Христо Смирненски
Монологът на едно софийско хамсунче

Дяволите да вземат тази хазайка! Изпъди ме. Впрочем, простотия, господа! Да! И тъй, изпъдиха ме! Но, моля ви се, не съжалявайте! Аз не искам да ме съжаляват. Не! Аз съм горд! Дръжте си съжаленията! Вий може би ще помислите, че са ме пуснали от прозореца… или набъхтали пак. Не е вярно! Веднъж е Великден… Впрочем тогава аз не се ударих. То беше миналия месец. Сега хазаинът твърде вежливо ми каза да благоволя да напусна неговия дом. Истина, той ме хвана за яката, но от обич, от страх да не се плъзна по леда… Следователно, аз напуснах квартирата си… Но да не мислите, че аз съм направил някое непростимо дело, напр. (както лани) да набия някого или да счупя нещо. Не. Аз съм невинен. Крив е снегът. Да, снегът. Вярно, че хазаинът беше малко нервозен и аз като пеех, псуваше, но хазайката и децата спокойно спяха. И може би сънуваха ангели, понеже хубавото пеене и свирене… впрочем вий няма да ме разберете. Но да ви докажа, че снегът е крив! Та слушайте. Седя и пиша стихотворение. Бях направил първия куплет. Той почваше: Илайяли, Илайяли, кучета се разлаяли, всички хора са заспали, аз за твойте устни али, сякаш, душке, са корали и пр. Всеки куплет беше осмостихов и все на „яли и али“. Та седя и пиша. По едно време гледам Виктория. Впрочем, всички й викат Цвета, но аз си я наричам Виктория. Тя живее срещу нас и често ми се усмихва. Отивам да я видя от прозореца и гледам (о, щастие!) — сняг. Значи, още една рима: „Илайяли, Илайяли, всички покриви са бяли“. И тъй, виждам сняг. Аз съм възхитен. Скачам, пея, викам. Влиза слугинята и ми казва да не викам, понеже хазаинът имал гости. „Нимфо, отговарям аз, виж природата надяна бяла пак премяна. Ела дружно, плътно прегърнати, да се радваме на белите мушици!“ Тя изплези език! Простотия! Тъй отговаря тя! Аз веднъж, господа, я видях да плюва на главата на едно чираче, което й свиреше серенада с една тенекиена жабичка. Онези, дето правят так-так-так. Той й свири, тя пък го плюва. Шопска идилия! Тя си отиде, но дойде хазаинът с един приличен на пуяк господин. „Млъкни!“ — казва той. „Хазаино, викам, вижте какъв бял сняг. Също като 12-тях чували брашно, дето сте скрили в избата!“ — Я го гледай, той се черви и сърди. Пуякът пък се смее! Нищо, те си отиват. „Хазайке, хазайке, ела да видиш колко захар! Сега комитетът, ако не даде нищо!“ Хазайката тича от кухнята с нацапани ръце и назърта през прозореца! Как, госпожо? Аз ли се подигравам? Не, този сняг е съща захар! Даже прилича на пудрата, която завчера си купихте… Да, госпожо, то е пудра сякаш. Да. Може би и ангелите да се пудрят, та са така бели. Сигур горе има вятър и отниса пудрата от лицето на ангелите и светиците. Но защо се сърдите? Кой, аз ли съм пиян? Какво искате да направя, за да ви докажа че не съм пиян? Например да се кача на масата или печката и да танцувам на един крак! Не, госпожо! Ето вижте. Аз се качвам на печката, но тя се катурва. Кюнците са бамбашка една музика, падат. От тях излизат облаци прах от сажди. Възхитително! Но, хазайке, защо се сърдите? Кюнците и без туй трябваше да се чистят.

Хазайката се гневи и ме удря с оцапаната си ръка. Хазайке, не се сърдете. Вий ставате тъй много грозна, въпреки че и иначе не сте хубава. А, ето и хазаина! Здравейте, старий велмож! Вий приличате на барон Кракра Пернишки не само по походката и кашлянето, но и по мазните си дрехи. Как, луд ли съм? Кой? Аз ли? Да си ида ли? Ох, мене ми е жал за вас, господин хазаине! Кой ще ви пее после? А? Добре, аз ще си ида. Но после няма вече кой да ви пее, няма!… Мене ми става много мъчно за всичко туй, едва ли не се разплаквам. Но пак прибирам спокойно куфарчето си, снимам от стената портретите на Ницше, Хамсун и пр. Прибирам няколкото си книжки и се готвя да си ида. „Извади обущата, казва хазаинът, аз ти ги дадох само за вчера!“ Вярно, те са негови. Заповядайте! Аз му ги връщам. „Вземете налъмите“ — казва хазайката. „Нищо, госпожо, аз ще си ида по чорапи. Сега има сняг и камъчетата не бодат… Сбогом!“ Аз се навеждам да целуна от благодарност всички, но хазаинът ме хваща за яката с думите „няма нужда“. И тъй, господа, аз с налъми отидох до дома на един мой колега — студент. Той е славен човек. Друг път ще ви разправя за него.