Георги Коновски
Зад вратичката на шкафа

Понякога й се искаше да има един голям, преголям шкаф. С голяма, преголяма вратичка. И да метне зад нея всичко нехаресващо й в този свят. Да го затвори, да го забрави. И никога повече да не се занимава с дразнещите я спомени, хора, събития, настроения…

Обаче — уви…

Шкафчета имаше у дома си много, но точно този нужният…

А така й трябваше… Знаеше си го — шкафът е именно за подобни неща. Ненужни. Зад вратичката, невидими вече, забравени, скрити от днешния й ден…

Научила се беше от майка си. Отвън — само необходимото. В момента. За пред гостите, за красотата сега, за необходимите дела. В този момент.

Иначе — защо да се пречкат? Защо да я спъват? Защо да й напомнят?

Мъжът й се дразнеше от навика да взема още мокрите съдове от сушилнята и да ги мята в шкафа. Влагата щяла да го развали, моля ти се…

Да, възможно е, но ще стане по-късно. Някога. А в момента не й трябват. Затова…

Ама не бивало да ги мята ей така, поне да се приведе, да ги сложи на рафтовете, да спазва някакъв ред…

Защо? Никой не наднича в шкафа. И не е за пред хората. Когато й потрябва — каквото и да е, ще го вземе. Е, дразнещо е и тогава. Трябва да рови, да търси, да извлече нужното…

Ама веднъж… А не да се сеща кое къде е слагала, да помни реда, да го спазва най-вече.

Затова е шкафът, затова е вратичката. Мяташ вътре и — забравяш…

Ох, какви кавги имаше с мъжа си… Още в началото. Заради библиотеката. Най-напред той сложи някаква етажерка. И на нея — книгите. Без ред… Всъщност, обясняваше й, че имало някаква последователност, че си знаел коя къде е, подреждал ги според нуждите си…

А етажерката стоеше в хола. И гостите я виждаха — пълен разнобой! Никакъв ред. Нищо, което да отговаря на общоприетите канони — големина, цвят, красота…

Успя да го убеди да си вземат цяла библиотека. Той се съгласи — смяташе, че увеличаващите се книги имат нужда от повече място. Тогава започна разправията. Не щеше и не щеше да разбере простичкото и ясното — библиотеката трябва да има вратички. Зад които да не се вижда съдържанието. Красиви вратички, с резба, детайл от красивата обстановка в красивия хол на красивия, според вижданията й, апартамент.

Накрая той се съгласи — половината шкафове да са със стъклени вратички, другите открити. Е, някаква естетика имаше. Докато започна да ги подрежда — по негов тертип, това тя не можа да спре. Най-оръфаните книги сложи на най-удобното, според него, място — в шкафовете без вратички. А истински хубавите, новите, цветните, на модерните Коелю, Памук, Мураками, Алиенде… Завря в шкафа!

С какво да се похвали човек пред гостите? С някакви допотопни книги, намерени по антиквариатите? Или с поразлепените от четене съчинения на далеч от новото време автори? Дето само имената им знаят хората, щото са ги споменавали в учебниците…

А такива кристали имат у дома… Такива цветни фаянсови чинии… Такива сувенири от далечни страни…

За тях място в библиотеката нямаше. Та се наложи да ги реди по нарочно сложени лавици. А толкова хубавите магнитчета едва успя да насложи по хладилника — даже мястото не стигна…

Не, наистина — не е добре подреден светът. Да имаше един шкаф… С вратичка…

Първото което щеше да метне там и да затрупа със следващите излишни ненужности, трябваше да е той. И без това й омръзна. Пък и не й е роднина… Да, де — имат двама общи роднини, ама…

Но — живот…

Налага се да се живее пред шкафа…