Христо Смирненски
Събитие

Живееше в рая, а беше му скучно. Сутрин ставаше късно, разхождаше се сред кипарисите, чупеше гранки от озлобление, замеряше с плодове жените из райските алеи и към обед лягаше пак да спи. Имаше някакъв удавник от Дунава, играеха често с него шах и често се караха в скучните следобедни часове.

А от земята никой не се интересуваше за него. Имаше една-единствена леля, стара мома с младо сърце, но никога, никога за него не си спомняше. Ето вече 17 години как напусна земята, 17 години как се беше разделил с малкото си дюкянче, и нито веднъж някой не спомена даже името му. Така беше той, никакви дългове и имоти не беше оставил. И напразно очакваше големите празници, всуе на задушница се прислушваше: не плаче ли някой за него днес на земята? Минаваха пролет след пролет. В рая пристигнаха нови и нови праведници. Никой не се интересуваше от тях и често от скука бягаха някои в ада. Еднообразие, меланхолия, скука. Да имаше поне зими, лета, есени!… Все тази вечно цъфтяща пролет, все това странно еднообразие в цветове и звукове. Както всички райски жители и той стана меланхоличен. Бръчки легнаха по челото, хлътнаха очите му и злобна усмивка легна по дебелите макочервени устни.

„Ех, няма ли кой да се заинтересува за мене — мислеше си той в отчаяние. — Поне някой да ме наругае там за нещо, ако не желае да ми пали свещи? Няма ли кой да каже: «Тоя Манол Манолов беше голям пияница». Но никой от земята нямаше желание да го хвали или ругае. Никому не беше нужен. Ех, ако на земята не беше умрял от апандисит — в рая непременно би умрял от скука.“

Но веднъж, един ден само след задушница, някой се сети за него. Доле на земята се говореше за него.

— Гледай ти — помисли си той, — за какво ли говорят там?

Впери очи, наостри уши.

— Брей, брей, на две места говорят за мене.

— Манол Манолов, улица „Пиротска“… зарзаватчията.

— Аз, аз! — искаше му се да викне небесният Манол Манолов, но от земята двама едноименници го изпревариха:

— Аз!

Небесният Манол учуден се загледа през облаците:

— Гледай ги! Манол Манолов, зарзаватчия от „Пиротска“. Та това, струва ми се, бях аз!

Но земните Маноловци, малко посмутени и зачервени, влязоха в две тъмни стаички, отделиха някакви жълти листчета, туриха ги в груби сиви пликове и излязоха.

Небесният Манол се възрадва. Стана му особено приятно, почувствува се някак си трогнат от вниманието към отдавна забравеното му име и като плесна ръце, разтревожи с гърлест радостен вик задрямалите райски жители.

— Урра! Не съм съвсем забравен човек. От мое име на земята гласуват, хем двама души!