Христо Смирненски
Пролетна вечер

До хер Ал. Добринов и фройлайн Клара

Тази вечер Народният театър дава „Смъртта на Дантона“ за 17-и път с премиерни цени. Ще дочакам 101-то представление, когато цените може би ще бъдат обикновени, и ще ида. Жадувам естетично зрелище. Епидермисът на душата ми вече тъй загрубя от ветровете на живота, че чувствувам вопиюща нужда от красота, любов… и пари. Ах, ако в мене беше влюбена Мара Балчева — царицата на метилите! Красотата — красота, любовта — любов и зестра един чек с толкова левове, колкото метили има в дробовете на цялото българско двуного стадо. Но вместо Мара по „Цар Освободител“ ще ме срещне моята стара пловдивска позната. Тя ще бъде с нов тоалет върху извехтялата си младост и ще заговори за трена:

— Помните ли?

И аз ще си спомня вагона, ще си спомня гара Новоселци, нея и разговора ни:

— Собствено, госпожице, вие откъде сте родом?

— Аз ли? Аз собственоръчно съм родом от Пловдивско, но живея в София…

Ах, тези стари моми! Единственото добро, което може да им се направи, е да се гилотинират, като станат на 30 години и един ден.

Но по „Цар Освободител“ има не само прокълнати Евини дъщери. О, тази вечер полумракът е премрежен от зелените лъчи на две бръшляиени очи и напоени с аромата на сдържани, но топли като пролетно слънце усмивки. Ех, Добринов, сърцето ми заеква от изблик на любов. Ти поне знаеш какво значи заекване. Уви!

Над нас любовта бе усмивката бледа

на падаща мъртва звезда

и черният мрак отпразнува победа

над нейната свята следа…

А сега тя минава като пролетна слънчева усмивка край Военния клуб, учтиво поздравява поручика, притежаващ в лицето си великите потвърждения на Дарвиновата теория, и се заглежда в белите хиацинти на цветарския магазин. А когато се обръща и ни поздравява, нейното „добър вечер“ сякаш е напоено с аромата на големите бели и розови хиацинти. Ех, тези хиацинти!

Ех, тези чудно бели хиацинти

в разкошни пъстри вази!

От тях сърцето ми се пак развинти

и бликна обич на талази.

Ако бюрото по мерките и теглилките не беше конфискувало за маломерност сп. „Везни“, то аз бих продължил песента си за белите хиацинти и бих я изпратил на Гео Милев. Но сега аз съм принуден да продължа пътя си и да мина край свещената сграда на Народното събрание, дирижирано от г-на Стамболийски. Същият този г-н Стамболийски, който в изблик на откровение беше казал в една статия в „Землед. знаме“:

— Хаосът в главата докарва хаос в делата.

О, ако този велик афоризъм стоеше над входа на парламента вместо комичният вече надпис „Съединението прави силата“… И ето аз вървя по вечния ляв тротоар и се вслушвам в разговорите.

— Ах, страшно глупав и прост е нашият директор. Забрани ни да ходим по „Цар Освободител“! — оплакват се две ученички с по едно бяло шнурче на баретките.

— Това е беззаконие! — възмущава се един студент, недовъзмутил се в неделя от понесените бастони при манифестацията.

— Аз бях голям враг на кучетата и котките, но това, което вчера видях, ме накара да повярвам в доблестта на кучетата. Четем няколко души афиша на „Победа“ с изявленията за чековете. Четем и се усмихваме.

— И?

— И малко черно кученце подушва афиша и вдига крак…

Двамата господа се изгубват в навалицата, а от сладкарницата излизат две пълни дами, охранени сякаш за някакъв колбасо-деликатесен магазин.

— Предиобед имаше и манифестация на инвалидите. Повлекли се бабички, селянки, деца, старци, а на всичко туй и слепите.

— И слепите на манифестация?

— Да. Не можах да си свърша разходката от тях.

— Страшно глупав народ сме ние, българите!…

Левият тротоар на „Цар Освободител“ е почти безлюден. „Балкан“ отроня 9 тежки удара. Монотонният звън се спуска ниско, ниско над булеварда и като че ли се разтапя в теменужния полумрак. А цветарникът с хиацинти пилее ароматни вълни, сякаш аромата на нейните усмивки.