Людмила Улицка
Сонечка (5)

Бог прати на Сонечка дълъг живот в лихоборското жилище, дълъг и самотен.

Таня постепенно се омъжи за Альоша, за подарък получи от него магьосния нелюбезен град, с който свикват само гордите и независими хора, та стана петербуржанка. Дарбите й се разкриха късно. Чак след двайсетата й година се разбра, че е невероятно способна и в музикално отношение, и в рисуването, и във всичко, върху което падне разсеяният й поглед. Без проблем научи френски, после италиански и немски — само към английския изпитваше странно отвращение — и все търсеше себе си, докато в средата на седемдесетте години, вече разведена с Альоша и с още двама кратковременни съпрузи, със син на година и половина и сак на рамото не емигрира в Израел. Скоро след това бе назначена на прекрасна длъжност в ООН, за което твърде много допринесе световната известност на баща й.

Яся няколко години остана да живее при Сонечка в лихоборския апартамент. Сонечка нежно се грижеше за нея с чувство на благоговейна благодарност към провидението, което беше изпратило на Роберт такова бижу, такава утеха на стари години.

Яся се върна към идеята да кандидатства актьорско майсторство, но някак вяло. Двете със Сонечка с удоволствие се занимаваха с ръкоделия, ту плетяха някакъв необикновен пуловер за Танечка, ту шиеха за клиентки, но повечето време седяха и пиеха огромни количества кафе с меденки, направени от Соня. Яся постепенно взе да линее и тогава Сонечка откри в Полша чрез неуморна, скришна от Яся, кореспонденция две нейни лели и баба със съвсем скромен неаристократичен произход. Стегната за път от Соня, Яся замина за Полша, където скоро приключи по всички канони приказният сюжет: тя се омъжи за французин, красив, млад и богат. Сега живее в Париж, близо до Люксембургската градина, на две крачки от къщата, където някога имаше ателие Роберт Викторович, но тя не знае това, разбира се.

Къщата в Петровския парк, изоставена, с потрошени прозорци, със следи от дребни момчешки подпалвачества, остана дълги години да стърчи никому ненужна. Вътре нощуваха улични кучета и хора. Веднъж там намериха убит човек.

После покривът се срути; така и не стана ясно защо с подобна скорост трябваше някога да разселват обитателите й по мъртвешките покрайнини.

Петдесет и двете бели картини на Роберт Викторович се пръснаха по света. На аукционите за модерно изкуство всяка новопоявяваща се творба докарва колекционерите до прединфарктно състояние. А предвоенните — парижките — картини са баснословно скъпи. От тях са се запазили съвсем малко, само единайсет.

Дебелата мустаката баба София Йосифовна живее в Лихобори, на третия етаж на пететажен „хрушчовски“ блок. Тя не желае да се изсели в историческата родина, на която дъщеря й вече е поданичка, нито да замине за Швейцария, където тя сега работи, нито дори да отиде в тъй любимия на Роберт Викторович град Париж, където постоянно я кани второто й момиченце Яся.

Не е никак добре със здравето. Май има начален Паркинсон — книгите се тресат в ръцете й.

Пролетно време ходи на Востряковското гробище и сади на гроба на мъжа си бели цветя, които все не се прихващат.

Вечер, надянала на крушовидния си нос леки швейцарски очила, тя потъва в сладки светове — в тъмни алеи, в пролетни води^[1].