Христо Смирненски
Приятелите

— Ти не беше ли на булевард „Леноар“?

Малкият любопитно погледна едрата фигура пред себе си, за миг в кафявите му очи се мярна сянка от недоумение, погледна още веднъж и се усмихна:

— А, да! Нали — в долния етаж?…

Старецът простря ръка и с широка мечешка лапа поглади косата на детето:

— Пол се казваше ти, нали?…

Момчето се усмихна приятелски и самодоволно, като показа ред ситни бели зъби. Сухо, с мургава кожа, силно изпъкнали ябълки на лицето, изпоцапано от дим и кал, то приличаше на малко негърче. През избелялата му дрешка се показваше лакътят, а над лявото око бе засъхнало петно черна кръв.

— Слушай сега ти, малки приятелю, вълците на господина Тиер няма да закъснеят и тук. Хайде, сламеници на прозорците!

Малкият защитник на комуната погледна сериозно стареца, подпря до стената двойно по-голямата от себе си пушка, остави до нея някаква мръсна торба с „горещи кестени за господин Тиер“ и се залови за работа. В цялата къща бяха само шест души — шестмина едва измъкнали се из горящите къщи и смазаните барикади на Бастилския площад. Единият от тях беше зле ранен в крака и през нечистите превръзки кръвта капеше на едри алени петна. Но и той помагаше: разпаряше възглавниците и изпразваше парцалите и пуха от тях. Други мъже ги поемаха и тичаха в градината.

— Няколко, няколко! Само за прозорците! — викаше старецът и нареждаше напълнените с пръст възглавници. Работата вървеше трескаво. Малкият Пол и един висок, с изпънати вратни жили момък се заеха да барикадират входната врата. Двата прозореца в долния етаж бидоха затиснати със сламеници, до единия подпряха някаква етажерка с книги, разглобен креват, разни сандъчета, столове и всичко, което Пол успя да домъкне. Не беше забравена и шевната машина.

Пъргав като котка, Пол припкаше из стаите, смъкваше се в зимника и мъкнеше и трупаше всичко край вратата и прозорците. В стаите ставаше все по-мрачно и по-неудобно, през затрупаните прозорци дъждовната привечер едва процеждаше тесни снопове светлина, а пушечните гърмежи и артилерийският тътен все повече и повече се усилваха. Като злокобен гърлест смях тракаха митральозите, а нейде близко бухна снаряд, къщата се затресе и прозорците звъннаха тревожно. Всички трепнаха и без да се погледнат, заеха прозорците. Момъкът с изопнатите жили слезе долу. Пол се намести до стареца.

— Ние заедно се бихме на бул. „Леноар“… пак заедно, нали?

Старецът го поглади дружески и по изтощеното му, изпоцапано от барутен дим лице се разля широка, топла усмивка: „На булеварда вече и дяволът не би можал да стои. Пламна всичко… но и да не беше пламнало“…

Старецът не довърши. От улицата екна разпокъсан залп и оловна градушка посипа стените. Стъклата се посипаха със звън и в стаята за миг просвистяха смъртоносните оловни оси.

— Охо! Ето ги! Ето ги от левия ъгъл!

Старецът надникна: колебливо, с бавни крачки, с насочени по прозорците пушки версайлците настъпваха.

— Огън, другари, огън! — замаха ръка старецът. Шест гърмежа, надпреваряйки се сякаш, посрещнаха версайлците. Колоната веднага отвърна. В стаята пак свирнаха куршумите. От тавана и стените се посипа мазилка и голямото огледало в ъгъла се пръсна на късчета. После втори залп и версайлците се оттеглиха зад ъгъла. На мократа кална улица останаха четирима. Единият, мъкнейки крак из локвите, лазешком се изтегляше.

— Получи си горещия кестен! Те всички имат право по на един — авторитетно поклати глава малкият.

Но версайлците не се забавиха: закрити зад ъгъла, те откриха чест огън, през ниската ограда няколко сиви силуета прескочиха в съседния двор, а други изтичваха бърже и се прилепваха до стените. Непрекъснат гърмеж разлюля вечерната дрезгавина. Куршумите идеха от всички страни, свистяха злобно и се забиваха точно в стените. Малкият Пол пълнеше пушката си, надигаше се, прицелваше се и ловко се снишаваше за патрони. Но „горещи кестени за г-н Тиер“ едва ли имаше повече от двадесет. А пълчищата на Тиер заемаха отсрещните стени и прозорци, отляво зловещо затрака и картечница. Оловното ято попадна в другата стая и там всичко стихна. Стреляше отдолу само сухият момък. Гърмежите му идеха сякаш изпод земята редки и глухи.

— Пак идат! — тежко, тревожно процеди старецът.

— Пак ще се върнат! — скръцна зъби малкият. Но версайлците нямаше защо да се връщат; и в долния етаж секнаха гърмежите. И дръзко, на големи групи, стреляйки в прозорците, версайлците идеха. Пол пребледня:

— Дядо Симоне, няма вече… в торбичката няма патрони…

Старецът не му отговори, той лежеше по гръб. Пол остави пушката, приведе се над него и усети по ръцете си топла кръв. От рамото на стареца бликаше тъмна ивица. Пол се огледа, дръпна някаква завеса и почна нервно да дере превръзка. Но доле, по вратата, вече често и тъпо удряха прикладите. Чу се трясък и дъсчените стълби проскърцаха под множество тежки стъпки. След миг само през здрача от гълъбов дим и прах блеснаха широко отворени очи и окървавени байонети.

— Предайте се!

— Назад! — настръхна Пол и посегна към пушката.

Но някой го превари — замахна с приклада и пред очите на малкия за миг всичко се завъртя: струпаха се някакви грамадни дървета и всичко наоколо потъна в гъста жълта мъгла. После той усети как го помъкнаха по стълбите, как някой силно го ритна и студеният дъжд плисна в лицето му. На двора бе кално, мрачно и миришеше силно на изгоряло. Отдалече идеше огнен отблясък. Пред прага ничком лежеше момъкът с изпънатите вратни жили. До стената, под някакво изкривено дърво, двама войници блъскаха една жена, разрошена и цяла одрипена. Тя се опита да каже нещо, махна с ръка и като проточи шия, плюна право в лицето на единия. Два гърмежа я повалиха. Други двама версайлци смъкнаха и заблъскаха стареца.

Едър, дебел офицер с притисната под очите шапка посочи към купището тор:

— Там!

Старецът се възпротиви, изопна широките си плещи.

— Аз се бих храбро! Вий нямате право да ме разстрелвате на боклука!

В лицето му падна румен отблясък от пожара — то бе изкривено в презрителна, желязна гримаса. Офицерът се обърна, наведе се до самото му лице и го удари с револвера.

— Разбойник, куче…

Пол рязко се дръпна, откъсна се от ръцете на войниците и се прилепи до стареца:

— Кучета сте вие! Да живее комуната!

Отсечен залп. Старецът се залюля назад, разтвори дългите си ръце и грохна по гръб. Малкият отстъпи крачка и се строполи отгоре му. Офицерът се приближи, подритна с крак малкия и хвърли далече нейде разсеян поглед.

А Париж пламтеше. Над Ла Вилет се вдигаха тъмни стълбове дим, разширяваха се като грамадни дъбове и след тях се протягаха огнените ръце на пожара. По покривите и стените играеха жълти и яркочервени отблясъци. Дъждът се сипеше гъст, неспирен и обагрен като кръв. А нейде далече се отронваха последните топовни гърмежи — последните въздишки на повалената Парижка комуна.