Христо Смирненски
Референдум (Фантастичен фейлетон)

Една ноемврийска вечер слънцето не залезе. То остана да гори като огромно кърваво петно над виолетовите очертания на Люлин. По небето плъзнаха грамадни буреносни облаци и далечен тънтеж забоботи над земята. Лъхна тежкият мирис на буря, като сиви стълбове извиха се вихрушки и из булевардите и улиците на шумния столичен град се понесе смътна тревога. Сякаш срещу града идеше непозната страшна напаст. Очите се разтвориха в тревожно любопитство, по лицата легна бледината на страха и минувачите странно забързаха, шушнейки си плахо. А боботенето се усили, вятърът ставаше по-бурен и зловещ и грамадните сенки на облаците легнаха над града и притиснаха сградите. Електрическите лампи затрептяха с тъмночервена немощна светлина и угаснаха, потопени и задушени от полумрака. Черната грамада на Витоша се поклати, сниши се и тежко, бавно потъна. Зад нея се откри пространна, полуосветена равнина, над която прехвръкваха ята от ширококрили черни птици. Лъхна тежка, задушлива вълна — лъх от прясно разровена пръст. В града забиха тревожно камбаните, забиха нервно, лудо и мигом стихнаха, като че ли звукът им биде пресечен с нож. А сградите, които гледаха плахо с осветените си прозорци, дърветата, огъващи се под невидимите ръце на бурята, улици, площади, златните кубета на великана храм — всичко се сниши, изравни и се сля в черен недогледен площад, едва озаряван от немощното слънце. Оркестри, песни, смях, говор, трясъци — всичко стихна и вместо тях се разляха вълните на зловещо безмълвие. Само вятърът ту стихваше, ту заридаваше. В неговия вой се преплитаха хиляди едва долавящи се стонове и въздишки.

Изведнъж в полумрака се изправи непознат гигант, изправи се, скръсти ръце и тропна нервно с крак. Ехото полетя далече над черната равнина и отвред загоряха като гигантски фарове яркозелени буйни огньове. И край тях, и из тях бликнаха сиви човешки фигури с вдигнати глави и стиснати юмруци. От юг, от север, запад — отвред бликнаха тези дрипави, зловещи силуети. Техният брой растеше, те идеха на вълни, в недогледни редици, на малки и големи групи и очите им горяха в тъмата със зелен злобен блясък. Те се строяваха в дълги колони, чиито краища се губеха далече, далече в равнината. Спокойни, мрачни, с широки безшумни крачки те извиваха в концентрични кръгове. Стенеше вятърът и разпалваше по-буйно зелените огньове из равнината и кървавото слънце, опряло сякаш над теменужния планински гребен.

Трепна черната сянка на великана, тежко махна ръка и металически звънък глас се понесе в полумрака:

— Почнете!

Огромното множество закипя, забушува и върху черния площад с трясък заваля костена градушка. Падаха черепи, човешки ръце, крака… Зловеща бледожълта градушка. Неспирно падаха те и грамадата им растеше бързо и застрашително. В миг тълпата се разцепи, образува се тесен проход й през него се заниза дълга, сива върволица. С широко отворени стъклени очи, с посинели лица, зинали зловещо, пристъпяха войници, изопнати като дървени автоматични кукли. На вратовете им имаше примки и краищата на въжетата се влачеха като жълтеникави змии. Мълчаливи идеха те, мълчаливо откачваха въжетата си и ги хвърляха върху грамадата от кости. Едва се изниза тяхната редица, и небето закипя. Огнеянтарни мълнии раздраха черното небе, загърмя, залудува вятърът, нейде из далечините се понесоха и сподавени стонове, и смъртни остри викове и в миг рукна гъст, леплив дъжд от кърви. Той падаше буен и шумящ, съскаше злобно по черепите и се стичаше на тъмни потоци, които отминаваха далече в безкрайните равнини. Над тях се виеха тъмночервени изпарения и се вдигаха високо към небето, като стълбове от гигантски пожари. Облак след облак минаваше с грохот.

През цепнатините надничаше ту късче синьо небе, ту тъмночервеният слънчев кръг. Изведнъж бурята стихна, дъждът и гръмотевиците спряха. Над безкрайното море от човешки глави и вдигнати ръце наново се мярна черната фигура на великана. Изправи се той, запламтяха очите му, а мускулестата, заголена до рамото десница заканително се сви. Настъпи зловеща минутна тишина. И отдалече нейде, издън земя, треперящ, сподавен глас наруши безмълвието:

— Кой си ти?

Великанът трепна, поклати глава и като стоманен трясък се отрониха тежки слова:

— Аз съм синът на оная мъка, в която вие, охолниците, хвърлихте цял един народ. Аз съм нейният непокорен син — въплотеният народен гняв. А всичко това край мене, тези безмълвни люде, които миришат на пръст и кръв — това са хилядите ваши жертви.

Те горяха сред фугасните пламъци, падаха под оловния дъжд на картечниците, гниха в мокрите окопи и маларичните блата, увисваха на въжетата — и ето ги днес. Това са непоканените за референдума. Те гласуват против убийците си с кръвта и с черепите си…