Розамунде Пилхер
Сняг през април (8)

8.

Диагнозата му се оказа абсолютно точна. Само за десет минути докторът на Стреткори, извикан спешно от госпожа Хендерсън, пристигна, потвърди апандисита, би на Керълайн инжекция, за да облекчи болката й, и слезе долу, за да се обади в местната болница и да извика линейка. Джоди, демонстрирайки рядък такт за толкова малко момче, отиде с него. А Оливър остана с Керълайн, седнал на края на леглото, хванал едната й ръка в дланите си.

— Не знаех къде се дяна Джоди — каза тя, леко упоена от лекарството. — Не знаех, че е дошъл да те търси.

— Направо се изумих, когато той се появи изневиделица. Мислех, че двамата сте се върнали живи и здрави в Лондон.

— Не се върнахме. В последния момент разбрах, че не бих могла да тръгна. Не и след като съм обещала на Джоди.

— Много добре, че не си го направила. Един апандисит, пукнат на средата на пътя по магистралата, нямаше да е шега работа.

— Не, нали, нямаше да е шега? — Тя се усмихна. — Предполагам, че през цялото време това е бил проблемът — когато се чувствах толкова зле, имам предвид. Никога не съм си мислила, че е апандисит — каза тя и изведнъж добави, сякаш тази идея току-що й бе хрумнала: — Аз трябваше да се омъжа във вторник.

— Това е ангажимент, който няма да си в състояние да изпълниш.

— Лиз каза ли ти?

— Да.

— Трябваше да ти призная. Не знам защо не го направих. — После се поправи. — Не зная защо не го направих?

— Но сега знаеш?

— Да — безнадеждно промълви тя.

— Керълайн, преди да кажеш още нещо, аз мисля, че трябва да знаеш: когато наистина се омъжиш, не искам това да бъде за никой друг, освен за мен.

— Но ти няма ли да се жениш за Лиз?

— Не.

Тя се замисли над това и лицето й стана сериозно.

— Всичко така се обърка, нали? Аз винаги обърквам нещата. Дори и сгодяването ми с Хю сякаш е част от бъркотията.

— Не бих могъл да знам, Керълайн. Не познавам Хю.

— Той е мил човек. Би ти харесал. Винаги е готов да помогне, много е организиран, много е добър и аз винаги съм била много привързана към него. Той е по-младият брат на Даяна. Лиз каза ли ти и това? Посрещна ни на самолета, когато се връщахме от Афрос и пое грижата за всичко; струваше ми се, че винаги се грижи за всичко оттогава насам. И разбира се, Даяна насърчаваше идеята за нашия брак. Това пасваше на нейното чувство за ред. Да ме омъжи за брат си — това запазва всичко спретнато и подредено, в рамките на семейството. Все пак, аз никога не бих приела да се омъжа за него, ако не беше тази тъжна история с Дринан Колфийлд. Но когато Дринан ме напусна, имах чувството, че никога отново няма да се влюбя, така че нямаше значение дали наистина обичам Хю или не. — Тя се намръщи. — Разбираш ли какво искам да кажа? — попита го тя, объркана и смутена.

— Абсолютно.

— Тогава какво ще правя сега?

— Обичаш ли Хю?

— Да, в известен смисъл, но само като роднина.

— Тогава няма никакъв проблем. Ако той наистина е такъв прекрасен човек, какъвто го описваш — а иначе ти не би се съгласила да се омъжиш за него, — тогава ще бъде много неправилно да го направиш нещастен, обричайки го да живее с една съпруга, която го обича наполовина. Във всеки случай, ти не би могла да се омъжиш за него във вторник. Ще бъдеш прекалено заета да лежиш в леглото, да ядеш лакомства, да миришеш цветя и да четеш дебели лъскави списания.

— Трябва да кажем на Даяна.

— Аз ще го направя. Веднага щом те закарат в болницата, ще й се обадя.

— Ще ти се наложи дяволски много да се обясняваш.

— Много ме бива в това.

Керълайн размърда ръката си и сплете пръстите си в неговите.

— Срещнахме се точно навреме, нали? — доволно каза тя.

Изведнъж в гърлото на Оливър се надигна необяснима буца.

Той се наведе и я целуна.

— Да. — Гласът му бе станал дрезгав. — За малко да се разминем. Но успяхме.

* * *

Когато я изпращаше, придружена от екипа на Бърза помощ и една любезна, пухкава медицинска сестра, той имаше чувството, че през този ден е изживял цял един живот. Гледаше как задните светлини на линейката се отдалечават по пустата улица към малката каменна арка и изчезват от погледа, после каза една безмълвна молитва. Застанал до него, Джоди пъхна ръката си в неговата.

— Тя ще се оправи, нали, Оливър?

— Разбира се, че ще се оправи.

Те се върнаха в хотела — двама мъже с чувство на изпълнен дълг.

— Какво ще правим сега?

— Знаеш не по-зле от мен.

— Ще позвъним на Даяна.

— Точно така.

Той купи на Джоди кока-кола, настани го на масата пред телефонната кабинка, затвори се в душното й пространство и набра лондонския номер. Двадесет минути по-късно, след като дългите, заплетени и изтощителни обяснения бяха свършили, той отвори вратата, повика Джоди и му даде слушалката.

— Мащехата ти иска да говори с теб.

— Много ли е ядосана? — прошепна Джоди.

— Не. Но иска да те поздрави.

Джоди предпазливо доближи слушалката до ухото си.

— Ало? Ало, Даяна. — След това по лицето му бавно се разля усмивка. — Да, аз съм добре…

Оливър го остави и отиде да си поръча най-голямото уиски със сода, което барът на хотела можеше да му предложи. До момента, в който питието пристигна, Джоди вече бе казал довиждане на Даяна и бе затворил. Появи се сияещ от кабинката.

— Тя изобщо не е ядосана и ще лети за Единбург утре.

— Знам.

— И каза, че дотогава трябва да остана с теб.

— Имаш ли нещо против?

— Дали съм против? Това е фантастично! — Той видя голямата чаша в ръката на Оливър. — Изведнъж се почувствах ужасно жаден. Мислиш ли, че мога да си взема още една кола?

— Разбира се, че можеш. Иди и помоли бармана.

* * *

Оливър си мислеше, че са стигнали до края на пътя. Че вече няма какво да правят и че едва ли е вероятно денят да донесе нови изненади. Но грешеше. Защото докато Джоди отиваше да си поръча питието, от улицата долетя шум на движеща се кола, която спря пред хотела. Вратите й се отвориха и се затвориха. Чуха се неясни гласове, стъпки и в следващия миг полуостъклените врати на фоайето се отвориха и вътре влезе дребна сивокоса дама, с блестящи обувки от крокодилска кожа, в много шикозен розово-бял костюм, досущ като захарна глазура. Непосредствено зад нея вървеше млад мъж, натоварен с куфари в шотландско каре. Той си проби път през летящата врата с тях, защото нямаше свободна ръка, с която да я задържи отворена. Беше висок и светъл, с дълга коса, със странно славянско лице, с високи, изпъкнали скули и широка, извита уста. Носеше светлосини панталони от рипсено кадифе и свободно мъхесто палто и докато Оливър го наблюдаваше, той отнесе куфарите пред рецепцията, стовари ги на пода и се протегна, за да позвъни на звънеца.

Но така и не успя да го натисне. Защото точно тогава Джоди излезе от бара. Беше като на филм, в който лентата изведнъж е спряла да се върти. Очите им се срещнаха и двамата останаха на място, почти неподвижни, взирайки се един в друг. А после, с прищракване и с бръмчене, лентата се завъртя отново.

— Джоди! — извика младият мъж с най-високата октава на своя доста силен глас и преди който и да е да каже друга дума, Джоди се бе катапултирал през фоайето в прегръдките на брат си.

Тази нощ всички заедно отидоха в Киърни. На следващия следобед Оливър остави братята заедно и отиде сам с колата до Единбург, за да посрещне самолета на Даяна Карпентър от Лондон. Застанал в остъкленото фоайе на летище „Търнхаус“, той наблюдаваше как пътниците слизат по мостика и веднага щом тя се появи, я позна. Висока, стройна, облечена в свободен костюм от туид, с малка яка от визон на врата. Докато тя се приближаваше по пистата, той излезе напред, за да я посрещне. Видя бръчката между веждите, тревожното изражение.

— Даяна? — каза той, когато тя влезе през стъклената врата в чакалнята.

Русата й коса беше навита на стегнат кок на тила, а очите й бяха много сини. Изведнъж се отпусна, сякаш част от тревогата се отцеди от лицето й.

— Вие сте Оливър Киърни?

Подадоха си ръка, а той, по някаква необяснима, но явно основателна причина, целуна нейната.

— Керълайн? — попита тя.

— Посетих я тази сутрин. Добре е. Ще се оправи.

Той й бе казал всичко предната нощ по телефона, но сега, докато колата ръмжеше на север през Форт Бридж, й разказа за Ангъс.

— Пристигна снощи, точно както бе казал. С онази американка, на която се е главил за шофьор из Шотландия. Влезе в хотела и когато Джоди го видя, имаше потресаваща среща.

— Цяло чудо е, че са се познали един друг. Не са се виждали с години.

— Джоди много обича Ангъс.

— Сега го осъзнавам — тихо каза Даяна.

— Но преди не сте си давали сметка? — Той внимаваше в гласа му да не прозвучи упрек.

— Трудно е — каза тя, — много е трудно да бъдеш мащеха. Не можеш да бъдеш майка, но все пак, трябва да се опиташ да си повече от приятел. А и те не са като другите деца. Отгледали са се буквално сами, тичайки на воля, босоноги, напълно свободни. Докато баща им беше жив, нещата се получаваха, но когато той почина, стана съвсем различно.

— Мога да ви разбера.

— Бих се учудила, ако можете. Беше все едно да си на ръба на бръснач, не искаш да потискаш естествените им инстинкти, и все пак, чувстваш, че трябва да им дадеш някаква солидна основа, за да изградят самостоятелен живот по-нататък. Керълайн винаги е била изключително ранима. Затова се опитах да я разубедя за отиването в Театралната школа и за започването на работа в театъра. Много се страхувах, че ще се обезкуражи, ще се разочарова, че ще бъде наранена. А после, когато всичките ми страхове се осъществиха, беше истинско чудо, че тя започна да се привързва към Хю, и аз си помислих, че ако той се грижи за нея, тя няма да бъде наранена отново. Може би… манипулирах малко ситуацията, но се кълна, че беше с най-най-добри намерения.

— Казахте ли на Хю това, което аз ви казах снощи по телефона?

— Да. Излязох с колата и отидох до неговия апартамент, защото не ми даваше сърце да му го кажа по телефона.

— Той как го прие?

— Никога не можеш да знаеш, когато става дума за Хю. Но аз останах с впечатлението, че той е очаквал да се случи нещо подобно. Не че каза нещо. Той е много достоен и много цивилизован. Фактът, че Керълайн е в болница, намалява неудобството от отлагането на сватбата, а по времето, в което годежът ще бъде официално разтрогнат, хората вече ще са свикнали с мисълта, че няма да има сватба.

— Надявам се.

Гласът на Даяна се промени.

— След като се видях с Хю, наминах да видя Кейлъб, този глупав стар козел! Да даде на децата колата си, колко безотговорно от негова страна! Направо е чудо, че се е дотъркаляла чак до Бедфордшир, без да гръмне по пътя. И без да ми каже и дума! Наистина щях да го удуша!

— Направил го е с най-благородни мотиви.

— Би могъл поне да се погрижи колата да мине през сервиз, преди да им я даде.

— Той явно много обича Джоди и Керълайн.

— Да, обичаше всичките. Баща им, Джоди, Керълайн, Ангъс. Разбирате ли, аз исках Ангъс да остане с нас, след като баща му почина, но той не харесваше нито начина ми на живот, нито пък нещата, които аз можех да му предложа. Беше на деветнадесет и аз дори не си и помислих да го спра за онази щура екскурзия до Индия. Просто се надявах, че накрая ще го надрасне, и после ще се върне при нас и ще започне нормален живот. Но той не го направи. Предполагам, Керълайн ви е казала. Така и не го направи.

— Той ми разказа — въздъхна Оливър. — Снощи. Говорихме си до зори. И аз му казах какво иска от него Джоди… да се върне в Лондон и да създаде дом за двама им. А Ангъс ми каза какво иска да направи той. Предложили са му работа във фирма за яхти под наем, в Средиземноморието. Ще се върне обратно в Афрос.

— Джоди знае ли за това?

— Не съм му казал още. Исках първо да го обсъдя с вас.

— Какво има за обсъждане?

— Това — каза Оливър, и започна да наслагва пъзела, парче по парче, а те пасваха така добре едно към друго, сякаш всичко бе предварително планирано.

— Аз ще се оженя за Керълайн. Веднага щом се оправи, ще се оженя за нея. Работя в Лондон и имам там апартамент, в който можем да живеем. И ако вие и съпругът ви сте съгласни, Джоди също може да живее там с нас. Има достатъчно място за трима ни.

Осмислянето на предложението му й отне известно време. Накрая Даяна каза:

— Имате предвид, да не го взимаме с нас в Канада?

— Той си обича училището, харесва му да живее в Лондон, да бъде със сестра си. Не иска да заминава за Канада.

— Чудя се защо не съм се досетила? — поклати глава Даяна.

— Вероятно защото той не е искал да разберете. Не е искал да нарани чувствата ви.

— Аз… той… Той ще ми липсва ужасно.

— Но ще му позволите да остане?

— Наистина ли го искате?

— Мисля, че всички ние го искаме.

Тя се разсмя.

— Хю нямаше да го направи. Той не бе готов да приеме Джоди.

— Аз съм — каза Оливър. — Стига да ми позволите. Имах само един брат и той ми липсва много. Ако ще имам друг брат, искам това да е Джоди.

* * *

Влязоха в алеята на Киърни. Ангъс и Джоди ги очакваха, седнали на стъпалото пред предната врата — търпелив комитет по посрещането от двама. Още със спирането на колата Даяна скочи от нея, хвърли се напред, захвърлила цялото си достолепие, наведе се, за да грабне развълнувания Джоди в обятията си, а после погледна над светлата му главица в лицето на Ангъс. Изражението му беше предпазливо, но не и сърдито. Двамата никога не се бяха разбирали много-много, но той бе израснал, независимо от нея, затова сега каквото и да избереше да прави, оставаше единствено на негова отговорност, и тя му бе признателна за това.

Даяна се усмихна и се изправи, а после отиде в неговата голяма, мечешка прегръдка.

— О, Ангъс — каза тя, — ти, невъзможно създание! Толкова се радвам да те видя отново.

Всичко, което Даяна искаше, бе да види Керълайн, затова след като разтовари багажа, Оливър подаде ключовете от колата на Ангъс и му каза да я откара в болницата.

— Но и аз искам да отида — каза Джоди.

— Не. Ние оставаме тук.

— Но защо? И аз искам да видя Керълайн.

— По-късно.

Те останаха да гледат, докато колата се скри от погледа им. После Джоди отново попита.

— Защо не ме пусна да отида?

— Защото е хубаво двамата да останат насаме за малко. Не са се виждали много отдавна. Освен това, аз искам да говоря с теб. Има много неща, за които трябва да си поговорим.

— Хубави ли са?

— Така мисля. — Той постави ръка на вратлето на Джоди, извърна го леко и двамата влязоха в къщата. — Най-хубавите.