Людмила Улицка
Сонечка (2)

Месец преди раждането на детето приключи ненормираната командировка на Роберт Викторович, която той се опита да удължи до последна възможност, и му беше наредено да се върне незабавно в башкирското село Давлеканово, където трябваше да доизкара въдворяването си в очакване на бъдещето, което все още изглеждаше на Сонечка прекрасно и в което много се съмняваше Роберт Викторович.

И баща й, и майка й — с тежко заболяване на белите дробове — предумваха Сонечка да остане в града поне докато роди, но тя твърдо реши да замине с мъжа си, а и той никак не искаше да се разделят. Точно по този въпрос възникна за първи и последен път леко недоволство от страна на стария часовникар спрямо зетя. Старецът, който дотогава беше загубил сина си и другия зет, безсловесно се беше сближил с Роберт Викторович: разликата в социалния им статус сега, в преобърнатия свят, се оказа несъществена, макар да извади на бял свят всички мними преимущества на интелигента пред пролетария. Колкото до останалото, в подводната част на културния айсберг те бяха едно…

Събраха й багажа за един ден — толкова време беше отпуснато на Роберт Викторович да приключи делата си тук. Майка й, ронейки жълти сълзи, спешно поръби пеленките и със скъпоценната си тънка игла нежно обши камизолките, скроени от старата й риза. Сестра й, наскоро загубила на фронта мъжа си, изплете от червена вълна малки чорапки, забила пред себе си невиждащ поглед. Баща й беше намерил чувал грухано просо, та го разпределяше в малки торбички и непрестанно поглеждаше недоверчиво Соня, която, макар и вече в деветия месец, така беше отслабнала напоследък, че дори не премести копчетата на полата, а бременността й личеше по-скоро не в тялото, а в разплутото лице и подутите устни.

— Момиченце ще е, момиче — тихо подмяташе майка й. — Щерките винаги изпиват майчината хубост…

Сестрата на Соня кимаше равнодушно, а Сонечка смутено се усмихваше и си повтаряше наум: „Господи, ако може, нека е момиченце… ако може, нека е русичко…“

 

 

През нощта познат железничар ги качи в малка композиция от три вагона, спряла на километър и половина от гарата, в купе, запазило белези на благороден произход под формата на хубава дървена ламперия. Впрочем меките седалки и подвижните масички отдавна бяха изкъртени и пулмановският лукс бе заместен с дъсчени пейки.

От Свердловск до Уфа пътуваха близо две денонощия в претъпкания вагон и през целия път Роберт Викторович, кой знае защо, си спомняше едно свое младежко пътуване до Барселона, беше взел първия си голям хонорар и се понесе натам през двайсет и трета или двайсет и четвърта да се запознае с Гауди.

Сонечка доверчиво спа почти през цялото време на пътуването, подпряла крака на багажа и прислонила глава на слабите гърди на мъжа си, а той все си спомняше кривата уличка по нанагорнището, където беше хотелът му, кръглото наивно фонтанче пред прозореца, смуглото лице с чувствени ноздри на изключително красивата проститутка, с която той богаташки гуля през цялата барселонска седмица. Ровеше в паметта си и с лекота откриваше всякакви дребни и ярки детайли: бухалската физиономия на келнера в хотелския ресторант, чудесните плетени обуща от жълтеникав телешки бокс, купени от магазин с грамадна синя табела „Омир“, спомни си дори името на онова барселонско момиче — Кончита! Тя беше италианка, пришълка, родом от Абруци… А Гауди изобщо не му хареса… Сега, след четвърт век, той виждаше във всичките им подробности тези странни съоръжения, абсолютно растителни, измислени и неправдоподобни…

Сонечка кихна в полудрямка, той притисна към себе си сънената й ръка, върна се в околностите на Уфа, в дивата Башкирия, усмихна се и поклати с недоумение прошарената си глава: „Аз ли бях там? Аз ли съм тук сега? Не, изобщо не съществува никаква реалност…“

 

 

Родилният дом, където Роберт Викторович отведе Соня в края на бременността още при първите признаци на наближаващото раждане, беше издигнат на голо място накрай плоското село. Самата сграда беше от глинени тухли, омесени със слама, схлупена, с малки мръсни прозорци.

Единственият лекар беше лесно изчервяващ се блондин на години, с тънка бяла кожа — пан Жувалски, бежанец от Полша, в недалечното минало моден варшавски доктор, светски лъв и любител на добрите вина. Той стоеше с гръб към влезлите, престилката му светеше от чистота, синкавобяла, неуместна, но успокояваща, дъвчеше крайчеца на светлите си мустаци и бършеше със специална кърпичка стъклата на големите си очила. По няколко пъти на ден се спираше пред този прозорец, гледаше безформената земя с мръсни туфи трева наместо стройната Ерусалимска алея, която се виждаше от прозорците на варшавската му клиника, и попиваше сълзите в очите си с червена английска кърпа на зелени карета, последната съхранена…

Току-що бе прегледал една в не първа младост башкирка, която беше яздила кон около четирийсет километра, викна на санитарката: „Подмийте дамата!“ — И сега се мъчеше да овладее обидата и мъката при спомена за копринените пациентки и млечно-сладникавия дъх на поддържаните им скъпоструващи гениталии.

Той усети нечие присъствие зад гърба си и като се обърна, видя седнала на пейката едра млада жена в светло износено палто и прошарен мъж с остро лице в кърпена памуклийка.

— Осмелих се да ви обезпокоя, докторе — подхвана мъжът и пан Жувалски, който от първите звуци на гласа разпозна принадлежността му към своята каста, към потъпканата европейска интелигенция, го пресрещна със съучастническа усмивка:

— Заповядайте… Моля. Съпругата? — произнесе полувъпросително докторът, забелязал голямата разлика във възрастта им, която подсказваше възможност и за други отношения между тези двама души, които по вид почти никак не си подхождаха. И посочи завеската, зад която се намираше миниатюрният му кабинет.

След петнайсет минути вече беше прегледал Сонечка, потвърди скорошното раждане, но им препоръча да се запасят с търпение за около десет часа, ако всичко тръгне правилно и своевременно.

Сложиха Соня на легло, покрито със студена мушама, пан Жувалски я потупа по корема с почти майчински жест и отиде при башкирката, която, както се разбра, преди три дни родила мъртво дете и всичко било както трябва, а после вече не било както трябва.

След два и половина часа докторът излезе на вратата с големи сълзи на гладко обръснатите бузи. Там вече чакаше мрачният Роберт Викторович и докторът пошепна в ухото му високо и трагично:

— Аз съм за разстрел. Аз нямам право да оперирам в такива условия. Не разполагам с нищо, буквално с нищо. Но не мога да не оперирам. Тя утре ще умре от сепсис!

— Какво й е? — с вдървен език попита Роберт Викторович и си представи умиращата Сонечка.

— Ах, Боже Господи! Извинете! С жена ви всичко е наред, има контракции, говорех за тази нещастна башкирка…

Роберт Викторович изскърца със зъби, изпсува наум: не понасяше истеричави мъже, обзети от манията всеки миг да споделят изживяванията си. Примлясна с устни и се загледа встрани… Малкото двукилограмово момиченце, което Соня роди точно в петнайсетте минути, докато пан Жувалски разговаряше пред вратата, беше русичко и с тясно личице, точно както си го беше представяла.

 

 

Всичко се промени така всецяло и издъно, сякаш предишният й живот я беше напуснал и бе отнесъл със себе си всичко, свързано с книгите и толкова любимо, а й остави безумните трудности на неуредиците, нищетата, студа и всекидневните тревожни мисли за малката Таня и Роберт Викторович, които непрестанно боледуваха.

Семейството им нямаше да оцелее, ако не беше постоянната помощ от баща й, който успяваше да намира и да им праща най-необходимото. На всички предумвания на родителите си да се върне с детето в Свердловск поне през първото най-трудно време Соня отговаряше само едно: трябва да сме заедно с Роберт Викторович.

След дъждовното лято, подобно на безкрайна есен, без никакъв преход настъпи люта зима. В кирпичения схлупен коптор си спомняха за сутерена в заводската управа като за тропически рай.

Главният проблем беше отоплението. Комбайнерското училище, където Роберт Викторович работеше като счетоводител, му отпускаше понякога кон и той още от есента често отиваше в степта да нареже сухи високи треви от рода на камъша, чието наименование така и не научи. Цяла натоварена каруца отиваше за два дни отопление, той го знаеше от зимата, която беше прекарал в селото преди пътуването до Свердловск.

Пресоваше тревата и пълнеше пристройката със самоделни брикети. Извади част от дюшемето, което лично беше настлал преди време, без да помисли за необходимостта от хранилище за картофи. Изрина мазе, подсуши го, укрепи го с крадени дъски. Направи нужник и съседът му, дъртият Рагимов, само клатеше глава и се подсмихваше: по тези места се смяташе за излишен лукс направата на дървено клекало и открай време се облекчаваха по начина, известен тук като „повънка“.

Той беше издръжлив и жилав, физическата умора беше утешителна за душата му, която страдаше от остро отвращение към безсмисленото пресмятане на фалшиви цифри, съставяне на мними сведения и фиктивни актове за изразходваното гориво, откраднатите резервни части и продадените на местния пазар зеленчуци от помощното стопанство, за което отговаряше един пройдоха градинар, весел и безсрамен украинец със саката дясна ръка.

Но пък всяка вечер отваряше вратата на своя дом и в живата огнедишаща светлина на газената лампа виждаше в мъглявината Соня, седнала на единствения им стол, който Роберт Викторович беше преоборудвал на фотьойл, а до източения край на бухналата й гърда беше залепена сива и пухкава като тенисна топка главицата на детето им. Всичко това леко се полюшваше и пулсираше: вълните накъсана светлина и вълните невидимо топло мляко, и още някакви топли течения, от които така му прималяваше, че той забравяше да затвори вратата. „Вратата!“ — с проточен шепот го подсещаше Сонечка, цяла усмихната към мъжа си, оставяше момиченцето напряко на единствения им креват, вадеше изпод възглавницата тенджерата и я слагаше насред празната маса. В по-добри дни това можеше да е супа от конско с картофи от помощното стопанство и просо, пратено от баща й.

Сонечка се будеше на разсъмване от размърдването на детето, притискаше го до корема си, със сънен гръб усещаше присъствието на мъжа си. Без да отваря очи, разкопчаваше жилетката, вадеше втвърдената през нощта гърда, два пъти натискаше зърното и две струйки цвръкваха в шарената кърпа, с която забърсваше зърното. Момиченцето започваше да се върти, издуваше устнички, мляскаше и търсеше зърното, както малка рибка се мъчи да хване голяма стръв. Тя имаше много мляко и то се лееше на воля, кърменето с леки побутвания на зърното, подръпвания, захапване на гърдата с беззъбите венци изпълваше Сонечка с наслада, която по някакъв странен начин завладяваше мъжа й — той безпогрешно се събуждаше в предутринната ранина. Прегръщаше широкия й гръб, ревниво я притискаше към себе си, а тя примираше от двойната сила на невероятното щастие. И се усмихваше в светлика на зазоряването, и тялото й мълчаливо и радостно задоволяваше глада на двете най-скъпоценни и неделими от нея същества.

Утринното чувство озаряваше целия й ден, всички неща се вършеха сякаш от само себе си, леко и успешно, и всеки Божи ден, без да се слива с другия, оставаше в паметта й отделно: ту с обеден лек дъжд, ту с долетяла и кацнала на оградата голяма кривонога птица с ръждивожелезен цвят, ту с първата ребриста ивичка на млечно зъбче в подпухналия венец на бебето. Сонечка запази завинаги рисунъка на всеки ден — кому ли е нужна тази къртовска и безсмислена дейност на паметта, — неговите миризми, отсенки и особено — преувеличено и с цялата им тежест — всяка дума, казана от мъжа й в една или друга ситуация.

Години по-късно Роберт Викторович много пъти щеше да се чуди на всеядната паметливост на жена си, складирала в потайното дъно всякакви дати, часове, подробности. Сонечка помнеше дори всички играчки, които в големи количества и с отдавна отшумяла творческа радост Роберт Викторович правеше за порастващото дете. Сонечка после откара в Москва какво ли не — изрязани от дърво животни, навити от въжета летящи птици, дървени кукли с опасни лица, но тя не забрави и онези, които бяха оставени на Рагимовите деца и внуци, задружно ятце еднакви малки врабчовци: сглобяема крепост за кукленски крал с готическа кула и подвижен мост, римски цирк с кибритени фигурки на роби и зверове и доста голямо съоръжение с ръчка и множество цветни дъсчици, които можеха да се движат, да тракат и да създават смешна варварска музика…

Тези хрумвания далеч превъзхождаха игровите възможности на малката. Паметливото дете, запазило като майка си много спомени от онези времена, не беше запомнило играчките — може би отчасти и защото в Александров, където семейството се премести от Урал през четирийсет и шеста година, Роберт Викторович правеше на дъщеря си цели фантастични градове от клечки и оцветена хартия, щедро предвестие за онова, което по-късно бе наречено хартиена архитектура. Тези крехки играчки изчезнаха при многобройните премествания на семейството в края на четирийсетте и началото на петдесетте.

Докато първата половина от живота на Роберт Викторович беше минала с мащабни и весели географски прехвърляния от Русия във Франция, после в Америка, Балканите, Алжир, пак Франция и накрая отново Русия, втората половина, съсипана от лагера и изселването, минаваше в дребни прибежки: Александров, Калинин, Пушкино, Лианозово. Така той цяло десетилетие се завръщаше към Москва, която не му се струваше нито Атина, нито Йерусалим.

В тези първи следвоенни години семейството се издържаше от Сонечка, наследила майчината си шевна машина и наивната дързост на самоукия, способен да зашие ръкава за ръкавната извивка. Клиентките бяха невзискателни, а самата шивачка проявяваше старание и без да й придирят.

Роберт Викторович заемаше някакви полуинвалидни длъжности ту училищен пазач, ту счетоводител в задруга, която произвеждаше някакви чудовищни скоби с неясно предназначение. Закърмен с парижка волност, той изобщо не си представяше професионална работа за скучната и вкисната държава дори да би могъл да се примири с нейната тъпа кръвожадност и безсрамен фалш.

Художествените си фантазии задоволяваше върху белия картон — там твореше трето поколение сгради от клечки и хартия, с които някога бе забавлявал дъщеря си. Мимоходом разви особеното свойство да вижда геометричните развивки, точен усет към пространствено-равнинните съотношения, и правеше безподобни чудновати фигури, които изрязваше от цял лист, после някъде прегъваше, някъде подвиваше, обръщаше наопаки и създаваше предмет без име, който дотогава не беше съществувал в природата. Играта, измислена някога за дъщеря им, се превърна в негова собствена.

Женската доверчивост на Соня беше безгранична. Тя веднъж завинаги беше повярвала в таланта на мъжа си и с благоговейно възхищение разглеждаше всичко създадено от ръцете му. Не разбираше сложните пространствени задачи, нито пък елегантните им решения, но усещаше в странните играчки отражението на личността му, движението на тайнствени сили — и щастлива си повтаряше все същото: „Господи, Господи, с какво съм заслужила такова щастие…“

Роберт Викторович, може да се каже, заряза живописта. От предишните игри с Танечка изникна ново занимание. Както винаги най-случайно: в александровския влак срещна известния художник Тимлер, с когото се познаваше още от Париж и бе поддържал връзка от Москва, докато не го арестуваха. Този художник с репутация на формалист — кой и кога ще ни обясни какво е имала предвид с това клеймо някоя нагла и узаконена бездарност — през онези години се беше спотаил в театъра. Той посети Роберт Викторович, прекара час и половина в плевника пред няколко композиции, подписани с низ арабски цифри и еврейски букви, и — син на еврейски дърводелец, учил две години в хедер^[1] — той оцени изключителното им качество, но го досрамя да попита за значението на надписите, а на Роберт Викторович хич не му и хрумна да се впуска в обяснения за несъмнената в представите му връзка между знаците на кабалата, останките от увлечението му по юдаистиката и дръзките игри с разглобяването и обръщането на пространството.

Тимлер дълго пи мълчаливо чай, а преди да си тръгне, каза навъсен:

— Тук е много влажно, Роберт, можете да пренесете творбите си в моето ателие.

Предложението означаваше най-висока оценка и беше твърде благородно, но Роберт Викторович не се възползва. Случайно родените неозначени предмети се върнаха в небитието, изгниха в един от следващите плевници, не понесоха безкрайните местения.

Но в същата плевня прочутият Тимлер поръча на Роберт Викторович първия сценичен макет. След време макетите му се прочуха в цяла театрална Москва и поръчките валяха безспир. На половинметровата сцена той правеше ту нощен приют за пиесата на Горки, ту кабинет на покойник, ту безсмъртните търговски складове на Островски.

 

 

Между дървените плевни, гълъбарниците и скърцащата люлка се движеше странната Таня. Тя обичаше да носи старите рокли на майка си. Високото слабо момиченце се губеше в големите дрехи, препасани на кръста с избелял кашмирен шал. Край тясното му личице стърчаха като пухчета на глухарче немирни коси, които нито се разресваха с гребен, нито искаха да се сплитат на плитки. Таня сновеше в гъстия въздух, препълнен с миризми от стари бъчви и гнили градински мебели, заселен с плътните сенки, които заобикалят извехтелите ненужни вещи, и внезапно като хамелеон се губеше в тях. Тя замираше за дълго време и трепваше, ако я повикат. Сонечка се безпокоеше, оплакваше се на мъжа си, че е нервно дете, странно умислено. Той слагаше ръка на рамото й и казваше:

— Остави я. Нали не искаш да марширува…

Сонечка се опитваше да внуши на малката любов към книгите, но Таня слушаше изкусното й четене, очите й ставаха като стъклени и тя се отнасяше в пространства, които Соня не беше и сънувала.

През годините на съпружеството си самата Сонечка от възвишена девойка се беше превърнала в доста практична домакиня. Тя страстно мечтаеше за нормален човешки дом с чешма в кухнята, с детска стая, с ателие за мъжа й, с кюфтета, компоти, с бели колосани чаршафи, които да не са съшити от три различни парчета. В името на великата си цел Соня работеше на две места, нощем шиеше на машина и тайно от мъжа си спестяваше. Освен това си мечтаеше да приберат при тях и баща й, вече вдовец, почти ослепял и много безпомощен.

В бъхтенето по крайградските автобуси и влакове тя бързо и грозно остаря: нежният пух над горната устна се превърна в безполово окосмяване, клепките й натежаха и очите й гледаха като кучешки, а сенките на умора под очите й не чезнеха вече нито след неделните почивки, нито след двуседмична отпуска.

Но горчилката на състаряването изобщо не й отрови живота, както се случва с гордите красавици: непоклатимото старшинство на мъжа й я изпълваше с усещане за непреходна младост, а несекващото съпружеско усърдие на Роберт го потвърждаваше. И всяка утрин се обагряше в цвета на незаслуженото женско щастие, толкова ярко, че тя не можеше да свикне с него. А дълбоко в душата си живееше с тайната готовност да го загуби — толкова случайното щастие, което я беше споходило по нечия грешка или недоглеждане. Милата им дъщеричка Таня също й се струваше дар случаен, което навремето бе потвърдено и от гинеколог: Сонечка имаше така наречената детска матка, недоразвита и неспособна за раждане, та повече и не забременя, за което съжаляваше и дори си поплакваше. Все й се струваше, че е недостойна за любовта на мъжа си, щом не може да му роди още деца.

 

 

В началото на петдесетте благодарение на огромните усилия и напъни на Соня семейството полусмени-полудоплати и те се пренесоха в цяла четвъртина от двуетажна дървена къща, една от малкото останали дотогава сгради в почти унищожения Петровски парк при метростанция „Динамо“. Къщата беше прекрасна — някогашна вила на известен преди революцията адвокат. Към жилището се падаше и четвърт от градината на къщата.

Всичко се подреди. Таня си имаше собствена стаичка на втория етаж, бащата на Соня прекара последната си година живот в ъгловата стая, Роберт Викторович си направи ателие на остъклената тераса. Видяха се и с повечко пари.

Покрай смяната на квартирата Роберт Викторович се озова наблизо от московския Монмартър, на десетина минути пеша от цяло художническо градче. Най-неочаквано за себе си на мястото, което смяташе за опустошено и съсипано, той си намери ако не съмишленици, то поне събеседници: руснак от барбизонската школа, покровител на бездомните котки и ранените птици — Александър Иванович К., който рисуваше буйните си картини, седнал на влажната земя, и твърдеше, че този антеевски допир на задника го изпълва с творчески сили; плешив украински дзенбудист на име Григорий Л., който създаваше върху хартията прозрачен порцелан и коприна, като минаваше акварелните мазки десетки пъти ту с чай, ту с мляко; поета Гаврилин, пъстровлас и с чупен нос, който имаше природна рисуваческа дарба: на големи неравно изрязани амбалажни хартии той рисуваше сред странни фигурки поемите си палиндроми — словесно-шрифтови шифровки, които възхищаваха Роберт Викторович.

Всички тези странни хора, разцъфнали в началото на измамното „разведряване“, се чувстваха привлечени от Роберт Викторович и постепенно усамотеният му дом се превърна в своего рода клуб, в който самият стопанин играеше ролята на почетен председател.

Той беше немногословен както винаги, но една негова скептична забележка, едно подсмихване стигаше, за да се върнат на въпроса или да поведат разговора в ново русло. Страната, за дълги години потънала в тежко мълчание, заговори, но разговорът протичаше при затворени врати, страхът още дебнеше.

Сонечка кърпеше чорап на Таня, опънат на дървена гъба, и се вслушваше в приказките на мъжете. Това, за което говореха — за зимните врабци, за виденията на майстер Зкхарт, за начините да се запарва чай, за Гьотевото цветоучение, нямаше нищо общо с проблемите на деня, но Сонечка благоговейно се грееше пред огъня на този световен разговор и все си мислеше: „Господи, Господи, с какво съм заслужила…“

 

 

Плосконосият Гаврилин, любител на всички изкуства, имаше навика да рови в периодиката. В едно американско списание за изкуствознание в библиотеката той веднъж попадна на голяма статия за Роберт Викторович. Кратката биографична справка за художника завършваше с малко преувеличено съобщение за смъртта му в сталински лагер в края на 30-те години. Аналитичната част от статията беше написана на доста труден за поета език, той не разбра съвсем всичко, но от това, което успя да си преведе, излизаше, че Роберт Викторович вече е почти класик или поне пионер в художествено направление, което е в пълен разцвет понастоящем в Европа. Статията беше илюстрирана с четири цветни репродукции.

На другия ден Роберт Викторович, придружен от приятеля барбизонец, отиде в московската библиотека, намери статията и изпадна в неописуема ярост, защото една от представените картини нямаше нищо общо с него, беше творба на Моранди^[2], а друга беше публикувана с краката нагоре. Но когато прочете статията, изпадна в дваж по-голям бяс.

— Америка още през двайсетте години ми се стори страна на пълни тъпаци. Явно не са поумнели.

Ала Гаврилин разгласи навсякъде за статията, та дори нахаканите бързооборотни театрални художници си спомниха за стария майстор на макети и заприиждаха да се запознават наново.

Неочакваната последица от всичко това беше, че Роберт Викторович бе приет в Съюза на художниците и получи ателие. Хубаво ателие с изглед към стадион „Динамо“, не по-лошо от онова последното, парижкото — мансардата на улица Гей-Люсак с изглед към Люксембургската градина.

 

 

Сонечка вече наближаваше четирийсетте. Тя се прошари и много напълня. Лек и сух като пустинен скакалец, Роберт Викторович почти не се променяше и те постепенно сякаш станаха връстници. Таня малко се срамуваше от старостта на родителите си, както и от високия си ръст, едрите си ходила, гърди. Още не беше дошло времето на акцелератите и габаритите й изпадаха от общата картина. Но за разлика от Соня вместо с брат, който да я скъсва от подигравки, тя растеше сред чудесните си портрети във всяка възраст, които доброжелателно я гледаха от стените. Те смекчаваха недоволството й от себе си. От седми клас Таня започна да получава убедителни доказателства за своята привлекателност от недораслите си съученици и по-големите момчета.

Още от ранно детство всичките й желания се задоволяваха на мига. Любящите родители се престараваха с всичка сила и обикновено дори изпреварваха желанията й. Рибки, куче, пиано — всичко пожелано се появяваше едва ли не още в деня, щом дъщеря им го споменеше.

Още от раждането си тя беше заобиколена с чудесни играчки и самостоятелните игри, които не изискваха чуждо участие, бяха основното съдържание на живота й. Така че, надраснала развлеченията на проточилото се детство, тя проспа две години, рано разбра какви именно игри предпочитат възрастните и като личност без задръжки им се отдаде с ясното съзнание за правото си на удоволствие и свобода.

При нея не се случи нищо подобно на унизителната любов на Сонечка към Витя Старостин. Макар да не беше средностатистична красавица и да бе напълно лишена от общоприетата миловидност, издълженото й лице с тънък нос, щръкналата къдрава коса, тесните й светли стъклени очи бяха невероятно привлекателни. Момчетата се чувстваха заинтригувани и от маниера й постоянно да си играе: с учебника, с молива, със собствената си шапка. В ръцете й винаги се разиграваше малък театър, който можеше да забележи само събеседникът й.

Когато веднъж се заигра с пръстите и устните на приятеля си Бориска, при когото ходеше да преписва домашните по математика, тя откри нещо, което не й принадлежеше, и твърде я заинтригува. В привечерния час вратата към стаята на родителите му беше открехната и широката светла ивица с двете дебели сенки пред телевизора също сякаш влезе в условията на играта, които те прекрасно спазиха, като си подаваха реплики, които нямаха нищо общо със ставащото. И макар този сеанс да започна с невинно разменени детски въпроси: „Ти пробвал ли си?“ — „А ти?“ — след което Танечка, за която не съществуваше представата за отказ, предложи: „Дай да опитаме!“ Същият сеанс завърши с кратко въвеждане — в прекия и преносния смисъл — в новото познание.

В най-парливия момент от съседната стая долетя несвоевременна покана да вечерят и по-нататъшните опити бяха отложени за по-благоприятен момент.

Следващите срещи се провеждаха в отсъствието на родителското тяло. Най-интересното за Таня се оказа новото осъзнаване на тялото й: оказа се, че всяка негова част — пръсти, гърди, корем, гръб — реагира различно на докосванията и откликва с всякакви прекрасни усещания — това взаимно изследване им доставяше огромно удоволствие.

Слаботелесното луничаво момче с щръкнали напред големи зъби и възпалени крайчета на устата също прояви неподозиран талант и за два месеца младите експериментатори, които се трудеха неуморно от три до шест и половина, тоест докато се приберат родителите на Бориска, изцяло овладяха механиката на любовта, без да изпитат никакво чувство, което да е извън рамките на дружеското и делово партньорство.

А после се спречкаха, така да се каже, по производствен въпрос: Таня взе тетрадката на Бориска по геометрия и я загуби. И му го съобщи в най-лекомислена форма, без дори да му се извини. Бориска, прилежно момче и дори педантично, страшно се възмути — не толкова заради загубената тетрадка, колкото поради факта, че Таня изобщо не осъзнава цялото безобразие на поведението си. Тя го нарече мухльо, той нея — крава. И се скараха.

В освободените часове от три до шест и половина Бориска започна усилено да учи математика и твърдо определи призванието си в областта на точните науки, а Танечка, която изобщо не се интересуваше от бъдещото уреждане на живота си, свиреше дървена музика на флейта в стайчето си, гризеше си ноктите и четеше… — о, клета Сонечка и светлата й младост, минала по планинските върхове на световната литература: фантастика, само фантастика, преводна и родна, четеше хуманитарно девствената й дъщеря…

Междувременно неовладените звуци на флейтата й събираха армии от почитатели. Дори въздухът наоколо й беше нажежен, от наелектризираните й къдрици хващаше ток. Сонечка едва успяваше да отваря и затваря вратата за млади посетители в зоологически пуловери с ръбести елени, в бозави гимнастьорки и куртки — анахроничното облекло на учениците в края на петдесетте, измислено в пристъп на носталгично слабоумие от някой престарял министър на народното образование.

Владимир А., забележителен музикант, останал най-скандално в Европа по времето, когато отсам границата такава постъпка се равняваше на политическо престъпление, в спомените си, издадени в края на деветдесетте години и разкрили изключителната му литературна дарба, описва музикалните вечеринки в Танината стая, нейното пиано с чудесен звук и необходимост от всекидневна настройка. Той с нежност си спомня този необикновен инструмент, който разкрил на начинаещия музикант тайната на индивидуалността на предметите. Говори за него, както друг автор би разказал за стара, отдавна умряла сродница, която му е правила в далечното детство незабравими сладки с вишнев пълнеж…

Според Владимир А. именно в Танината стая с изглед към градината, към старото ябълково дърво с раздвоен ствол, докато акомпанирал на посредствената й флейта, той за първи път изпитал вълнението на творческата взаимност и радостно предприемал известно самоунищожение, за да се предостави по-значимо плахата й флейта.

Владимир А., по онова време малко дебело момче с вид на тапир, беше влюбен в Таня. Тя бе оставила дълбока следа в живота и душата му и двете му жени — първата в Москва и втората в Лондон — несъмнено принадлежаха към същия женски тип.

Вторият й музикален партньор беше Альоша Питерски — с този прякор го знаеха в Москва. Той противопостави на класическата школа на Володя свободата на китарните акорди и изкусното боравене с всякакви неща, които издават звук — от устна хармоника до две консервени кутии. Плюс това беше поет и с висок арлекински глас пееше първите песни на новата нелегална култура. Имаше още няколко момчета, по-скоро присъстващи, а не участници, но и те бяха необходими, защото създаваха възхитената аудитория, потребна за двете бъдещи знаменитости.

 

 

В годините на младостта си Роберт Викторович също беше център на завихряне на някакви невидими въздушни маси, но те бяха от друг вид, интелектуални. И те като дудучето на Таня привличаха младежите. Интересно, че кръжокът на рано порасналите момчета, тийнейджъри според днешните представи, в острите предвоенни години изследваше не модния тогава марксизъм, а „Зоар“, „Книга на Сиянието“, основен трактат на кабалата. Тези момчета от Подол, еврейската махала в Киев, се събираха в дома на Авигдор мелника, бащата на Роберт Викторович, а къщата им беше залепена за съседната, собственост на Шварцман, бащата на Лев Шестов, философа, с когото двайсет години по-късно, вече в Париж, Роберт Викторович щеше да стане близък приятел.

Нито едно от момчетата, оцелели след войните и революциите, не стана нито традиционен еврейски мислител, нито вероучител. Всички те израснаха „епикойрес“, тоест „свободомислещи“^[3]. Един стана бляскав теоретик и малко по-несполучлив практик на зараждащата се кинематография, друг — известен музикант, трети — хирург с благословени ръце, и всички те бяха закърмени с едно мляко, с младото електричество, което изпълваше къщата на Авигдор мелника.

Това, което се случваше около Таня, е същото, разбра Роберт Викторович, с което бе заредена и неговата младост, но под знака на друга стихия, женска, тъй враждебна нему, а и всред обедняло, изродено поколение…

Роберт Викторович пръв забеляза, че късните Танини посетители понякога си отиват на зазоряване. Запазил за цял живот навика рано да става, Роберт Викторович излезе на терасата-ателие, където обичаше да прекарва тези първи, най-чисти според него часове, и забеляза пресни следи от вратата към портата в току-що падналия сняг. След няколко дни пак забеляза следи и подпита жена си да не е нощувала у тях сестра й. Сонечка се учуди — не, Аня не е нощувала тук…

Роберт Викторович не проведе разследване, защото на другата сутрин видя как през градината минава висок младеж с тънко яке. Не каза нищо на Соня за откритието си. А Сонечка, отпуснала тежка сънена глава на рамото му, се оплакваше.

— Тя не учи… нищо не прави… в училище забележки… някакви грозни намеци за тези нейни… Раиса Семьоновна…

А Роберт Викторович я успокояваше.

— Стига, Соня, стига. Долнопробна работа, смърди ми на умряло… Да зареже това скапано училище. Кому е притрябвало…

— Моля те, моля те! — уплаши се Соня. — Образованието е необходимост…

— Стига и ти — прекъсна я мъжът й. — Остави момичето на мира. Ако не иска, както иска. Нека си свири на дудук, и то е от полза.

— Роберт, но тези момчета. Така се безпокоя… — пробва плаха атака Сонечка. — Един май остана при нея цялата нощ, а тя после не отиде на училище.

Роберт Викторович не сподели с нея утринните си наблюдения.

Откакто Таня разкара Бориска, се започнаха същински вакханалии. Ударени от хормона момчетии настоятелно и неотстъпно кръжаха наоколо й. С неколцина от претендентите тя изпробва новото забавление. Сравнението беше само в полза на Бориска — по всички показатели и всичко показано.

Напролет стана ясно, че няма да мине в девети клас. Училищните й проблеми станаха непоносими и Роберт Викторович, без да каже нищо на Соня, подаде документите на Таня за вечерно училище, което доведе до невероятен развой на събитията за цялото семейство и преди всичко за самия него.