Христо Смирненски
На остров Нови Мадагаскар

Преди четири години бях на остров Нови Мадагаскар. Не беше много зле там. Властниците бяха така мъдри, така честни и предвидливи, че никой никога нищо против никого не беше казвал. Говори ли оратор — непременно хвали правителството. Пише ли журналист — това непременно е статия за заслугите и мъдростта на властниците. Често в кръчмичките край брега се повдигаха горещи спорове.

— Оставете ме тази вечер аз да хваля правителството! — крещеше едър кокалест мъж и съвсем недвусмислено свиваше юмруците си.

— Не, аз ще го хваля. Аз не съм свършил още снощната си хвалебна реч!

Почваше се бой. Но идваше полицията и редът се възстановяваше моментално. Такъв голям бе авторитетът на полицаите.

Минаваше месец след месец. На правителството омръзнаха ласкателствата и похвалите. Заедно с председателя на републиката министрите съчиниха нов закон:

— Който похвали някого от министрите, депутатите, началниците — трябва в десетдневен срок да докаже, че визираното правителствено лице е действително толкова умно или честно. Иначе — ще отговаря пред свещеното писание.

— Но, боже мой, как мога да докажа, че той е така умен? — мъчеха се да се оправдаят журналистите. — За мене той е умен човек и толкова!

— И толкова!… — отговаряше прокурорът и тикаше в затвора ласкателя журналист.

— Та той насаме ми даде тия пари — разясняваше някой мадагаскарчанин, обвинен, че е взел рушвет от някой пристав или финансов началник. — Ето на, той, приставът, ми извърши услуга и ми даде плюс това рушвет. О, той е такъв добър и честен човек.

— Това не е доказателство. Нима той не би можал да ти направи още по-голямо добро? Ти си го прекалил в хвалбите си и виновен си!

Така вървяха работите. По това време в Нови Мадагаскар аз редактирах вестник „Чиста съвест“. На първа страница от 3 месеца с големи букви помествахме обявление:

„Благородни мадагаскарчани! Който от вас намери един поне малко безчестен човек — нека го представи в редакцията ни срещу прилично възнаграждение“.

Но да се намери крадец или лъжец, беше невъзможно. Всички в Мадагаскар бяха с ангелски белоснежни души. Едничката ми надежда беше в един мой приятел — собственик на малък магазин с колониални стоки. Неговият слуга проявяваше дребни мошенически способности и аз се надявах, че ще мога да го взема в редакцията. Щяхме да внесем известно разнообразие във вестника си, който поради чистотата на нравите не правеше никакво впечатление на читателите със своите честни и умни статии.

Късно една вечер отивах при приятеля си бакалин. Забелязах, че край ролетките на магазина му се въртят около 7–8 стражари.

— Около магазина ти тая вечер се въртят неколцина стражари! — съобщих му аз още от вратата.

— А, те и завчера бяха насам!

— Вероятно искат да купят на ангро стоките ти…

— О, да… аз предчувствувам такъво нещо. Моля ти се, изкажи им във вестника си моята предварителна благодарност.

В хрониката аз напечатах антрефиле: „Съдържателят на магазин «Спокоен сън» предварително благодари на ония полицаи, които, както изглежда, имат намерение да го удостоят в най-близко бъдеще с крупни покупки“.

Антрефилето ми не направи впечатление на публиката. Само прокурорът ме повика:

— Вие твърде много хвалите административните органи!

— О, да! Те са така мили, честни и добри.

— Добри? Но ако те нямат намерение да правят покупки? Тогава вие пристъпяте закона за ограничаване хвалбите.

— Ще видим. Аз се надявам…

— Имате десет дни срок, за да докажете, че полицията има намерение да закупи целия магазин на приятеля ви. Ако това не стане — ще бъдете изправен пред съда.

Заредиха се ден след ден. С нетърпение чаках добрите стражари да купят стоката на приятеля ми, който заедно с двамата си синове спеше в магазина си само и само да улесни нощните купувачи.

Но, уви, всичко бе напразно. Девет дни магазинът бе непокътнат. На десетия ден ме изправиха пред съда и ми прочетоха присъдата:

„Осъжда се редакторът на вестник «Чиста съвест» на 18 месеца затвор за прекалени похвали на административните органи“.

Изслушах спокойно присъдата си и спокойно се настаних в килията си. В съседство имах един хамалин, който беше бит преди 15 дни на пристанището. Отишъл пред прокурора, за да изкаже благодарността си.

— Недейте хвали тъй много полицията. Може би вие сам сте се набили — прекъснал го прокурорът.

С него ние се разговаряхме през стените. Беше весело и уютно в килиите. Мъчно ми беше само, че не можех да излизам из града. Прекарах добре нощта, но призори получих бележка от приятеля ми бакалин:

„Ти ще бъдеш освободен. Снощи всичката ми стока бе закупена на едро. За да не ме карат да отключвам — разбили вратата. Предай моите благодарности чрез прокурора и поискай да те освободят, защото похвалите ти за полицията не били напразни“.

— Ало! Ало! Дайте господин прокурора! По-скоро, моля ви се! Да, прокурора!

— Какво има? — обади се прокурорът.

— Моля нареждането ви, господин прокурор, да бъда освободен. Законът за недоказаните похвали не ме засяга, тъй като снощи всичко е закупено в магазина на приятеля ми… закупени са даже рафтовете и две греди от тавана…

— Да, но това е станало на единадесетия ден! — поля ме със студен душ господин прокурорът.