Иван Вазов
Първий сняг

В детинството ми, в онуй време,

кога животът ни е драг.

Как силно тупкаше сърце ми,

когато виждах първий сняг!

 

На зимата видът суровий

и първий студ, и ближний мраз

хилядо радости по-нови

възбуждаха у мен тогаз.

 

Шейната си аз бързо стягах

и грижа що е без да знам,

по мекий сняг с другари бягах

ил с валки биехме се там.

 

О, дни детински, дни благати!

О, драги, румени деца,

тъгите вам са непознати,

смехът играй ви по лица.

 

За вас са песни и пръзалки,

за вас е шум, живот и свет,

о, радвайте се, дор сте малки,

че няма радост занапред.

 

Но ей детинство ми премина

и първий сняг си пак вали,

настана студ и таз година,

но туй ме веч не весели.

 

Аз мисля, мисля за ония,

които дзъзнат на студа,

които в крайна оскъдия

кълнат си дните на света.

 

Аз мисля бедните вдовици,

без хляб, без покрив що тъжат,

и тамо голите темници,

де мойте братия лежат.

 

И тия, що за зли неволи

е господ на света пратил,

и тез, които гладни, голи

посрещат Коледа, Васил.