Христо Смирненски
Празникът на огъня

На този свят всеки идва, за да донесе в душата си една звезда, поне една малка звездица. Но ти, многоглаво чудовище, препречило каменистия път, простряло жълтото си тяло нашироко, протегнало навред своите лигави пипала — ти стоиш все тъй безмилостно и страшно, все тъй грамадно и отвратително. Векове, дълги векове минават. Пролет цъфти на земята, небето се усмихва като сините очи на възрадвано дете, слънцето изплита своята тънка златиста паяжина и въздухът е напоен с аромата на хиляди цветя. А под твоята сянка е смърт, а под твоята сянка е кобна зимна нощ.

В зори по пътя, по стръмния път, тръгват те — безчислен възторжен поток: деца, юноши, старци и жени. В зори тръгват те и в зори още настава нощ — тежката й сянка ги покрива със своята студена безплътна плащеница. И вървят в мрак. Ето младата стройна девица. Тя носи белите лилии на своята младост, одеждата й леко се развява, златисти коси падат волно по мраморните рамена, а по устните й цъфтят свежи полски макове. Към тебе идва тя и ти я срещаш — както може да я срещне студено, лигаво чудовище. Белите й лилии са пръснати в калта, одеждата й е одрипена и свежестта на нейните устни е отнета от твоята отровна целувка. Отнел й всичко, каквото има, ти я тласваш в черната главоломна бездна. Ни писък, ни плач. Само някакъв тътен, някакъв грозен многогласен вой и писък на вълни — страшните вълни от кръв, сълзи и разтопено злато.

Ето юноша, който върви с твърди стъпки и изправено чело. В ръцете си той носи светилниците на своите мечти, на челото му гори сребристата звезда на мисълта. И той по този път, и той към тебе. Ни един лъч по челото му, ни една искра в ръцете му. Студените ти пипала го лишават от всичко. Под сухите, обгорели дъбове на самия бряг на черната бездна спира той. Не е юноша. Сребристи коси, сбръчкано лице и сълзи от безцветни очи.

— Проклятие! Нека пламъкът на всички светилници, които ти ми отне, да отбележат с огнени букви часа на твоята смърт!

Злобен, страшен кикот му отвръща, а бездната го зове: „Надоле!“.

Ето деца, в чиито очи горят сините пламъчета на невинността. Ето деца, чиито души са изплетени от звездни лъчи и пролетни химни. Как наивно, как леко пристъпят към тебе. И ти ги мамиш, и ти ги зовеш. Какво става от тях? Къде са сините пламъчета, къде е свежата хубост и слънчевата им доброта? Призраци. Печални, безпомощни сенки. Край тях реват полунощни вихри, под краката тътне злокобна бездна.

Многоглаво, многоръко чудовище! Твоята злоба е безкрайна, твоята жажда е вечна.

— Насам! Насам! Пътят е този! Вий трябва да дойдете!

И те идват при тебе: мъже, жени, деца и старци — пътят е този.

Векове, дълги векове, как си ти! Много звезди угаси, много светилници разби, много огън зарови в земята. И нощта става все по-черна и по-черна, ала ведно с нея все по-близко и по-близко отеква заканата на огъня. Тя боботи като подземен тътен, тя се вдига като пламтящо море. Денят на чудесата, празникът на огъня иде.

Многоглаво златно чудовище! Ти трепваш като хищник, съзрял насочената върху си пушка, ти трепваш като настъпена змия. Денят на огнените чудеса! Всичкият огън, всичките искрици, звезди, светилници се сливат в една грамадна огнена буря. Зигзагите на нейните мълнии целят оловното небе, страшният й дъх се носи над земята и гръм отеква над пустините. Ще се спусне тя като грамадна пламтяща птица, ще те помете като вълна от разтопено желязо.

Многоглаво, многоръко чудовище! Векове, дълги векове стоиш кръз пътя на живота, душиш светлината, гасиш звездите и слънцата и само готвиш деня на чудесата, деня на огнените тържества!

И ще дойде той, защото над тая земя всеки е донесъл поне една звездица, поне един лъч.