Людмила Улицка
Сонечка (4)

Кой ден вече събираха багажа. Сонечка правеше вързопи, тъпчеше големи кашони от цигари с тенджери и дрехи и пребиваваше в странно тържествено настроение: струваше й се, че погребва изживения живот и във всяка опакована кутия са прибрани щастливите й минути, дни, нощи и години, тя галеше с нежност тези картонени ковчези.

Таня в мърляв вид се мотаеше като в унес из къщата, удряше се в мебелите, които бяха напуснали обичайните си места и сякаш бяха придобили самостоятелна подвижност. Вратите на гардеробите внезапно се отваряха от само себе си, столовете я спъваха.

Не помагаше на майка си. Отдадена единствено на своите изживявания, тя беше затънала в дълбоко отвращение към всичко, което се случваше в къщата.

Имаше още нещо, което дълбоко я потискаше: затворено момиче с неумел изказ по това време, тя вадеше пред Яся заплетената си душа до последната й заврънкулка и Яся с умното си мълчание се оказа по своему единствен неин събеседник, който приемаше плитководните й, общо взето, изживявания с такава плодотворна за Таня доброжелателна неутралност, че в тези разговори, които по-скоро бяха монолози, Таня се научи да формулира мислите си, да използва мигновено образното слово, и това й доставяше огромно удоволствие.

Другите й приятели — гавраджията Альоша, който преобръщаше всичко на този свят, и Володя с океанския талант, всепоглъщащата памет и плътно натъпкани с нейна помощ сведения за всичко на света, насилствено я въвличаха в собствените си съблазнителни светове, само Яся й оставяше възможността самостоятелно да мисли, да разсъждава гласно, опипом да открива онези детайли, от които човек естествено създава първоначалната схема за идното развитие на цялата бъдеща шарка на живота. Именно това пораждаше Таниното чувство за огромна близост с Яся и смътна благодарност.

В някакво рядко просветление на самоувлечението си Таня забеляза, че Яся има някакъв свой отделен живот. Ала всички опити да надникне в това забранено пространство на нейните дневни — не училищни и не домашни — часове срещаха нежно и уклончиво мълчание или неопределени думи. Първата възможна версия — за тайна връзка — изправи Таня пред парещия въпрос: кой е той?

Този въпрос намери отговора си най-случайно. Таня налетя на баща си и Яся близо до метрото и стана незабелязана свидетелка на абсолютно невъзможна сцена: те вървяха, ближеха сладолед и се смееха. Сладоледът се стичаше на гъст капчук и Роберт Викторович избърса от бузата на Яся бялото лепкаво петно с такова движение на пръстите, че Таня, велик спец по докосванията, потръпна от някакво ново, досега непознато чувство на ревност.

Нито съпружеските интереси на майка й, нито някакви морални аргументи абсолютно не я обезпокоиха. Възмути я само едно — подлото прикриване на този флирт, безинтересен отвсякъде за Таня…

Направи й сцена. Яся, вътрешно отдавна готова за някакъв вид разобличаване, незабавно си събра нещата и се изпари от къщата, оставила Таня да тъне в недоумение и мъка. Беше си въобразявала, че отношенията им с Яся са много по-важни от всякакви любовни връзки…

Роберт Викторович междувременно разглобяваше стелажа, който лично беше направил, и отначало дори не забеляза Ясиното отсъствие. И ето че накрая дойде денят, в който изнесоха багажа. На светлината на яркия летен ден напуканите мебели, толкова уютни и привични, купувани доста страстно от Преображенския пазар, изглеждаха съвсем мизерно. Натовариха всичко на закрит камион и откараха покъщнината в потискащото Лихобори, в неудобно тристайно жилище, където всичко, абсолютно всичко беше унизително мизерно: тънките стени, миниатюрната кухня, тясна за Соня в лактите, недоносената баня.

С помощта на Гаврилин Роберт Викторович подреждаше мебелите. Всяко нещо упорито се съпротивляваше, не искаше да се настани на отреденото място, всичко стърчеше с неудобни ъгли, навсякъде липсваха някакви сантиметри. Роберт Викторович се принуди да откове прага, за да вкара съвсем малкия им еднокрилен гардероб в направената за целта ниша. Таня само дето не плачеше над окованата ракла с изгърбен капак, която рискуваше изобщо да не се впише в новия дом.

В стаята до преходната Соня нареди да се сложат Таниният диван и Ясиното легло и каза:

— Това ще ви е моминската стая.

Яся, поканена от Сонечка да помага за пренасянето, наостри уши. Не можеше да разбере какво става. Но и не беше вече важно. Тя не държеше на тази къща, а на съвсем друго. Сега й се струваше, че здраво държи най-важното в ръцете си.

Сонечка извади отнякъде голяма кафява чанта, измъкна от нея вълшебна покривка със салфетки, студени кюфтета и ледена лятна супа в термос.

Тя все така сипваше в чинията на Яся най-хубавото. Яся благодарно се усмихваше. Сонечка я учудваше. „А може да е просто някаква хитруша“ — предполагаше с известно усилие. Но в душата си знаеше, че не е.

И внезапно насред обяда Таня вдигна лакти и се захлупи, разрида се, тръскайки коси и гърди, после изпадна в истеричен смях, а когато пристъпът внезапно свърши, тя, още мокра от сълзите и излятата върху нея вода, заяви, че незабавно заминава за Питер.

Яся я отведе в новообявената моминска стая, която нямаше никога да приюти целомъдрени деви. Те се пъхнаха в Ясиното легло. Яся свали ластика от конската опашка на темето си и двете се помириха, като се галеха взаимно по косите.

Но Таня не промени решението си и същата вечер замина при своя бард, пушача на сладникава трева.

Роберт Викторович с Гаврилин и Яся потеглиха към Масловка и отпратила всички домашни, Сонечка още първата вечер в Лихобори остана сама. С тъга се замисли за разпадналия се живот, за внезапната си самота, после си легна на незастлания диван в преходната стая, извади от превързан куп книги случайно Шилер и до сутринта чете — кой ли не би се приспал с такова четиво! — „Валенщайн“, потънала в литературната наркоза на младостта си.

 

 

Противно на предположението й Роберт Викторович нямаше никакво намерение да я изостави. Той непременно идваше в Лихобори всяка събота и по един-два пъти през седмицата, пристигаше с кротката Яся и докато тя с копринено шумолене се занимаваше с нещо в моминската стая, ровеше в Танини и свои парцалки и бележки, той смени первазите на прозорците с по-широки, закрепи рафтовете, сряза стелажа и направи от него два, закачи Танините портрети.

Те вечеряха в съседната стая, която се водеше Сонина. Малко си говореха за Таня, която цял месец вече беше в Питер и все отлагаше връщането си в омразното Лихобори.

Лягаха си рано. Яся — в моминската стая, Роберт Викторович — в отредената му самостоятелна стая до входната врата, а Сонечка тежко се захлупваше на дивана и заспивайки, се радваше, че Роберт е тук зад тънката стена отдясно, а стройната красива Ясенка — отляво. Жалко само, че я няма Танечка…

Сутринта Сонечка сипваше в буркани вчерашната салата, кюфтетата, елдената каша, подреждаше ги в кафявата чанта и ги даваше на Яся.

— Благодаря, лельо Соня — свеждаше очи Яся.

На рождения ден на Александър Иванович Роберт Викторович каза на Соня да дойде в ателието, за да отидат заедно. Това беше първото им семейно излизане. Александър Иванович, девственик и монах по рождение, който никога не беше забелязван да флиртува с дами и поради това беше подозиран от доброжелателната общественост в някакви по-интересни грехове, единствен от цялата компания възприе триото като съвсем естествено.

Останалите гости, особено творческите дами, обсъждаха сладострастно на групички създалия се триъгълник, кипнали като тесто в нощви. Рижата истеричава Магдалина така се изтерза заради Сонечка, че я хвана мигрена. Но съвсем безсмислено. Соня се радваше, че Роберт я е взел с тях, тя се гордееше с верността, която в очите й той беше проявил към нея, старата и грозна жена, и се възхищаваше от красотата на Яся.

По молба на Александър Иванович Сонечка помагаше за сервирането, поднасяше на гостите купешките храни и без да забравя за вечните стомашни проблеми на Яся, й пошепваше на ухо:

— Тези сарми ми понамирисват, миличко… Внимавай…

Някои дами бяха готови да я обвинят в неискреност — тя прекалено добре изглеждаше в тази очевидно неприлична комбинация; други искаха да й изразят съболезнования, да порицаят Роберт Викторович. Но това не беше възможно, защото те се държаха по семейному и седяха на масата в домашния си триъгълник: Роберт Викторович в средата, отдясно Сонечка половин глава над него, отляво Ясенка сияеше с белотата си и малкия островръх брилянт на пръста.

Човек не можеше да си представи Роберт Викторович да купува брилянтен пръстен на малката си приятелка. Но честно казано, Яся беше точно от породата на малките беззащитни същества, на които все ти се иска да сложиш пръстенче на пръста, да наметнеш манто на зиморничавите им раменца.

Роберт Викторович не остави възможност на чуждите хора, тоест на приятелите си, да правят избор между жените му, да изразяват съчувствие, порицание, негодувание…

И вечеринката вървеше по реда си. Пийналият Гаврилин се правеше на умиращия лебед, после на Ленин и накрая, на бис — на вече познатото кученце, което се пощи. После беше представена гатанка с призрак, който не толкова бродеше, колкото пълзеше по Европа, шестокрака крава, съставена от трите най-дебели дами, покрити с перде.

В тази част на празненството всички си спомниха за Таня, най-остроумната измислячка на живи картини, а по-проницателните дами се спогледаха: горкото момиче!

Горкото момиче междувременно живееше в симпатично леговище на Василевски остров при приятеля си Альошка. В Питер беше времето на белите нощи, тя беше безстрашна и любопитна, готова всеки миг сериозно да си поиграе на каквото и да било. На двамата никак не им се разделяше, те гледаха света с четири очи и Альоша с учудване установи, че нейното присъствие не само не пречи на непредсказуемия му живот, а май дори му дава допълнителни възможности за откъсване от „соца“, както презрително наричаше общоприетия начин на съществуване.

Няколко дни след празнуването у Александър Иванович Соня се вдигна до Ленинград да навести дъщеря си, чака я половината ден в дворчето, после поседя четирийсет минути с Таня и Альоша край масата, затрупана с купища книги, плочи, огризки и празни бутилки, пи чай и с вечерния влак се прибра, като помоли дъщеря си по-често да се обажда на леля си и й остави пари.

Соня не заспа във влака и все си мислеше колко е прекрасен животът на дъщеря й и на мъжа й, как младежки разцъфтява всичко наоколо, жалко, че за нея всичко вече отмина, и какво щастие, че го е имало в живота й… Тя старчески клатеше глава в такт с лекото тръскане на вагона — предвестие за тика, който щеше да има след двайсет години.

 

 

А после пак дойде зима. Момичетата трябваше да завършат училище, но и двете го зарязаха. Таня цяла зима пътува по познатия маршрут. Тя постоянно се караше с Альоша и се прибираше вкъщи, но Лихобори така я потискаше, че тя пак се понасяше към любимия си Питер.

Роберт Викторович цяла зима рисува. Той много отслабна, но с отслабването доби по-просветлен вид и стана някак по-нежен с всички. Малката му съжителка кротко съществуваше край него, ту шумолеше с бонбонени обвивки, ту шушкаше с евтина коприна — тя постоянно си шиеше разноцветни рокли по един и същ модел, иглата святкаше в пръстите й, — ту прелистваше полски списания.

По онова време настъпи масово увлечение по Полша. Оттам лъхаше на западна свобода, понатежала от полета над Източна Европа.

Същевременно Яся престана да крие полския си произход и се оказа, че тя прекрасно помни детския език, на който бе говорила с майка си. Роберт Викторович освен общоприетите европейски езици знаеше и полски и този чаровно шушнещ гальовен език ги разприказва — както някога на Соня, сега той разказваше на Яся малки историйки, смешни, невероятни и страшни случки, това също беше негов живот, но от някакво вербално целомъдрие сякаш останал в скоби от онзи, който беше познат от разказите му на Сонечка.

Яся се смееше, плачеше, възкликваше: „Йезус Мария!“ — И се гордееше, възхищаваше се, така се радваше, че започна дори да изпитва някакви приятни усещания, за които по-рано не беше и подозирала въпреки ранния си и дълъг опит с мъжете.

А той все се вглеждаше в нетленната й шия, в новата кожа на лицето, в белия пух по тънките вежди и си мислеше за скъпоценността на младата материя, за онази форма на съвършенство, за която единственият руски гений бе казал: „не удостоява да е умна“^[1].

Запленяването на Роберт Викторович беше плодотворно. Наложи му се да направи нов полуетаж в ателието — нямаше къде да складира платната. Той завършваше белите си серии. Не виждаше да е направил откритието. Разкопа терена, доколкото можа, и това не беше малко, но самата тайна, която аха да му се открие, се изплъзна и му остави сладката болка на близостта и пълномощната си представителка, толкова потресаващо прелестна, че тя побеждаваше и умората му, и възрастта, и износената му плът. Безмерните любовни усилия не тежаха на стария Роберт.

В края на април, насред влажното нощно затопляне, той здраво се вкопчи в раменете на Яся, трепна и тежко заби глава в твърдата възглавница.

Мина време, докато Яся разбере, че той умира. Тя с вой изхвърча в коридора, където излизаха вратите на още седем ателиета. Художниците не живееха тук, нощем не оставаше почти никой. Тя дръпна двете съседни брави и се понесе от четвъртия етаж надолу към телефона, сложен в портиерната.

Старицата с тънка разплетена плитка изпищя при вида на голото момиче, но Яся я блъсна:

— „Бърза помощ“, „Бърза помощ“ — и с разтреперани ръце избра телефонния номер.

Когато медицинските лица пристигнаха, Роберт Викторович вече не дишаше. Той лежеше по корем, забил тъмно лице във възглавницата. Яся така и не успя да го преобърне.

Обстоятелствата около смъртта му бяха очевидни.

— Мозъчен кръвоизлив — изгъгна дебелият антипатичен лекар и я лъхна на алкохол и гадна храна. Написа й телефонния номер на моргата.

Санитарите загромолиха надолу с неизползвана носилка.

— Дядка, пък умрял върху женска. Младичка — каза единият.

— Що не? По-добре ли е да гние по болниците — рече вторият.

 

 

В лихоборското жилище нямаше телефон. Яся пристигна, когато Соня се канеше да пие сутрешното си кафе. Главата на Соня затрепера, тя сграбчи Яся, притисна я към себе си и двете дълго плакаха в антрето.

После отидоха в ателието. Тялото вече беше откарано в моргата. Двете бързо разтребиха небитовия страшен безпорядък, настъпил в ателието след пребиваването на двете бригади — медицинската и погребалната.

Соня вдигна от канапето чаршафите, срам за чуждите очи, и ги прибра в торбата си. После отидоха да се обадят в Ленинград на Таня, но съквартиранти ги уведомиха, че двамата с Альоша заминали някъде. Яся през цялото време държеше Соня за ръка, беше се вкопчила в нея като дете. Тя беше сирачето, а Соня беше майката.

Портиерката вече беше разказала най-вдъхновено на всички желаещи да я чуят за скандалната смърт на стария Роберт. Съседите художници влизаха в ателието. Носеха кой каквото намираше за необходимо в случая: цветя, водка, пари…

Пътем се формира общественото мнение: съжаляваха Роберт, мразеха и презираха Яся, със Соня беше някак по-сложно, от нея се очакваше нещо, гледаха я с интерес, впрочем съвсем съчувствен.

Късно вечерта, когато в ателието останаха само старите приятели, Соня след тих плач без сълзи изведнъж твърдо каза:

— Намерете по-голяма зала. Искам там, където ще бъде изложен за поклонение ковчегът, да се закачат картините. — И тя посочи към полуетажа с наредените платна.

Барбизонецът се спогледа с Гаврилин. Кимнаха.

Така и стана.

Художественият фонд даде своя зала. Предния ден окачиха картините. Те бяха петдесет и две. Соня ръководеше разполагането и надали някой би могъл да го направи по-добре от нея. Изведнъж отнякъде проблесна слънце, болезнено ярко, силно, то пречеше и дори се месеше в работата й. Картините отблясваха, лъщяха и Соня нареди да пуснат щорите. Окачи картините. Вдигнаха щорите. По това време слънцето беше мирясало и всичко се оказа както трябва. Дори самият Роберт Викторович надали би го направил по-сполучливо.

На другия ден в дванайсет започнаха да прииждат опечалените. Никой не можеше да си представи, че ще се съберат толкова хора. Дойдоха стари, мастити, хванали мазоли от рисуване на парадни портрети на когото трябва, дойдоха средни, умерено нови, дойдоха творци, които почтените членове на Съюза на художниците не желаеха и да видят — сган, лианозовци^[2], насран авангард.

Посмъртната изложба не предразполагаше към обсъждания. А и самият Роберт Викторович никога не беше изпитвал потребност творчеството му да се обсъжда.

Насред залата беше сложен ковчегът. Лицето на умрелия беше тъмно, сякаш претопено, и само свитите на гърдите ръце блестяха с ледената белота, която Роберт Викторович наричаше мъртво бяло.

Яся в черна копринена рокля се беше залепила за голямата безформена Сонечка, поглеждаше изпод ръката й като малкото на пингвин изпод крилото му. Таня я нямаше, не можаха да я намерят във веселата Средна Азия, където двамата се бяха запилели в търсене на зелени пасища.

Всички шушуканици, цялата скандалност на тази смърт се оставяха на гардероб. Тук, в залата, дори най-ненаситните да вадят чужди кирливи ризи млъкваха. Спираха се пред Сонечка, казваха неумели думи на съболезнование. Соня леко побутваше напред Яся и механично отговаряше:

— Да, голямо нещастие… Такова нещастие…

А Тимлер, дошъл с млада любовница да си вземе последно сбогом със стария приятел, каза с тъжен фалцет:

— Колко е красиво… Лия и Рахил… Никога не съм знаел колко красива може да е Лия…