Христо Смирненски
Стражарите (Стихотворение в проза)

Вас, мили рицари, решил съм да възпея, макар че нощем, когато се връщам в сантиментално спиртно настроние да чувам укора ви критичен:

— Я, ти там не възпявай много!

Но все пак ще възпея вас — вас, върху които се опират редът, законността и телеграфните стълбове…

Ако бях модернист.

— Празника празнувам по слугинските сърца, забодени върху касапските куки на стражарското подносие.

Но аз не съм модернист и ясно виждам как грациозно сучете мустачки и стъпвате върху сандъчето на някое ваксаджийче.

— Изтрий ги хубаво, да не те изтрием от лицето на земното полукълбо!

О, закана, неказана още от г. Стамболийски в парламента!

А ето, виждам: едър старши стражар със синодално благоутробие гони победоносно една кучешка процесия:

— Ст… сукин син!…

О, какво благочестие лъхат неговите жестове. Пазителят, неуморимият пазител на морала! Но само толкоз? А храбростта?

Ето някъде стрелят, ето избухват бомби. Двамата стражари допиват чашките си и веднага героически хукват… в обратна посока.

А вие сте навред: столицата гъмжи от курсантите. Групи, тълпи от стражари се разхождат мило-мило из София. Но г-н Стамболийски обещава:

— Ще засилим полицията в столицата.

О, щастливи времена — на един гражданин по трима стражари! И докато си идем до дома, поне по на пет места:

„Горе ръцете!“.