Христо Смирненски
Пролетна целувка

Пролетна кървава целувка…

Какво от туй, че звездата на Колчак, Юденич и Деникин безвъзвратно залезе зад планини от черепи? Какво от туй, че по снежните полета на Карелия безцелно проляната кръв е още топла? Какво от туй, че милиони човешки същества край Волга се гърчат в смъртно студените обятия на глада и техните трупове издигат вече страшния паметник на човешкото жестокосърдечие, невиждано досега жестокосърдечие? Какво от всичко туй?

Юда е длъжен…

Фарисеите от Париж и Лондон са броили своите 30 сребърника. Те чакат.

И ето: в Бесарабия, Югославия, България, Полша — навред стръвниците напускат своите зимни леговища. Там! Там, по обширните руски степи, има още много неопожарени селища, много неразрушени мостове и гари. В грамадната снага на измъчения народ има още много кърви и сили. Там! Окървавен, изнурен, но все пак тъй величествен и страхотен, стои червеният колос със спокойна хладна усмивка.

— Аз разкъсах зловещите окови на вашата блокада, аз пръснах черните гарвански ята, надсмогнах планините на вашата омраза, прегазих черните реки от клевети и лъжи и ето ме: непоколебим и горд!… Какво вече можете вие?

Но те могат. Те знаят. Пролетното сапфирено небе ще потъмнее от дима на нови пожарища; разораните за посев ниви ще бъдат напоени с топла кръв. Над черните угари костеливата десница на войната ще поръси куршуми вместо пшеничени зърна и страшната жетварка Смъртта ще пристъпи да пожъне богат плод: телата на умрели от глад деца и старци… О, те могат, те знаят!…

В Белград край богатата трапеза на охолни престъпници барон Врангел раздрънква позорно пречупената в Крим сабля и вдига чаша — чаша, напълнена с кръв от тялото на руския народ, чаша, която той без стеснение ще изпие, за да вкуси още веднъж горчилото на дъното й.

В София Бурцев се прегръща с потомците на Каина и вдигнат на ръце от старите царелюбци, сипе закани и клевети… Балахович, Петлюра… и те са готови. Всички са готови. Трябва. Шейлок пристъпя след тях и се надвесва над ушите им:

— Идете! Отрежете фунт месо, откъдето можете. Аз съм платил! Идете.

И те пристъпят. В очите им тъпото базразличие на платени убийци, над главите им одърпаното опозорено знаме, а по ръцете им едва засъхнала кръв. Какво от туй, че още веднъж вихърът ще ги помете? Какво от туй, че оплискани с кръв, те ще търсят пак приятелските обятия на чуждоземните потисници? Трябва. От Лондон, от Рим, от Париж, от Ню Йорк, отвсякъде един-единствен Шейлок заповядва:

— Платил съм! Длъжни сте! Един фунт месо по-малко в тялото на освободения роб — един фунт злато повече в моята каса. Трябва. Аз отсега още чувствувам тежката десница на довчерашния роб, сложена на зелената маса в Генуа или другаде. Напразно в мекото легло от парфюмирани лъжи и надежди приспивахме страшната истина. Напразно разтръбихме милион пъти неговата гибел. О, той действително е още твърде мощен и дързък. Идете! Откъснете някой мускул, отрежете някоя вена. Аз искам да го срещна немощен и плах.

И те пристъпят боязливо, плахо, дебнешком. Защото, надвесил тъмни вежди над хлътнали от денонощно бдение очи, свил устни в дръзка хладна усмивка, стои настръхналият великан. Страшната му сянка прескача Карпатите и Алпите, пресича Дунав и Рейн и тежи като черен призрак над Рим, Париж и Лондон.

Там сега чакат. Фарисеите платиха своите 30 сребърника и чакат.

Чакат да чуят как прозвучава над измъчената страна кървавата пролетна целувка на Юда…