Людмила Улицка
Сонечка (3)

Властният каприз на съдбата, посочил някога Сонечка за жена на Роберт Викторович, застигна и Таня. Обект на страстната й любов стана училищната чистачка, която същевременно й беше съученичка — осемнайсетгодишната Яся, полякиня, миньонче с гладко личице като току-що снесено яйце. Приятелството им бавно укрепваше на предпоследния чин. Едрата нескопосна Таня с обожание гледаше прозрачната Яся, която й приличаше на измито аптекарско шишенце, и умираше от притеснение. Яся беше мълчалива, отговаряше само с „да“ и „не“ на редките Танини въпроси и имаше сдържано-високомерен вид. Тя беше дъщеря на полски комунисти, избягали от фашисткото нашествие по волята на съдбата на две страни: бащата — на Запад, майката с кърмачето — на Изток, в Русия. Майката не успяла да се претопи в милионната страна и човеколюбиво била изселена в Казахстан, където изкарала в страдания десет години и без да се откаже от възвишените си безумни идеали, умряла.

Яся била изпратена в сиропиталище, проявила безмерна жажда за живот, оцеляла в условия, като че ли специално създадени за бавна смърт на душата и тялото, и се изскубнала оттам благодарение на умението си максимално да се възползва от наличните възможности.

Високо вдигнатите над сивите очи вежди и нежната котешка устичка сякаш молеха за покровителство и тя наистина намираше покровители. Те бяха мъже и жени, но поради природната си независимост тя предпочиташе мъжете, отрано научила евтиния начин да им се отблагодарява.

Един от последните й покровители, появил се след изпращането й в някакъв чудовищен техникум за сираци и добре премисленото бягство от него, беше дебелият четирийсетгодишен татарин Равил, шафнер, който я беше докарал чак до казанската гара в Москва, откъдето тя планираше да започне възхода си. В джоба на карираната си пазарска чанта имаше откраднат от директорския кабинет паспорт, скоро преди това издаден на нейно име, и двайсет и три рубли стари пари, откраднати от спящия Равил малко преди Оренбург. Тези крадени пари не й пареха ръцете, едно, защото беше взела съвсем малко от дебелата пачка, и второ, защото честно си ги беше изработила по време на четиридневното пътуване.

Равил не забеляза кражбата и много му докривя, когато момичето не се появи на другия ден в седми вагон, за да се върне с него в Казахстан, както му беше обещало.

С усмивка на нежно снизхождение към себе си, доскоро толкова наивна глупачка, тя разказа на Таня как намокрила мърлявия пешкир от влака в мивката на обществения клозет на Казанската гара, съблякла се гола пред очите на смаяните азиатки, които се били натъпкали в смрадливия нужник, обтрила се от глава до пети, извадила от същата пазарска чанта увитата в два вестника отдавна пазена за случая бяла блузка с набор на врата, преоблякла се, хвърлила кърпата в ръждивото телено кошче и тръгнала да завоюва Москва като начало от първата възможна позиция, тоест от прочутия площад с трите гари.

В пазарската чанта носела два чифта гащи, мръсната синя блузка, тетрадка със собственоръчно преписани стихове и тесте снимки на известни актьори. Непреклонна, съобразителна и наистина неправдоподобно наивна, тя мечтаела да стане актриса.

По всичко личало, че я чака пътят на професионална проститутка, но не станало така.

През двете години, прекарани в Москва, тя постигнала големи успехи: имала временно жителство, временно жилище в килер в училището, където станала чистачка, и в който килер от време на време прескачал кварталният Малинин, възрастен червендалест благодетел, който именно я уредил с всички тези временни дарове на съдбата. Посещенията на Малинин били кратки, необременителни за Яся и не твърде привлекателни за самия Малинин, но той бил вдъхновен рушветчия и изнудвач, а тъй като от Яся абсолютно нищо не можело да се вземе, се задоволявал с каквото му се предлага.

В същия килер на физкултурния тюфлек, който успешно й служеше за легло, Яся разказа на Таня историята си. Таня взе всичко присърце и изпита много силно смесено чувство на жал, завист и срам за безобразното си благополучие. А Яся, след като подробно, точно и сухо разказа за себе си всичко, което помнеше, неочаквано видя отстрани всичко изживяно и го намрази така дълбоко и окончателно, че на никого никога повече не разказа истината за себе си. Тя си измисли ново минало с аристократична баба, имение в Полша и френски роднини, които един ден щяха да изскочат в живота й като дявол чета с пружинки…

Освен Ясиното стайче-килер в училището имаше още едно обитаемо помещение, в което живееше учителката по руски език и литература Таисия Сергеевна, вдовица от войната. Тя се отнасяше крайно неодобрително към посещенията на Малинин, но това не й пречеше да възлага на Яся грижи за малолетните й деца и всякакво миене и чистене. За съседските услуги й се позволяваше да ползва библиотеката на учителката и да не влиза в часовете по руски. Таисия Сергеевна предпочиташе по същото време тя да гледа децата й.

Щом си изкараше работните часове, Яся си лягаше на тюфлека, вмирисан на потна кожа, и учеше наизуст басни на Крилов, без каквито никога не е било възможно влизане в театрално учебно заведение. Или четеше гласно Шекспир от първия до последния том и разиграваше с трагичен шепот всички женски роли — от Миранда, дъщерята на Просперо, до Марина, дъщерята на Перикъл.

Учителите във вечерното училище, изтощени още от сутринта с обучението на дневните събратя на вечерните си ученици, не ги тормозеха с много уроци. Освен това половината клас бяха обитатели на близкото милиционерско общежитие, уморените мъже кротко дремеха в полутъмната класна стая, изкарваха необходимите си тройки и успешно се насочваха към по-нататъшно образование — кой в правото, кой в партийна школа… Яся беше единствената от класа, за която чинът беше по мярка, останалите се заклещваха в тези дървени станове, измислени за мъчение за малолетните…

Едрата Таня се движеше шумно, с невъзпитаната свобода на жребче. За да седне на чина, тя така го разбутваше, че леката глава на съседката й чак подскачаше. Самата Яся се надигаше от чина безшумно, с въртеливо и нежно движение на бедрата. Тя се запътваше към дъската по тесния проход, долната част на тялото й сякаш леко изоставаше от горната и кракът й, който в момента беше отзад, леко се провлачваше, замираше на пръсти, а коленете й работеха така, сякаш движеха тежка вечерна рокля, а не мизерна поличка. И огъването в кръста беше някак особено, и всяка част от тялото й правеше свои отделни движения, и всички те — и лекото разлюляване на гърдите, и полюшването на бедрата, и особеното поклащане в глезените, — всичко това, заедно взето, не беше изработен маниер на кокетка, а женска музика на тялото, изискваща внимание и възхищение. Трийсетгодишният възрастен милиционер Чурилин с едро лице с черни барутни точки поклащаше глава подире й и смотолевяше:

— Глей ти… ммм… — И не беше ясно какво изразява мученето му — отвращение или възторг. Впрочем Яся се държеше така независимо, че милиционерите не си позволяваха нищо повече от мученето на Чурилин.

На връщане вкъщи през тъмния парк Таня се опитваше да имитира походката й, да изсвири музиката й с колене, бедра, рамене: опъваше шия, провлачваше крак, кършеше бедра. Струваше й се, че високият ръст й пречи да е омайна като Яся, и тя се сгърбваше. „Като елф е“ — казваше си Таня и уморена от двигателно-балетните упражнения, се понасяше към къщи, размятала пергели, размахала ръце, тръскаше глава и отмяташе коса, напоена с вечерна мъгла, а Роберт Викторович, който често излизаше да я пресрещне в парка във вечерния час, отдалече разпознаваше и походката, и целия й характер, белязал несъразмерните й движения, и се усмихваше на силата и нелепостта на дъщеря си, която стърчеше вече половин глава над него.

Двамата обичаха вечерния парк, ценяха мълчаливото си разбирателство, тайното потвърждение на заговора им срещу Сонечка, който не се изказваше гласно. Роберт Викторович от вродено високомерие, Таня поради младостта и наследствеността си — двамата претендираха да са извисени в интелектуалното, а Соня да си гледа печката и кухнята.

Но Сонечка никак не страдаше от участта си, през ум не й минаваше да се домогва към висини: миеше всеотдайно чинии и тенджери, със страстно старание готвеше по рецепти от готварската книга на Елена Молоховец, собственост на сестра й, преписани с размазано тук-там лилаво мастило, преваряваше казани пране, слагаше синка, колосваше, а Роберт Викторович понякога се заглеждаше иззад широкия й гръб в синката, гриса, настъргания сапун за пране, боба и с присъщия си остър поглед отбелязваше убедителната художественост, висшата премисленост и красота на Сонечкиното домакинство. „Мъдър е на мравката светът…“ — минаваше му през ум и той затваряше вратата на остъклената си тераса, където държеше кадастроните, цинквайса и още някои неща, които употребяваше в строгите си упражнения.

Таня не се интересуваше от майчиния си кухненски живот — тя съществуваше сега в омарата на влюбеността. Сутрин се събуждаше и дълго лежеше със затворени очи, представяше си Яся, себе си с Яся в някакви измислени приятни ситуации: ту двете яздят бели коне по зелена ливада, ту плават с яхта по Средиземно, да речем, море. Нейното волно и дори безцеремонно отношение към свещения инструментариум на природата доведе дотам, че инстинктите й леко се объркаха и докато се отдаваше на телесни удоволствия със стройни момчета, душата й копнееше за висше общение, съединение, сливане, взаимност без граници и брегове. Душата й бе избрала Яся и тя с всички усилия на разума се мъчеше да аргументира този избор, да му намери рационално обяснение.

— Ах, майко, тя изглежда слаба, въздушна, а е ужасно силна! — възхищаваше се Таня, разказвайки на майка си за новата приятелка, за жестокия живот в сиропиталището, за бягствата, побоите, победите. Яся в разказите си беше подминала от предпазливост някои подробности: за изселването на майка й, за детската евтина търговия с тялото си, за придобития навик да краде разни дреболии.

Но за Сонечка чутото беше предостатъчно, за да откликне задочно на детското страдание и да се досети за несподеленото с Таня. „Горкото, горкото дете — мислеше си Соня. — Можеше и с нашата Танечка да се случи така, колко пъти…“

И си спомняше много случаи, когато Бог ги беше опазил от ранна смърт: как бяха изхвърлили Роберт от александровския влак, как падна греда в помещението, където тя работеше, и половината стая, от която беше излязла точно преди минута, остана затрупана с потъмнели стари тухли, и как щеше да умре на хирургическата маса от гноен апандисит… „Горкото дете“ — въздишаше Сонечка и непознатото момиче й се привиждаше с чертите на Таня…

 

 

Чак до Нова година Таня не можа да предума приятелката си да й дойде на гости. Яся свиваше рамене и все й отказваше, но не й обясняваше причината за упорития си отказ.

А причината беше, че отдавна я беше обзело силно и неясно предчувствие за ново многообещаващо пространство и тя като пълководец пред решителна битка тайно и прецизно се подготвяше за тази визита, с която свързваше някакви неопределени надежди.

В магазин „Платове“ при Никитските врата тя купи парче студена на пипане и гореща наглед тафта в някакъв попарен цвят и късно вечер си шиеше с дребен бод зад игла официална рокля — в безмълвно уединение, молитвено и съсредоточено като бременна жена, която малко се бои да не урочаса самото раждане на нероденото дете с предварителното ушиване на дрешките.

Отиде у тях малко преди дванайсет часа на трийсет и първи декември, завари сервирана маса, около която бяха насядали и барбизонецът, и поетът, и един режисьор с птичи нос и жабешка уста. Още не беше разгледала многозначителните им лица, а вече вътрешно ликуваше, сигурна, че е уцелила предвкусваната мишена право в десетката. Точно те, възрастните самостоятелни мъже, й бяха необходими за засилване, за политане, за пълна и окончателна победа.

Тя хвърли ласкав и благодарен поглед на Таня, която щастливо и розово блестеше срещу нея с румения руж на бузите. Таня до последния момент не беше сигурна, че Яся ще дойде, и сега се гордееше с красотата й, сякаш лично я беше измислила и нарисувала. Роклята на Яся шумолеше силно и копринено, а тежките й руси коси като цяло парче светла смола падаха на раменете й точно както на Марина Влади в прочутия филм на годината „Магьосницата“. Деколтето й беше много изрязано и козите й гърдички, притиснати една до друга, образуваха нежна бразда надолу, талията й беше тънка и допълнително пристегната, глезените — слаби под здравите прасци, а и китките й изглеждаха съвсем тънки, защото ръцете й бяха леко пълни. Не като груба китара, а като прелестна чашка със столче, мимоходом си помисли Роберт Викторович.

Малко разочарована остана Сонечка. Предварително откликнала сърдечно на трудната съдба на Танината приятелка, тя не беше подготвена да види вместо клета пепеляшка елегантна красавица с грим на очите, в цялото очарование на славянската красота.

Яся сдържано отговаряше на въпросите, очите й бяха сведени, докато не вдигнеше натежали от туш клепачи, за да промълви, именно да промълви със смирено-кралския тон на покойната си майка: „Благодаря, не, благодаря ви, да…“ В немногословните й отговори внимателният слух можеше да долови полския акцент — тези слепнати „в“ и „л“.

Сонечка с умиление й пълнеше чинията. Яся въздишаше, отказваше, после все пак хапваше патешка кълка, още малко желиран ордьовър, още салата с раци.

— Не мога повече, благодаря ви — обаятелно и почти жално повтаряше Яся, но Сонечка не можеше да умири съчувствието в сърцето си: сирачето, горкото дете, сиропиталище… Господи, как е възможно…

Барбизонецът Александър Иванович вече пееше с дълбок дяконски глас оперни арии на италиански, Гаврилин се напи и безумно смешно имитираше как куче си пощи бълхите. Забелваше очи, ръмжеше ту злобно, ту блажено, забиваше глава в подмишницата си, разсмиваше всички до изнемога. Роберт Викторович се усмихваше, бляскаше с двойния метал на очите и новонаправените зъби.

След два дойде Альоша Питерски, верният Танин почитател, който щеше да се прочуе и вече се подготвяше, беше донесъл пунгия със сива трева — един от първите любители на ориенталските омай на Невските брегове. Альошка с готовност извади китарата от калъфа и изпя няколко тъжно-остроумни и смешни песни, през цялото време яростно кривеше лице и разтягаше арлекинската си уста на панаирджийски актьор.

Альоша беше влюбен в Таня, Танечка — в Яся, а Яся в новогодишната вечер се влюби в Танината къща. На зазоряване, когато гостите се разотидоха и момичетата помогнаха в разчистването, Соня остави Яся да преспи в празната ъглова стая, където я откри Роберт Викторович, влязъл сутринта да търси един навит табак.

В къщата цареше тишина. Соня след почистването беше отишла при сестра си, Таня спеше в стаята си, а Яся се събуди от скръцването на вратата, доста дълго наблюдава как Роберт Викторович бърника зад шкафовете, тихо пустосва. Тя го гледаше в гръб и все се мъчеше да си спомни на кой американски актьор й прилича. Беше виждала същото лице, същата сребриста канадска ливада в полското списание „Пшегленд артистичен“, което проучваше от кора до кора. Името на актьора отказваше да изплува, но й се стори, че дори ризата на онзи американец беше същата, на големи карета.

Тя седна в леглото. То скръцна. Роберт Викторович се обърна. От грамадната Сонина нощница надничаше малка светлокоса глава с къса шия. Момичето облиза устни, усмихна се, дръпна ръкавите на нощницата и я изхлузи надолу през деколтето. Мръдна крак, махна завивката, изправи се и грамадната нощница се свлече. С малки детски стъпки притича по студения циментов под до Роберт Викторович, който най-сетне беше намерил табака, измъкна му го и вместо него се озова в ръцете му.

— Само веднъж, бързичко — каза деловата фея без капка кокетство, както нареждаше обикновено на благодетеля си милиционера Малинин. Но с него знаеше защо го прави, а тук нямаше нито корист, нито сметка. И тя самата не знаеше защо. От благодарност към къщата… А и защото толкова приличаше на онзи актьор, прочутия американски артист. Питър О’Тул ли беше?…

А че мъж може да откаже предложеното му благоволение, дар и благодарност, тя изобщо не знаеше. Мъничка, сякаш стругована от най-бяло и топло дърво, тя му поднесе празничното си личице.

Той леко отстъпи към шкафа, каза строго: „Лягай бързо, ще настинеш!“ — И си излезе, забравил табака. Никога не беше виждал такъв лунен, толкова метален телесен блясък.

Яся се зави с юргана, който още не беше изстинал, и след пет минути пак спеше. Спеше с наслада и насън не забравяше сладостта на този домашен сън в домашен дом, и нощницата на Соня, която този път не облече, бе скътана под бузата й и райски ухаеше.

А Роберт Викторович като ужилен кръстосваше съседната стая, тръпнеше и въртеше глава. Ранната привечер на току-що започналата година тъмнееше в прозорците, а Соня все я нямаше и Таня не се спускаше по скърцащите стълби. Той предпазливо отвори вратата на ъгловата стая, безшумно се доближи до леглото. Момичето се беше завило почти презглава, само русото му теме беше на повърхността. Той пъхна сухи длани под топлата дюна на юргана. И намесата на ръцете му не прекъсна съня на Яся, нищо не развали. Тя се извърна към ръцете му — и започна поредният — последният — живот на Роберт Викторович.

 

 

Вечерта здраво скова честен новогодишен студ. На масата съхнеха остатъци от миналогодишната вечеря. Роберт Викторович не ядеше. Вчерашната храна го отвращаваше и той мислеше за мъдрите си предци, които са изгаряли остатъците от пасхалната храна, за да не допуснат такова кощунство с нея…

Сонечка безсмислено разбъркваше с лъжичка чая, в който нямаше захар, и се опитваше да каже на мъжа си нещо важно, но не намираше нужните думи.

Роберт Викторович с умислено лице долавяше отзвуците на щастливия тътен в сърцевината на остарелите си кости и се мъчеше да си спомни кога беше изпитвал това… защо има такова странно припомнящо чувство… Може би нещо подобно му се беше случвало в детството, когато след дълго премятане в тежките води на Днепър излизаше на скърцащия напечен пясък, заравяше се в него и се топлеше в тази пясъчна баня до сладка премала в костите… И още нещо сходно с острото озарение от детството, когато една нощ малкият Рувим, син на Авигдор, който с годините се беше превърнал в Роберт Викторович, излезе навън по малка нужда, вдигна глава и видя, че всички звезди на света го гледат отгоре с живи и любопитни очи и тих звън раздипля пелерина в небесата, а той, малкото момче, сякаш държи всички световни нишки и в края на всяка кънти пронизителна треперлива камбанка, и в цялата тази гигантска музикална кутия той е сърцевината, светът послушно откликва на ударите на сърцето му, на всяко негово вдишване, на тласъците на кръвта му и на потока от топла урина… Той спусна вдигнатата си нощна ризка, бавно опъна ръце нагоре, сякаш да дирижира небесния оркестър… Музиката го прониза, сладката й вълна мина през сърцевината на костите му…

Беше забравил тази музика, беше я забравил и само споменът за нея през годините не беше се заличил от съзнанието му…

— Роберт, нека момиченцето остане да поживее у нас. Ъгловата стая е свободна — тихо каза Сонечка, спряла лъжичката в чашата.

Роберт Викторович погледна учуден жена си и каза точно каквото казваше всеки път, щом се заговореше за неща, които не го интересуват.

— Ако така смяташ, Соня. Направи както сметнеш за нужно.

И се прибра в стаята си.

 

 

Яся се премести у Сонечка. Мълчаливото й миловидно присъствие беше приятно на Соня, изпълваше я с тайна гордост, че е приютила сираче, това беше „мицва“, достойно дело, а за Соня, която с годините все повече усещаше еврейските си корени, бе едновременно и радост, и приятно изпълнение на дълг.

У нея се събуди споменът за съботата, теглеше я подреденият ритуален живот на предците с непоклатимите му основи, с мощната тежконога маса, застлана с колосана празнична покривка, свещите, домашния хляб и онова семейно тайнство, което се извършваше в навечерието на съботата във всеки еврейски дом. Откъсната от този древен живот, тя влагаше целия си спотаен религиозен плам в кухненските занимания с месо, лук, моркови, в колосаните бели салфетки, в подредбата на масата, където съдинките с подправки, ножовете, чиниите вляво-вдясно бяха сложени правилно според повелите на съвсем друг канон — новия, буржоазен. Но Соня не го осъзнаваше.

В последните години на сравнително благополучие семейството започна да не й достига, тя тайно скърбеше, че не й е било писано да народи много деца, както беше прието в нейното племе. Непрестанно купуваше отделни сосиери от прочутите кузнецовски сервизи и английски порцеланови чинии на баснословни битпазарни цени в оказиона на Нижняя Масловка, сякаш се подготвяше за бъдещо многодетство в Таниното семейство.

Религията на Соня имаше три дяла като Библията. Но вместо Тора, Невиим и Кетувим^[1] при нея бяха Първо, Второ и Трето.

Ясиното присъствие й създаваше илюзията за по-голямо семейство и красеше трапезата — така естествено и мило се държеше тя на масата, хапваше уж по малко, но с ненаситен апетит, докато не изнемогнеше от смешна умора, защото в паметта й не гаснеше споменът за вечния детски глад. Тя се облягаше назад и тихо стенеше:

— Ох, лельо Соня! Такава вкусотия… Пак преядох…

А Сонечка блажено се усмихваше и сервираше на масата стъклени купички с компот.

 

 

Минаха два месеца. Благодарение на котешката си приспособимост и вродената си деликатност Яся не само обитаваше ъгловата стая, но и се водеше вече почти като роднина в семейството.

Сутрин рано тичаше да измие грапавите училищни коридори и мръсните тоалетни, вечер заедно с Таня ходеше в същото училище да учи. Понякога бягаха от жалките часове на дремещите учители. Отношенията им с Таня станаха като сестрински, при това Таня, по-малка на години, с преместването на Яся в дома им неусетно се превърна в по-голяма сестра и влюбеността й в Яся вече не беше толкова възторжена и напрегната.

Момичетата често се събираха в Танината стая. Таня, седнала в поза лотос, свиреше фалшивата си музика на флейта, Яся се свиваше на кълбо в краката й и с леко съскав шепот рецитираше отмиращите пиеси на Островски. Подготвяше се за театралното училище.

Соня се умиляваше на Ясиното пристрастие към книгите. Освен това й се струваше, че така и Танечка неусетно се приобщава към голямата култура. Но се заблуждаваше.

Когато момичетата си говореха, Яся участваше обикновено в ролята на любезна слушателка. Без особен интерес и вътрешно съчувствие тя слушаше за Танините любовни авантюри. Ентусиазмът на нейната приятелка й беше абсолютно чужд, а Таня погрешно свързваше Ясиното равнодушие с незначителността на собствения си опит в сравнение с богатите изживявания на приятелката й. През ум не й минаваше, че за първи път от дванайсет години Яся е освободена от необходимостта да допуска в равнодушното си тяло „онези им гадни работи“…

 

 

Роберт Викторович изнемогваше от Ясиното присъствие. Той си спомняше епизода в ъгловата стая в ранния сумрак на първия ден от годината като черна магия, като надзъртане в чужд сън. Сега държеше Яся само в периферното си зрение, тайно плакнеше око в белотата й и гореше в огъня на младото желание. Не допускаше и най-малък порив към нея, но не защото го безпокояха някакви дребни нравствени спънки. Желанието му принадлежеше, жената не му принадлежеше, нещо повече, благодарение на Сонините усилия тя заемаше у тях място редом с дъщеря им и не можеше да му принадлежи.

Той с часове гледаше през прозореца белотата на снега, фино променяща се от светлината и влажността, взираше се в плавния бял хълбок на порцелановата кана, в парчетата твърд кадастрон на масата, в матовите бели гипсови отливки на стари релефи с едва провиждаща се в тях плът на древни букви.

В края на втория месец пак започна да рисува — двайсет години след лагерните упражнения с прецизното копиране на скучни глупости.

Сега рисуваше само бели натюрморти, в тях влагаше дълбинните си размишления за природата на бялото, за формата и материала, подчиняващ живописното начало, и сричките, думите на размишленията му бяха порцелановите захарници, белите вафлени кухненски кърпи, млякото в стъклена бутилка и всичко онова, което за житейския поглед изглежда бяло, а за Роберт Викторович представляваше мъчителен път в търсене на идеалното и съкровеното.

Веднъж, когато зимата вече преваляше и снежното великолепие на Петровския парк се стопи и завяхна, двамата рано сутринта едновременно излязоха навън: Роберт Викторович с две платна и рамки, и руло амбалажна хартия и Яся с червена платнена чанта, в която се подмятаха два вечерни учебника.

— Подръжте за малко, моля ви. — Той пъхна в ръцете й хартията със смътното чувство, че нещо подобно му се мержелее някъде.

Яся веднага пое рулото, докато той подхване по-удобно платната.

— Мога да ви помогна — предложи момичето, без да вдигне поглед.

Той мълчеше, тя вдигна глава и за първи път през съвместния им живот под един покрив той впери остри зеници право в сърцевината на безметежните й очи. Кимна й, тя в знак на съгласие сведе глава с бяла пухена кърпа и тръгна подире му — стъпваше магьоснически с детските си гумени ботушки в неговите следи.

Той не се обърна по време на краткия им път. Така в нишка стигнаха до входа на висока къща, където врата до врата трудолюбиво и делово се твореше прилично платено социалистическо изкуство и току се изнасяха в дългите мрачни коридори поредните тромави разновидности на плешивия гигант на мисълта…

Притиснал гръб о гранитния хълбок на монумента и неловко задържайки вратата с крак, той пусна напред Яся. В мига, в който вратата се хлопна, той почувства силно и кънтящо сърцебиене, но не в гърдите, а някъде в корема. Сърцебиенето се издигаше в него като слънце на хоризонта, морски тътен изпълни главата му, слепоочията, дори върховете на пръстите. Той остави рамките и взе рулото от ръцете й. В този миг си спомни кога му се беше случвало.

Усмихна се, сложи ръка на влажната й пухена забрадка, а тя вече съобразително разкопчаваше копчетата на самоделното си палто, което много вечери ши заедно със Сонечка от старо одеяло. Тази година бяха на мода големите копчета. И полата, и блузката й бяха накичени с ята от кафяви и бели копчета, тя захвърли палтото и със сериозна задълбоченост взе да ги измъква едно след друго от грижовно поръбените илици.

Сърцебиенето му стигна до камбанна мощ, запълнила всички кътчета до най-малките капиляри, и изведнъж секна, в ослепителната тишина тя седна на счупен фотьойл, свила крачета под себе си. После пусна на свобода косата си, стегната на темето с ластиче, и го зачака кога ще преодолее ступора и ще си грабне онова дребно нещо, което не й се свидеше…

От този ден Яся всеки ден ходеше в ателието му. Връзката им беше пламенна и странно безмълвна. Тя идваше обикновено и сядаше в избрания веднъж завинаги фотьойл, разпускаше си косата. Той слагаше чайника на котлона, правеше силна запарка, пускаше в бялото емайлирано канче пет бучки захар — по стар приютски навик тя нямаше насита на сладко — и слагаше пред нея бялата порцеланова захарница, защото тя освен това си отхапваше захар и пиеше чая през нея.

Той я гледаше дълго-дълго, докато тя пиеше този сироп, и винаги се замисляше за белотата й, която светеше насреща му по-ярко от дъга на фона на празната матово варосана стена. И блясъкът на емайлираното канче в розовата й, но все пак бяла ръка, и едрите буци захар с кристални ръбове, и белезникавото небе отвън — всичко това в полутонова гама мъдро възшестваше към яйчената белота на лицето й, чудо на бялото, топлото, живото, и лицето й беше основният тон, от който се получаваше всичко, раснеше, играеше и пееше за тайната на мъртвото бяло и живото бяло.

Той й се любуваше, а тя го усещаше и се възнасяше от погледа му, топеше се в малката си женска гордост, наслаждаваше се на безграничната си власт, защото знаеше — само да каже безсрамно-детското си: „Искаш ли?“ — той ще кимне и ще я отнесе на дивана, застлан със стар килим, а ако не — така ще се куми насреща й, горкият глупчо чудноват и съвсем особен, влюбен в нея безумно…

„Безумно“ — повтаряше си тя и горда усмивка леко трепваше на устните й, той чувстваше глуповатото й ликуване, но само я гледаше, гледаше, докато тя не кажеше:

— Хайде… Тръгвам си…

Никога не й задаваше въпроси, тя самата нищо не разказваше за себе си, нямаше и нужда. Безкрайното му влечение към нея, както и нейното неизменно желание да е винаги до него не се нуждаеха от никакви словесни потвърждения. В негово присъствие тя имаше чувството за осъществена кариера: богата, красива и свободна. Дори театралният вуз не й беше необходим.

В средата на април той започна да рисува портрета й. Първо един с чайник и бели цветя, после втори. И се започна цяла анфилада от бели лица, така че едното се губеше в сенките на другото и отново се появяваше, а лицата бяха свързани помежду си по някакъв оптично премислен начин.

Роберт Викторович рисуваше бързо. И макар тя да беше до него и това да беше от голямо значение за художника, той не я рисуваше от натура. Сякаш я беше попил в себе си и сега само надзърташе в скривалището. Работеше през цялата светла част на деня, все повече време прекарваше в ателието. И преди обичаше да идва рано тук, а сега често оставаше и да нощува.

По същото време, когато домашното притегляне намаля и животът на Роберт Викторович все повече се преместваше в ателието, а ателието нежно и своднически приютяваше мълчаливата любовница, над къщата им причерняха облаци.

Целият квартал беше предопределен за събаряне. Дългогодишните приказки, упорити, но неубедителни, един прекрасен ден се реализираха в гадна хартийка с размазан печат — постановление за събаряне на къщата и преселване на обитателите. Не връчиха уведомлението лично, както е редно в такива случаи, а го изпратиха по пощата, и посред бял ден, доста след сутрешното минаване на раздавача, Соня откри в кутията зловещото известие.

Тя го грабна и се втурна в ателието на мъжа си, където обикновено не ходеше, спазвайки негласна, но ясна забрана. Роберт Викторович беше сам, работеше. Соня дълго гледа платната с белезникави белооки жени и разбра коя е истинската снежна кралица. Роберт Викторович разбра, че тя е разбрала. Двамата не си казаха нито дума.

Соня поседя мълчаливо, после сложи на масата скръбната вест и си тръгна от ателието. На вратата долу спря като ударена. Имаше чувството, че всичко трябва да е заснежено, а навън издигаше ръст и се ширеше във всички отсенки на зеленото майски листак и в зелено откликваха дългите трамвайни трели.

Тя вървеше към къщи, към любимия си щастлив дом, който, кой знае защо, трябваше да бъде съборен, и сълзи се стичаха по дългите й сбръчкани бузи, и тя си шепнеше с внезапно пресъхнали устни:

— Това отдавна трябваше да се случи, отдавна… винаги съм си знаела, че не може да бъде… не може да бъде…

И за тези десет минути, докато се прибере, тя осъзна, че седемнайсетте години на щастливия й брак са приключили, нищо не й принадлежи, нито Роберт Викторович — а кога и на кого ли е принадлежал? — нито Таня, която е съвсем друга, на баща си ли, на дядо си ли, но не е от нейната плаха порода, нито къщата, чиито въздишки и пъшкане чувстваше нощем, както старците чувстват все по-отчужденото си с годините тяло… „Колко е справедливо, че с него ще бъде тази млада красавица, нежна и деликатна, тя му е равна в цялата си изключителност и необикновеност, колко мъдро направи животът, че на стари години му дари това чудо, което отново го накара да се върне към главното в себе си, към същността си на художник…“ — мислеше си Соня.

Абсолютно опустошена, лека, с прозрачен звън в ушите, тя влезе в стаята си, взе първата попаднала й книга и си легна. Отвори я насред текста. Оказа се „Господарката селянка“^[2]. Лиза тъкмо влизаше в гостната, белосана до ушите, гримирана повече от самата мис Джаксън. Алексей Берестов играеше ролята на разсеян и замислен; и от тези страници я лъхна тихото щастие на съвършеното слово и истинското благородство…