Христо Смирненски
Снежна нощ

Писмо до Пешо Босяка

Neumanngass — Wien

Помръзнали Босяко,

Тези дни почувствувах, че разклатеното ми здраве е вече солидно горе-доле, колкото Амстердамският интернационал, и реших да направя една следполунощна разходка из улиците на задрямалата по всички направления столица. А след полунощ софийските улици имат всичкото великолепие на някаква старинна легенда. Пустота, безмълвие и пресен сняг, който хрупти под нозете. Матовото небе почти опира до покривите, електрическите лампи примират от удоволствие, обкръжени от рояци снежни мушички, а тенекиените фирми плачевно скърцат по-плачевно от българската валута…

Горе — в небесата — сякаш в райските градини има голямо увеселение с благотворителна цел и ангелите се ръсят с конфети, които падат като сняг на земята. Приходите от увеселението, разбира се, ще бъдат вписани в народния заем. По този начин и господ ще помогне… защото, уви, само той може да помогне на българския народен 6 1/2 %… заем.

Но ти, любезни Босяко, вероятно не знаеш, че в България е открита подписка. Иначе не мога да си обясня как да не изпратиш досега и ти своя лепта — хастара на безхастарния си балтон. Още повече м-р Турлаков възлага надеждите си не на банките и фабрикантите, които (заклевам ти се в честта на Телефончето) нямат пари. Българския народен заем ще покрият чиновниците. Честно слово! И те вече ако нямат пари, не зная кой ще има тогава!… Кинематографи, плакати, афиши, аероплани — всичко разглася евангелието на Марка — Марко Турлаков, разбира се, който пред колосалните дефицити стои с пръст в уста и поглежда наивно към нашата петгодишна приятелка Лила.

Но стига съм се любувал на афишите посред нощ. Студеният вятър върти своите невидими камшици и развява бели гриви от снежен прах. Потеглям пак, а някой сякаш шепне в мрака:

Нима съм, братко мой, в Норвегия,

в родината на Хамсун Кнут?

Каква е тази зла елегия

и този галилейски студ?

 

Благодариме за милувките

на тази зимна красота,

ала от пет страни обувките

пропускат снежната вода!

И този нещастник, който не е чудно да съм аз, разправя, че не било много хубаво зимно време без дърва, още повече да минаваш край Народното събрание. И тежко ти е, братко! Поглеждаш знаменития парламент, спомняш си за депутатите и…

И скръб притиска ми душицата!

Да бъдеш без дърва, уви!

А само в центра и десницата

цял склад от дървени глави!

Да, драги Босяко, в българската политическа и обществена гора има толкоз много дървета, а толкоз хора мръзнат! С такива печални мисли човек не може да продължи много разходката си и затова аз се връщам, минавам край дома на г-н Гешев, който вероятно сънува златни сънища, и продължавам назад… Студено! Студено! Сякаш Северният полюс се е свлякъл в сърцето на София, за да може президентът да троши ледове, без да пътува зад границата… В руската черква свети нощно бдение. Старите хиени се молят за „руския народ“. Ех, някой ден най-сетне Господ ще ги послуша и ще им даде царство — царство небесное, разбира се!…

По тротоара подскача мършав пес, души снега и скимти. От време на време той възпира пред някоя врата, изказва кучешкото си възмущение от порядките на тоя строй и припва пак.

Вятърът пищи злобно, раздипля бели ветрила над покривите, а снежинките се ронят все по-гъсти, все по-ситни и блестят на фосфорната електрическа светлина като сребърни луспици.

„Пиротска“ е глуха. А — там — нашите квартали тънат в мрак, къщиците се гушат прихлупени и жалки, а над тях се изправя грамадното масивно здание на затвора… И контрастът между тези кутийки и това многооко каменно чудовище е поразителен. Наистина, буржоазията ще остави хубави архитектурни паметници: лабиринтни казарми и колосални затвори.

Лека нощ на теб, Босяко, лека нощ и на нея!