците и виковете й оглушили претръпналото към всичко Котяшкино село — както поетично се казвал дворът. Освен проклятия на общодостъпен руски и слаборазбираем еврейски, звуковата партитура на развилото се в Симкиния килер действие включвала всевъзможни вокализми на „аа“, „оо“ и „уу“, звънтене на стъклени и гръмолене на метални съдове, трясък на мебели и плясък на шамари. За да бъдем справедливи, трябва да кажем, че Бронка не издавала и звук, което в края на краищата толкова разтревожило съседите, че те нахлули вкупом, напръскали Симка с вода, извели пребледнялата и абсолютно безчувствена Бронка, а след това един по един и хорово започнали да внушават на Симка, че това е божа работа, на всеки може да се случи и да не се отчайва толкова.

Анна Марковна отишла самоотвержено на прословутата родителска среща вместо дъщеря си — жена с деликатно здраве, на която й идело да повърне, щом наближи училището, и на въпроса на Ирочка за Бронка отговорила сухо, че Бронка ще има бебе и повече няма да ходи на училище. От това как свила устни, станало ясно, че интересни подробности около биографията на Бронка от нея няма да се чуят.

Бронка доизносила бременността си, без да напуска килера, но когато детето се родило, започнала да го извежда, все едно нищо не се е случило. Тя влизала в цветната градинка вляво от входа с детето на ръце и разходката й траела точно час и половина.

На първо време момчетата от двора се опитвали да й кажат какво им е отношението към станалото, правели й най-различни предложения, свързани с посещение на тавана или сайванта, но Бронка вдигала прозрачните си очи, безсрамно и снизходително се усмихвала и никога не ги удостоявала с отговор. Тя и преди била мълчалива, необщителна и независима по свой начин, но сега и с майка си почти не приказвала.

За Симка това било един тормоз повече. Тя дълго се опитвала да измъкне от Бронка кой я е ощастливил с потомство. В душата си се залъгвала с облекчителната версия за изнасилване. Но Бронка мълчала като камък, без да показва ни най-малко смущение. Това докарвало Симка до бяс, но слабоумното спокойствие на Бронка било непоколебимо. Може да се каже дори, че изглеждала щастлива.

Раждането на детето заедно с неразкритата тайна на бащинството ни най-малко не накърнило Симкиното славолюбие. Мургавото и сивооко момченце, което нарекли Юрочка, не се било метнало на тях и възхитена от правилната му миловидност, Симка все се вглеждала в чертите му с надеждата да открие прилика. С кого ли? Не се знаело…

Поведението на Бронка както преди, така и след раждането, било безукорно. Тя и преди не се усуквала по входовете и таваните, не ходела по гълъбарниците при отраканите момци с шапки, обърнати с козирката назад, а откакто се родило детето, профучавала с балетната си походка до магазина, когато майка й я пратела за нещо, и направо хуквала към къщи, страхувайки се да остави бебето дори за минутка, без да й е под око. Вечер обикновено седяла в своето ъгълче на кревата и ако не кърмела сина си, просто му се радвала.

Изпълнена понякога с нелепо съчувствие към самотата на дъщеря си, Симка я карала да излиза: да беше отишла някъде на гости или при приятелките. Но Бронка вдигала рамене и отказвала. Момичетата от училище, с които доскоро ходела в седми клас, се кокорели отдалече ужасени, без всякакво желание да поддържат отношения с нея. Само смелата Ира се приближила веднъж, докато Бронка разхождала детето, и я помолила да го погледне. Бронка отгърнала пелената от лицето на сина си и бившата й съученичка се възхитила:

— На това му се казва хубаво бебе!

И си тръгнала объркана, че въпреки факта на ужасяващо срамното събитие детето е много симпатично, а Бронка вече принадлежи на свят, по-сериозен от света на теоремата за подобие на триъгълниците, изборите в учкома и прескока на кожена коза. Като се има предвид общата разюзданост на времето, за четиринайсетте си години Ира не била глупаво момиче, макар да „не виждала за какво“ да си другарува с Бронка.

Към момента, когато момченцето Юрочка проходило и започнало да чурулика „баба“ и „мама“, се забелязало, че Бронка пак е в напреднала бременност. Този път Симка не вдигала скандали, а предприела строго разследване. Унизила се дотам да разпитва Мария Василиевна дали при Бронка не ходи някой, докато тя, Симка, е на работа. На едно кухненско събрание съседките обсъдили всестранно и осъдили Бронкиното поведение, но все пак признали единодушно, че Бронка не си води мъже. Най-малкото никой не я бил хванал. Освен това тя толкова спокойно и скромно, с такова смирение и безразличие слушала да я наричат всякаква, както й се падало, че съседите загубили интерес към нея. Малко я съжалявали дори.

Така или иначе — родило се и второ, досущ като първото момче. И то черничко, мургаво, със сиви кръгли очи. Вместо да си скубе косата, Бронка била съвсем щастлива, играела си с децата като млада котка с котенцата, кърмела малкия, не отказвала и на големия понякога. Той бил умничък и като изсучел докрай млякото, което оставало след малкия му брат, казвал „благодаря“.

Още с раждането на малкия, Юрочка се изпълнил с нежност към него, която не намалявала с годините. Децата били засмени, галени, съседите ги обичали и глезели кой с каквото може, оплаквайки Симка и глупавата Бронка. Един ще им даде пирожок, друг — сладкиш…

Виктор Петрович Попов, стар пенсиониран фотограф, чиято осемнайсетметрова стая била най-голямата в апартамента, живеел сам и понякога ги пускал да си играят у него. Те сядали на пода върху червения килим на дребни шарки, а той им изрязвал от черна хартия диви животни и велосипеди…

А Бронка пак била бременна. Симкината еврейска душа, калена в хилядолетните изпитания на врялата и кипяла диаспора, барабар със собствения й опит от две изселвания, не могла да издържи на подобна мистерия: дъщеря й раждала всяка година, а помен от мъж нямало. Симка изнемогвала и започнала да попийва.

В килера било толкова тясно, че Симка с двете деца спяла на знаменития си пухен дюшек, а Бронка си опъвала походно легло в кухнята край вратата на килера и спяла там, вързана за крака с въже, което Симка, без някога да е чела Бокачо, стискала с твърда ръка. Третата Бронкина бременност, която всички забелязвали вече, не могла да приспи безплодната майчина бдителност.

Гришка, новият син на Бронка, се родил на рождения й ден, когато навършвала седемнайсет години. За разлика от големите си братя той бил болнав и ревлив. Не слязъл от ръцете на Бронка, докато не направил годинка. Той движел нелепо ръчички, кривел сърдито уста и влязъл под кожата на Симка.

Големите — Юрка и Мишка, се въртели по цял ден в кухнята, докато един ден старичката Кротова не заляла Мишка с тенджера вряла супа. Оттогава Бронка не ги пускала в кухнята и когато времето било лошо, те стояли в стаята у стария Попов, който им изрязвал от черна хартия цял свят, заселен с чудновати безименни животни, четял им в лош превод приказки от Андерсен и не проявявал никога нито умора, нито раздразнение.

Най-малкият постепенно се съвземал, макар че проходил късно — на година и половина, и малко изоставал в развитието. Бронка се занимавала много повече с него, отколкото с големите, но многото грижи по децата не й попречили, като му дошло времето, да забременее. Тази й детеродна способност вече престанала да учудва съседите. А Симка започнала да смята раждането на поредния си внук за също толкова неизбежно, колкото и смяната на сезона.

Последният син на Бронка, Сашка, бил от същия мургаво-сивоок образец, родил се малко преди старият фотограф да почине и в деня на погребението Симка, Бронка и четирите деца след кратка панихида и голям кухненски скандал, който избухнал във връзка със самоволното нанасяне на Симкините потомци в бившата стая на Попов, влезли и заживели в нея като царе.

Още първата вечер пийналата Симка викала в кухнята по Бронка, която миела на чешмата детските шишенца — за четвъртото не й дошло мляко.

— Уличница си ти, Бронка, уличница! От млада съм сама заради тебе! Да не мислиш, че не можеше да си намеря мъж? Раждай, раждай, не се притеснявай! Виж на осемнайсет квадрата колко дребосък от тоя може да натръшкаш още! — плачела тя и бършела сълзите от лицето си.

Бронка трепнала, шишенцата издрънчали в металната мивка. Ръцете й се дигнали нагоре, тялото се изметнало и тя паднала на циментовия под.

По-нататък Бронка мирясала. Най-малкият станал на годинка, че на три, Юрочка вече тръгнал на училище — същото, от което навремето били изгонени с майка му. Училището вече не било разделнополово, а смесено. Момичетата носели гимназиални униформи, момчетата се стрижели нула номер и само някои — бохеми и бунтари, които от малки се били обрекли да се противопоставят на обществото, ходели с прозирни като рибя опашка алаброси. Учителите на Юрочка били същите, които учели, но на нищо добро не научили безпътната му майка.

Бронка се хванала на работа в една хлебарница като чистачка. Хлебарницата имала фурна и освен заплатата Бронка получавала и колкото хляб изяде, та от тази надбавка четирите й момчета растели до един едри и здрави. Дори болнавият Гришка ги настигнал, всичките се изравнили и заприличали на деца от един и същи баща.

Между връстниците на двора командвали те, а и можело ли някой да излезе насреща на братската фаланга. От време на време горното прозорче се отваряло и Симка се провиквала с дрезгав глас:

— Юрка, Мишка, Гришка, Сашка, прибирайте се! — В гърления й вик се дочувала някаква смешна музика. Сега Симкиното славолюбие се подхранвало от тези изключителни момчета, които излезли толкова добри, толкова талантливи — слава Богу! — и толкова умни — ах, Боже мой! — и здрави — пу-пу, да не им е уроки!

По-нататък дошли нови времена. И май всичко тръгнало тъкмо от Котяшкино село. Говорело се, че ще го събарят. Симка, която навсякъде се вре, се уредила овреме като чистачка в райизпълкома. Дошла някаква комисия, измерила й стаята повторно и излязло, че не е осемнайсет квадрата, а седемнайсет и осем, на човек се падало под три метра и те първи, преди още другите да почнат да се изнасят, получили тристаен апартамент.

Докато Симка не завела съквартирантите си на улица Вятска, на гърба на Савеловската гара, където се ходи с трамвай право по Новослободска, и не им показала въпросния апартамент, който имал дори баня с вана, никой не й вярвал.

Отначало момчетата идвали често в стария двор, но после свикнали с новия, пък и старият започнал да се променя: старите постройки, сайвантите за дърва и гълъбарниците се бутали, а наемателите се изнасяли. Видял се краят на малкото, което било останало от провинциална Москва: прашните дворове, въжетата за пране, опънати между старите тополи, и великолепните огради с бамбук и позлатени топки…

 

 

Ирина Михайловна, пълна и вече на възраст, жена със сребристо-къдрава коса и сини диамантови пламъчета, които блещукаха от провисналите крайчета на ушите й, си беше направила грешно сметката. В седем трябваше да се срещне с мъжа си, Сергей Иванович, на площад „Маяковски“, но катедреният съвет се отложи, и й се отвори прозорец от два и нещо часа. Да се прибира, не вървеше, тъй като се канеха да ходят на гости в другия край на Москва.

Тя пристигна на площада доста по-рано от уречения час с намерение да се отбие в „Малиш“ и да купи нещо на внука си, но магазинът беше в ремонт и непредвидената пауза — време, което не беше пресметнала и запълнила до минутата, я караше да се помайва в нерешителност. Огледа се безцелно с нови очи и видя неща, които трийсетина години не беше забелязвала: постепенно, малко по малко се беше променил площадът, почти не бяха останали сгради от първите години след войната, когато със Серьожа си правеха срещите на паметника; и хубостта на пепеляво-сивата есен без ярка светлина, но и без ранни дъждове.

Ирина Михайловна изпадна в неприсъщо за себе си елегично настроение. Прекрасно беше да не бърза за никъде.

Тя си купи без причина букет дребни разноцветни астри, засмя се на жизнерадостната му безвкусица, после се запъти към една будка, където се продаваха билети за филхармонията, и разсеяният й поглед се спря на един голям лист със списък на концертните абонаменти.

Жената от будката беше протегнала шия и разглеждаше Ирина Михайловна с интерес и щом я разгледа, се обади:

— Ира! Ирочка!

Ирина Михайловна погледна жената и сърцето й се сви: лицето й беше толкова скъпо, мъчително познато, все едно научено преди години наизуст, фигурната скобка на челото, тънкото носле, тясната преграда на носа, която дели стигащите до слепоочието египетски очи — лице незабравимо и забравено, като сънуван много пъти сън… през детството… през детството… още едно усилие на паметта, още едно гмуркане към забранени дълбини.

— Не ме ли позна? — усмихна се умоляващо жената и една продълговата трапчинка се образува на бузата й. — Наистина ли не ме позна?

— Господи! Бронка! — изуми се Ирина Михайловна, която изреждаше наум най-далечните си роднини по бащина линия.

— Аз съм, Ирочка, аз! Бронка! — Тя толкова се радваше, че Ирина Михайловна чак се смути. А Бронка мигаше и се канеше да плаче. Тя затвори гишето и излезе от будката. — Чакай, чакай, за Бога — припряно рече тя. — Нали не бързаш? — с надежда в гласа попита тя. Когато излезе от будката, се видя, че е дребна и слабичка, каквато беше като малка.

Тя обхвана Ирина, завря глава в нея и вече през сълзи — бързи и леки, говореше на скоропоговорка.

— Ирочка! Ох, Ирочка! Колко се радвам, че се намери! Беше ми единствената приятелка, не съм имала други… Да знаеше само какво значеше за мен, като бяхме малки… Единствената приятелка… Помня, помня как искаше да ти покажа Юрка… И баба ти… ни помагаше… Ирочка, каква радост… — Бронка избърса сълзата от лицето си.

Ирина Михайловна беше обезпокоена: ненадейната среща, лекото вълнение от допира с детството беше попреминало, но ако се съдеше по истеричната нотка, която я караше да бъде нащрек, Бронка не беше много на себе си — така беше според нея — човек сдържан и без предразположение към открити емоции.

— Хайде да идем у нас, съвсем близо е, на три минути оттук — умоляващо предложи Бронка.

Ирина си погледна часовника — имаше два часа незапълнено време.

— Разполагам с около четирийсет минути, разбрахме се с мъжа ми да се срещнем тук — отговори Ирина, а Бронка вече пъхаше в една голяма кожена чанта кочаните с билетите и заключваше будката.

Едва сега Ирина Михайловна забеляза, че Бронка е невероятно младолика и е с костюм от зелена мека кожа, каквито не се продават на всеки ъгъл.

— Да вървим, хайде — подканяше я Бронка и я дърпаше да пресекат улицата. — На две крачки сме. А мама, мама колко ще ти се зарадва… — И тя отново заповтаря, че Ирина била единствената й приятелка от ужасното й, непоносимо детство…

— А майка ти е жива, да не повярваш… че на колко е години? — учуди се Ирина.

— На осемдесет и четири. Прекара инсулт, ходи с бастун и прави скандали. Естествено, не е много добре с паметта, не помни какво е станало вчера… Но миналото го помни много добре. Не по-зле от мен — с оттенък на мъдра тъга каза Бронка.

Влязоха в приличен апартамент в една от хубавите сгради, наричани преди генералски. Щом вратата се хлопна, се чу тътрузене на крака и потропване на бастун. В коридора се показа сбръчканата Симка с възпалено-червен цвят на лицето и кърпа на главата, вързана все на същия фасон — коза с две рогца над чело. Опираше се с две ръце на бастуна, провличаше леко левия крак, а сухото й личице беше изкривено от смъкналата се надолу уста.

— А, ти ли си, помислих, че е Льова — изфъфли Симка.

— Мамо, Льова замина в командировка, в командировка е Льова — почти викна Бронка и каза тихо на Ирина: — Мъжът ми вече втора седмица е в командировка, а тя хич не може да запомни. — И пак викна: — Мамо, виж кой ни е дошъл на гости! Това е Ирочка, внучката на Анна Марковна. Нали помниш Анна Марковна от старата къща?

— Аа — кимна Симка, — Анна Марковна, разбира се, че я помня. Жива ли е, или не?

— Отдавна умря. Вече има двайсет години — отговори Ирина, която почувства странно объркване. — И баба, и дядо, и мама ги няма отдавна.

— Добра жена беше Анна Марковна — каза тя снизходително, като че ли от мнението й зависеше благополучието на покойната. — Много ме уважаваше, много — с гримаса на гордо достойнство изрече с усилие Симка.

Ирина Михайловна изобщо не можа да си спомни как й е бащиното име. Не можа, защото никога не го беше знаела. Никой никога не е знаел бащиното име на Симка — най-малкото по онова време…

Бронка заведе майка си в една отдалечена стая. Ирина се огледа: безлично жилище със стандартни като нейните секции и множество скъпа музикална техника…

— Отивам да сложа чая — каза Бронка. — Бонбоните са „Юбилейни“ — голяма рядкост в наши дни…

Широките ръкави на копринената блузка красиво следваха движенията на тънките Бронкини ръце, докато се мъчеше да свали кутията с бонбони от високата полица. Тя вдигна ръка да поправи фибата в косата си — русата, запазила и досега медния си оттенък коса, и всичките й жестове в очите на Ирина бяха необикновено женствени и красиви. А Бронка си знаеше нейното:

— Ирочка, колко години минаха, Ирочка. Боже мой, колко години…

„Бронка всъщност е красавица“ — прозря неочаквано Ирина. Преди такова нещо и през ум не й минаваше. Беше кльощава, тънкокрака, червенокоса и мрачна.

„Какво разбирахме по онова време от такава красота — помисли си Ирина. — Твърде тънка беше за тогавашния вкус.“

Бронка сложи на масата кобалтовосини чашки с позлата отвътре. Виждани, познати чашки. Неочаквано Ирина видя съвсем ясно как младата Симка седи със синя чашка в ръка пред колосаната белота на семейната им маса и как баба й, склонила настрани глава, слуша припряната й реч: на места неразбираема, изпъстрена с еврейски думи и резки неуместни жестове, и себе си, Ирочка, как седи под позлатената кръгла масичка в единия ъгъл на стаята и гледа странната гостенка през бежовите ресни на покривката, която стига чак до пода.

— Как са твоите момчета? — попита Ирина.

— Добре са, Ирочка. Пораснаха. Не е точно това думата… Сега ще ти ги покажа. — И извади една кутия, а от нея — целофанови пакети с цветни снимки. — Това е Юрочка, живее в Калифорния, ето го. Инженер по електроника, има някакъв голям бизнес. Богат е. Не като у нас, а истински. Това са жена му и трите им деца. Американци. Момичетата са красиви, нали? Внучката Джейн. А това е Мишка. Той е невролог. Там завърши. Юрочка му помогна. Това са моите американци. А това е жената на Миша, китайка. Можеш ли да си представиш: ожени се за китайка. Там, при тях в Америка, всичко се е омесило. Особено в Калифорния.

Ирина гледаше с интерес красивите и здрави хора и неестествено яркия, фалшив на цвят живот, а Бронка взе скромната купчинка черно-бели и продължи:

— А Гришка и Сашка са тук, с нас. Тоест не са с нас. Гришенка живее на Вятска. Разведе се, не му върви нещо, а Саша е в Ленинград. Изпонародиха ни внуци. Имаме две момиченца, Джейн е на Юра и ето тази, Лилечка, е на Саша. А това е дъщерята на Льова от първия му брак. Ей сега ще донеса чая. — Бронка се усмихна и излезе.

Пред Ирина имаше купчинка снимки, които бяха еднакво далече от истинския живот, както и Бронка със сивата й селска кърпа и завитото в тежък памучен юрган бебе, застанала вляво от входа преди почти четирийсет години, с единствената разлика, че снимките са нещо измамно и реално, докато обликът на Бронка от онова време беше истинен, но нереален…

— Ах, колко се радвам, колко се радвам да те видя — с простодушно многословие повтаряше Бронка. — Но кажи ти как си, как живееш? Какво правиш?

Ирина се усмихна и вдигна рамене — живееше добре.

— Добре съм — каза тя, — дъщеря ми е аспирантка, имам внук, мъжът ми е професор, аз съм преподавател… доцент, работя в институт.

И изведнъж в душата й помръдна сянка на необяснимо недоволство от собствения й живот, на неудобство от пълното и заслужено благополучие. „Ами, глупости — мина й през ум, — какво лошо има, че родителите са ми дали добро образование и са ме осигурили с всичко необходимо в живота, а ние дадохме същото на дъщеря си…“ Тя се върна към снимките и смени темата.

— Хубави снимки… Обичам да гледам снимки…

— Така ли? — странно я погледна Бронка. — Наистина ли обичаш снимки?

Ирина кимна.

Бронка изчезна в съседната стая, там нещо изтрополи, разпиля се, минаха още няколко минути и тя се появи с една доста голяма прашна папка в ръце. Издуха прахта и сложи папката пред Ирина.

— Разгледай тези.

Ирина развърза папката. Отгоре имаше старинна бледокафява фотография голям формат.

Един съвсем млад чернокос студент с малки, наскоро пуснати мустаци седи в едно кресло, отпуснал дясната си ръка върху кръгла масичка, чиято среда — мястото на предполагаема ваза с цветя, е заета от нова фуражка. Смътна усмивка минава по устните, бодро блестят металните копчета на още новия мундир.

Върху гладкия като коприна картон имаше златно факсимиле на подпис и правоъгълен щемпел: Салонъ Теодора Гросицкого, Ново-Ивановский Спускъ. Саратовъ.

— Теодор Гросицки е бил от семейство на заточени поляци, огромен човек, пияница и драка. Но е бил много добър и невероятен майстор-фотограф. Хванал се на бас да мине по ледохода през Волга и не се върнал. Удавил се. Дълго пазехме у нас един негов фотоапарат, но после децата го изпочупиха — каза Бронка с неочаквана интонация на музеен пазител.

На следващата фотография, залепена също на кафеникавосив картон, на фона на тъмен килим на дребни шарки, доближило колене до брадичката и обхванало с ръце малки голи стъпала, облечено в нещо дамско от светла дантела, седи младо момиче, което страхотно прилича на Бронка.

— Красива фотография, нали? Майстор я е правил — усмихна се тя и сложи пред недоумяващата Ирина друга: от овала я гледаше още една Бронка с малка — от времето на непа — шапка с голяма панделка; косата пада тежко на раменете, изразът на лицето издава нега и лукавство. На око старинна фотография.

— Да, да, аз съм — потвърди Бронка. — На петнайсет години.

Тя вече държеше в ръце малка снимка, формат пощенска картичка, на същия красив студент, облечен този път с руска рубашка, чиито горни копчета не бяха закопчани, и младата, но като че ли понапълняла Бронка, защитена от слънцето с широк набран чадър.

— Ето тук — посочи в дъното на снимката тя — е имало беседка и от нея по нанадолнището се е стигало до реката. След дъжд глинените стъпала ставали ужасно хлъзгави и били поставени боядисани в бяло метални перила.

„Какви ги дрънка? Явно, че си приличат много с жената от снимката… и от приликата с нея се е побъркала“ — си обясни Ирина странните й думи.

Появи се още една снимка с познатия вече сюжет: младият студент в креслото, завесата на едри и на дребни гънки, но симетрично в ляво, в също като неговото кресло седи едно тъничко момиче с вдигната нагоре и усукана с широка панделка пухкава коса. Тя гледа към студента, той гледа в обектива. Момичето е същото.

— Странно, че не можеш да ме познаеш! Пак съм аз. А снимката е правена през единайсета година и знам прекрасно какво е станало тогава, и къщата, и улицата, където е снимано…

„Със сигурност е луда — помисли си Ирина. — Какви измишльотини само, дали пък не си ги съчинява ей тъй като децата?“

Бронка позна какво мисли.

— Не, не съм луда. Да ти разкажа ли? — Тя отпусна брадичка в ръце и прекара длани нагоре по лицето. Заприлича на китайка, но не погрозня. — Наистина ли искаш?

Ирина кимна.

— Ти, Ирочка, си единствената, която може още да го помни… Кажи, помниш ли Виктор Петрович Попов?

— Попов ли? Не, не си спомням.

— Старият фотограф — ходеше от време на време да играят шах с дядо ти. Един висок, слаб, приличаше на аристократ. Не го ли помниш?

— Не. При дядо ми идваха най-различни хора. Негови ученици, приятели… А шах играеше обикновено с асистента си, Гречков. Попов не помня да е идвал, не.

— Жалко — въздъхна Бронка. — Впрочем това не е важно вече, снимката е монтаж. И тази — посочи се тя с пръст на снимката с чадъра. — Тук е бил със сестра си. Много обичаше да ме снима. Не беше просто фотограф, а художник, снимаше артисти, правеше снимки за музеите. Преснимаше нещо, лепеше, ретушираше. Веднъж донесе един театрален костюм да ме снима с него. Той, Ирочка, ме мислеше за красавица — разсмя се Бронка с тих глуповат смях. — Правилно си си рекла. Вярно, че съм луда. А като дете — още повече. Живеех като насън. Като в кошмарен сън. Все ми се струваше, че като се събудя, всичко ще е хубаво и както трябва. Макар че нямах представа как трябва. Знаех само, че хората не може да живеят като нас. Да ядат, да спят и да приказват като нас. Все ми се струваше, че това ей сега ще свърши и ще започне друго нещо, същинското. Чаках непрекъснато, всеки миг, да се разпадне и изчезне и да почне новият, правилният живот, а не това безобразие… Не ти е познато това. Имала си бялата покривка и сините чашки — мечтата на майка ми, и може би нямаш представа какво е детска тъга, пък може и душевно разстройство да е било.

Потресена, Ирина я слушаше внимателно и с остра неприязън: не би трябвало малката бивша повлекана, която беше станала за смях и на кокошките, да има толкова сложни чувства, такива дълбоки изживявания. Това разбиваше представите й за живота, които в нейния случай бяха твърди и непоклатими…

— Ах, колко жалко, че не помниш Виктор Петрович — продължаваше Бронка. — Беше ни съсед. Майка ми го помоли да ми помага по математика и в шести клас започнах да ходя при него. Ира, той ми говореше на „вие“! С всички беше на „вие“! Около него, как да ти го обясня, имаше различен живот и той нямаше допир с живота на останалите… Имаше си някаква защита и към всички се отнасяше с уважение, дори и към котката. Ужасната простащина и грубост, нямаш си представа дори каква простащина, не го засягаше. Ходех при него — по алгебра бъкел не разбирах и не исках да разбирам. Исках да седя на неговата маса и там да си остана. В стаята му си като на остров. А колко тъпа бях! Нищо не разбирах, пък какво отвращение имах само към алгебричните буквички. А той невероятно търпелив, и дума няма да каже с раздразнение.

Показа ми веднъж едни снимки — стари семейни снимки, ето тези. И започна да ми разказва. За баща си, за майка си, за Теодор Гросицки, за братовчедките… Господи, какво ми стана тогава! Колко плач изплаках… Виктор Петрович се изплаши, не можеше да разбере: „Какво ви е? Какво ви стана?“ А аз от фотографиите и разказите му бях познала живота, който трябваше… който през цялото време бях чакала… без да знам, че е минал, а не бъдещ, и че изобщо няма отношение към мен, за мен беше непоносимото от нашия апартамент и нашия двор…

Ира, влюбих се. Влюбих се в него, какъвто е на снимките. Ако не бях се влюбила, сигурно щях да се обеся в някой сайвант за дърва, толкова непоносимо беше…

Виктор Петрович и на стари години беше много красив, много. Оттогава не съм виждала такива красиви хора. Сега разбирам, че като млад — нали виждаш на онази снимка — не е бил толкова красив, колкото беше като стар. Но така мисля сега. А тогава беше тъкмо обратното — в него виждах студента с новия мундир. Той беше Бог за мене, Ирочка. Когато разбрах, че го обичам и че няма да обикна никого другиго, защото не никой друг, ами друг такъв няма на света, тъпотата ми премина и станах съобразителна и остра. За възрастта — и моята, и неговата — не съм се замисляла изобщо, но едно ще ти кажа: Виктор Петрович беше тогава — в началото на романа ни, на шестдесет и девет години. А аз нямах и четиринайсет. А какви страсти бяха — Боже опази! Южна кръв, гореща… А и кръвта на Виктор Петрович не е каква да е — майка му е грузинка, грузинска княгиня.

Отначалото изнемогвах от страдание.

На него и през ум не му минаваше. Отивам аз веднъж да учим по алгебра и гледам при него една дама с розов костюм, с пудра… негова позната. Помоли ме да мина утре, а аз до утрето не можах да мигна. Ужасна ревност изпитвах. Цяла нощ не спах и нея нощ се зарекох да го съблазня. Разбира се, не с тези думи, сега казвам така, а тогава в душата ми вреше и кипеше. Нищо не можех да му кажа. Пък и тогава почти не говорех. А да пиша ми се струваше още по-ужасно. А и какво да пиша? Тръгнах посред нощ само по нощница, боса. Майка ми спеше като заклана, а аз — по тъмния коридор, треперя цялата от страх, но не от тъмното, а от мен самата… И го победих, Ирочка. Не беше лесно. Трябва да му се признае, че се съпротивляваше.

Бронка се усмихна. Ирина поклати глава и каза тихо:

— Не мога да си представя. Като в роман…

— Той много ме обичаше, Ира — въздъхна Бронка. — Много. Ако се беше разбрало, щеше да иде в затвора за развращаване. Макар че би трябвало аз да ида, защото аз го измамих. Е, разбира се, по-скоро щях да се обеся, отколкото да кажа на някого. Пазех го. Никой не се сещаше за него. Макар с децата да прекарвахме доста време при него. А когато се роди Юрочка, излизам, заставам пред неговия прозорец, а той седи в креслото и ни гледа през пердето…

Ирина седеше със синя чашка в ръка, върху златния й кант беше останала малинова следа от червило. Тя слушаше Бронка като насън.

— Младите мъже не могат да обичат така. Изобщо сегашните мъже. Разбрах го по-късно. Много години трябваше да минат след смъртта му, докато погледна мъж. А и нямаше кога, както знаеш. Виктор Петрович умираше три дни. Умря от пневмония. Трудно му беше. Задушаваше се. Не се отделях от него. Отвори очи и каза: „Душо моя, благодаря ти. Господи, благодаря“. И това беше… А майка ми, нали е много досетлива, веднага разбрала, че съм хвърлила око на стаята му. И докато той умираше, не ми пречеше, дори не влизаше в стаята. Пазеше децата да не влизат, той малко преди края помоли да ги извикат. Сашенка беше само на два месеца… Такива работи, Ирочка. Тайната, заради която преди трийсетина години бях готова да умра, днес не струва пукната пара. И никого не интересува. Отдавна никой не ще да знае кой е бащата на децата ми. Дори мама…

Ирина Михайловна си погледна часовника. Мъжът й вече я чакаше пред паметника на Маяковски.

— Благодаря ти, Броня. Закъснявам, мъжът ми ме чака. Радвам се, че се видяхме.

Бронка я изпрати до вратата.

— Ако ти трябват билети за нещо, мини. Всичко мога да намеря. Благодаря ти. Каква радост само.

Те се разцелуваха. Ирина си тръгна. Не си размениха телефонните номера.

… Пепеляво-сивата есен си беше същата, денят си беше същият, годината — и тя, но Ирина Михайловна носеше на сърце някаква дълбока и горчива промяна и изобщо не разбираше какво е станало… Нейният собствен живот и животът на родителите й, и животът на дъщеря й изведнъж й се сториха обезценени, обезцветени, макар всичко да беше достойно и правилно: старците в тяхното семейство умираха на преклонна възраст, големите бяха здрави и трудолюбиви, а децата — послушни…

И Ирина си спомни, спомни си Виктор Михайлович, слабия опърпан старец с твърдо бръснато лице, чисти мустаци, светли очи в сбръчкани торбички под очите и черно-сребърния пръстен на пожълтялата ръка…

И нелепа, необуздана, необяснима завист към Бронка се размърда в сърцето й. Впрочем само за миг…