Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Snow in April, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 9гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka(2021 г.)

Издание:

Автор: Розамунде Пилхер

Заглавие: Сняг през април

Преводач: Жана Тотева

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Книгоиздателска къща „Труд“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: английска (не е указана)

Печатница: „Бетпринт“ АД

Излязла от печат: 03.06.2013 г.

Редактор: Надежда Делева

Художник: Станислав Иванов

Коректор: Антоанела Станева

ISBN: 978-954-398-311-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8403

История

  1. —Добавяне

6.

На следващата сутрин дойде април и с него дойде и пролетта. Просто така, пролетта изведнъж пристигна. Вятърът намаля, слънцето се издигна в безоблачното небе, стрелката на барометъра скочи нагоре, а заедно с нея и температурата. Въздухът беше приятен, мек, ухаещ на влажна, рохкава пръст. Снегът се топеше и изчезваше, разкривайки туфи кокичета и малки, ранни минзухари, а под буковите дървета се появи килим от светложълти кукуряци. Пееха птици, вратите стояха отворени, за да пуснат топлината в къщите, въжетата за пране тегнеха от завеси, одеяла и други признаци на пролетното почистване.

Около десет часа телефонът в Роузи Хил започна да звъни. Дънкан Фрейзър беше навън, но Лиз се намираше в оранжерията за цветя и аранжираше една ваза с пухкави върбови клончета и високи нарциси от сорта „Крал Алфред“. Тя остави градинските си ножици, избърса ръцете си и отиде да отговори на обаждането.

— Ало?

— Елизабет?

Звънеше майка й от Лондон. Гласът й бе изпълнен с очакване и Лиз се намръщи. Все още я болеше от внезапния отказ на Оливър предната вечер и, естествено, не бе в най-доброто си настроение.

Илейн Халдейн не можеше да знае това.

— Скъпа, толкова е ексцентрично да се звъни рано сутрин, но аз просто трябва да знам как върви всичко. Знам, че ти никога не би ми се обадила. Как мина вечерята?

Примирена, Лиз дръпна един стол и се отпусна в него.

— Никак — каза тя.

— Какво имаш предвид?

— В последния момент Оливър позвъни и каза, че няма да успее да дойде. Вечерята изобщо не се състоя.

— О, скъпа, колко жалко! А аз исках да науча всички подробности. Ти беше толкова развълнувана. — Тя изчака малко, после, след като дъщеря й не подаде повече никаква информация, колебливо добави: — Не сте се скарали или нещо подобно?

Лиз се изсмя кратко.

— Не, разбира се, че не. Той просто не успя. Зает е, предполагам. Татко го покани на обяд вчера, през цялото време са говорили за бизнес. Между другото, татко ще купи Киърни.

— Е, поне ще има с какво да се занимава — язвително каза Илейн. — О, клетият Оливър, каква тъжна перспектива. Той преживява доста труден период. Трябва да си много търпелива, скъпа, и да проявяваш голямо разбиране.

Лиз не искаше да говори повече за Оливър и опита да смени темата.

— Какво се случва в големия град?

— Всякакви неща. Ние няма да се връщаме в Париж още една-две седмици. Паркър има някакви срещи с пожарникари от Ню Йорк, така че оставаме тук. Забавно е да се срещаш с хора, да научаваш всички новини. О, знам какво трябва да ти кажа. Случи се нещо съвсем необичайно.

Лиз разпозна клюкарския тон в гласа на майка си и разбра, че телефонният разговор ще продължи поне още десет минути. Взе си една цигара и се настани по-удобно, за да я изслуша.

— Нали познаваш Даяна Карпентър и Шон? Добре, доведените деца на Даяна са изчезнали. Да, буквално сякаш са изчезнали от лицето на земята. И са оставили едно писмо, в което й съобщават, че заминават за Шотландия — намерили и те къде да ходят, — за да търсят брат си Ангъс. Той, разбира се, е ужасен хипар. Даяна си имаше ужасни проблеми с него. Той прекара доста време в търсене на истината в Индия, или там, където такива типове като него се надяват да я намерят. Мислех, че Шотландия е последното място на света, в което той би отишъл, там няма нищо друго, освен шотландска вълни и саздърма. Трябва да кажа, че винаги съм смятала Керълайн за странно момиче. Някога се опита да стане актриса и претърпя ужасен провал, но никога не съм мислила, че би направила нещо толкова откачено — просто да изчезне!

— Какво прави Даяна по въпроса?

— О, скъпа, какво може да направи? Последното нещо, което иска, е да звъни в полицията. В крайна сметка, макар че момчето е все още дете, момичето се счита за възрастна… би трябвало да е в състояние да се грижи за него. И Даяна се страхува ужасно да не би вестниците да надушат историята и да я раздухат на първите страници на вечерните си издания. И сякаш това не е достатъчно, ами сватбата е във вторник, а Хю все пак има някаква професионална репутация, която трябва да пази.

— Сватба?

— Сватбата на Керълайн. — В гласа на Илейн се долови раздразнение от това, че дъщеря й схваща толкова бавно.

— Керълайн се омъжва за брата на Даяна, Хю Рашли. Във вторник. Репетицията за сватбата е в понеделник, а те дори не знаят къде е тя. Такава бъркотия! Винаги съм мислила, че тя е странно момиче, а ти?

— Не знам. Никога не съм я срещала.

— Не, разбира се, че не си. Все го забравям. Колко глупаво от моя страна. Но разбираш ли, винаги съм мислила, че тя е много привързана към Даяна, и изобщо не съм допускала, че ще й причини подобно нещо. О, скъпа, нали няма да ми причиниш това, когато се зажениш? И, надявам се, това да стане много скоро, и то за подходящия мъж. Няма да споменаваме имена, но ти знаеш кого имам предвид. А сега трябва да вървя. Имам час при фризьора и закъснявам. И скъпа, не се коси заради Оливър, просто иди да го навестиш и бъди много мила и разбираща. Сигурна съм, че всичко ще е наред. Копнея да те видя. Връщай се скоро.

— Добре.

— Довиждане, скъпа — каза тя и неубедително добави: — Прати най-топлите ми чувства на баща ти.

* * *

По късно през същата сутрин Керълайн Клайбърн лежеше по гръб на килим от пирен, сложила ръка на очите си, за да се предпази от яркото слънце, чиято топлина обгръщаше като плащ цялото й тяло. Тъй като не използваше зрението си, другите й сетива се бяха изострили двойно. Чуваше дъждосвирци, далечен грак на гарван, плисъка на водата, тихия звук на някакъв мистериозен, неуловим бриз. Усещаше чистото благоухание на снега, на бистрата вода и на земята, мъхеста, влажна и потъмняла от торфа. Чувстваше студения нос на Лиса, която лежеше до нея и притискаше муцуната си в ръката й.

До нея, отпуснал ръце между коленете си, седеше и пушеше Оливър, и наблюдаваше как Джоди се бори в средата на езерото с греблата на една голяма, тежка лодка. От време на време долиташе страховит плясък и Керълайн вдигаше глава, за да разбере какво се случва, виждаше, че той просто е хванал рак или е завъртял лодката в кръг, а после, успокоена, че не е на път да се удави, лягаше обратно на пиреновото си ложе и отново покриваше очите си с ръка.

— Ако не бях му сложил тази спасителна жилетка, щяхте да търчите напред-назад по брега като обезумяла кокошка.

— Не, нямаше да търча. Щях да съм в лодката с него.

— За да се удавите и двамата?

Пиренът я боцкаше през ризата, някакъв безименен бръмбар се разхождаше по ръката й. Тя седна, изтръска буболечката и вдигна лицето си към слънчевата светлина.

— Трудно е да се повярва, нали? Само преди два дни двамата с Джоди бяхме в капана на виелицата. А сега, ето ни тук.

Повърхността на езерото беше спокойна, чиста и синя като през лятото, от отразеното в нея небе. Зад отвъдния бряг, обрасъл с тръстики, започваха обрасли с пирен възвишения, увенчани от една оголена скала, подобна на фар, кацнал най-отгоре на планината. Тя виждаше в далечината стада пасящи овце и чуваше тяхното жално блеене в спокойната утрин. Лодката, в която Джоди така решително и мъжествено гребеше, бавно се плъзгаше по повърхността на водата. Косата му стърчеше, и лицето му цялото бе порозовяло.

— Това е прекрасно място — каза тя. — Нямах и представа, че е толкова красиво.

— Това е най-хубавото време на годината. Сега и за още месец-два, когато буковете се разлистят и нарцисите разцъфтят. После изведнъж настъпва лятото. А след това, през октомври, отново става красиво, дърветата пламтят, небето е тъмносиньо, а пиренът целият се обагря в пурпурно.

— Няма ли да ви липсва ужасно?

— Разбира се, че ще ми липсва, но нищо не може да се направи.

— И ще го продадете?

— Да. — Той пусна фаса от цигарата и го стъпка с тока на обувката си.

— Имате ли купувач?

— Да. Дънкан Фрейзър. Моят съсед. Той живее отвъд долчинката, но не можете да видите къщата му, защото е скрита от тази горичка борове. Иска земята, за да я добави към своята. Просто ще махне преградната мрежа и толкова.

— А къщата ви?

— Тя ще се продаде отделно. Трябва да говоря с адвокатите за това. Казах, че ще отида в Рилкърк този следобед, за да се срещна с тях и да видим какво можем да измислим.

— Няма ли да запазите нищо от Киърни?

— Едно си баба знае, едно си бае!

— Но мъжете обикновено са сантиментални по отношение на традициите и земята.

— Може би и аз съм такъв.

— Но нямате нищо против да живеете в Лондон?

— О, Господи, не! Та аз го обичам.

— Какво работите?

— Работя във фирма „Бенкфуут и Балкарис“. Вероятно не знаете с какво се занимава тя, но това е една от най-големите инженерингови консултантски компании в страната.

— А къде живеете?

— В апартамент, точно до Фултъм Роуд.

— Не е много далеч от нас. — Тя се усмихна, като си помисли, колко близо са живели, без изобщо да се срещнат. — Забавно, нали? Лондон е толкова голям, но трябва да дойдеш в Шотландия, за да срещнеш съседа си. Хубав ли е апартаментът ви?

— Аз го харесам.

Тя се опита да си го представи, но нищо не излезе: не можеше да види Оливър извън Киърни.

— Голям ли е или малък?

— Доста голям. С големи стаи. На долния етаж на една стара къща.

— Имате ли градина?

— Да. Сериозно опустошена от котката на съседа ми. И голяма дневна и кухня, в която се храня, и две спални, и баня. Всички съвременни удобства, като изключим, че колата ми гние отпред до тротоара и в дъжд и в пек. Е, какво друго още искате да знаете?

— Нищо.

— Цветът на завесите? Слонова кост. — Той сложи ръка като фуния на устата си и извика към водата. — Хей, Джоди!

Джоди спря и се огледа, вдигна високо греблата и от тях закапа вода.

— Мисля, че ти стига толкова. Идвай насам.

— Добре.

— Давай. Греби с лявото гребло. Не с това, с лявото, глупчо! Точно така.

Той се изправи на крака, слезе надолу, към края на дървения кей и застана да чака там, докато лодката бавно и с шумни плясъци се приближаваше. Като дойде достатъчно близо, приклекна, хвана я и я изтегли. Грейнал в сияйна усмивка, Джоди издърпа тежките гребла, а Оливър ги взе от него и започна да привързва лодката, докато момчето излизаше от нея. Тръгна по кея към сестра си и тя видя, че гуменките му са прогизнали от вода, а джинсите му са мокри до коленете. Беше безкрайни доволен от себе си.

— Много добре се справи — каза му Керълайн.

— Щях да се справя и по-добре, ако греблата не бяха толкова големи. — Той се заборичка с копчетата на спасителната жилетка, но после се отказа и направо я изхлузи през главата си. — Знаеш ли, Керълайн, какво си мислех? Няма ли да е прекрасно, ако останем тук завинаги? Тук има всичко, което някои би могъл да иска.

През цялата сутрин тази мисъл се мяркаше и в главата на Керълайн. И всеки път, когато я споходеше, веднага си казваше: „Не бъди такава глупачка!“ Сега каза на Джоди да не бъде глупчо и той се удиви от раздразнения й тон.

Оливър пристегна въжето на лодката за дървения пилон, нарами тежките весла и ги понесе към разнебитения хангар, за да ги остави там. Джоди вдигна спасителната жилетка и тръгна след него, за да остави и нея там. След малко двамата затвориха паянтовата врата и се върнаха при Керълайн по пружиниращия торф, а зад гърба им се виждаха слънцето и ослепителният блясък на водата.

Стигнаха до нея.

— Ставайте! — каза Оливър и й протегна ръка, за да я изтегли на крака. Лиса също се изправи на крака и застана до тях, размахвайки опашка, явно очакваше някаква приятна екскурзия.

— Това беше замислено като изследователска разходка — продължи Оливър. — А всичко, което направихме, беше да си седим на слънце и да наблюдаваме как Джоди сам-самичък се бъхти с веслата.

— Къде отиваме сега? — попита Джоди.

— Има едно нещо, което искам да ви покажа. Ей тук е, съвсем наблизо.

Те го последваха в индианска нишка, следвайки овчите следи, които опасваха бреговете на езерото. Изкачиха се по едно възвишение, при което езерото правеше остър завой, и се озоваха пред малка, изоставена виличка в самия му край.

— Това ли искахте да ни покажете?

— Да.

— Но това е развалина.

— Знам. Не е обитавана от много години. Двамата с Чарлз обичахме да си играем тук. Веднъж дори ни позволиха да спим в нея.

— Кой е живял тук?

— Не знам. Овчар. Или някой дребен арендатор. Тези разрушени стени са от стар овчарник, а в градината има самодивско дърво. В миналото селяните са садили самодивски дървета до вратите си, защото вярвали, че ще им донесат късмет.

— Не знам как изглеждат самодивските дървета.

— В Англия ги наричат планински ясен или офика. Имат перести листа и яркочервени, гроздовидни дребни плодчета, приличат малко на тези на зелениката.

Докато се приближаваха към къщата, Керълайн видя, че не е чак такава развалина, както й се бе сторило в началото. Беше построена от камък и изглеждаше солидна, и макар че ръждясалият железен покрив бе стигнал до непоправимо състояние, а вратите висяха на пантите, ясно се виждаше, че някога това е било съвсем прилично жилище, сгушено в пазвите на хълма, с все още видими следи от градина между каменните зидове. Те тръгнаха по останките от пътеката и влязоха през вратата, като Оливър благоразумно си наведе главата под ниския горен праг. Озоваха се в една голяма стая, с ръждясала желязна печка и счупено кресло в единия край. По пода се въргаляха парчета от лястовиче гнездо, напуканите дъски бяха изцапани от птичи изпражнения, а тук-там зееха дупки. В косо падащите слънчеви лъчи танцуваха прашинки.

Едно дървено стълбище в ъгъла отвеждаше до горния етаж.

— Привлекателно, уединено двуетажно жилище — каза Оливър. — Кой иска да се качи горе?

Джоди намръщи носле.

— Аз не искам. — Той тайно се страхуваше от паяци. — Ще се върна в градината. Искам да видя самодивското дърво. Хайде, ела, Лиса, ти идваш с мен.

Ето така Оливър и Керълайн бяха оставени да изкачат сами прогнилата стълба, на която липсваха повечето стъпала. Озоваха се в таванско помещение, окъпано от слънчева светлина, която се изливаше през дупките на зеещия покрив. Дъските на пода бяха прогнили и изпочупени, но мертеците под тях стояха непоклатими и здрави. Имаше точно толкова място, колкото Оливър да застане прав в самия център на стаята, като от върха на главата му до гредата на билото имаше само около сантиметър.

Керълайн подаде предпазливо главата си през една от дупките на покрива и видя Джоди в градината отдолу, скачащ като маймунка по клоните на самодивското дърво. Видя и извиващия се силует на езерцето, първата зеленина по ливадите, пасящите стада овце, досущ като бели и кафяви играчки, и лентата на главния път в далечината. Вмъкна главата си вътре и се обърна към Оливър. На брадичката му имаше паяжина.

— К’во ши кажете, м’дам? — каза той на кокни. — Малко боя и няма да познаете това място, а?

— Нима мислите да правите нещо подобно тук? Сериозно?

— Не знам. Изведнъж ми се стои, че вероятно е възможно. Ако продам къщата Киърни, тогава ще мога да си позволя да похарча малко пари за това местенце.

— Но тук няма течаща вода.

— Мога да го уредя.

— Нито канализация.

— Септична яма.

— Нито електричество.

— Лампи. Свещи. Много по-уютно.

— А на какво ще готвите?

— На газ.

— И кога ще я използвате?

— В уикендите. През ваканциите. Бих могъл да отгледам децата си тук.

— Не знаех, че имате деца.

— Все още нямам. Поне доколкото знам. Но когато се оженя, ще си имам в резерв една хубава малка къщица. Това ще означава също и че все пак ще запазя малка частица от Киърни. Което ще успокои вашето сантиментално сърце.

— Значи все пак не ви е все едно.

— Керълайн, животът е прекалено кратък, за да гледаме назад през рамо. Така просто ще загубиш пътя и ще се спънеш, и най-вероятно ще паднеш по лице. Предпочитам да гледам напред.

— Но тази къща…

— Беше просто идея. Мислех, че ще ви е забавно да я видите. Хайде, елата сега, трябва да се връщаме обратно или госпожа Купър ще реши, че сме се удавили.

* * *

Той слезе пръв по стълбата, внимателно опипвайки всяко оцеляло стъпало, преди да постави цялата си тежест на него. Като стигна долу, изчака Керълайн, държейки стълбата стабилно с двете си ръце, за да не се клати. Но на половината път тя заседна и не можеше да пристъпи ни напред, ни назад. Започна да се смее, той я посъветва да скочи, тя отговори, че не може да скочи, Оливър заяви, че всеки глупак би могъл да скочи, на което Керълайн се разсмя още по-силно — толкова силно, че не можеше да направи нищо конструктивно. Накрая, както можеше и да се очаква, се хлъзна, чу се страховит трясък на счупено прогнило дърво, тя полетя надолу и слизането й щеше да завърши безславно, ако в последния момент Оливър не я бе хванал в обятията си.

В светлата й коса имаше стръкче пирен, пуловерът й пазеше топлината на слънцето, а дългият сън от предната нощ бе изтрил тъмните кръгове под очите й. Кожата й беше мека и бледорозова, лицето й се вдигна към неговото, устата й бе разтворена от смеха. Без да мисли, без да се колебае, той се наведе и я целуна. Изведнъж стана много тихо. За миг тя остана неподвижна, после сложи длани на гърдите му и леко го отблъсна назад. Смехът изчезна от лицето й, а в очите й се появи изражение, което той не бе виждал досега.

— Просто денят бе такъв.

— Какво трябва да означава това?

— Част от прекрасния ден. Слънцето. Пролетта.

— Нима това има някакво значение?

— Не знам.

Тя се отдръпна от него, измъкна се от прегръдката му, обърна се и тръгна към вратата. Застана там, облегната с рамо на страничната греда, на фона на светлината се виждаха само очертанията на силуета й, а заплетената й коса образуваше ореол около чистата форма на главата й.

— Къщата е чудесна. Мисля, че трябва да я запазите.

Джоди беше зарязал самодивското дърво, за да се върне при водата. Стоеше там и мяташе камъчета по повърхността, опитвайки са да направи „жабки“, и докарваше Лиса до лудост, защото тя не знаеше дали да скочи и да ги донесе обратно, или да остане там, където е. Керълайн вдигна едно плоско камъче, метна го и то подскочи три пъти, преди да изчезне от поглед.

Джоди се ядоса.

— Искам да ми го покажеш. Хайде, покажи ми как го правиш.

Но Керълайн се извърна от него. Не можеше да му отговори и не искаше той да види лицето й. Защото изведнъж бе разбрала защо е разлюбила спомена за Дринан Колфийлд. И нещо, което бе доста по-плашещо, разбра защо не е казала на Оливър, че ще се омъжи за Хю.

* * *

При идването си в Киърни Лиз завари къщата тиха и очевидно изоставена. Тя спря колата си пред вратата, загаси двигателя и зачака някой да излезе и да я посрещне. Не се появи никой. Но вратата бе отворена, затова тя излезе от колата и влезе вътре, после застана в средата на салона и извика Оливър по име. Не дойде никакъв отговор, но откъм кухнята долитаха звуци, и тъй като познаваше идеално къщата, Лиз мина по коридора, влезе през летящата двукрила врата и изненада госпожа Купър, която току-що бе влязла след простирането на прането.

Тя се сепна артистично и постави ръка на сърцето си.

— Лиз! — Госпожа Купър познаваше Лиз от дете и не би и помислила да я нарича мис Фрейзър.

— Извинявай. Не исках да те уплаша. Помислих, че къщата е изоставена.

— Оливър е навън. Взе… другите със себе си — Имаше само едно съвсем леко поколебаване, но Лиз веднага го схвана.

— Имаш предвид, неочакваните посетители? Само за тях слушам.

— О, те са просто две деца. Оливър ги заведе на езерото, мъничкото момченце искаше да види лодка. — Тя погледна към кухненския часовник. — Но ще се върнат всеки момент, ще обядват рано, защото Оливър трябва да отиде в Рилкърк този следобед, за да проведе още един мъничък разговор с адвоката. Ще почакаш ли?

— Няма да оставам за обяд, но ще почакам малко, и ако не дойдат, ще си вървя у дома. Просто дойдох да видя как я кара Оливър.

— Той наистина е добре — каза й госпожа Купър. — Някак си, всичко това, което се случи де, беше за добро, отвлече мислите му от загубата.

— Всичко това? — меко попита Лиз.

— Ами, тези младите се появиха ей така, с тяхната счупена кола и без да имат къде да отидат.

— Те са дошли с кола?

— Да, пътували са от Лондон, май. Колата беше в ужасно състояние, право в канавката, и на всичкото отгоре, здравата замръзнала след една нощ на открито. Но Купър я откара в сервиза и рано тази сутрин се обадиха, та той отиде да я вземе и я докара обратно. Сега е под навеса зад къщата, съвсем готова за момента, в който ще поискат да заминат.

— Кога заминават? — Лиз се стараеше гласът да звучи небрежно и безразлично.

— Откъде да знам? Нищо не ми се казва на мен. Имаше някакъв разговор за техния брат, който бил в Стреткори, но сега го нямало там, и аз мисля, че се надяват да го дочакат да се върне — каза тя. — Но ако изчакаш Оливър, той ще ти съобщи всички новини. Те са ей там, на езерото. Ако искаш, можеш да тръгнеш и да ги пресрещнеш по пътя.

— Може би ще го направя — каза Лиз.

Но не го направи. Излезе отвън и се настани на каменната пейка пред прозореца на библиотеката, сложи си тъмните очила, запали цигара и се протегна под слънцето.

Беше много тихо, затова чу гласовете им в тихия утринен въздух, преди още да се появят. Градинската пътека се извиваше около един периметър с жив плет и когато излязоха иззад него и се появиха в полезрението й, изглеждаха потънали в разговор. Те не забелязаха Лиз, която седеше на пейката и ги чакаше там. Малкото момченце водеше групата, а на крачка-две зад него Оливър, в древното си пардесю от туид, с червена памучна кърпа, вързана на врата, влачеше за ръката момичето, което явно бе изморено от разходката и изоставаше.

Той говореше нещо. Лиз слушаше дълбоките тонове в гласа му, но не можеше да долови нито дума. После момичето се поспря и се приведе, като че ли да извади камъче от обувката си. Над лицето й падна дълга завеса от светла коса и Оливър също спря търпеливо, за да я изчака. Тъмната му глава се наведе, а ръката му все още държеше нейната. Лиз видя това и изведнъж се уплаши. Почувства се изолирана, така, сякаш те тримата бяха в някакъв заговор срещу нея. Камъчето най-сетне бе махнато. Оливър се обърна, за да възобнови изкачването, после видя тъмносиния й Триумф, паркиран пред къщата. След това видя и Лиз. Тя хвърли цигарата си и я стъпка под тока на обувката си, после стана и отиде да ги пресрещне, но Оливър пусна ръката на момичето и тръгна към нея, взимайки стръмния тревист склон почти на бегом. Срещна я на върха.

— Лиз.

— Здрасти, Оливър.

Той си помисли, че тя изглежда по-добре от всякога в тесните си бежови панталони и кожения си жакет. Взе ръката й и я целуна.

— Да не си дошла да ме накастриш за миналата вечер? — попита я той.

— Не — прямо каза Лиз, а очите й се стрелнаха над рамото му, зад което Керълайн и Джоди бавно приближаваха по тревата. — Казах ти, че съм заинтригувана от внезапно нападналата те епидемия от гости. Дойдох да се запозная с тях.

— Ходихме на езерото. — Той се обърна към другите. — Керълайн, това е Лиз Фрейзър, тя и баща й са най-близките ми съседи, тя е постоянен гост на Киърни още от времето, в което ходеше права под масата. Показах ви тяхната къща тази сутрин, през дърветата. Лиз, това е Керълайн Клайбърн, а това е Джоди.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Керълайн.

Те си стиснаха ръцете. Лиз свали очилата си и Керълайн изпита смътно притеснение от изражението в очите й.

— Здравейте — каза Лиз. — Здравей, Джоди — добави тя.

— Приятно ми е да се запознаем — учтиво отговори той.

— Отдавна ли си тук? — попита я Оливър.

Тя се обърна към него, загърбвайки леко другите двама.

— Може би десетина минути. Не повече.

— Ще останеш ли за обяд?

— Госпожа Купър много мило ме покани, но у дома ме очакват.

— Тогава влез за едно питие.

— Не, трябва да се връщам. Отбих се само да кажа здрасти. — Тя се усмихна на Керълайн. — Госпожа Купър ми разказа за вас. Каза, че имате брат, отседнал в Стреткори.

— Той е тук отскоро.

— Може би съм го срещала. Как се казва?

Без да знае защо, Керълайн се поколеба, а Джоди, долавяйки колебанието й, отговори на въпроса вместо нея.

— Клайбърн, като нас — каза той на Лиз. — Ангъс Клайбърн.

След като обядваха, Оливър, проклинайки обстоятелства, които го заставяха в такъв прекрасен следобед да се преоблича в приличен костюм, риза и вратовръзка, да се качи в колата, да шофира, да отиде до града и да прекара остатъка от деня в карцера на задушния адвокатски офис, ще не ще, тръгна, за да стигне навреме.

Керълайн и Джоди го изпратиха и му помахаха с ръка от алеята. След като колата изчезна от погледа им, те продължиха да стоят там, вслушвайки се в звука на двигателя: чуха как затихна при главния път, после набра обороти и заръмжа нагоре по хълма.

Сега, когато Оливър беше тръгнал, те се почувстваха леко объркани и не можеха да измислят какво да правят. След като изми и избърса съдовете, госпожа Купър си отиде у дома, за да нагледа собствената си къща и да простре един огромен куп пране, за да хване дневната топлина. Джоди тъжно подритваше камъчетата на чакълената настилка. Керълайн го наблюдаваше със съчувствие, разбирайки какво му е на душата.

— Какво искаш да правиш?

— Не знам.

— Искаш ли да отидем отново при езерото?

— Не знам. — Той беше като всяко малко момче, лишено изведнъж от най-добрия си приятел.

— Можем да наредим друг пъзел.

— Не ми се стои вътре.

— Можем да го изнесем навън и да го подреждаме на слънце.

— Не ми се нарежда пъзел.

Обезоръжена, Керълайн отиде и седна на пейката, на която бяха заварили Лиз Фрейзър да ги чака сутринта. Тя установи, че инстинктивно избягва спомена за срещата, и затова си наложи да се върне назад, да я премисли и да се опита да разбере защо беше намерила изражението на другото момиче за толкова обезпокоително.

Това, в крайна сметка, беше съвсем естествено. Тя очевидно е много стара приятелка, близка съседка и явно познаваше Оливър откак се помнеше. Баща й щеше да купи Киърни. Какво би могло да е по-нормално от това да намине за един приятелски разговор и да се запознае с гостите на Оливър?

И все пак, тука имаше нещо. Силна антипатия, която Керълайн бе почувствала в мига, в който Лиз свали тъмните си очила и я погледна право в очите. Ревност вероятно? Но тя със сигурност нямаше от какво да ревнува — беше сто пъти по-привлекателна от Керълайн и Оливър очевидно бе много привързан към нея. Или пък имаше силно чувства за собственост, като на сестра може би? Но това все още не обясняваше факта, че докато стоеше там и говореше с нея, Керълайн имаше усещането, че сякаш свалят дрехите й една подир една.

Джоди клечеше и трупаше камъчета от чакъла на малки купчинки. Ръцете му посивяха от праха. Вдигна поглед към нея.

— Някой идва — каза той.

Те се заслушаха. Беше прав. Една кола се бе появила в дъното на алеята и сега приближаваше към къщата.

— Може би Оливър е забравил нещо?

Но не беше Оливър, а същият тъмносин Триумф, който бе седял отпред същата сутрин. Гюрукът му бе спуснат, а зад волана седеше Лиз Фрейзър — с тъмните си очила, с блестящата си коса и с копринен шал на врата. Джоди и Керълайн инстинктивно се изправиха, а колата застърга и спря на по-малко от два метра от тях, вдигайки облак прах изпод задните си колела.

— Здравейте отново! — каза Лиз и изключи двигателя.

Джоди не каза нищо. Лицето му беше безизразно. Керълайн каза „Здравейте“ и Лиз отвори вратата, излезе и я затръшна зад себе си. Свали очилата си и Керълайн видя, че въпреки усмивката на устата й, очите й не се усмихват.

— Оливър тръгна ли?

— Да, преди десет минути.

Лиз се усмихна на Джоди и се пресегна към задната част на колата си.

— Донесох ти подарък. Помислих, че може би ти е доскучало — каза тя и извади комплект за мини голф. — Ето там, ни онзи равен участък на моравата, някога имаше игрище за мини голф. Сигурна съм, че ако потърсиш, ще намериш дупката и някои от маркерите. Обичаш ли да играеш голф?

Лицето на Джоди светна. Той обожаваше подаръците.

— О, благодаря ви. Не знам. Никога не съм играл.

— Забавно е. Много е интересно, но изисква съобразителност и ловкост. Защо не отидеш да се пробваш колко те бива?

— Благодаря — каза той отново и хукна. На половината път до насипа се обърна. — Като се науча, ще дойдете ли да изиграете една игра с мен?

— Разбира се, че ще дойда. Ще определим малък залог и ще видим кой ще спечели наградата.

Той продължи, тичайки към подножието на склона, към равната част на морава. Лиз се обърна към Керълайн и усмивката й изчезна.

— Всъщност дойдох да си поговоря малко с вас. Да седнем? Така ще ни е по-удобно.

Те седнаха. Керълайн беше на тръни, а Лиз съвсем спокойно извади цигара и я запали с малка златна запалка.

— Имах телефонен разговор с майка ми — каза тя.

Керълайн не знаеше как да реагира на това непонятно откровение.

Лиз продължи.

— Вие не знаете коя съм аз, нали? Имам предвид, освен че съм Лиз Фрейзър, която живее в Роузи Хил?

Керълайн поклати глава.

— Но познавате Илейн и Паркър Халдейн.

Керълайн кимна.

— Е, скъпа, не гледайте толкова озадачено. Илейн е моя майка.

Като погледна назад, Керълайн не можа да проумее как е могла да не се досети веднага. Елизабет. Лиз. Шотландия. Спомни си, че на последната вечеря в Лондон Илейн бе говорила за Елизабет. Ами, нали знаеш, преди десет години, когато аз и Дънкан все още бяхме заедно, купихме онзи имот в Шотландия. Дънкан, бащата на Лиз, който щеше да купи Киърни от Оливър. И първото нещо, което Елизабет направи, бе да се сприятели с двете момчета, които живееха в съседното имение… по-големият брат… загинал в автомобилна катастрофа.

Тя си спомни и как Джоди й каза, че Чарлз е загинал, и как споменът беше докоснал подсъзнанието й, и все пак, бе забравила за него, преди да го осъзнае.

Парченцата бяха разпилени, като тези от недовършената мозайка на Джоди, но си бяха стояли там, точно под носа й, само дето тя бе прекалено несъобразителна или може би прекалено потънала в собствените си проблеми, за да ги подреди.

— Винаги съм чувала за вас като за Елизабет — каза тя.

— Майка ми и Паркър ме наричат така, но тук винаги съм била Лиз.

— Изобщо не се досетих. Просто не съобразих.

— Е, това е то. Какво съвпадение, какъв малък свят и прочее, и прочее. И, както казах, моята майка ми телефонира сутринта.

Очите й многозначително се присвиха.

— И какво ви каза тя? — попита Керълайн.

— Ами, всичко, предполагам. За вашето и на… Джоди, нали?… изчезване. Даяна е полудяла от тревога, защото знае, че сте просто в Шотландия и нищо повече. За голямата сватба следващия вторник. Вие ще се омъжите за Хю Рашли.

— Да — каза Керълайн с равен тон, защото не виждаше какво друго да каже.

— Изглежда сте забъркали някаква каша?

— Да — каза Керълайн. — Така изглежда.

— Майка ми каза, че сте дошли в Шотландия да търсите Ангъс. Не мислите ли, че сте тръгнали да гоните вятъра?

— Когато тръгвахме, не ми изглеждаше така. Джоди искаше да види отново Ангъс. Даяна и Шон възнамеряват да го вземат със себе си в Канада, а Джоди не иска да заминава. И Хю не иска той да живее с нас, така че остана само Ангъс.

— Мислех, че Ангъс е хипи?

Всичките инстинкти на Керълайн й говореха да скочи в защита на брат си, но всъщност й беше трудно да измисли какво да каже. Затова просто вдигна рамене.

— Той е наш брат.

— И живее в Стреткори?

— Работи там. В хотела.

— Но не и в момента?

— Не, но ще се върне утре.

— И вие с Джоди ще го чакате тук, докато се върне?

— Аз… не знам.

— Говорите някак неуверено. Може би аз мога да ви помогна, да вземете решение. Оливър преживява труден период. Не знам дали го осъзнавате. Той беше много привързан към Чарлз, те двамата бяха сам-сами в целия свят. А сега Чарлз е мъртъв и Киърни трябва да се продаде. За Оливър това е краят на цяла епоха. Не мислите ли, че при тези обстоятелства може би би било… по-разумно двамата с брат ви да се върнете и Лондон? За доброто на Оливър. И на Даяна. И на Хю.

Но Керълайн не можеше да бъде подведена толкова лесно.

— Защо искате да се махнем оттук?

Лиз остана невъзмутима.

— Може би защото създавате проблеми на Оливър.

— Заради вас?

Лиз се усмихна.

— О, скъпа, ние се познаваме толкова отдавна и сме много близки. По-близки, отколкото можете да си представите. Това е и една от причините баща ми да купи Киърни.

— Ще се омъжите за него, така ли?

— Разбира се.

— Той изобщо не го спомена.

— Защо да го прави? Вие казахте ли му, че ще се жените? Или това е тайна? Забелязах, че не носите годежен пръстен.

— Аз… оставих го в Лондон. Голям ми е и се боя да не го загубя.

— Но той не знае, нали?

— Не.

— Интересно, че не сте му казали. В крайна сметка, според майка ми, сватбата ще бъде голямо събитие. Предполагам, че такъв преуспял брокер като Хю Рашли я смята за важна част от добрия си имидж. Вие все още възнамерявате да се омъжите за него, нали? Но по някаква причина не искате Оливър да го знае?

После, след като Керълайн не отговори на нито един от тези въпроси, тя започна да се смее.

— Скъпо мое дете, сигурна съм, че сте се влюбила в него. Е, изобщо не ви виня. Много ми е мъчно за вас. Но аз съм на ваша страна, затова ще ви предложа малка сделка. Вие и Джоди се връщате в Лондон, а аз няма да продумам и дума пред Оливър за сватбата ви. Той няма да научи нищо, преди да види вестниците в сряда сутринта, които несъмнено ще публикуват цялото събитие, със снимка на двама ви, на църковната врата, сякаш току-що сте слезли от върха на сватбената торта. Става ли? Без обяснения, без извинения. Чисто и просто. Обратно при вашия Хю, който очевидно ви обожава. Оставяте хипито Ангъс на самотек. Е, не е ли най-разумно?

— Но Джоди… — каза безпомощно Керълайн.

— Той е още дете. Съвсем малко момче. Ще привикне. Ще отиде в Канада и ще я обикне, за нула време ще стане капитан на хокейния отбор. Никой не може да се грижи по-добре за него от Даяна, сигурно можете да го разберете? Някой като Ангъс би могъл да има само лошо влияние върху него. О, Керълайн, слезте от облаците и се изправете пред фактите. Зарежете всичко и се връщайте в Лондон.

От моравата долетя тържествуващ вик, явно Джоди бе вкарал голф топката в дупката. Той се появи над насипа и затича, размахвайки новата си щека.

— Хванах му цаката. Трябва да удряш доста бавно и не прекалено силно и… — Той спря. Лиз бе станала и си нахлузваше ръкавиците. — Няма ли да поиграете с мен?

— Друг път — каза тя.

— Но вие обещахте.

— Друг път. — Тя влезе в колата и намести дългите си крака. — Сега сестра ти иска да ти каже нещо.

* * *

Оливър караше към вкъщи пред синкавия здрач на прекрасния следобед, а настроението му беше съвсем различно от предишния ден. Сега се чувстваше отпуснат, отпочинал и по някаква причина, странно доволен. Не бе изтощен от дългия юридически разговор, усещаше мисълта си бистра и изпитваше облекчение от това, че най-сетне бе предприел финалната стъпка по продажбата на Киърни. Успя да обсъди с адвоката и въпроса за запазването на езерната вила, за реновирането и превръщането й в малък ваканционен дом. Той нямаше никакви възражения — Оливър трябваше само да се разбере с Дънкан Фрейзър за достъп до къщичката през земята, която скоро щеше да стане негова.

Оливър не допускаше, че Дънкан ще има някакви възражения за това. Представяше си как ще ремонтира и преобрази къщата и това го изпълваше със задоволство. Щеше да доведе градината до самия бряг на езерото, да отвори старото огнище, да построи наново комина, да сложи капандури на тавана. Докато си правеше тези планове, той започна да си подсвирква. Беше му приятно от усещането на твърдия кожен волан, легнал стабилно в ръцете му, колата взимаше завоите на познатия път леко, плавно, като кон, обучен за бягане с препятствия. Сякаш също като Оливър и тя знаеше, че се прибира у дома.

Зави през портата и двигателят заръмжа по алеята под дърветата, заобиколи туфата рододендрони и той наду клаксона, за да извести Джоди и Керълайн, че се връща. Паркира пред фасадната врата и влезе през нея, сваляйки в движение палтото си, в очакване да чуе стъпките на Джоди.

Но къщата бе тиха. Метна палтото си на един стол и извика:

— Джоди! — Не последва отговор. — Керълайн!

Отново нищо. Отиде в кухнята, но я завари тъмна и празна. Госпожа Купър все още не бе дошла, за да започне приготвянето на вечерята. Озадачен, той остави летящата врата да се захлопне зад гърба му и отиде в библиотеката. Там също беше тъмно, а огънят в камината гаснеше. Включи осветлението и отиде да сложи няколко сухи цепеници. В този миг видя един плик на бюрото — бял хартиен правоъгълник, подпрян на телефона. Един от най-хубавите пликове, изваден от горното чекмедже на бюрото му. Отгоре бе написано неговото име.

Той го отвори и за своя огромна изненада видя, че ръцете му треперят. Разгъна единствения лист и зачете писмото на Керълайн.

Скъпи Оливър,

След като вие тръгнахте, двамата с Джоди обсъдихме нещата и решихме, че ще бъде най-добре да се върнем в Лондон. Няма никакъв смисъл да чакаме Ангъс, не знаем кога ще се върне, а и не е честно спрямо Даяна да стоим по-дълго, след като тя дори не знае къде точно се намираме.

Моля ви, не се тревожете за нас. Колата работи прекрасно и в сервиза любезно са я заредили с бензин. Не мисля, че ще има още виелици и съм сигурна, че ще се приберем благополучно.

Няма думи, с които да изразя благодарността ни към вас и към госпожа Купър за всичко, което направихте за нас. Бяхме много щастливи в Киърни. Никога няма да го забравим.

С любов от нас двамата

Керълайн.