Христо Смирненски
Рицари на нашето време

Наистина, Дон Кихот не е родом от България, но все пак живеем дни на рицарски подвизи.

Времето отдавна отвлече в своята колесница идеята за автономна Македония, почтените търговци от Париж, Лондон и Рим продадоха на вехто автономната мантия, почти всички разбраха, че рицарите патриотари най-често върху революционното си минало окачват една настояща фирма на крупен манифактурен магазин, а ето Тодор Александровци търкат очите си и припкат след колесницата на историята, за да настигнат в Кюстендил своята автономна Дулцинея. Прескочили заснежените чукари, събират се там, за да се сражават с вятърните воденици на федералистите. А подир тях пристъпя блоковият Санчо Панса, практичен и хитър, шушне им тихичко, и потрива ръцете си…

И ето Кюстендил осъмва сред гърмежи, ракети и автономности. Градът се предава безславно, макар че подполковник Стоилов вероятно има няколко ордена за храброст. В София пък пристигат рицари с цепеници. Превзимат и те крепостта и с дървените си копия рицарски се сражават с бозаджийниците — все едно, и там са македонци… Рицарите на автономна Македония обявяват Кюстендил за превзета крепост и тръгват да ловят ония рицари, които им оспорват сърцето на автономната Дулцинея.

— Те, нашите противници, прескачат границата и вършат обири в Македония! — заявяват автономистите.

— А вие какво вършите? — чуват се сподавени въпроси.

— Ние сме честни революционери… — обяснява Панчо Михайлов.

Подпоручик Пеев, вулгарен убиец на 4 души, спотайва се зад гърба на Панчо Михайлов и приглася:

— Ние сме честни революционери!

Началниците, комендантите и приставите — рицари с паднали панталони — се гушат в казармите и героично се тупат в гърдите:

— Ние сме военни и героично ще измрем, когато ни дойде заповед!

Разбира се, заповед за героично умиране не идва, защото сам министър Томов я носи на върха на шпагата си. Върхът на шпагата му е обаче от каучук и той се разполага с армията си недалече от крепостта. Парламентьори от двете страни се срещат:

— Ние уважаваме вашата доблест и храброст!

— А пък ние уважаваме държавния престиж.

— Тогава напуснете града да го превземем.

Военният министър с музика, в парадна колона, със съкрушителна рицарска осанка влиза победоносно в Кюстендил.

Рицарите на автономията се отдръпват само на 5–6 километра от града и извиват кръшни хора в Жиленци и Богослов в чест на благополучния край на революционната си акция. От Кюстендил министър Томов храбро им изпраща пет снаряда — приветствува ги и съветва ги да си отидат, че ще ги „атакува“. Автономистите си отиват. Ред, мир и спокойствие се възцарява пак.

А един забележително мъдър рицар, майор Никифоров, издава нещо като ценоразпис:

„За един убит войник — да се запалва село, за подпоручик — град, за поручик — околия, за капитан — окръг и т.н. Запалването да почне автоматически от четири страни, щом стане известно убийството“.

А ако, не дай боже, погинеше самият мъдър майор, то някой негов събрат би допълнил тарифата на бенгалските огньове с още няколко думи:

„По пътя на здравата логика: за убиването на майор и за честта на отечеството трябва да се запали цяла България. Запалването да стане автоматически от четири страни“.