Людмила Улицка
Сонечка (1)

Още от малка, почти дете, Сонечка потъна в света на книгите. По-големият й брат Ефрем, домашен остроумец, постоянно повтаряше една и съща шега, остаряла още с раждането си.

— От много четене задникът й прилича на стол, а носът й виси като круша.

За съжаление шегата не беше много преувеличена: носът й наистина беше крушовидно разплут, а самата Сонечка, длъгнеста, широкоплещеста, с кльощави крака и увиснал сплескан задник, ловеше око само откъм бюст — имаше едри женски гърди, рано узрели и някак неуместно лепнати на това кощрамбесто тяло. Сонечка ходеше с раменете напред, прегърбена, носеше широки дрехи — притесняваше я тази ненужна надареност отпред, след като отзад беше дъска.

Състрадателната й по-голяма сестра, отдавна семейна, великодушно говореше за красотата на очите й. Но очите й бяха най-обикновени — малки, кафяви. Наистина имаше изключително гъсти мигли, натежали на подпухналия ръб на клепките в три редички, но те по никакъв начин не я правеха по-красива, дори по-скоро й пречеха, защото късогледата Сонечка от най-ранна възраст носеше очила…

Цели двайсет години, от седем до двайсет и седем, Сонечка прекара в неспирно четене. С всяка книга тя сякаш изпадаше в несвяст и се свестяваше чак на последната страница.

Имаше невероятен читателски талант, а може би и своего рода гениалност. Беше толкова съпричастна към печатното слово, че измислените герои живееха в сърцето й редом с живите близки и тя състрадаваше на благородната мъка на Наташа Ростова до постелята на умиращия княз Андрей със същата сила, с каквато чувстваше и безумното страдание на сестра си, загубила по тъпо недоглеждане четиригодишната си дъщеричка — заприказвала се със съседката и не забелязала как дебелото тромаво момиченце с бавни очи се прекатурило в кладенеца…

Какво беше това — пълно неразбиране на играта, която е в основата на всяко изкуство, умопомрачителна доверчивост на непораснало дете, липса на въображение до степен заличаване на границата между измислицата и реалността или, напротив, толкова захласнато потапяне във фантазното, че всичко извън тази сфера губеше смисъл и съдържание?…

Страстта към четенето, превърнала се в лека форма на умопомрачение, не я оставяше на мира и когато спеше: тя сякаш четеше и насън. Сънуваше увлекателни исторически романи и в хода на действието провиждаше шрифта, чувстваше по странен начин новоредията и многоточията. Това вътрешно превъртане покрай болезнената страст насън дори се усилваше и там тя ставаше пълнокръвна героиня или герой и се изявяваше на едва доловимия предел между авторовата воля, която й беше ясна, и собствения си стремеж за движение, действие, постъпки…

Беше краят на непа^[1]. Баща й, потомък на евреин ковач от Белорусия — самороден талант в механиката, дарен и с практически усет, — затвори часовникарската си работилничка и преглътнал вроденото си отвращение към конвейерното производство на каквото и да било, постъпи на работа в часовникарски завод, а за разтуха на непокорната си душа вечер се вглъбяваше в ремонт на уникални механизми, създадени от мъдрите ръце на разнородните му предходници.

Майка й, която до смъртта си носеше глуповата перука^[2] под чистата зелена забрадка, тайно шиеше на стария сингер и правеше за съседките прости басмени дрешки, съзвучни с гръмогласното и сиромашко време, изпълнено със страхове, които за нея се въплъщаваха в ужаса от милиционерски проверки.

Сонечка си учеше уроците надве-натри и всеки ден, всеки миг бързаше да се изплъзне от необходимостта да живее в 30-те години, патетични и кресливи, та отнасяше душата си в просторите на руската литература — ту се сриваше в тревожните бездни на опасния Достоевски, ту изплуваше в сенчестите алеи на Тургенев и провинциалните имения, стоплени от безпринципната и щедра любов на, кой знае защо, второразредния Лесков.

Тя завърши библиотекарски техникум, започна работа в подземното хранилище на старата библиотека и беше една от малкото щастливки, която с лека болка от прекъснатата наслада напускаше в края на работния ден прашното и задушно мазе, ненаситила се нито на каталожните картончета, нито на белезникавите читателски заявки, които идваха отгоре, от читалнята, нито на живата тежест на книгите, които носеше с клечкавите си ръце.

Дълги години самото писане й се струваше свещенодействие: незнайният писател Николай Павлов, Павсаний и Григорий Палама за нея бяха в известен смисъл равностойни автори, защото се намираха на една и съща страница в енциклопедичния речник. С годините тя се научи самостоятелно да различава в огромния книжен океан големите вълни от малките, а малките — от крайбрежната пяна, която почти изцяло запълваше аскетичните рафтове със съвременна литература.

След като изкара в монашеско усамотение няколко години в книгохранилището, Сонечка склони да послуша началничката си, същата страстна читателка като нея, и се престраши да кандидатства руска филология в университета. Започна да учи по голяма и нелепа програма и тъкмо щеше да се явява на изпити, когато изведнъж всичко рухна, всичко мълниеносно се промени — започна войната.

Това събитие може би за първи път през целия й млад живот я извади от мъглявината на непрестанното четене, в която тя пребиваваше. Заедно с баща й, който работеше тогава в инструментална работилница, бяха евакуирани в Свердловск, където тя много скоро намери единственото си сигурно местообитание — в подземието на библиотеката…

Кой знае дали това беше традиция, вкоренена от памтивека в нашето отечество: скъпоценните плодове на духа да се съхраняват точно както плодовете на земята в студени подземия, или предпазна ваксина за бъдещото десетилетие от живота, който й предстоеше да прекара именно с човек от подземието, бъдещия й мъж, който се появи в тази непрогледно мрачна първа година на евакуацията…

Роберт Викторович влезе в библиотеката точно в деня, когато Сонечка заместваше болната отговорничка на заемна служба. Той беше нисък на ръст, бодливо-слаб и сиво-прошарен и нямаше да привлече вниманието й, ако не беше попитал къде е каталогът на френскоезичните книги. Имаха френскоезични книги, но каталогът им поради неизползване отдавна се беше загубил. В този вечерен час преди затваряне вече нямаше посетители и Сонечка поведе необичайния читател в мазето си, в западноевропейското кътче.

Той дълго стоя слисан пред рафтовете, килнал глава, с гладния и изумен вид на дете, съзряло поднос със сладкиши. Сонечка стоеше зад гърба му половин глава над него и също беше затаила дъх, заразена от неговото вълнение.

Той се обърна, неочаквано целуна слабата й ръка и с нисък глас, проблясващ като светлина на синя лампа от детските настинки, каза:

— Какво чудо… Какъв разкош… Монтен… Паскал… — И без да пуска ръката й, добави с въздишка: — И дори елсевири^[3]…

— Имаме девет елсевирови издания — гордо кимна Сонечка, първа специалистка по книгознание, и той я погледна някак странно изотдолу, но сякаш изотгоре, усмихна се с тънките си устни, позамълча, сякаш се канеше да каже нещо важно, но се отказа и рече друго:

— Направете ми, моля ви, читателски картон или как се нарича…

Соня изтегли ръката си, забравена в сухите му длани, и двамата се изкачиха по хищно-студеното стълбище, изсмукващо и малкото топлинка от ходилата, които го докосваха… Тук, в тясната зала на стара търговска къща, тя за първи път собственоръчно написа фамилното му име, досега абсолютно непознато за нея, което точно след две седмици щеше да стане и нейно. А засега тя пишеше несръчно с химическия молив, който се хлъзгаше в кърпените й вълнени ръкавици, той гледаше чистото й чело, вътрешно се усмихваше на приликата й с млада камила, търпеливо и нежно животно, и си мислеше: „Какъв колорит: мургаво, тъжнокафяво и розовато, топло…“

Тя свърши да пише, намести с показалец очилата си. Погледна го доброжелателно, незаинтересовано и изчаквателно — не беше си казал адреса.

А той беше потресен от внезапно стоварилото му се като порой от ясно небе мощно чувство за съдбоносна промяна: пред него стоеше жена му.

Току-що беше навършил четирийсет и седем години. Той беше човек легенда, но тази легенда заради внезапното и според приятелите му немотивирано завръщане от Франция в родината в началото на трийсетте години се беше отцепила от него и доизживяваше устния си живот в умиращите галерии на окупирания Париж със страшните му картини, надживели хули, забрава, а впоследствие възкресяване и посмъртна слава. Но той не го знаеше. С черната прогорена ватенка, със сивия пешкир, вързан вместо шал на щръкналата адамова ябълка, най-щастливият от нещастниците, изкарал нищожните пет години лагер и сега назначен условно за художник към заводската управа, той стоеше пред непохватната девойка и усещаше, че му се случва поредната изневяра, с каквито бе тъй богат променливият му живот — беше изневерил и на вярата на предците, и на надеждите на родителите си, и на любовта на учителя; беше изневерявал на науката и беше късал приятелски връзки жестоко и рязко, щом усетеше, че стават окови за свободата му… Сега щеше да изневери на твърдия обет за безбрачие, който бе дал в годините на ранния си и измамен успех, без да го свързва обаче по никакъв начин с целомъдрието.

Беше женолюбец и консуматор, захранваше се ненаситно от този несекващ извор, но бдително се пазеше от зависимост, боеше се той самият да не стане храна за женската стихия, която е така парадоксално щедра към взимащите от нея и изтребващо жестока към даващите й.

А безметежната душа на Сонечка, обвита в пашкула на хилядите прочетени тома, приспана от екливата мараня на гръцките митове, от хипнотичните резки флейти на Средновековието, от мъгливата вятърничава тъга на Ибсен и подробното многословие на Балзак, астралната музика на Данте и острогласото сиреноподобно песнопойство на Рилке и Новалис, прелъстена от нравоучителното отчаяние на великите руски писатели, запратено право в сърцето на небесата — безметежната душа на Сонечка не разпозна грандиозния миг и мислите й бяха ангажирани само с проблема дали не прави погрешна стъпка, като дава на читателя книги, които може да вземе само от читалнята…

— Адрес — кратко попита Сонечка.

— Аз съм командирован, да ви кажа. Живея в заводската управа.

— Добре, дайте паспорт, документ за жителство — помоли Сонечка.

Той пребърка някакъв дълбок джоб и извади смачкана хартия. Тя дълго чете справката през очилата, после поклати глава.

— Не, не може. Вие сте временно…

Кибела му се изплези с червения си език. Край — помисли си. Той прибра документа в джоба.

— Вижте какво да направим: ще ги впишем в моя картон, а вие ще ми върнете книгите, преди да си заминете — с извиняващ се глас предложи Сонечка.

И той разбра, че всичко е наред.

— Само ще ви помоля да сте много внимателен — от сърце се примоли тя и зави в раздърпан вестник три от малоформатните томчета.

Той сухо й благодари и си тръгна.

Докато Роберт Викторович с отвращение размишляваше за технологията на запознанствата и досадата на ухажването, Сонечка спокойно приключи работния си ден и се застяга да си ходи. Тя ни най-малко не се безпокоеше вече за връщането на трите ценни книги, които така лекомислено беше дала на непознатия. Мислеше само за пътя към къщи през студения тъмен град.

 

 

Онези особени женски очи, които подобно на мистичното трето око се отварят много рано у момиченцата, при Сонечка не че бяха затворени — те просто бяха здраво замижали.

В началото на съзряването си, около четиринайсетгодишна, сякаш вярна на някаква древна програма на рода, от хилядолетия омъжвала момичетата в тази ранна възраст, тя се влюби в свой съученик — миловидния чипонос Витка Старостин. Влюбването й се изрази единствено в непобедимото желание да го гледа и търсещият й поглед скоро беше забелязан не само от притежателя на кукленското личице, но и от всички останали съученици, открили забавния цирк още преди Соня да си даде сметка какво става.

Тя се опита да се пребори със себе си и се мъчеше да намери друг обект за очите си — правоъгълника на черната дъска, тетрадка, прашен перваз, — но погледът й с упоритостта на компасна стрелка се връщаше на русия тил и непрестанно търсеше среща с този син, студен, притегателен север… Дори състрадателната й приятелка Зоя й пошепна да не зяпа така. Но Сонечка нищо не можеше да направи. Окото й копнееше за русоглавата си храна.

Всичко приключи по най-ужасен и незабравим начин. Бруталният Онегин, изтощен от влюбения взор, уреди среща на мълчаливата си почитателка в закътана градинска алея и не много болезнено, но убийствено оскърбително я удари два пъти в съпровод на одобрителния кикот на четирима скрити в храстите съученици, които би трябвало да се порицаят за проявена душевна грубост, ако всичките поголовно не бяха загинали още в първата зима на скорошната война.

Превъзпитателният урок на тринайсетгодишния рицар подейства толкова убедително, че Сонечка легна болна. Две седмици се мята с много висока температура. Очевидно огънят на влюбеността я напускаше по този класически начин. А когато след две седмици се върна оздравяла в училище в очакване на ново унижение, трагикомичното й приключение бе напълно изместено от самоубийството на училищната красавица Нина Борисова, обесила се в класната стая след края на часовете на втора смяна.

Колкото до жестокосърдечния герой Витка Старостин, за нейно щастие той междувременно беше заминал с родителите си в друг град и Сонечка остана с горчивата увереност в пълното и окончателно изчерпване на женската си биография, което я освободи завинаги от необходимостта да се харесва, да пленява и очарова. Тя не изпитваше към ощастливените си връстнички нито жестока завист, нито убийствено за душата недоволство, а се върна към своята собствена пламенна и опияняваща страст — четенето.

… Роберт Викторович се появи отново след два дни, когато Сонечка вече не заместваше в заемна служба. Помоли да я повикат. Тя се изкатери от тъмната дупка, дълго се опитва да го разпознае с късогледите си очи, после му закима като на добър познат.

— Седнете, ако обичате — помести той стол за нея.

В малката читалня имаше няколко добре навлечени посетители. Беше студено — отопляваха съвсем пестеливо.

Сонечка седна на крайчеца на стола. Продрана памучна триушка беше оставена в края на масата до пакет, който мъжът бавно и много внимателно разопаковаше.

— Оня ден изумих — подхвана той със светещия си глас, а Сонечка се усмихна на хубавата дума „изумих“ — някога общоприета, но отдавна смятана за простонародна — да ви питам за името. Може ли?

— Соня — кратко отговори тя, като току поглеждаше как той разопакова пакета.

Най-накрая опаковката се отдели и Соня видя женски портрет, нарисуван на груба хартия с кафеникава боя — сепия. Портретът беше чудесен и женското лице изглеждаше благородно, фино, старовремско. Нейното лице. Сонечка пое леко въздух — и усети лъх на студено море.

— Това е сватбеният ми подарък — каза той. — Всъщност идвам да ви направя предложение.

И я погледна в очакване.

Едва сега Сонечка го разгледа за първи път: прави вежди, леко гърбав нос, суха уста с опънати устни, дълбоки вертикални бръчки на бузите и помръкнали очи, умни и мрачни…

Устните й потръпнаха. Тя мълчеше, навела глава. Много й се искаше още веднъж да погледне лицето му, толкова забележително и привлекателно, но й се мярна призракът на Витка Старостин; тя се загледа в леките линии на портрета, който изведнъж престана да е женско, камо ли нейното лице, след което изговори с едва чут, но студен и отблъскващ глас:

— Това шега ли е?

Сега той се уплаши. Отдавна вече не си правеше никакви планове: съдбата го беше запратила на такова страшно място, в преддверието на ада, дивата му жажда за живот беше почти на изчерпване, здрачът на отсамното съществуване вече не му се струваше привлекателен — и ето, срещна жена, озарена вътрешно с истинска светлина, предусети в нея съпругата, която да задържи в крехките си ръце изнемогналия му живот, прострян доземи, и виждаше същевременно, че тя ще е сладък товар за необременените му от брачен живот рамене, за страхливото му мъжество, избягващо тегобите на бащинството, семейните задължения… Но как така си помисли… как не му хрумна… може би тя вече си има друг, някой млад лейтенант или инженер с кърпен пуловер?

Кибела отново му се плезеше с острия си червен език и веселата й свита от безпътни, страшни жени, все негови познайнички, се кълчотеше в кървави отблясъци.

Той се изсмя престорено и дрезгаво, побутна листа към нея и каза:

— Не се шегувам. Просто не се сетих, че може да сте омъжена. — Стана и взе чудноватата си шапка. — Простете ми.

Поклони се рязко като някогашните офицери, навел остригана глава, и тръгна към вратата. Тогава Сонечка извика:

— Чакайте! Не! Не! Не съм омъжена!

Старец с течение вестници, седнал на една от масите, я погледна неодобрително. Роберт Викторович се обърна, усмихна се с тънките си устни и от предишното си объркване, когато бе заподозрял, че тази жена му се изплъзва, изпадна в още по-голям смут: сега пък изобщо не знаеше какво да говори и прави.

 

 

Откъде изтощеният Роберт Викторович и крехката по природа Сонечка намериха сили сред бедствената пустиня на евакуационния живот, сред мизерията, унинието, яростния лозунг, едва прикрил ужаса на първата военна зима, да градят нов живот, затворен и уединен като древна грузинска крепост, но вместил без никакви ограничения цялото им отделно минало: хаотичния като полет на заслепена нощна пеперуда живот на Роберт Викторович с мълниеносните и радостни поврати от юдаистика към математика и накрая към най-важното дело в живота му, безсмислено и увлекателно мацотене с бои, както сам определяше занаята си, и живота на Сонечка, захранен с чужди писателски измислици, лъжовни и пленителни.

Сега Сонечка влагаше в съвместния им живот цялата си възвишена и свята неопитност, безграничната си съпричастност към всичко важно, извисено, не съвсем ясно, с което я затрупваше Роберт Викторович, който от своя страна не спираше да се удивлява колко обновено и преосмислено става миналото му след дългите им нощни разговори. Като докосване до философски камък нощните беседи с нея му помагаха с вълшебен механизъм за пречистване на миналото…

От петте лагерни години, спомняше си Роберт Викторович, най-тежки били първите две, после нещата поулегнали, той започнал да рисува портрети на началническите жени, правел по поръчка копия от копия… Самите оригинали били мизерни образци на упадъчно изкуство и докато ги пресътворявал, Роберт Викторович обикновено се развличал, като рисувал например с лявата ръка. Пътем направил откритие за промененото си цветовъзприятие във връзка с временното си левичарство…

Роберт Викторович беше аскет по природа, винаги умееше да се задоволява с минимума, но лишен дълги години от неща, които смяташе за необходими — паста за зъби, остър бръснач, топла вода за бръснене, носна кърпа, тоалетна хартия, — сега се радваше на всяка дреболия, на всеки нов ден, озарен от присъствието на жена му Соня, на сравнителната свобода на човек, по чудо освободен от лагера и задължен само два пъти седмично да се подписва в местната милиция…

Двамата живееха по-добре от мнозина. В мазето на заводската управа дадоха на художника стайче редом с котелното. Вътре беше топло. Почти никога не им спираха тока. Огнярят им вареше картофите, донасяни от бащата на Сонечка, който осигуряваше допълнителната храна с изключителния си майсторлък.

Веднъж Соня с лек патос, крайно непривичен за нея, каза замечтано:

— Веднъж да победим, войната да свърши, и ще заживеем толкова щастливо…

Мъжът й я прекъсна сухо и жлъчно:

— Не си въобразявай. Прекрасно живеем — сега. А колкото до победата… Ние с теб винаги ще сме от губещите, който и от канибалите да победи. — И мрачно завърши със странна фраза: — От моя възпитател — да не бъда нито от зелените, нито от сините, нито за късите, нито за дългите щитове…

— Какво казваш? — тревожно попита Сонечка.

— Не аз. Марк Аврелий. Синьото и зеленото са партийните цветове на хиподрумите^[4]. Исках да кажа, че никога не ме е интересувало чий кон ще стигне пръв. За нас това не е важно. Така или иначе, загива човекът, личният му живот. Спи, Соня.

Нави си пешкир на главата — странен навик от лагера — и моментално заспа. А Сонечка дълго лежа в тъмното и измъчена от недоизказаното, оттласкваше догадката, още по-страшна от неизреченото: мъжът й притежава толкова опасно познание, че по-добре да стои настрана — и тя отведе тревожната си мисъл другаде, към нежните тънки ципи ниско в корема си, и се опита да си представи как пръстчета като четвъртинки кибритени клечки в същата тъмнина, която я заобикаля сега, леко докосват меката стена на първото си жилище — и се усмихна.

А дарбата й ярко и живо да възприема книжовния живот се замъгли, някак замря; изведнъж се оказа, че и най-незначителното събитие отсам страниците на книгите — хванала се мишка в капана самоделка, цъфнала в чашата с вода съвсем мъртва крива клонка, шепа китайски чай, купена случайно от Роберт Викторович — е по-важно и значимо и от чуждата първа любов, и от чуждата смърт, дори от самото спускане в преизподнята, крайна литературна точка, в която абсолютно се покриваха вкусовете на младоженците.

Още на втората седмица след скорострелния им брак Соня научи нещо ужасяващо от мъжа си: че изобщо не го вълнува руската литература, намира я гола, тенденциозна и непоносимо нравоучителна. Само за Пушкин правеше неохотно изключение. Започна се дискусия, в която Роберт Викторович противопостави на пламенността й строга хладнокръвна аргументация, която Сонечка не проумя изцяло, и тази домашна конференция приключи с горчиви сълзи и сладки прегръдки.

Упоритият Роберт Викторович, който все трябваше да има последната дума, успя в здрачния предутринен час да каже още нещо на заспиващата си жена:

— Мор! Мор са всички тия авторитети от Гамалиил до Маркс… А пък вашите… Горки е въздух под налягане, а Еренбург — уплашен до смърт… И Аполинер е въздух под налягане…

Като чу за Аполинер, Сонечка трепна:

— И Аполинер ли познаваш?

— Познавах го — неохотно потвърди мъжът й. — От предишната война… Два месеца деляхме квартира. После ме прехвърлиха в Белгия, близо до Ипър. Знаеш ли го?

— Да, иприт, помня — смотолеви Сонечка, възхитена от неизчерпаемата му биография.

— Е, слава Богу… Точно в тази газова атака попаднах. Но аз бях на хълма обратно на посоката на вятъра и не се отрових. Нали съм късметлия… — И за да се увери за пореден път в изключителния си късмет, той пъхна ръка под раменете й.

Повече не говориха за руска литература.