Христо Смирненски
Есенен фейлетон

Бурно удрят вълните по беломорските брегове. Затъвайки в пясъка, с ръце отзад, намръщен ходи старият градинар.

— Не, не беше умно да се садят дъбове в саксии! Какво съм мислил аз тогава в Лондон? Какво мислехме във Версайл, Севър, Ньой? Стари градинари, свикнали наесен да събираме сочни плодове от просторни градини, днес гледаме как капят жълти и мъртви лист по лист от нашите надежди…

Тежка сподавена въздишка се отронва от гърдите му, понася се над почервенялото от кръв Бяло море и през шумните атински улици се блъсва в прозорците на кралския дворец.

— Защо се мръщите, господарю? Не напоихме ли достатъчно с кръв анадолските долини, не покрихме ли с трупове полетата? Афион, Карахисар, Бруса, Смирна…

Но старият градинар мълчи. Все по-ниско свива гъстите вежди, сиви ивици се вият от лулата му и се смесват с облаците дим над Смирна.

— 30,000 гръцки трупа! Искрено казано, щедър беше Константин! 30,000 трупа — едно шосе — 60 километра почти. И по него трябваше да мина аз, ала проклета е тази есен…

— Не, есента не е особено проклета, сър. Нищо, че окапаха листата на севърската ябълка! — усмихва се Кемал, понесъл дълъг прът и кошница. — Листата окапаха, плодовете си останаха, а те са мои.

Старият градинар е честен джентлемен.

— Та кой отрича това? Твои са, разбира се. И Бруса, и Смирна. Но не е ли умно да определим една неутрална ивица?

— Защо не, но оттатък Марица. Иначе не мога. Не мога да се бавя. Ще закъснея за гроздобера в Тракия.

— Ех, ти!… — мръщи се албионският добряк. — Не бързай така. Ще се препънеш в мачтите и комините на броненосците из Дарданелите.

— Да отдръпнем тогава флотите, нека не му пречат! — обаждат се помощниците от Рим и Париж.

— Аз не мога да отдръпна моята. Толкова труд съм положил. Паркове построих в Тракия, Цариград и Дарданелите — искам да им се любувам от кувертата…

„Фииу“ — свири есенният вятър и поклаща далечните тъмни лесове в Индия.

Тръпки минават по снагата на стария градинар. Тъй е хладно, а по челото му пот. Нахлупва шапката си, почуква лулата и пак въздъхва, загледан в лесовете на Индия, чиито мрачни върхове едва-едва се полюляват.

— Чакам! — потропва нервно с крак Кемал.

— Както обичате, приятелю.

— Приятелю?! Вие, сър, го наричате „приятелю“? — чудят се ужасени в Атина.

— Ех, дявол да го вземе, та вие всички сте мои деца, мои приятели!… Защо се усмихваш, Кемал? Какво поглеждаш назад и се усмихваш? Мраз лъха откъм Москва. Мраз… Не знам, мене поне ми е тъй студено от този северняк!

Кемал пак се усмихва:

— Чудно, мене пък не ми вреди!

— Питай мене ти, аз добре зная кой брули листа във версайлския парк.

Прав е старият джентлемен. Мразовит и зловещ е този северняк. Лист не остана по садените в саксии дървета. Напразно ги поливаха с конференции и покриваха с договорни дрипи и хартии за предпазване от студ.

— Нищо, че той брули листата, Джон. Нищо за листата. Нали корените остават.

— Корените ли? Ех, та те нали бяха без корени…