Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Бедные родственники, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis(2018)

Издание:

Автор: Людмила Улицка

Заглавие: Сонечка; Бедни роднини

Преводач: София Бранц; Мария Ангелова

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: сборник (не е указано)

Националност: руска

Печатница: „Симолини“

ISBN: 954-529-321-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4608

История

  1. —Добавяне

На двайсет и първи, ако не се падаше в неделя, в тихата пролука между обяда и следобедния чай на гости на Анна Марковна идваше втората й братовчедка Ася Шафран. Ако двайсет и първи се падаше в неделя, когато цялото семейство си беше вкъщи, Ася идваше на двайсет и втори, понеделник, тъй като се притесняваше от бедността и слабоумието си.

Към четири тя звънеше на вратата и след малко отвътре се чуваха тежки стъпки и безсмисленото: „Кой е?“, защото по глупавото хихикане зад вратата, а и по датата, Анна Марковна би трябвало да се досети, че това е Ася.

„Аз съм, Анечка, минавах наблизо и рекох да се отбия, може да си си вкъщи…“ — без да спира да хихика, фалшиво и ненужно обясняваше Ася, докато целуваше пълната Анечкина буза… тъй като нямаше нищо по-очевидно от това, че Ася, бедната родственица, е дошла за ежемесечната си издръжка.

Навремето учеха в един и същи гимназиален клас, ходеха с еднакви сиво-сини униформени рокли, шити при най-добрия шивач в Калуга, носеха на пищната си гръд еднаквите значки на гимназия „КЖГС“, които с много години бяха изпреварили времето на масовите абревиатури. Ажурните букви обаче не означаваха „държавен съвет“ по „К“ и „Ж“, който би могло да бъде кожухарски или железопътен, каквато мода излезе впоследствие, а само — „Калужка женска гимназия на Салова“, която, като частно заведение, си позволяваше да обучава богатите еврейски момичета в пропорцията, която й осигуряваше оскъдното еврейско население на изцяло руска полуселска Калуга с наглите й кози, които бродеха из улиците на бъдещата столица на космонавтиката.

Анечка беше отличничка с дебела плитка, преметната през рамо; в тетрадките й последната страница не се различаваше от първата, която беше особено красиво и старателно изписана. Ася не беше толкова усърдна в учението като Аня: френските глаголи, нескончаемата върволица от дати и красивите финтифлюшки на теоремите влизаха през едното й ухо, полускрито от пружиниращите в безредие къдрици на русата й, почти бяла коса, и докато тя рисуваше с тънко подострен молив карикатура срещу подлия преподавател по история Семьон Афанасиевич, излизаха през другото. Ася беше жива, весела и славна госпожица, но никой освен Анна Марковна не я помнеше такава…

Потрепвайки леко с глава, глупаво гримираната Ася свали кайсиевото палто на райета от черни копринени лентички. Анна Марковна, която цял живот й даваше старите си дрехи, отдавна се беше примирила с факта колко ловко превръщаше Ася — понякога с едно докосване на сръчните си ръце, почтените й дрехи в нелепи дрипи. Черните лентички, които Ася беше зашила отгоре, тук-там провисваха, като образуваха клупове и фльонги, и всичко това, взето заедно, напомняше остроумен маскараден костюм от изписана тетрадка за ноти.

Изпод зеленото таке на челото се подаваха черни ресни — хибрид между воал и бретон, а устните бяха неизменно опънати в зачатъчна усмивка, готова да изчезне незабавно или да се преобрази в подмилкващо се хихикане.

— Влизай, Ася — приветливо и величествено я покани да мине в столовата Анна Марковна.

На застланата с ковьор кушетка лежеше Григорий Вениаминович, мъжът на Анна Марковна. Той не се чувстваше добре и си беше тръгнал от университета по-рано, като остави двата часа лекции от блестящия си курс по хистология на доста способния, но иначе небрежен асистент.

Като видя Ася, той издаде едно „хъм“, попита я как е и без да дочака отговора, влезе в съседната на столовата спалня, като затвори след себе си двойната стъклена врата.

— Гриша нещо не е добре — обясни Анна Марковна и присъствието му вкъщи през деня, и изчезването му.

— Отбих се за малко, Анечка. В Петровския пасаж има китайски термоси. Купих няколко — излъга тя. — Много са красиви. С птички. Да ти купя ли?

— Не, благодаря. Имам един, който изобщо не ми трябва, слава богу. — В нейното съзнание термосът беше свързан с ходене по болници, а не с извънградски екскурзии.

— Как е Ирочка? — попита Ася за внучката.

Тя нямаше нужда да съчинява всеки път въпроси, тъй като питаше поред за всеки член от семейството, и обикновено Анна Марковна отговаряше кратко, но понякога се увличаше и влагаше в отговорите си подробности, които бяха предназначени за по-важни събеседници. Този път още първият въпрос попадна в целта, защото Ирочка вчера беше обявила, че ще се жени, и абсолютно неподготвено, цялото семейство беше развълнувано и леко огорчено. И затова Анна Марковна започна доста обстоятелствено да разказва за събитието, като стройно излагаше в две колонки плюсовете и минусите.

— Добро момче е, приятели са още от училище, във втори курс е и той, в авиационния, добър студент е, изглежда добре, но е ужасно дълъг, слаб, умира за Ирка, всеки ден се обажда по пет пъти, музикален е — не е учил, но дойде и седна зад пианото, прекрасно хваща на слух всякаква мелодия. Семейството, естествено, нали разбираш… — Ася разбиращо затресе глава — е много просто. Бащата е домоуправител, инвалид. Говори се, че попийва. — Тук Ася съвсем на място се разхихика, а Анна Марковна продължи: — Майката обаче е много свястна жена. Много достойна. Четири деца: двете по-големи момчета следват в институт, малките — момиче и момче, близнаци, са прелестни… — За Анна Марковна всички деца без изключение бяха прелестни. — Видях ги: чистички, спретнати, възпитани. Майката на Серьожа я познавам отдавна — беше секретарка в училището на Ирочка. Във всеки случай за нея не мога да кажа нищо лошо. Той, разбира се, е много млад — гол като пушка, още дълго ще трябва да ги носим на гърба си, но не е там работата. Гриша смята, че трябвало да живеят отделно. Да излязат на квартира! Представяш ли си? Вместо да учи, Ирка да трябва да тича по магазините, да чисти, да готви, че и да роди… да зареже института! Няма да мога да си го простя!

Накрая Анна Марковна се сети, че Ася няма защо да знае всичко това. Но Ася с наслаждение седеше на черния дъбов стол, подпряла боядисана буза с ръка, усмихваше се щастливо, примигаше нетърпеливо и търсеше пролука в думите на Анна Марковна, за да каже:

— Анечка, ами нека живеят при мен!

— При теб? Как не! — взе думите й насериозно тя, като си представи дългата Асина стая на „Пятницкая“ в дъното на едно разклонение на коридора, което водеше към кухнята. Да беше поне жилище като жилище, ами то битпазар. От всички стени стърчат различни на големина пирони: тук — мъжко сако, там — блузка, на третия — пощенска картичка или снопче трева. Невероятна миризма — същинска лудница; и освен това навсякъде са пръснати връзки вестници, към които Ася имаше необяснима страст…

Анна Марковна се засмя: хубава работа! как можа за миг дори да допусне такова нещо? В отговор и Ася се засмя послушно, но след това попита:

— А защо не? Аз и параван имам. Щях да им приготвям закуската. Нека дойдат.

Анна Марковна махна с ръка.

— Както и да е, да се оправят сами. Ирочка в края на краищата си има родители. Да помислят поне веднъж в живота, защото той е свикнал — родителите неусетно се сведоха до зетя, когото семейството много-много не обичаше — цял живот на готово… Хайде да пийнем чай, Ася — предложи Анна Марковна и викна през отворената врата: — Нина, сложи, моля те, чайника!… Какво ново при теб, Ася? — попита учтиво и незаинтересувано тя.

— Ами вчера бях у Берта. Иска да купува палто на Матиас, но той се дърпа. Рая от Ленинград им е на гости. Показваше снимки на внучките си.

— На колко години са? — заинтересува се Анна Марковна.

— Едната е съвсем голяма, мома за женене, а другата около дванайсет.

— Ти да видиш! Че кога успяха да пораснат?

Така предъвкваха несъществени неща: Анна Марковна снизходително, с чувството, че изпълнява роднинския си дълг, Ася — простосърдечно и усърдно.

Влезе с чайника и го сложи върху една поставка домашната прислужничка Нина — красавица с трайно навита коса, хваната с две фиби на слепоочието, която падаше като метла на раменете.

По-нататък разговорът на дамите премина на френски, което винаги предизвикваше тихия гняв на Нина. Тя беше сигурна, че стопанката говори против нея на еврейски.

— Новата ни домашна прислужничка. Много добро момиче. Дусина племенница, от едно и също село са. Дуся се омъжи и ни я прати подарък — засмя се Анна Марковна.

— Много е красива — гледаше я Ася с възхищение.

— Да — гордо отговори Анна Марковна, — истинска руска красавица.

Анна Марковна имаше лека ръка и уреждаше живота на домашните си прислужнички, до една девойчета от село. Те учеха във вечерна гимназия, където тя непременно ги записваше, караха курсове, след това се омъжваха и по празниците й ходеха на гости с мъжете и децата си.

Пиха чая в скъпи тъмносини чаши. В розови чинийки от такова странно стъкло, че изглеждаха очукани, Анна Марковна сложи зелено сладко от цариградско грозде, варено по една рядка рецепта, която тя смяташе за своя запазена марка.

— Колко ти е красиво сладкото! — възхити се Ася.

— А помниш ли часовете ни по домакинство?

— Разбира се, самата Лидия Григориевна Салова ги водеше. Аз бях най-зле от всички — с парадоксална гордост я подкрепи Ася.

— Помниш ли как за имения й ден винаги й правехме торта… Ох, да — стресна се Анна Марковна, че е отишло, много време напразно, — тук съм ти приготвила едно-друго. Ето ти нощница, ще я зашиеш малко, тя е здрава, Гришините ръкавици от камилска вълна и някои дреболии — не искаше да влиза в подробности тя, тъй като на стола бяха струпани кърпени женски гащи…

Предисторическата чанта с голяма рогова закопчалка на устата погълна на бърза ръка целия текстил заедно с четири парчета пирог, завити в салфетка, и една консерва риба. Едночасовата им среща набижаваше кулминацията и… развръзката. Анна Марковна ставаше, отиваше в спалнята, подрънкваше там с ключовете от гардероба и след минута изваждаше предварително приготвения сив плик с голяма пъстра банкнота от 100 рубли — естествено, не по сегашния курс.

— Това е за тебе, Асенка — връчваше тя плика с нотка на тържественост. Ася, която беше много по-висока от Анна Марковна, се изчервяваше като дете и се свиваше, за да даде на ставащото правилна пропорция: тя, малката Асенка, получава подарък от своята едра и по-голяма братовчедка. Тя поемаше плика с две ръце, претъпканата чанта увисваше на изкривената китка и тя се мъчеше едновременно да я свали от ръката, да я отвори и да пъхне вътре големия плик…

Срещата биваше приключена. Анна Марковна изпращаше гостенката до антрето, целуваше я сърдечно по боядисаната буза. С чувство на облекчение, което малко унижаваше искрената й любов и безмерно уважение към братовчедката, Ася слизаше почти на подскоци от втория етаж, емваше се с леки тънки крака към Садовое колцо по Долгоруковская и точно след четирийсет минути беше на Костянски переулок у приятелката си Маруска Фомичова.

Тя редеше скъпите подаръци на опряната до влажната стена паянтова маса. Поколеба се за миг над камилските ръкавици, но ги сложи, а големия сив плик пъхна под купчината кърпено бельо.

— Виж ти, Ася Самолна, как ме глезиш само — бърбореше омачканата полупарализирана старица.

И Ася Шафран, нашата слабоумна родственица, цялата сияеше.

Край