Розамунде Пилхер
Сняг през април (5)

5.

Оливър се прибра в Киърни едва в четири и половина. Беше уморен. Дънкан Фрейзър, освен че го бе нагостил солидно, настояваше да обсъдят всеки аспект на финансовите и правни детайли от покупката на Киърни. Нищо не бе оставено настрани. И сега главата на Оливър преливаше от факти и цифри. Площ и акри, ниви, глави добитък, стойност на постройките, състояние на чифлика, оборите и хамбарите. Беше необходимо, разбира се, и правилно, но той го намираше за стресиращо, и през цялото дълго пътуване в сумрака назад към вкъщи се чувстваше силно потиснат, докато се опитваше да приеме истината. Чувстваше, че с продажбата на Киърни, дори на Дънкан, той предава част от себе си и отрязва и последните нишки, които го свързваха с младостта му.

Вътрешният му конфликт изцеди цялата му енергия. Главата го болеше и не можеше да мисли за нищо друго, освен за убежището на дома си, за комфорта на креслото си, поставено до камината, и по възможност, успокояваща чаша чай.

Къщата никога не му бе изглеждала толкова сигурна, толкова приветлива. Откара Роувъра до гаража, паркира го там и влезе вътре през кухнята. Откри госпожа Купър на дъската за гладене, но с очи вперени във вратата. При появата му тя изпусна въздишка на облекчение и тръсна ютията на поставката й.

— Ох, Оливър, така се надявах да сте вие. Чух колата и се надявах да сте вие.

Нещо в лицето й го накара да каже:

— Какво се е случило?

— Ами просто, сестрата на момчето излезе на разходка и още не се е върнала, а вече почти се стъмни.

Оливър застана на място, без да си съблича палтото, смилайки бавно тази неприятна информация.

— Кога излезе?

— След като обядвахме. Не че тя яде нещо де, само бодни оттук-оттам, яде по-малко и от врабче.

— Но… вече е четири и половина.

— Така де!

— Къде е Джоди?

— Той е в детската, добре си е, не се е разтревожил. Дадох му малко чай, мъничко агнешко.

Оливър се намръщи.

— Но къде е отишла?

— Не каза. Излизам, рече, да се поразходя малко. — Лицето на госпожа Купър беше изопнато от тревога. — Нали не мислите, че може да се е случило нещо лошо?

— Не бих се изненадал — ядно каза Оливър. — Тя е такава глупачка, че може да се удави и в локва.

— О, клетата мъничка душица…

— Тя не е никаква клета мъничка душица, а истинска проклета напаст! — грубо каза Оливър.

Той се насочи към задното стълбище, възнамерявайки да отиде и да намери Джоди, и да си събере ума, но в този момент телефонът започна да звъни. Първата реакция на Оливър беше да се зарадва, че линиите най-сетне са възстановени, но госпожа Купър плесна ръка върху сърцето си и каза:

— Сигурно е полицията!

— Вероятно не е — каза Оливър, но въпреки това излезе с по-голяма скорост от обичайното от кухнята и се насочи към библиотеката, за да отговори на обаждането.

— Киърни — рязко каза той.

— Дом Киърни ли е?

Женски глас, много рафиниран.

— Да. Тук е Оливър Киърни.

— О, господин Киърни, тук е госпожа Хендерсън, от хотел „Стреткори“.

Оливър се стегна.

— Да?

— Тук има една млада дама, дойде да търси брат си, който работеше при нас…

— Работеше?

— Да?

— Тя каза, че е отседнала в Киърни.

— Правилно.

— Ами, мисля, че може би трябва да дойдете и да я вземете, господин Киърни. Тя не изглежда никак добре, припадна и й е много… лошо. — Жената изрече последната дума неохотно, сякаш беше обидна.

— Как е стигнала до Стреткори?

— Вървяла донякъде пеша, а после я взел един снегорин.

Това означаваше, че поне пътищата са разчистени.

— И къде е тя сега?

— Сложих я да полегне… изглеждаше толкова зле!

— Знае ли, че ми се обаждате?

— Не. Помислих, че е по-добре да не й казвам.

— Не й казвайте. Не казвайте нищо. Просто я задръжте там, докато дойда.

— Да, господин Киърни. Много съжалявам.

— Няма за какво. Много добре направихте, че ми се обадихте. Благодаря ви. Ще дойда колкото мога по-скоро.

* * *

Керълайн беше заспала, когато той пристигна. Не, не точно заспала, а увиснала в някакво блаженство между заспиването и будното състояние, затоплена и уютно сгушена под одеялата — докато звукът на дълбокия му глас не проряза дрямката й като нож. Тя изведнъж се пробуди и застана нащрек, в пълно съзнание и със съвсем избистрен ум. Спомни си как каза, че е дошла от Киърни и се прокле, че не си е сдържала езика зад зъбите. Но болката вече я нямаше и сънят я бе освежил, така че когато Оливър Киърни, без дори да почука, отвори със замах вратата и нахлу вътре, тя бе готова да се отбранят с всички сили.

— О, колко жалко, изминали сте целия този път, а всъщност нищо лошо не се е случило. Вижте. — Тя седна. — Аз съм съвсем добре. — Той носеше сиво пардесю и черна вратовръзка, а това й напомни за брат му, и тя продължи презглава: — Прости, разходката май беше прекалено дълга, е, все пак не толкова дълга, защото ме качи един снегорин.

Той затръшна вратата зад гърба си, дойде до леглото и се облегна на долната му табла.

— Доведохте ли Джоди? — попита тя бодро. — Защото можем да останем тук. Тук имат стаи и ще е най-добре да изчакаме в хотела, докато Ангъс се върне. Той е заминал, нали разбирате, само за два дни, с една американска дама.

— Млъкнете! — каза Оливър.

Никой не бе говорил на Керълайн с такъв тон досега и тя обидено притихна.

— Казах ви да останете в Киърни. Да изчакате.

— Не можех.

— Защо не?

— Защото Джоди ми каза за брат ви. Госпожа Купър му разказала. Толкова ужасно беше да се появим точно в този момент. Много съжалявам… Не знаех…

— Откъде бихте могли да знаете?

— Но в такъв момент…

— Така или иначе, това няма никакво значение — безизразно каза Оливър. — Как се чувствате сега?

— Съвсем добре съм.

— Припаднала сте. — Думите му прозвучаха като обвинение.

— Толкова е глупаво, аз никога не припадам.

— Проблемът е, че изобщо нищо не ядете. Щом намирате за уместно да се държите така идиотски, заслужавате си припадъка. Сега си вземете палтото и да ви водя у дома.

— Но нали ви казах, че можем да останем тук. Ще изчакаме Ангъс тук.

— Можете да изчакате Ангъс в Киърни. — Той отиде до стола и вдигна черната мушама.

Керълайн се намръщи.

— Да предположим, че не искам да дойда. Не съм длъжна да го правя.

— Да предположим, че веднъж ще направите това, което ви се казва. Да предположим, че веднъж ще помислите за някой друг, освен за себе си. Лицето на госпожа Купър беше посивяло от притеснение, когато се върнах, защото си представяше какви ли не ужасии, които биха могли да ви се случат.

Изведнъж я обзе чувство за вина.

— А Джоди?

— Той е добре. Оставих го да гледа телевизия. Е, сега идвате ли?

Нямаше какво друго да се направи. Керълайн излезе от леглото, остави го да й помогне с обличането на мушамата, напъха крака в гумените ботуши и го последва покорно по стълбите.

— Госпожа Хендерсън?

Тя се появи от офиса си и застана зад гишето като услужлив продавач в магазин.

— О, вие сте я открили, господин Киърни, това е чудесно.

Тя вдигна капака на гишето и излезе отпред, за да се присъедини към тях.

— Как се чувствате, скъпа? — обърна се тя към Керълайн.

— Добре съм.

След като премисли, добави „благодаря ви“, макар че й беше трудно да прости на госпожа Хендерсън за това, че се е обадила Оливър.

— Няма защо. А когато Ангъс се върне…

— Кажете му, че сестра му е в Киърни — прекъсна я Оливър.

— Разбира се. Радвам се, че се чувствате по-добре.

Керълайн се насочи към вратата. Зад гърба й Оливър благодари още веднъж на госпожа Хендерсън, после двамата излязоха в студения, мек и ветровит полуздрач и тя, останала без сили, за каквато и да е съпротива, покорно се качи в Ленд Роувъра.

* * *

Пътуваха в мълчание. Обещаното затопляне бе превърнало снега в киша и пътят по хълма беше сравнително чист. Западният вятър разгонваше сивите облаци над главите им, оставяйки големи ярко сапфирени пространства в небето. През отворения прозорец на Ленд Роувъра влизаше мирис на трева и влажен торф. От бреговете на едно малко, обградено от тръстика езерце, литнаха дъждосвирци и изведнъж започна да изглежда съвсем възможно, че голите дървета скоро ще се обкичат с пъпки и дълго чаканата пролет най-сетне ще дойде.

Това напомни на Керълайн онази вечер в Лондон, когато двамата с Хю отиваха с колата към „Арабела“. Спомни си светлините на града, хвърлящи оранжево зарево в небето, спомни си как бе спуснала прозореца, за да остави вятърът да се вее в косите й и си бе пожелала да е в провинцията, сред природата. Беше само преди три-четири дни и все пак й се струваше, че оттогава е изминал цял един живот. Сякаш се бе случило на друго момиче в съвсем друго време.

Илюзия! Тя беше Керълайн Клайбърн със стотици нерешени проблеми, стоящи пред нея. Тя беше Керълайн Клайбърн, и трябваше да се върне в Лондон, преди да настане тотална неразбория. Тя беше Керълайн Клайбърн и щеше да се омъжи за Хю Рашли. Във вторник.

Това бе реалното положение на нещата. И за да го направи още по-реално, тя си помисли за къщата на Милтън Гардънс, отрупана със сватбени подаръци. Бялата рокля, висяща в гардероба, служителите от кетъринга, които щяха да дойдат с техните сгъваеми маси и колосани плътни бели покривки. Помисли си за чашите за шампанско, натрупани като сапунени балони, гардениите в букета, гърмежа на корковите тапи, клишетата в речите, помисли си и за Хю, деликатния и грижлив Хю, който никога не си бе позволявал да повиши глас на Керълайн, камо ли пък да й казва да млъкне.

Това все още я глождеше. Възмутена от спомена, тя се остави на негодуванието си. Негодувание срещу Ангъс, заради това че я бе оставил сама точно когато имаше най-голяма нужда от него; от това, че се шляеше с колата на някаква възрастна американска вдовица, без да остави нито адрес, нито дата на връщане, нищо определено. Негодувание срещу госпожа Хендерсън, с нейните диамантени очилца и изражението й на скромна деловитост, заради това че се бе обадила на Оливър, след като последното нещо, което Керълайн искаше, беше той отново да се намеси. И накрая, негодувание срещу самия Оливър, този непоносим, властен мъж, който се бе нагърбил с доста повече от това, което изискваха обичаите на гостоприемството.

Ленд Роувърът вървеше стабилно по пътя през билото на хълма, после зави по отбивката, водеща към Киърни. Оливър смени скоростта и гумите захапаха дълбоко кишавия сняг. Тишината помежду им тегнеше от неизречено неодобрение. Искаше й се поне да бе казал нещо. Каквото и да е. Цялото й негодувание се превърна в раздразнение, което се насочи пряко и единствено срещу него. То нарасна, докато вече не можеше да го сдържа, и накрая тя изрече ледено:

— Това е нелепо.

— Кое е нелепо? — Гласът му бе не по-малко леден от нейния.

— Цялата ситуация. Всичко.

— Не съм достатъчно наясно със ситуацията, за да я коментирам. Всъщност, освен дето знам, че вие и Джоди се появихте в Киърни от снежната буря, аз съм в пълно затъмнение.

— Това не е ваша работа — каза Керълайн и думите неволно й прозвучаха по-грубо, отколкото й се искаше.

— Но е моя работа да се погрижа вашият брат да не страда повече от вашите идиотски постъпки.

— Ако Ангъс си беше в Стреткори…

Той не я остави да довърши.

— Ако беше, но не беше! И аз имам странното чувство, че вие не бяхте особено изненадана. Що за човек е той, между другото?

Керълайн зае поза, която се надяваше да бъде възприета като достойно мълчание.

— Ясно — каза Оливър със самодоволния глас на човек, който разбира всичко.

— Нищо не ви е ясно. Вие не знаете нищо за него. Вие изобщо и представа си нямате.

— О, млъкнете! — каза Оливър, за втори път, което си беше наистина непростимо!

Керълайн се извърна от него и се втренчи навън през притъмняващия прозорец, за да не може той да види или да отгатне смъдящите сълзи, които изведнъж опариха очите й.

В здрача се показаха правоъгълните контури на къщата, със спуснати завеси, зад които се лееха жълтеникави светлини. Оливър спря Роувъра пред вратата и излезе. Керълайн бавно, неохотно скочи долу и го последва по стъпалата, мина покрай него, докато той й държеше вратата отворена, за да я пусне пред себе си. Чувстваше се като непослушно дете, от което изведнъж е потърсена отговорност, и дори не го погледна. Вратата се затръшна зад тях и изведнъж, сякаш този звук послужи за сигнал, долетя гласът на Джоди и стъпките му се чуха по коридора от кухнята. Появи се бежешком, после замря на място, когато видя, че пред него стоят само двама души. Очите му побягнаха към вратата зад Керълайн, а после към лицето й.

— Ангъс? — каза той, без да помръдне.

Беше се надявал, че тя ще доведе Ангъс със себе си. Колкото и да й бе неприятно, трябваше да му каже.

— Ангъс не е там.

Настана мълчание.

— Не си го намерила — след кратка пауза каза Джоди.

— Бил е там, работил е там. Но е заминал за няколко дни. — Тя продължи, опитвайки се да бъде убедителна. — Ще се върне. След ден-два. Няма за какво да се тревожим.

— Но госпожа Купър каза, че ти е прилошало.

— Не, добре съм — бързо отговори Керълайн.

— Но тя каза…

Оливър го прекъсна.

— Цялата беда при твоята сестра е, че тя никога не прави това, което й се казва, и че никога не яде нищо. — По тона му си личеше, че е вбесен. Джоди го гледаше как си разкопчава пардесюто и го мята на парапета. — Къде е госпожа Купър?

— В кухнята.

— Иди й кажи, че всичко е наред. Доведох Керълайн обратно и тя ще отиде в леглото, където ще хапне нещо за вечеря, а утре ще бъде здрава като камък. — Тъй като Джоди се поколеба, Оливър отиде до него, обърна го и леко го побутна в посоката, от която се бе появил. — Бегом! Няма за какво да се тревожиш. Имаш думата ми.

Джоди тръгна. Кухненската врата хлопна и те го чуха, че предава съобщението. Оливър се обърна към Керълайн.

— А сега — каза той с измамна любезност, — отивате горе и си лягате в леглото, а госпожа Купър ще ви донесе нещо за вечеря на поднос. Просто и ясно!

Тонът му запали нейния стар, необичаен инат. Инат, който от време на време обхващаше Керълайн в детството й и който накрая бе пречупил възраженията на мащехата й за театралната школа. Хю вероятно отрано бе усетил тази черта в характера й, защото винаги се отнасяше с нея доста тактично, малко манипулативно и дори подмамващо, просто я водеше за носа, когато усетеше, че няма да допусне да й се налагат.

Сега тя се замисли върху идеята да направи една ужасна финална сцена, но тъй като Оливър Киърни продължаваше да стои, чакайки с учтива непреклонност, изписана на лицето, решителността й угасна. Намери извинение за отстъплението си, като си каза, че е уморена, прекалено уморена за по-нататъшни разправии. А и мисълта за леглото, за топлината и за уединението изведнъж й се стори много привлекателна. Без да каже и дума, тя се извърна и тръгна нагоре по стълбището, стъпало по стъпало, с ръка, опряна на дългото, полирано перило.

След като Керълайн се скри от погледа му, Оливър отиде в кухнята, където завари госпожа Купър да приготвя вечеря, а Джоди да седи на излъсканата маса, борейки се с един стар пъзел, който след като бъдеше завършен, щеше да представлява картина на старомодна парна машина. Оливър си спомни пъзела, спомни си как го нареждаше с помощта на майка си и на Чарлз. Така убиваха времето, изчаквайки да спре дъждът, за да могат да излязат и да си играят навън.

Наведе се над рамото на Джоди.

— Много добре се справяш — каза му той.

— Не мога да намеря ето това парченце. С небето и част от клона. Ако го намеря, ще мога да сглобя и другите.

Оливър започна да търси изплъзващото се парченце.

— Добре ли е младата дама? — обади се от печката госпожа Купър.

Оливър не вдигна поглед.

— Да, добре е. Отиде в леглото.

— Какво й се е случило? — попита го Джоди.

— Припаднала е, а после й станало лошо.

— Мразя да ми е лошо.

Оливър се ухили.

— И аз също.

— Ще й сипя една мъничка купа с хубав, прецеден месен бульон — каза госпожа Купър — Когато ти е лошо, последното нещо, което ти трябва, е вечеря, която да ти натежи на стомаха.

Оливър се съгласи с нея. Той попадна на липсващото парченце и го подаде на Джоди.

— Какво ще кажеш за това?

— Това е! — Джоди беше възхитен от съобразителността на Оливър. — О, благодаря. Търсих, търсих това парченце, но така и не разбрах, че е то. — Той плахо се усмихна. — По-лесно ще е, ако го сглобяват двама, нали? Ще ми помагате ли?

— Ами, точно сега ще отида да се изкъпя, после ще пийна едно питие, а после ще вечеряме заедно, ти и аз. Но след вечерята ще видим дали можем да довършим пъзела.

— Ваш ли е?

— Мой или на Чарлз, не мога да си спомня.

— Много забавен влак е това.

— Парните машини бяха великолепни. Издаваха такъв величествен звук.

— Знам. Виждал съм ги по филмите.

* * *

Той се изкъпа, облече се и тъкмо бе тръгнал надолу, към библиотеката и питието, което си бе обещал, когато изведнъж, от нищото, съвсем внезапно му изплува споменът, че имаше покана за вечеря в Роузи Хил. Шокът от това обаче не беше толкова голям, колкото усещането от изненадата, че изобщо бе забравил за уговорката. Но независимо от факта, че се бе видял с Дънкан Фрейзър на обяд и че дори бяха разговаряли за предвидената вечеря, френетичните събития от следобеда и вечерта бяха успели да я изтрият съвсем от главата му.

А сега вече бе седем и половина и той не беше облечен във вечерен костюм, а в стар поло пуловер и чифт изтрити панталони от рипсено кадифе. За миг се поколеба, подръпвайки нервно долната си устна, опитвайки се да реши какво да направи, но накрая надделя образът на Джоди, който бе прекарал самотен и тревожен следобед и на когото Оливър бе обещал компания за вечеря и помощ за пъзела. Това сложи нещата на място. Той отиде до библиотеката, взе слушалката и набра номера на Роузи Хил. След миг Лиз отговори.

— Ало.

— Лиз.

— О, Оливър, звъниш, за да кажеш, че закъсняваш ли? Защото ако е така, не се притеснявай, аз самата забравих да сложа фазана навреме и освен това…

— Не — прекъсна я той, — не звъня за това. Звъня, за да отменя уговорката. Няма да успея.

— Но… аз… татко каза, че… — Тя се запъна, а после продължи със съвсем различен тон: — Добре ли си? — Звучеше така, сякаш мислеше, че той изведнъж е полудял. — Не си болен или нещо подобно?

— Не. Просто няма да успея… Ще ти обясня…

— Да не би това да има нещо общо с момичето и момчето, които си прибрал в Киърни? — хладно каза тя.

Оливър бе изумен. Не беше казвал нищо на Дънкан за Клайбърн, не с намерение да го скрие, просто защото имаше много други важни теми за обсъждане.

— Откъде научи? — попита той.

— О, старата клюкарска агенция. Не забравяй, че нашата госпожа Дъглас е снаха на Купър. Не можеш да запазиш никакви тайни, ако живееш тук, Оливър. Би трябвало да си го научил досега.

Той се почувства смътно подразнен, сякаш тя го обвиняваше, че лъже.

— Това не е тайна.

— Те все още ли са там?

— Да.

— Трябва да дойда и да разследвам. Това е доста интригуващо.

Той пусна покрай ушите си двусмислената й интонация и смени темата.

— Ще ми простиш ли, че бях толкова невъзпитан тази вечер и че отмених уговорката толкова късно?

— Няма значение. Случват се от време навреме такива дреболии. Това просто означава повече фазан за мен и татко. Но ела някоя друга вечер.

— Ако ме поканиш.

— Каня те сега. — Но гласът й все още беше хладен. — Всичко, което трябва да направиш, след като сложиш в ред социалния си живот, е да ми звъннеш.

— Ще го направя — каза Оливър.

— Довиждане тогава.

— Довиждане — каза той, но още преди да довършил думата си, тя затвори слушалката и прекъсна връзката.

Беше му ядосана и с право. Помисли си със съжаление за старателно подредената маса, свещите, фазана и виното. Вечеря в Роузи Хил — това в никакъв случай не беше събитие за пренебрегване. Той изруга тихичко, проклинайки целия ден и си пожела той най-сетне да свърши. Наля си питие, по-силно от обичайното, добави малко сода, изля разсеяно част от него в гърлото си, после, малко по-успокоен, отиде да потърси Джоди.

Но така и не стигна до него, тъй като в коридора се натъкна на госпожа Купър, с поднос на ръце. На лицето й имаше странно, почти потайно изражение, и щом го видя, ускори крачка, за да се промъкне през кухненската врата, преди той да я настигне.

— Какво има, госпожо Купър?

Тя спря и опря гръб на врата. Изглеждаше измъчена.

— Тя не хапна и залък, Оливър. — Той погледна подноса, вдигна капака на купата за супа. Надигнаха се ароматни облачета пара. — Направих всичко, което можах, предадох й какво сте казали, но тя не пожела да хапне и залък. Каза, че се страхува да не й прилошее отново.

Оливър постави обратно капака на купата, остави и чашата си с уиски на подноса и го взе от ръцете на госпожа Купър.

— Аз ще се погрижа за това.

Вече не се чувстваше уморен и потиснат, просто беше невероятно ядосан. Тръгна устремно по стъпалата, взимайки по две наведнъж, мина по коридора и нахлу в гостната спалня на дома Киърни, без да почука на вратата. Тя лежеше в средата на огромното, покрито с розова кувертюра двойно легло, възглавниците бяха разпръснати по пода и розовата нощна лампа хвърляше мека светлина върху тях.

Като я видя така, гневът му още повече се засили. Това проклето момиче влезе в къщата му, обърна всичко наопаки, развали вечерта му, а сега лежеше на неговото собствено легло за гости и отказваше да яде, изправяйки всички около себе си на нокти. Той прекрачи през стаята и тръсна подноса върху страничната масичка. Лампата леко се разклати, уискито затанцува и се разплиска.

Тя го наблюдаваше безразлично от леглото. Очите й бяха огромни, косата й беше разпиляна и оплетена като чилета сурова коприна. Без да каже и дума, той започна да събира възглавниците, после я издърпа в седящо положение и ги напъха зад нея, сякаш тя беше някаква парцалена кукла, неспособни да седи сама.

Изражението й беше бунтовническо, долната й устна нацупена, като на разглезено дете. Той взе салфетката от подноса и я завърза около врата й, така стегнато, сякаш възнамеряваш, да я удуши. После вдигна капака на купата.

— Ако ме накарате да изям това, пак ще ми прилошее — каза категорично тя.

Оливър хвана лъжицата.

— А ако ви прилошее, аз ще ви набия.

Долната й устна затрепери от несправедливостта на тази заплаха.

— Веднага ли, или когато се почувствам отново добре? — язвително попита тя.

— Веднага, а после още веднъж — грубо каза Оливър. — Сега отворете уста.

Когато тя го направи, повече от удивление, отколкото от страх, той изля в устата й първата лъжица. Докато я преглъщаше, тя се задави леко и му отправи поглед, пълен с укор и молба. В отговор той просто повдигна предупредително вежди. И втората лъжица замина по предназначение. И третата. И четвъртата. В този миг тя започна да плаче. Очите й мълчаливо се пълнеха със сълзи, които преливаха и се стичаха надолу по бузите й. Оливър не им обърна никакво внимание и продължи неумолимо да я храни с бульона. Когато свърши, тя вече цялата бе обляна в сълзи. Той остави празната купа на подноса и без всякакво съчувствие каза:

— Видяхте ли, не ви прилоша.

Керълайн изхлипа дълбоко, неспособна на коментар. Изведнъж ядът му стихна, отстъпи място на някаква нелепа, нежна веселост и му се прииска да се усмихне. Последният му гневен изблик бе изчистил неговото собствено съзнание, както гръмотевична буря прочиства прашния въздух, и той изведнъж се успокои и отпусна. Всички проблеми и ядове от деня се подредиха и вече не му се струваха толкова значими. Остана само тази тиха, уютна стая, блясъкът на розовата нощна лампа, последната глътка уиски в чашата му — и Керълайн Клайбърн, най-накрая нахранена и усмирена.

Той нежно издърпа салфетката от врата й, после й я подаде.

— Вероятно — предложи той — бихте могли да я използвате за носна кърпа.

Тя му отправи признателен поглед, взе я, избърса бузите си, очите си и накрая енергично издуха носа си. На бузата й имаше кичур коса, мокър от сълзите й, и той протегна пръст, за да го приглади назад, зад ухото й.

Това беше един дребен, инстинктивен, съвсем спонтанен утешителен жест, но неочакваният физически допир отключи верижна реакция. За миг на лицето на Керълайн се изписа изумление, което веднага се смени от облекчение, което надделя над всичко. И сякаш това беше най-естественото нещо на света, тя се протегна напред и притисна чело в грубата вълна на пуловера му, а той, без да се замисли, обви ръце около раменете й и я придърпа по-близо. Върхът на копринената й глава се притисна плътно под брадичката му. Усещаше крехкостта й, костите й, тупкането на сърцето й.

— Наистина трябва да ми разкажете за какво става дума, нали? — каза той след малко.

Керълайн кимна, удряйки глава в брадичката му.

— Да — чу се сподавеният й глас. — Наистина мисля, че трябва.

И тя започна оттам, откъдето всичко бе започнало — от Афрос.

— Отидохме да живеем там, след като майка ни почина. Джоди беше бебе, проговори първо на гръцки и чак след това на английски. Баща ми беше архитект, отиде там да проектира къщи, но англичаните откриха Афрос и мнозина искаха да живеят там. Така той стана нещо като агент по недвижими имоти, купуваше къщи и надзираваше реконструкцията им, изобщо, този род неща. Може би, ако Ангъс бе отгледан и възпитан в Англия, щеше да бъде различен. Не знам. Но той ходеше в местното училище, защото баща ми не можеше да си позволи да го изпрати у дома.

Тя спря и направи опит да му обясни по-подробно за Ангъс.

— Той винаги е живял такъв волен живот! Баща ми не се тревожеше за нас, нито се интересуваше къде сме. Знаеше, че сме в безопасност. Ангъс прекарваше по-голямата част от времето си с рибарите и когато напусна училище, просто остана в Афрос и на никой не му идваше на ум, че той може да си намери работа. И тогава се появи Даяна.

— Вашата мащеха.

— Да. Тя пристигна на острова да си купи къща и дойде при баща ми, за да го помоли да й стане агент. Но така и не си купи къща, защото се ожени за него и остана да живее с нас.

— Това промени ли съществено нещата?

— За Джоди, да. И за мен. Но не и за Ангъс. За него нищо не се промени.

— Харесахте ли я?

— Да. — Керълайн диплеше крайчето на чаршафа, внимателно, прецизно, сякаш тази задача й бе поставена от придирчивата Даяна, и трябваше да бъде изпълнена съобразно нейните високи стандарти. — Да, харесах я. А също и Джоди. Но Ангъс бе твърде голям, за да попадне под нейното въздействие, а и тя… тя беше твърде умна, за да се опита да му влияе. Но тогава татко почина и тя каза, че всички ние трябва да се върнем и Лондон. Ангъс обаче не пожела да дойде. А не искаше да остане и на Афрос. Купи си едно Мини на старо и тръгна за Индия, през Турция и Сирия, и ние започнахме да получаваме пощенски картички от най-далечни места от него, и нищо друго.

— Но вие сте се върнали в Лондон?

— Да. Даяна имаше къща в Милтън Гардънс. Все още живеем там.

— А Ангъс?

— Той дойде там веднъж, но не се получи. Двамата с Даяна се скараха ужасно, защото той не желаеше да се приспособи, не искаше нито да си подстриже косата, нито да си обръсне брадата, нито да носи обувки. Разбирате, нали? А и така или иначе по това време Даяна вече беше омъжена отново за един неин приятел на име Шон Карпентър. Така че сега тя е Госпожа Карпентър.

— А господин Карпентър?

— Той е мил човек, но не е с такъв силен характер като Даяна. Тя винаги прави това, което иска, манипулира хората, всички нас, наистина всички. Но по най-тактичния възможен начин. Трудно е да се опише.

— А какво правехте вие през цялото това време?

— О, аз завърших училище и отидох в театрална школа. — Тя погледна Оливър с бледо подобие на усмивка. — Даяна беше против. Боеше се, че ще се превърна в хипи или ще се пристрастя към наркотиците, или пък ще стана като Ангъс.

Оливър се ухили.

— А така ли стана?

— Не. Но тя каза също и че няма да издържа дълго, и се оказа права. Имам предвид, аз изкарах с успех театралната школа и започнах работа в един театър, но тогава… — Тя спря.

Изражението на Оливър бе удивително мило, а очите му я гледаха с истинско разбиране. Беше й лесно да си говори с него. Не си бе давала сметка колко ще е лесно. През целия ден той не беше направил нищо, с което да й го подскаже, дори показа по всички възможни начини, че я мисли за глупачка, но тя инстинктивно разбра, че той няма да я нарече глупачка, заради това че се е влюбила в погрешния човек…

— Ами, увлякох се по един мъж. Бях глупава, предполагам, и невинна, и мислех, че той иска сериозна връзка. Но актьорите са целенасочени, егоцентрични създания, а той беше много отдаден на кариерата си, много амбициозен, затова замина и ме остави. Името му е Дринан Колфийлд и сега е доста известен. Може би сте чували за него…

— Да, чувал съм.

— Ожени се за една френска актриса. Мисля, че сега живеят в Холивуд. Предстои му да направи поредица от филми. Изобщо, след Дринан всичко тръгна накриво, после аз хванах пневмония и накрая зарязах театъра.

Тя отново започна да нагъва чаршафа.

— А Ангъс? — деликатно я подтикна Оливър. — Кога е цъфнал в Шотландия?

— Джоди получил писмо от него, преди седмица и нещо. Но не ми каза до онзи ден, в неделя вечерта.

— И защо е толкова важно да го видите отново?

— Защото Даяна и Шон заминават за Канада. Шон започна бизнес там, и те ще заминат скоро след… ами, много скоро. Те ще вземат Джоди с тях. Джоди не иска да заминава, но Даяна не знае. Той обаче ми каза и ме помоли да дойдем в Шотландия заедно и да намерим Ангъс. Той мисли, че Ангъс може да се върне в Лондон и да създаде дом за него, така че Джоди да не заминава.

— Има ли вероятност това да се случи?

Керълайн трябваше да изрече голата истина.

— Всъщност, не. Но аз трябваше да опитам. Заради Джоди трябваше да опитам.

— Не може ли Джоди да остане с вас?

— Не.

— Защо не?

Керълайн сви рамене.

— Това просто няма да стане. Даяна никога не би се съгласила. Но Ангъс е друго нещо. Той вече е на двадесет и пет. Ако Ангъс иска да задържи Джоди, Даяна не може да го спре.

— Разбирам.

— Затова дойдохме да го намерим. Заехме колата на Кейлъб Аш, той е приятел на татко, но живее в Лондон, в един апартамент на другия край на градината на Даяна. Той харесва Даяна, но мисля, че не одобрява начина, по който тя организира всички нас, нито пък как командва живота ни. Ето затова ни зае колата, при условие да му кажем къде отиваме.

— Но не сте казали на Даяна?

— Казахме, че отиваме в Шотландия. Това беше всичко. Оставихме писмо. Ако й бяхме казали повече, тя щеше да ни настигне много преди да сме стигнали дотук. Тя е от този тип.

— А няма ли да се разтревожи много за вас?

— Сигурно! Но ние казахме, че ще се върнем до петък.

— Но няма да можете. Не и ако Ангъс не се върне дотогава.

— Знам.

— Не мислите ли, че е добра идея да телефонирате?

— Не. Все още не. Заради Джоди не трябва.

— Тя сигурно ще разбере.

— Донякъде, но не напълно. Ако Ангъс беше по-различен…

Гласът й заглъхна безнадеждно.

— Тогава какво ще правим ние? — попита Оливър.

Това „ние“ я обезоръжи.

— Не знам — каза тя, но отчаяното изражение бе изчезнало от лицето й. — Да чакаме? — добави с надежда.

— Колко дълго?

— До петък. И после, обещавам ви, после ще се обадя на Даяна и ще се върнем в Лондон.

Оливър помисли над това и накрая, с известна неохота, се съгласи.

— Не че одобрявам — добави той.

Керълайн се усмихна.

— Нищо ново. Вие излъчвате неодобрение от първия миг, в който прекрачихме прага ви.

— С известно — трябва да признаете — основание.

— Единствената причина да отида до Стреткори днес беше, защото разбрах за брат ви. Не бих го направила, ако не беше това. Почувствах се ужасно, притесних се, като разбрах, че сме се появили в такъв тежък момент.

— Вече не е тежък. Всичко свърши.

— Какво смятате да правите?

— Да продам Киърни и да се върна в Лондон.

— Това не е ли много тъжно?

— Тъжно е, но не е краят на света. Киърни, начинът, по който аз го помня, е вътре в главата ми, неразрушим. Това не е толкова къщата, колкото хубавите неща, които са се случвали тук. Основите на един много щастлив живот. Няма да загубя нищичко от тях, дори и ако доживея дотам, че да стана беловлас старец без нито един зъб.

— Като Афрос — каза Керълайн. — Афрос е същото за Джоди и за мен. Всички хубави неща, които са ми се случили, са хубави, защото ми напомнят за Афрос. Слънце и бели къщи, и синьо небе, и ветрове, духащи от морето, и аромат на борове, и здравец в саксии. Какъв човек беше брат ви? Приличаше ли на вас?

— Той беше чудесен, най-милият човек на света и изобщо не приличаше на мен.

— Какъв беше?

— Червенокос, трудолюбив и потънал до уши в Киърни. Беше добър фермер. И добър човек.

— Ако Ангъс беше такъв като него, нещата можеха да бъдат толкова различни.

— Ако Ангъс беше като брат ми Чарлз, вие никога не бихте дошли в Шотландия, за да го търсите, никога нямаше да попаднете в Киърни и тогава аз никога нямаше да се запозная с вас двамата.

— Това едва ли е най-хубавото нещо, което ви се е случило.

— Но несъмнено е нещо, което госпожа Купър би нарекла „опит“.

Те се засмяха дружно. В този миг на вратата се почука и още преди Керълайн да доизрече докрай „Влез“, вратата се отвори и Джоди пъхна глава през нея.

— Джоди!

Той бавно пристъпи в стаята.

— Оливър, госпожа Купър каза да ви кажа, че вечерята е готова.

— За Бога, стана ли вече време? — Оливър погледна часовника си. — Добре. Тръгвам веднага.

Джоди приближи до сестра си.

— По-добре ли се чувстваш сега?

— Да, много по-добре.

Оливър се изправи, вдигна празния поднос и се насочи към вратата.

— Как върви пъзелът? — попита той.

— Направих още малко, но не много.

— Ще седим цяла нощ, докато не го направим. — Той се обърна към Керълайн — А вие легнете да поспите. Ще се видим сутринта.

— Лека нощ — каза Джоди.

— Лека нощ, Джоди.

След като двамата излязоха, тя загаси нощната лампа. През отворения прозорец и полуспуснатите завеси проникваше звездна светлина. Един дъждосвирец се обади, а талазите на вятъра полюшваха високите борове. Керълайн вече заспиваше, но преди окончателно да се унесе, в съзнанието й изплуваха две важни и озадачаващи мисли.

Първата беше, че след всичките тези години нейната афера с Дринан Колфийлд е приключила. Тя бе говорила за него, произнасяше името му, но магията я нямаше. Той вече беше в миналото, приключеното и окончателно затворено минало, и тя се чувстваше така, сякаш от раменете й бе паднал огромен товар. Отново беше свободна.

Втората мисъл беше по-объркваща. Защото, въпреки че бе разказала на Оливър за всичко друго, тя някак си не успя да спомене нито веднъж за Хю. Знаеше, че за това трябва да има причина… за всичко си има причина… но заспа, преди да я намери.