Розамунде Пилхер
Сняг през април (7)

7.

На следващата сутрин, залъгвайки се, че иска да уреди един-два проблема с Дънкан Фрейзър, Оливър подкара към Роузи Хил. Денят отново бе прекрасен, но малко по-студен от вчерашния. През нощта беше паднала лека слана и слънцето грееше толкова топло, за да я разтопи, но все пак, покрай алеята до Роузи Хил се показваха напъпилите главички на първите ранни нарциси, а когато влезе в къщата, усети мириса, идващ от огромната купа със зюмбюли, поставена в средата на масата в салона.

Той познаваше къщата също така, както Лиз познаваше Киърни, и тръгна да потърси обитателите й. Намери Лиз в кабинета на баща й — седеше върху бюрото му и водеше телефонен разговор. С месаря, както можеше да се заключи от чутото. При отварянето на вратата тя погледна към нея, видя го и вдигна вежди в мълчаливо послание, за да му каже да изчака. Той влезе в стаята и отиде към камината, като се чудеше дали да си запали цигара, наслаждавайки се на топлината на пламъците, сгряваща краката му.

Тя свърши разговора и окачи слушалката, но остана до телефона, поклащайки леко единия си дълъг крак. Носеше плисирана пола, впит пуловер и копринен шал на врата. Кожата на ръцете и лицето й все още блестеше от слънцето на Антигуа, а тъмните й очи се взираха в него през стаята.

— Търсиш ли някого? — каза тя накрая.

— Баща ти.

— Навън е. Отиде до Рилкърк. Ще се върне за обяд.

Тя взе сребърната си табакера и му я подаде. Оливър поклати глава, затова тя си взе една цигара и я запали от тежката настолна запалка. Оглеждаше го замислено през облака сив дим.

— Изглеждаш малко разсеян, Оливър — отбеляза тя. — Случило ли се е нещо?

Цялата сутрин той се опитваше да се убеди, че не се е случило нищо особено, но сега изведнъж каза направо:

— Керълайн и Джоди са заминали.

— Заминали? — Гласът й прозвуча леко изненадано. — Къде са заминали?

— За Лондон. Когато снощи се върнах, намерих писмо от Керълайн.

— Но това вероятно е хубаво.

— В крайна сметка, те така и не успяха да открият брат си.

— От всичко, което схванах, това едва ли би имало някакво значение.

— Но за тях имаше значение. За Джоди имаше значение.

— На твое място не бих се тревожила прекалено много за тях, ако си убеден, че са в състояние да се доберат благополучно до Лондон. Имаш си достатъчно грижи на главата и без да се правиш на бавачка на двойка бездомни кутрета, които виждаш за първи път. — Тя смени темата, сякаш беше твърде маловажна. — За какво искаш да се срещнеш с баща ми?

Той с мъка си припомни.

— Път за достъп. Искам да запазя езерната вила, ако може, но ще ми е нужен достъп през долчинката.

— Да запазиш езерната вила? Но тя е развалина.

— Всъщност е достатъчно здрава. Просто се нуждае от малко постягане и от нов покрив.

— Но за какво искаш езерната вила?

— Просто искам да я запазя. За ваканционна къща, може би. Не знам. Просто искам да я запазя.

— Аз ли ти пъхнах тази идея в главата?

— Може би.

Тя се плъзна от бюрото, прекоси стаята и застана до него.

— Оливър, имам по-добра идея.

— И каква е тя?

— Остави баща ми да купи и къщата Киърни.

Оливър се разсмя.

— Но той изобщо не я иска.

— Не, но аз я искам. Аз искам да я имам за… как го каза? Ваканции. Уикенди.

— И какво ще правиш с нея?

Тя метна фаса си в огъня.

— Бих водила тук съпруга и децата си.

— Дали ще им хареса това?

— Не знам. Ти ще ми кажеш.

Очите й бяха ясни, честни, немигащи. Той се изуми от това, което тя каза, и все пак, бе поласкан. И слисан. Малката Лиз, дългокраката, непохватна Лиз, пораснала, улегнала, дяволски невъзмутима, молеше Оливър за…

— Прости ми, ако съм се объркал, но не съм ли аз този, от когото се очаква да излязат подобни идеи?

— Да, предполагам, че би трябвало да е така. Но аз те познавам твърде отдавна, за да разигравам престорена свенливост и да увъртам. И имам чувството, че тази наша нова среща, когато никой от нас не очакваше да се намерим, означава нещо. Част от някакъв замисъл. Имам чувството, че Чарлз е имал предвид това да се случи.

— Но този, който винаги те е обичал, беше именно Чарлз.

— Точно това имам предвид. И Чарлз е мъртъв.

— Щеше ли да се ожениш за него, ако беше жив?

Тя не каза нито дума, само обви ръце около врата му, наведе главата му и го целуна по устата. Безкрайно изненадан, той се поколеба за миг, но само за миг. Това беше Лиз, ароматна, зашеметяваща, безкрайно привлекателна. Оливър я обгърна с ръце и я привлече до себе си, стройното й тяло се притисна в неговото, и в този миг той си каза, че тя вероятно е права. Може би тази бе посоката, в която животът му трябваше да върви, и вероятно наистина това беше, което Чарлз бе искал да се случи.

* * *

Съвсем естествено, той се прибра вкъщи късно за обяд. Кухнята бе празна, масата — сервирана само за него, от печката идваше чудесна миризма на готвено. Тръгна да потърси госпожа Купър и я откри в детската стая, да събира старите играчи, които Джоди бе разхвърлял. Заприлича му на майка, лишена от децата си.

Той подаде глава през вратата.

— Закъснях, съжалявам.

Тя го погледна над кутията с кубчета, които старателно прибираше.

— О, няма значение. — Звучеше апатично. — Има само овчарски пай. Оставих го в студената фурна, можете да хапнете, когато ви се прияде.

Беше се разстроила много, когато предната нощ Оливър й каза, че Клайбърн са заминали. От изражението й сега разбра, че все още не го е преживяла.

— Те сигурно вече са доста надалеч. Ще бъдат в Лондон тази вечер, ако няма много движение по пътищата — каза й той, опитвайки се да я успокои.

— Просто не мога да понасям къщата без тях — подсмръкна тя. — Сякаш това мъничко момченце е живяло тук цял живот. Като че ли Киърни се съживи отново от неговото присъствие.

— Разбирам — съчувствено каза Оливър. — Но те така или иначе трябваше да си тръгнат до ден-два.

— И дори нямах възможност да се сбогувам с тях. — Тя издаде такъв звук, като че ли всичко бе по вина на Оливър.

— Разбирам. — Той просто не можеше да измисли друго, което да кажа.

— И дори не се видя с брат си. Толкова много говореше за брат си Ангъс, а дори и не се видяха. Това просто ме поболява.

В устата на госпожа Купър подобни думи звучаха наистина сериозно. Изведнъж Оливър се почувства не по-малко разстроен от нея.

— Аз… — каза той вяло — аз ще отида да хапна малко овчарски пай.

На вратата си спомни защо бе дошъл да я търси и добави:

— О, госпожа Купър, не си правете труд да идвате тази вечер. Канен съм на вечеря в Роузи Хил…

Тя само кимна, явно прекалено разстроена, за да каже още една дума. Оливър я остави безутешно да подрежда и слезе долу. Почувства къщата празна и очакваща, сякаш, лишена от шумното присъствие на Джоди, бе потънала в тъга, дълбока като тъгата на госпожа Купър.

* * *

Подготвена за вечерното парти, Роузи Хил грееше като вътрешността на кутия за бижута. Когато Оливър влезе в къщата, долови мириса на зюмбюли, видя купчината цепеници зад решетката на камината и веднага се почувства успокоен от топлината и уюта. Докато сваляше палтото си и го оставяше на един стол в салона, Лиз се появи откъм кухнята, носейки купа с лед в ръка. Тя спря, щом го видя, и грейна в блестяща усмивка.

— Оливър!

— Здравей.

Той взе раменете й между ръцете си и я целуна внимателно, като внимаваше да не размаже чистия контур на червилото й. Лиз имаше възхитителен аромат и вкус. Той я отдръпна леко от себе си, за да може да й се наслади по-добре. Носеше червен копринен гащеризон с висока яка, а на плътно прилепналите й, деликатни уши блестяха диаманти. Напомни му за дългоопашат папагал, райската птица с блестящи очи и лъскаво, пищно оперение.

— Подраних — каза той.

— Не си подранил. Идваш точно навреме. Другите все още не са дошли.

Той вдигна вежди.

— Другите?

— Казах ти, че това ще бъде официална вечеря.

Той я последва в гостната, където тя остави купата с леда на педантично подготвената масичка за напитки.

— Семейство Алфорд. Познаваш ли ги? Преместиха се да живеят в Рилкърк. Бизнесът му е свързан с уискито. Нямат търпение да се запознаят с теб. Е, да ти налея ли питие или по-добре ти да си сипеш? Аз правя много специално мартини.

— Къде си се научила да го правиш?

— О, случайно, при едно от пътуванията ми.

— Нали няма да изглеждам неучтив, ако предпочета уиски със сода?

— Съвсем не, просто ще изглеждаш типичен шотландец.

Тя му наля, точно така, както го обичаше — не прекалено силно, леко бълбукащо от содата, с подскачащи кубчетата лед. Донесе му го, той го взе и отново я целуна. Тя се откъсна от него неохотно, отиде до масичката за напитки и започна да приготвя мартинито.

Докато го правеше, към него се присъедини Дънкан, а после звънецът на входната врата иззвъня и Лиз отиде да посрещне другите гости.

След като тя излезе от стаята, Дънкан не можа да се стърпи.

— Лиз ми каза.

Оливър се изненада. Сутринта не беше казано нищо определено. Не бяха обсъждали нищо. Разговорът му с Лиз, макар и изпълнен с наслада, беше по-скоро като част от миналото, от спомените, отколкото от бъдещето. На Оливър му се струваше, че има цялото време на света, за да вземе решение за бъдещето.

— Какво ти каза? — внимателно попита той.

— Не кой знае колко. Просто ми подхвърли една-две идеи и толкова. Но трябва да знаеш, Оливър, че нищо не би ме направило по-щастлив от това.

— Аз… Аз се радвам.

— А за Киърни… — През полуотворената врата долетяха гласове и той внезапно спря. — Ще говорим за това по-късно.

* * *

Семейство Алфорд бяха на средна възраст, мъжът — едър и тромав, а жената — много стройна, бяло-розова, с мека, пухкава руса коса, която ставаше доста безцветна, когато започне да посивява. Представиха ги един на друг и Оливър се озова седнал до госпожа Алфорд на дивана, където любезно изслуша разказа й за нейните деца, които не искали да дойдат да живеят в Шотландия, но много я обичали. За дъщеря й, която живеела за местния пони клуб, и за сина й, който бил първа година в Кембридж.

— А вие… сега сте наш съсед, ако мога да се изразя така.

— Не. Аз живея в Лондон.

— Но…

— Брат ми, Чарлз Киърни, живееше тук, но загина в автомобилна катастрофа. Аз съм тук просто за да се опитам да уредя делата му.

— Ах, разбира се. — Госпожа Алфорд направи физиономия, подобаваща на трагедията. — Чух. Извинете. Толкова е трудно да се запомни всичко за всички, когато ги виждаш за първи път.

Вниманието му се отклони обратно към Лиз. Баща й и господин Алфорд бяха прави, потънали дълбоко в делови разговор. Тя стоеше до тях, държеше питието си и малка чинийка със солени ядки, от които господин Алфорд разсеяно си взимаше от време на време. Усети погледа на Оливър и се извърна към него. Той й намигна с окото, което госпожа Алфорд не можеше да види, и тя се усмихна.

Накрая отидоха да вечерят. Трапезарията бе меко осветена, кадифените завеси — спуснати, скриващи нощния мрак. Върху тъмното полирано дърво имаше дантелени покривчици, кристал и сребро, огромен букет алени лалета, в същия тон като дрехата на Лиз, поставени в средата на масата. Сервираха пушена сьомга, розова и възхитителна, бяло вино, телешки стек, дребно брюкселско зеле, сготвено с кестени, пудинг, който представляваше просто пяна от лимон и сметана. После — кафе и бренди; аромат на хавански пури. Оливър бутна назад стола си, заситен и успокоен от усещането за комфортния, красив живот, и се присъедини към обичайния лек разговор след вечеря.

Зад него часовникът на полицата на камината удари девет. По някое време през деня той бе изтласкал мисълта за Джоди и Керълайн назад в ума си и оттогава не се бе сещал за тях. Но, сега, докато ударите на часовника леко отброяваха часовете, той изведнъж се пренесе от Роузи Хил в Лондон, с тях двамата. По това време те би трябвало вече да са си у дома, уморени и изтощени, опитващи се да обяснят на Даяна, опитващи се да кажат всички неща, които се бяха случили. Керълайн щеше да бъде бледа, капнала от дългото шофиране, а Джоди — все още погълнат от разочарование. Отидохме в Шотландия да намерим Ангъс. Изминахме целия онзи път до Шотландия, за да намерим Ангъс, но той не беше там. И аз не искам да ходя в Канада.

И Даяна, ядосана, гълчаща, накрая опрощаваща, претопля мляко за Джоди, носи му го в леглото; и Керълайн, която се качва по стълбището, стъпало по стъпало, с лице закрито от дългата й коса, с ръце, следващи перилото.

— Ти какво би казал, Оливър?

Всички гледаха в него.

— Съжалявам, бях се замислил и не чух.

— Говорехме за правата за лов на сьомга в Кори, и за…

Гласът на Дънкан секна. Всички замлъкнаха. Изведнъж стана много тихо и в тишината те чуха това, което острият слух на Дънкан вече бе доловил. Шум на кола, която не вървеше по пътя, а приближаваше по хълма към къщата. Беше пикап или камион, който превключи на по-ниска скорост, като пое по стръмнината, а после се видя проблясък от фарове по спуснатите завеси и се чу равното тракане на стар двигател.

Дънкан погледна към Лиз.

— Звучи така — каза той, обръщайки го на шега, — сякаш очакваш доставчика на въглища.

Лиз се намръщи.

— Предполагам, че е някой, който е загубил пътя. Госпожа Дъглас ще отвори — каза тя и се обърна отново към господин Алфорд, с намерението да продължи разговора, игнорирайки непознатия посетител, който чакаше отвън. Но вниманието на Оливър бе приковано към входната врата и той напрегнато се вслушваше в шума, наострил уши като куче. Чу позвъняването на входната врата и бавни стъпки, отиващи към нея. Чу глас, висок и развълнуван, прекъснат от меките възражения на госпожа Дъглас.

— Не може да влезеш вътре, там има официална вечеря. — След миг долетя възклицание: — Ах, ти малък дявол!

В следващия момент вратата на гостната се отвори със замах и там, на прага, застанал на пръсти, с очи претърсващи стаята за единствения човек, когото искаше да намери, се появи Джоди Клайбърн.

Оливър се изправи на крака и салфетката му падна върху масата.

— Джоди!

— О, Оливър!

Той долетя през стаята като куршум и като пощенски гълъб, кацна право в прегръдките на Оливър.

* * *

Официалната атмосфера на вечерята излетя на мига, като въздух от пукнат балон. Бъркотията, която последва, щеше да бъде много забавна, ако не беше трагична. Защото Джоди се заливаше в сълзи и ридаеше като бебе, притискайки глава в стомаха на Оливър, с ръце вкопчени около талията му, сякаш нямаше намерение никога да го пусне. Госпожа Дъглас се суетеше на вратата и не можеше да реши дали да влезе в стаята и да извлече натрапника навън, или да не го прави. Дънкан се изправи, без никаква идея какво се случва или кое би могло да е това дете. Няколко пъти повтори: „Какво, по дяволите, е всичко това?“, но никой не можеше да му отговори. Лиз също бе станала на крака, но не казваше нищо, просто се взираше в главата на Джоди така, сякаш, ако й се дадеше и най-малка възможност, с удоволствие щеше да я размаже като някакъв гнил плод в най-близката стена. Само семейство Алфорд, спазващи до последно приличие, останаха там, където си бяха.

— Случва се нещо необичайно — каза господин Алфорд между пуфканията на пурата си. — Искахте да кажете, че той е дошъл с въглищарския камион ли?

Междувременно госпожа Алфорд се усмихваше дружелюбно, създавайки впечатление, че е свикнала непознати деца да развалят всяка официална вечеря, на която е присъствала.

От дълбините на жилетката на Оливър идваха хлипове, подсмърчания и накъсани изречения, от които той не можеше нито да чуе, нито да разбере и дума. Беше очевидно, че така повече не може да продължава, но Джоди се притискаше към него толкова плътно, че му беше невъзможно да мръдне.

— Е, хайде, ела — каза той накрая, повишавайки глас, за да може момчето да го чуе през хълцанията и риданията си. — Хайде, пусни ме, ще излезем навън и ще ми разкажеш какво става…

Думите му по някакъв начин проникнаха до Джоди, който отпусна леко хватката си и се остави да бъде изведен през вратата.

— Извинете — каза Оливър, докато излизаше. — Моля, извинете ме за момент… Това беше малко неочаквано.

Той излезе от салона с чувството, че е успял да осъществи блестящо измъкване, а и госпожа Дъглас — бог да благослови доброто й сърце, — бе затворила вратата зад тях.

— Добре ли сте? — прошепна тя.

— Да, всичко е наред.

Тя се върна в кухнята, мърморейки под носа си, а Оливър седна на един резбован дървен стол, който изобщо не бе предназначен за сядане, и придърпа Джоди плътно между коленете си.

— Спри да плачеш. Опитай се да спреш да плачеш. Ето, издухай си носа и спри да плачеш.

Почервенял, подпухнал, Джоди направи храбро усилие, но сълзите все още напираха.

— Не м-мога.

— Какво се случи?

— Керълайн е болна. Наистина е болна. Лошо й е както преди и има ужасна болка тук — Джоди сложи изцапаните си ръце върху стомаха. — И става все по-зле.

— Къде е тя?

— В хотел „Стреткори“.

— Но в писмото й пишеше, че се връщате обратно в Лондон.

— Аз не й дадох. — Сълзите отново изпълниха очите му. — Ис-исках да намеря Ангъс.

— Ангъс върна ли се?

Джоди поклати глава.

— Не. Няма никой, освен вас.

— Извика ли лекар?

— Аз… не знаех какво да правя. Дойдох да ви търся и…

— Мислиш ли, че е наистина зле?

Онемял от плач, Джоди кимна. Вратата на гостната тихо се отвори зад гърба на Оливър и отново се затвори. Той се обърна и видя, че там стои Лиз.

— Защо не се върнахте в Лондон? — каза тя на Джоди, но той видя гнева по лицето й и не отговори. — Казахте, че ще се върнете. Сестра ти каза, че ще те заведе обратно там. — Гласът й изведнъж стана писклив. — Тя каза…

Оливър се изправи и Лиз спря, сякаш изведнъж беше затворила някакъв кран. Той се обърна отново към Джоди.

— Кой те докара тук?

— Един ч-чичко. Един човек с пикап.

— Иди отвън и изчакай при него. Кажи му, че ще изляза след миг…

— Но ние трябва да побързаме.

Оливър повиши глас:

— Казах, че ще изляза след миг. — Той обърна Джоди с гръб и го побутна. — Хайде, бегом! Кажи му, че си ме намерил.

Разстроен, Джоди тръгна, пребори се с дръжката на огромната врата, после я затръшна зад гърба си. Оливър погледна към Лиз.

— Те не са се върнали в Лондон, защото Джоди е искал един последен шанс да намери своя брат — обясни той. — А сега на Керълайн й е станало зле. Това е всичко. Извинявай.

Той прекоси салона, за да си вземе палтото. Зад гърба му Лиз промълви:

— Не отивай.

Той се обърна. Лицето му бе намръщено.

— Но аз трябва да отида.

— Обади се на доктора в Стреткори, той ще се погрижи за нея.

— Лиз, аз трябва да отида.

— Толкова ли е важна за теб тя?

Оливър понечи да отрече, после откри, че не иска да го прави.

— Не знам. Вероятно да — каза той и започна да си облича палтото.

— Ами ние? Ти и аз?

Единственото, което можеше да направи, бе да повтори.

— Трябва да вървя, Лиз.

— Ако сега си тръгнеш от мен, никога повече не се връщай.

Звучеше като предизвикателство — или като блъф. Но каквото и да беше, не му се струваше особено важно. Той се опита да бъде учтив.

— Не казвай неща, за които ще съжаляваш.

— Кой казва, че ще съжалявам? — Тя сключи ръце пред гърдите си и ги притисна толкова силно, че кокалчетата под покафенялата й от слънцето кожа побеляха. Изглеждаше така, сякаш изведнъж й бе станало много студено и се опитва да се овладее. — Ако не внимаваш, ти ще си този, който ще съжалява. Тя се омъжва, Оливър.

Той вече си бе облякъл палтото.

— Така ли, Лиз? — каза той и започна да закопчава копчетата си, а хладното му поведение я изкара извън контрол.

— Не ти ли каза? Колко странно! О, да, тя ще се омъжи във вторник. В Лондон. За един много успешен млад борсов посредник на име Хю Рашли. Колко забавно, че дори не си се досетил. Но, разбира се, тя не носи годежен пръстен, нали? Каза, че бил прекалено голям и че се страхувала да не го загуби, но това ми изглежда като изсмукано от пръстите. Няма ли да ме попиташ откъде знам всичко това, Оливър?

— Откъде знаеш всичко това?

— От майка ми. Каза ми го вчера сутринта по телефона. Виждаш ли, Даяна Карпентър е най-близката й приятелка, ето защо майка ми знае всичко това.

— Лиз, трябва да вървя — каза той.

— Ако вече си загубил сърцето си — каза по-меко тя, — послушай съвета ми и не си губи и ума. В това няма бъдеще. Просто ще се направиш на глупак.

— Обясни на баща си вместо мен. Кажи му какво се е случило. Кажи му колко съжалявам. — Той отвори вратата. — Сбогом, Лиз.

Тя не можеше да повярва, че той не се обърна и не се върна при нея, за да я вземе в обятията си и да й каже, че нищо от това не се е случило, че той ще я обича така, както Чарлз я бе обичал, че Керълайн Клайбърн може да се погрижи сама за себе си.

Но той не го направи. След миг вече го нямаше.

Мъжът в пикапа беше едър и червендалест, с карирано платнено таке. Приличаше на фермер и колата му миришеше на свински тор, но търпеливо бе изчакал Оливър да се появи и бе правил компания на Джоди до идването му.

Оливър подаде глава през прозореца.

— Съжалявам, че трябваше да ви карам да чакате.

— Няма проблем, сър. За никъде не бързам.

— Много мило от ваша страна, че доведохте момчето. Много съм ви благодарен. Надявам се да не сте се отклонили много от пътя си.

— Съвсем не. И без друго бях на път от Стреткори към долината. Просто се отбих за една глътка, когато това момченце ме помоли да го закарам до Киърни. Изглеждаше мъничко разтревожен и не ми се искаше да го оставям на пътя. — Той се обърна към Джоди, потупа го по коляното с голямата си като чук ръка. — Ъ, но сега си добре, момко, сега намери господин Киърни.

Джоди излезе от пикапа.

— Благодаря ви, много ви благодаря. Не знам какво щях да правя, ако вие не бяхте там и не бяхте толкова любезен.

— О, не мисли за това. Може би някой ще направи същото за мен един ден, когато съм пеша. Просто се надявам да заварите сестра ти здрава. Е, от мен лека нощ, сър.

— Лека нощ — каза Оливър. — И още веднъж ви благодаря. — Докато задните светлини на пикапа се отдалечаваха и изчезнаха зад завоя на алеята, той хвана ръката на Джоди в своята.

— Хайде, идвай. Нямаме време за губене.

На пътя, докато светлините пронизваха бягащия мрак, осветявайки познатите завои, той се обърна към Джоди.

— Сега ми разкажи всичко.

— Добре. На Керълайн отново й прилоша, после каза, че я боли и стана много бледа, изпоти се, и аз не знаех… телефона… а после…

— Не. От началото. От писмото на Керълайн. Това, което е оставила на бюрото ми.

— Тя ми каза, че се връщаме в Лондон. Но аз й казах, че е обещала да изчакаме до петък, защото Ангъс може би ще се върне до петък.

— Това е днес.

— Точно това казах и аз. Просто да изчакаме до днес. А тя каза, че е по-добре за всички да се върнем в Лондон, и ти написа онова писмо, но после, в последния момент, тя… се предаде. И каза, че ще отидем в хотела в Стреткори само за още една нощ, само за една последна нощ, а после, днес, ще тръгнем обратно за Лондон. И аз казах добре, и ние се върнахме в Стреткори, а госпожа Хендерсън ни даде стаи, и всичко беше чудесно до закуска, защото тогава тя се почувства ужасно и каза, че не може да кара. Затова остана в леглото и се опита да хапне нещо за обяд, но каза, че ще й стане лошо, и наистина й стана лошо, а после започна онази ужасна болка.

— Защо не каза на госпожа Хендерсън?

— Не знаех какво да правя. Все си мислех, че Ангъс ще се върне и всичко ще се оправи. Но той не дойде, а на Керълайн й ставаше все по-зле. После трябваше да отида да вечерям сам, защото тя каза, че не иска нищо, и когато отидох горе, цялата плуваше в пот, и изглеждаше така, сякаш е заспала, но не спеше, и аз си помислих, че ще умре…

Гласът му стана истеричен.

— Можеше да ми телефонираш — с успокояващ тон каза Оливър. — Можеше да намериш телефонния ми номер.

— Страхувам се от телефоните — каза Джоди. Личеше си, че е разстроен до такава степен, че е готов да си признае дори и това. — Никога не мога да чуя какво казват хората отсреща и винаги си слагам пръстите в погрешната дупка.

— И какво направи тогава?

— Изтичах долу и видях този мил чичко да излиза от бара, и той ми каза, че отива вкъщи и излезе навън, а аз отидох с него и му казах, че сестра ми е зле, и му казах за вас, и го попитах дали ще ме закара в Киърни.

— И се оказа, че не съм там?

— Да. И любезният чичко излезе от колата си, позвъни на звънеца, а после аз се сетих за госпожа Купър. Той ме закара до нейната къща и тя се хвърли да ме прегръща, като ме видя, и ми каза, че сте в Роузи Хил. А господин Купър каза, че ще ме закара, макар че беше по халат и чехли, но добрият чичко каза не, той щял да ме закара, знаел пътя. И го направи. И аз дойдох. И съжалявам, че ви изпортих вечерта.

— Това няма значение — каза Оливър.

Джоди вече бе спрял да плаче. Седеше на ръба на седалката си, сякаш тази поза щеше да им помогне да пристигнат по-бързо.

— Не знам какво щях да правя, ако не бяхте там — каза той накрая.

— Но аз бях там. И ето, сега съм тук. — Той протегна лявата си ръка и придърпа Джоди по-близо. — Браво на теб. Направил си точно това, което трябва.

Пътят се точеше напред. Качиха се нагоре по хълма, после заслизаха надолу. Светлините на Стреткори блещукаха далеч отдолу, разхвърляни в диплите на тъмните, тихи планини.

Идваме, Керълайн — прошепна той. — Идваме. Джоди и аз.

— Оливър.

— Да.

— Какво мислиш, че й има на Керълайн?

— Като лаик мога да предположа — каза Оливър, — че има апандисит, който трябва да се махне.