Розамунде Пилхер
Сняг през април (4)

4.

В състоянието на пълно изумление, в което бе изпаднал, онова, което порази Оливър най-силно от всичко, беше тяхната невероятна младост. Какво правеха навън две деца, в единадесет и половина вечерта в нощ като тази? Откъде идваха с техните малки сакове и къде, за Бога, отиваха? Но докато въпросите се блъскаха в главата му, той осъзна, че трябва да ги остави да изчакат за по-късно. Единственото важно нещо сега бе да ги освободи от мокрите им дрехи и да ги пъхне в гореща баня, преди и двамата да умрат от измръзване.

Без да губи време за обяснения, той изкомандва:

— Елате! Бързо!

После се обърна и тръгна по стъпалата, взимайки по две наведнъж. Чу, че след кратко колебание те го последваха и дори забързаха, за да го настигнат. Умът му защрака на ускорени обороти. Имаше две бани. Той отиде първо в своята, светна лампата, постави капачката на ваната и завъртя крана на горещата вода. Отдели си миг да благодари, че едно от нещата, които работеха в тази стара къща, беше системата за топла вода: парата почти незабавно образува комфортни облачета.

— Ти влизаш тук — каза той на момичето. — Скачай вътре колкото може по-бързо и остани, докато отново се стоплиш. А ти — хвана той здраво момчето за рамото, отпуснато пасивно под влажния мраз на дрехите си, — ти тръгваш натам.

Той го побутна назад по дългия коридор към старата детска баня и докато вървеше, палеше лампите. Тази баня не беше използвана доста време, но горещите тръби я поддържаха уютна и той дръпна избелелите завески с рисунки на герои от Беатрикс Потър, после отвъртя крановете и тук.

Момчето вече се мъчеше с копчетата на якето си.

— Ще успееш ли?

— Да, благодаря.

— Ще се върна.

— Добре.

* * *

Той остави момчето да се оправя само. Пред вратата спря за миг, опитвайки се да реши какво да прави оттук насетне.

Беше очевидно, че по това време на нощта те ще трябва да останат до сутринта, затова се върна обратно по коридора до голямата спалня за гости. Вътре го лъхна студ, но той спусна тежките завеси и включи двата реотана на електрическата печка, после смъкна кувертюрата на леглото и с облекчение видя, че госпожа Купър е оставила двойното легло оправено, застлано с най-хубавите чаршафи и с ажурени калъфки на възглавници. Тази стая имаше врата, отвеждаща в друга, по-малка стая, някогашен дрешник с единично легло, което също бе оправено и готово за обитателя си, макар въздухът и тук да бе вледеняващ. След като спусна завесите и включи още една печка, той се върна надолу по стълбите, взе двете малки чанти с багаж, изоставени в салона, и ги отнесе в библиотеката. Камината бе загаснала. Той тъкмо се канеше да си ляга, когато бе чул звънеца. Стъкна отново огъня, натрупа цепеници, после постави предпазната решетка пред хвърлящите искри пламъци.

Разкопча ципа на първото сакче и извади синьо-бяла пижама, някакви чехли и сив вълнен халат. Всички неща бяха леко влажни, затова той ги разстла пред камината да съхнат, чувствайки се като добросъвестна бавачка. Другият сак не съдържаше такива практични неща от рода на синьо-бели пижами. Там имаше шишенца и бурканчета, четка и гребен, чифт малки позлатени чехли и накрая, нощница в комплект с пеньоар, бледосиня, цялата в дантели и напълно безполезна. Докато слагаше нощницата до пижамата, му мина през ума, че тя изглежда много съблазнително и сексапилно, и дори намери време да се ухили на тази мисъл, преди да се отправи към кухнята, за да намери нещо питателно, с което да нахрани гостите си.

Госпожа Купър бе сготвила голяма тенджера с шотландска супа за вечеря на Оливър и от нея бе останало повече от половината. Той я сложи да се стопли на голямата чугунена печка, после си спомни, че като малки момчета никак не обичаха шотландска супа, затова изнамери една консерва с доматена супа, отвори я и я сложи на другата плоча. Взе поднос, наряза хляб и масло и извади няколко ябълки и кана с мляко. Реши, че това е приятна домашна гощавка, после добави бутилка с уиски (за себе си, ако не за друг), сифон със сода и три големи чаши. Накрая кипна вода в един голям чайник и след доста търсене, попадна на две грейки, скрити в най-неочакваното чекмедже. Напълни ги и с тях под мишница, отиде да събере нощните дрехи, които вече бяха сухи и топли, и миришеха успокояващо, напомняйки за старомодна детска стая. Постави грейките в леглата, после отиде в спалнята си, взе един шотландски пуловер от чекмеджето и откачи пухкавия халат от задната страна на вратата. После намери и две хавлии.

Почука на вратата на банята с юмрук.

— Как е положението?

— Стоплих се. Тук е прекрасно — долетя отвътре гласът на момичето.

— Добре, оставям една хавлия и някои неща за обличане, отвън пред вратата. Облечете се, когато се почувствате по-добре и сте готова.

— Добре.

Оливър не си даде труд да чука на вратата на другата баня, а просто я отвори и влезе. Момчето лежеше потопено дълбоко във водата и бавно мърдаше краката си насам-натам. Погледна го, но не се притесни от внезапната му поява.

— Как се чувстваш сега? — попита го той.

— Много по-добре, благодаря. Никога досега не съм премръзвал така.

Оливър придърпа един стол и се настани да му прави компания.

— Какво ви се случи? — попита той.

Момчето седна във ваната. Оливър видя луничките по гърдите му, по ръцете му и по цялото му лице. Косата му беше мокра и разрошена, с цвят на есенни, медноцветни букови листа.

— Колата попадна в една канавка.

— В снега?

— Да. Минахме по малкия мост, без да знаем, че пътят завива толкова рязко. И не можахме да го видим в снега.

— Това е много лош завой и в най-хубаво време. Какво се случи с колата?

— Оставихме я там.

— Къде отивахте?

— В Стреткори.

— А откъде идвате?

— От Лондон.

— Лондон? — Оливър не можа да сдържи учудването в гласа си. — От Лондон? Днес?

— Да. Тръгнахме рано сутринта.

— А момичето? Сестра ли ти е?

— Да.

— Тя ли караше?

— Да, тя кара по целия път.

— И пътувахте сами, двамата?

На лицето на момчето грейна гордост.

— Много добре се оправяхме — каза то.

— Да, разбира се — увери го припряно Оливър. — Просто, сестра ти не изглежда достатъчно голяма, за да кара кола.

— Тя е на двадесет.

— Е, добре тогава, в такъв случай, разбира се, е достатъчно голяма.

Настана кратко мълчание. Джоди взе гъба, изстиска я старателно, прекара я по лицето си и махна един кичур от мократа коса от челото си. Подаде се иззад гъбата и каза:

— Мисля, че вече се стоплих достатъчно. Смятам да излизам.

— Давай тогава! — Оливър взе банската хавлия, разгъна я и когато момчето излезе от ваната и пристъпи върху постелката, го уви плътно в нея. То го изгледа — очите им бяха на едно ниво, така, както бе приклекнал. Оливър деликатно го изтри с хавлията.

— Как се казваш?

— Джоди.

— Джоди кой?

— Джоди Клайбърн.

— А сестра ти?

— Тя е Керълайн.

Оливър хвана края на хавлията с шепи и изтри косата на Джоди.

— Имате ли някаква конкретна причина да отидете в Стреткори?

— Брат ми е там.

— И той ли се казва Клайбърн?

— Да. Ангъс Клайбърн.

— Дали не го познавам?

— Не мисля. Той е тук от съвсем скоро. Работи в хотела.

— Ясно.

— Той сигурно доста ще се притесни — каза Джоди.

— Защо? — Оливър посегна към пижамата му и задържа горнището, за да го облече Джоди.

— Топли са — каза момчето.

— Сложих ги да изсъхнат пред огъня. Защо брат ти ще се притесни?

— Изпратихме му телеграма. Ще ни очаква. А ето че ни няма.

— Той ще разбере за виелицата и ще се сети, че се е случило нещо подобно.

— Изобщо не ни дойде на ум, че ще завали сняг. В Лондон има минзухари и разни други цветя, а пъпките по дърветата се разпукват.

— Това е далечният, мразовит север, момчето ми. Никога не можеш да разчиташ на времето.

— Никога преди не съм бил в Шотландия. — Джоди вдигна панталоните на пижамата си и завърза шнура на кръста си. — Нито пък Керълайн.

— Лош късмет. Времето е виновно.

— Всъщност беше доста вълнуващо. Направо истинско приключение!

— Приключенията са чудесно нещо, стига да свършват благополучно. Но не са чак толкова забавни, докато се случват. Мисля, че вие се измъкнахте от вашето доста успешно.

— Извадихме късмет, че ви намерихме.

— Да, и аз така мисля.

— Къщата ваша ли е?

— Да.

— Сам ли живеете тук?

— За момента да.

— Как се казва?

— Киърни.

— А вашето име как е?

— Същото. Киърни. Оливър Киърни.

— Страхотно!

Оливър се ухили.

— Объркващо, а? Е, сега, ако си готов, ще отидем да намерим сестра ти и после ще хапнем нещичко. — Той отвори вратата. — Между другото, какво предпочиташ — шотландска месна супа или доматена?

— Доматена, ако имате.

— Така си и мислех.

Докато вървяха по коридора, Керълайн се появи от другата баня. Тя се губеше в халата на Оливър. Изглеждаше дори по-слаба и по-малка, отколкото му се стори, когато я видя на вратата. Дългата й коса беше мокра, а високата яка на пуловера сякаш едва крепеше крехката глава.

— Чувствам се като новородена… много ви благодаря.

— Отиваме да си намерим нещо за ядене.

— Боя се, че много ви притесняваме.

— Ще ме притесните само ако сте пипнали настинка и бъда принуден да се грижа за вас.

Той тръгна по стъпалата и чу зад гърба си как братчето казва на Керълайн с глас, изпълнен с дълбоко задоволство: „Той каза, че има доматена супа“.

На вратата на кухнята спря.

— Ето там е библиотеката. Отидете в нея и изчакайте да ви донеса вечерята. И сложете още дърва в камината, за да се разгори по-хубаво огънят.

Супата вече къкреше леко. Той напълни две купи, после отнесе натоварения поднос в библиотеката, където ги завари до огъня — Джоди седеше на една табуретка, а сестра му, коленичила пред камината, се опитваше да си изсуши косата. Лиса, кучето на Чарлз, седеше между тях, сложила глава на коляното на Джоди. Момчето галеше ушите й и при влизането на Оливър вдигна поглед към него.

— Как се казва кучето?

— Лиса. Тя май се сприятели с теб, а?

— Така мисля.

— Хм, Лиса обикновено не се сприятелява толкова бързо.

Той постави подноса на ниска масичка, бутайки встрани няколко списания и стари вестници, за да му направи място.

— Тя твое куче ли е?

— За момента да. Ти имаш ли куче?

— Не — унило отвърна Джоди.

Оливър реши да смени темата.

— Защо не си изядете супата, преди да изстине?

Те започнаха да се хранят, а той вдигна предпазната решетка, сложи още един дънер, наля си уиски и сода и се настани в старото протрито кресло близо до камината.

Те се хранеха мълчаливо. Джоди скоро свърши супата си, изяде хляба и маслото, изпи две чаши мляко и нападна ябълките, но сестра му хапна съвсем малко от бульона, после остави лъжицата долу, сякаш не беше гладна.

— Не е ли хубава? — попита Оливър.

— Вкусна е. Но не мога да ям повече.

— Не сте ли гладна? Би трябвало да сте прегладняла.

Джоди се намеси.

— Тя никога не е гладна.

— Може би едно питие?

— Не, благодаря.

Темата беше приключена.

— С брат ви си поговорихме, докато се къпеше. Ви сте Джоди и Керълайн Клайбърн.

— Да.

— А аз съм Оливър Киърни. Той каза ли ви?

— Да, каза ми. Току-що.

— Вие идвате от Лондон, а?

— Да.

— И сте забили колата си в канавката в дъното на моята алея.

— Да.

— И отивате в Стреткори?

— Да. Брат ни работи там. В хотела.

— И той ви очаква?

— Ние му изпратихме телеграма. Има да се чуди какво ни се е случило!

Оливър погледна часовника си.

— Почти полунощ е. Но ако искате, мога да опитам да се свържа по телефона. Може би има нощен портиер на дежурство.

Тя го погледна с благодарност.

— О, бихте ли могли?

— Във всеки случай, мога да опитам. — Но телефонът бе замлъкнал. — Линиите сигурно са прекъснати. Заради бурята.

— Но какво ще правим?

— Няма нищо, което да може да направите, освен да останете тук.

— Но Ангъс…

— Както казах на Джоди, той ще се досети какво се е случило.

— А утре?

— Ако пътят не е блокиран, можем да отидем в Стреткори по един или друг начин. Аз имам Ленд Роувър, ако ситуацията се влоши.

— А ако пътят е блокиран?

— Тогава ще му мислим.

— Работата е, че… ами, ние нямаме много време. Имахме намерение да се върнем в Лондон до петък.

Оливър погледна надолу към питието си и леко разклати чашата в ръката си.

— Има ли някой в Лондон, с когото трябва да се свържем? Да ги уведомим, че сте в безопасност?

Джоди погледна сестра си.

— Но нали няма връзка — каза тя след кратка пауза.

— А когато имаме връзка?

— Не — отговори Керълайн. — Не е нужно да се свързваме с никого.

Той беше сигурен, че тя лъже. Наблюдаваше лицето й, забеляза високите скули, късият и малко плосък нос, широката уста. Имаше тъмни кръгове под очите, а косата й беше много дълга, много светла и права, досущ като сурова свила. За миг очите й срещнаха неговите, после ги извърна настрани. Оливър реши да не продължава темата.

— Просто се питах — каза меко той.

* * *

На сутринта, когато Керълайн се събуди, светлината от снега се отразяваше в белия таван на голямата спалня. Тя лежеше сънена, потънала в пухената завивка и чаршафите. Чу, че кучето лае, а след малко и стържещ звук от приближаващ трактор. Взе часовника си и видя, че вече е девет. Излезе от леглото и пристъпи до прозореца, дръпна розовите завеси и бе поразена от ярката светлина, толкова заслепяваща, че я принуди да примигне.

Светът беше бял. Небето — ясно и синьо, като яйце на червеношийка. По искрящата земя се простираха дълги сенки, сякаш беше натъртена тук-там. Всичко беше меко и заоблено от снега, който бе покрил клоните на боровете и натрупал бели шапки по пилоните на оградата. Керълайн отвори прозореца и се наведе леко навън. Въздухът беше студен, благоуханен и стимулиращ като ледено вино.

Спомни си ужаса от предната нощ и се опита да се ориентира. Пред къщата имаше широко открито пространство, вероятно морава, обградена от алея. Видя, че дългият път, който двамата с Джоди бяха изминали с такава мъка, водеше към билото на хълма. В далечината, между гънките на полегатите пасища, се извиваше главното шосе, оградено от подпорни каменни стени. Една кола се движеше много, много бавно по него.

Тракторът, който бе чула, идваше по алеята. Тя видя как той се появи иззад огромната туфа рододендрони, зави внимателно около периметъра на моравата и се скри от погледа й някъде зад къщата.

Беше твърде студено, за да се излиза навън. Тя се дръпна назад в спалнята и затвори прозореца. Помисли си за Джоди и отиде да отвори вратата, която водеше в неговата стая. Вътре беше тихо и тъмно, само дишането му нарушаваше тишината. Той все още спеше дълбоко. Тя затвори вратата и потърси дрехите си. Но видя само пуловера и дадения назаем халат.

Облече ги, излезе боса от спалнята и тръгна по коридора с надеждата да намери някой, който да й помогне.

Тогава си даде сметка, че къщата наистина е огромна. Коридорът я отведе до стълбище с голяма площадка, застлана с килими, с голям орехов скрин, столове и маса, на която някой бе поставил купчина чисти, току-що изгладени ризи. Чуваха никакви далечни гласове. Слезе долу и следвайки звука, се озова на вратата на стая, която по всяка вероятност бе кухнята. Сложи ръце върху нея, побутна и я отвори. Двамата, които стояха вътре, веднага спряха разговора си и се обърнаха да видят кой е.

Оливър Киърни, облечен в светлобежов пуловер, седеше на кухненската маса с чаша чай в ръка. Явно разговаряше с жената, която стоеше права и белеше картофи до кухненската мивка. Тя бе на средна възраст, с посивяла коса, със запретнат ръкави и пъстроцветна престилка, завързана на фльонга отзад на кръста й. Кухнята беше топла и ухаеше на хляб, който се пече в момента. Керълайн се почувства като натрапница.

— Извинете — пророни тя.

Оливър, който за миг застина неподвижно от изненадата, остави чашата си и стана на крака.

— Няма за какво да се извинявате. Мислех, че ще спите до обед.

— Джоди все още спи.

— Това е госпожа Купър. Госпожо Купър, това е Керълайн Клайбърн. Тъкмо разказвах на госпожа Купър какво ви се е случило.

— Беше ужасна нощ, безсъмнено. И телефонните линии си прекъснати — каза госпожа Купър.

Керълайн погледна към Оливър.

— Имате предвид, че все още не можем да се свържем с никого?

— Не. И още известно време няма да можем. Елате и пийнете чаша чай. Хапнете нещо за закуска. Какво предпочитате? Бекон с яйца?

Но Керълайн не искаше нищо.

— Малко чай би било чудесно.

Оливър придърпа един стол за нея и тя се настани на излъсканата маса.

— Май сме затрупани от сняг? — каза тя.

— Отчасти. Пътят за Стреткори е затворен, но можем да отидем до Рилкърк.

Сърцето на Керълайн се сви.

— А… колата? — Страхуваше се да довърши въпроса.

— Купър отиде дотам с трактора да провери какво е положението.

— Червеният трактор ли?

— Да.

— О! Видях го, като се връщаше по пътя.

— В такъв случай ще бъде тук всеки момент и ще ни каже какво става.

Той намери чаша и чинийка и наля чай на Керълайн от кафявия чайник, който стоеше на голямата чугунена печка и радостно подсвиркваше. Чаят беше много силен и много горещ; тя го изпи с благодарност, после каза:

— Не мога да намеря дрехите си.

— Заради мен — каза госпожа Купър. — Аз ги сложих да се изсушат в сушилника. Вече трябва да са готови. Но ми се струва — поклати глава тя, — че сигурно сте подгизнали до кости.

— Да, така беше — каза Оливър. — Приличаха на удавени плъхове.

След като Керълайн се преоблече, слезе отново долу. Към групата вече се бе присъединил господин Купър с новини за потъналата кола. Той беше типичен представител на шотландската провинция, с толкова силен акцент, че тя трудно разбираше какво казва.

— О, ами да, намерихме я заровена дълбоко в канавката, но в двигателя няма и капка живот.

— Защо?

— Няма да се изненадам, ако е напълно замръзнал.

Оливър погледна към Керълайн.

— Нямахте ли антифриз?

Керълайн погледна безизразно.

— Антифриз — повтори той. — Тази дума не ви ли говори нещо?

Тя поклати глава и той се обърна отново към Купър.

— Прав си. Напълно е замръзнал.

— Трябва ли да имам антифриз?

— Ами, не е лоша идея.

— Не знаех. Разбирате ли, колата не е моя.

— Може би сте я откраднали?

Госпожа Купър издаде лек звук на неодобрение — просто сви устни и си пое малко по-шумно дъх между тях. Керълайн не можеше да определи дали неодобрението й е насочено срещу Оливър или срещу нея.

— Не, разбира се, че не — каза тя с достойнство. — Взехме я назаем.

— Разбирам. Заета или открадната, все едно. Предлагам да отидем и да видим какво може да се направи с нея.

— Добре — каза Купър, нахлупи отново старата си капа на главата с голямата си червена ръка и се насочи към вратата.

— Ако вземете Ленд Роувъра, аз ще отида да намеря буксирно въже и може би младият Джорди ще ми даде едно рамо, та да видим дали ще можем да я изкараме с трактора.

След като той излезе, Оливър погледна към Керълайн.

— Идвате ли?

— Да.

— Ще ви трябват ботуши.

— Но аз нямам.

— Тук има някакви…

Тя го последва в едно старо перално помещение, използвано понастоящем като склад за дъждобрани, гумени ботуши, кучешки кошници, един-два ръждясали велосипеда и чисто нова перална машина. След известно ровене Оливър извади една черна мушама и чифт гумени ботуши, които повече или по-малко й ставаха. Керълайн ги нахлузи и извади косата си от яката, а после, вече подходящо екипирана, го последва в искрящата утрин.

— Зимен сняг, пролетно слънце — отбеляза Оливър със задоволство, докато си проправяха път през девствено чистия сняг към затворената врата на гаража.

— Ще се задържи ли снегът?

— Вероятно не. Макар че ще отнеме известно време, за да се стопи. Снощи паднаха около двадесет сантиметра.

— А в Лондон е пролет.

— Така каза и брат ви.

Той хвана резето и отвори широката двойна врата на гаража. Вътре имаше две коли, малко спортно зелено купе и Ленд Роувър.

— Ще вземем Ленд Роувъра — каза той. — С него няма да заседнем.

Керълайн се качи в джипа. Излязоха от гаража на заден ход, завиха около къщата и тръгнаха надолу по алеята, като внимателно следваха тъмните коловози, оставени от трактора на господин Купър. Сутринта беше съвсем тиха, всички звуци потъваха в снега и все пак имаше живот… ето тук, под дърветата имаше коловози и звездички, оставени от стъпчиците на случайни птици. Високо отгоре клоните на буковете се срещаха в извисяваща се арка — преплетен като дантела силует на фона на светлосинкавото, ярко утринно небе.

Излязоха от вратата на гаража и тръгнаха по пътя в ослепяващата слънчева светлина. Оливър спря Ленд Роувъра на банкета и двамата излязоха от него. Керълайн видя изгърбения мост, който бе станал причина за техния крах, и печалния силует на колата на Кейлъб, цялата зарита в сняг, килната накриво в канавката. Мястото около нея бе нашарено от следите на големите ботуши на господин Купър. Изглеждаше мъртва, мумифицирана, сякаш никога нямаше да помръдне отново. Керълайн се почувства ужасно виновна.

Оливър отвори вратата и внимателно се пъхна на шофьорската седалка, като остави единия си дълъг крак навън. Завъртя ключа, който Керълайн най-безотговорно бе оставила на стартера, и от двигателя се чу един агонизиращ звук, придружен от силна миризма на изгоряло. Без да каже и дума, той излезе от колата и затръшна вратата й.

— Безнадеждно — чу го тя да мърмори и се почувства не само виновна, но и глупава.

— Не знаех нищо за никакъв антифриз — каза тя в някакъв слаб опит да се защити. — Казах ви, че колата не е моя.

Той не й отговори с нищо, но обиколи колата, изрита снега от задните гуми, после приклекна на заснежения път, за да види дали задният мост не се е заклинил в ръба на канавката.

Това й се стори много депресиращо и изведнъж й се доплака. Всичко бе тръгнало накриво. Двамата с Джоди бяха заседнали тук, при този лишен от всякакво съчувствие мъж. Колата на Кейлъб не ставаше за нищо, нямаше телефон, по който да се свържат със Стреткори, и пътищата бяха блокирани. Тя преглътна сълзите си, обърна се да огледа пътя, който се извиваше напред и нагоре по билото на един малък хълм. Снегът лежеше в дебела покривка между студените каменни диги, духаше вятър, бледо подобие на снощната виелица, и вдигаше пухкави облаци сняг, подобни на дим, от полето и ги навяваше по преспите, които вече се бяха натрупали като блестящи скулптури по ъглите на дигите. Някъде в тихото утро от небето се спусна един дъждосвирец, пеещ звучна, дълга песен. После въздухът отново замлъкна.

Стъпките на Оливър изскърцаха по снега зад нея. Тя се обърна да го погледне, с ръце дълбоко напъхани в джобовете на взетата назаем мушама.

— Безнадеждна работа. Няма да проработи — каза той.

Керълайн се ужаси.

— Но не може ли да се поправи?

— О, да. Купър ще я издърпа с трактора и ще я закара до сервиза. Там има добър майстор. Минито ще бъде готово утро или може би вдругиден. — Нещо в лицето й го накара да добави, в опит да повдигне духа й: — Нали разбирате, че дори и да имахте кола, нямаше да сте в състояние да стигнете до Стреткори. Пътищата са непроходими.

Тя се обърна още веднъж да погледне.

— Но кога мислите, че ще ги разчистят?

— Веднага, след като снегоринът се добере дотук. Снеговалеж като този, в самия край на зимата, е в състояние да обърка всичко. Просто трябва да бъдем търпеливи.

Той й отвори вратата на Ленд Роувъра и застана отстрани, изчаквайки я да влезе вътре. Керълайн бавно се качи. Той хлопна вратата зад нея, заобиколи и се метна зад волана. Тя си помисли, че ще я откара обратно в къщата, но вместо това той си запали цигара и запуши, очевидно, дълбоко потънал в мисли.

Тя се притесни. Колите бяха хубаво място, в което да седиш с хора, които харесваш. Но не и с някой, готов да ти задава куп въпроси, на които не ти се иска да отговаряш.

В момента, в който той заговори, страховете й се оправдаха.

— Кога казахте, че трябва да се върнете в Лондон?

— В петък. Казах, че тогава трябва да се върнем.

— На кого го казахте?

— На Кейлъб. Човекът, който ни зае колата си.

— А родителите ви?

— Родителите ни са починали.

— Нямате ли си някой друг? Все трябва да има някой. Не мога да повярвам, че вие двамата живеете самостоятелно. — Оливър не можа да сдържи смеха си. — Такава ситуация би била извор на ужасяващи катастрофи.

На Керълайн това изобщо не й се видя смешно.

— Ако толкова искате да знаете, ние живеем с нашата мащеха.

Оливър погледна разбиращо.

— Ясно.

— Какво ви е ясно?

— Злата мащеха.

— Тя изобщо не е зла. Много е мила даже.

— Но не знае къде сте?

— Да — каза Керълайн, колебаейки се върху половината от истината. После, с малко по-убедителна интонация, добави: — Да, тя знае. Знае, че сме в Шотландия.

— А знае ли защо? За брат ви Ангъс, знае ли?

— Да. И това знае.

— И… сте изминали целия този път, за да намерите Ангъс? По някаква конкретна причина или просто да му кажете „здрасти“?

— Не съвсем.

— Това не е отговор.

— Нима?

Последва дълга пауза.

— Разбирате ли — продължи след малко Оливър с измамна мекота, — имам силното чувство, че се пързалям по тънък лед. Сигурно сте наясно, че не би трябвало да давам и пукната пара за това какво ще правите, но всъщност чувствам, че имам някаква отговорност към вашия брат. В крайна сметка, той е само на… единадесет?

— Аз мога да нося отговорността за Джоди.

Гласът й беше съвсем тих.

— И двамата сте могли да загинете снощи. Разбирате го, нали?

Керълайн се взря в него и за свое изумление видя, че той наистина мисли това, което казва.

— Но аз видях светлина, преди да изоставим колата. В противен случай, щяхме да останем в нея и просто да изчакаме бурята да отмине.

— Виелиците са нещо, с което човек трябва да се съобразява в тази част на света. Извадили сте късмет.

— И вие бяхте толкова мил. Даже и повече. А аз още не съм ви благодарила подобаващо. Но все пак мисля, че колкото по-бързо се доберем до Ангъс и ви се махнем от главата, толкова по-добре ще бъде.

— Да видим как ще стане. Между другото, аз днес трябва да излизам, имам уговорка за обяд в Рилкърк. Но госпожа Купър ще ви нахрани и по всяка вероятност, когато се върна, пътя ви към Стреткори ще е открит и аз ще ви откарам до брат ви.

Керълайн се замисли над това и по някаква причина реши, че идеята Оливър Киърни да се срещне с Ангъс Клайбърн не е особено добра.

— Сигурно има някакъв начин, по който бих могла…

— Не. — Оливър се протегна напред и загаси цигарата си. — Не, няма друг начин да стигнете до Стреткори, освен с летене. Затова просто стойте мирно и ме чакайте в Киърни. Разбрано?

Керълайн отвори уста да възрази, но улови погледа му и отново я затвори.

— Добре — неохотно промълви тя.

За миг си помисли, че той ще продължи дискусията, но вниманието му съвсем навременно бе отвлечено от пристигането на трактора, с господин Купър на волана и едно момче с плетена шипка, надничащо от седалката зад него. Оливър излезе от Роувъра и отиде да им помогне. Това обаче се оказа трудна работа — докато почистят колата на Кейлъб от снега, докато разкопаят под колелетата и вържат въжето за задния мост — и докато накрая, след три неуспешни опита на четвъртия най-сетне успяха да я изтеглят, вече бе станало единадесет. Керълайн наблюдаваше как малката кавалкада се отдалечава по посока на сервиза. Купър на волана на трактора, а Джорди в минито, поддържайки нестабилен курс в края на буксирното въже. Чувстваше се ужасно.

— Надявам се, че всичко ще бъде наред — каза тя на Оливър, когато той се върна обратно в Роувъра. — Нямаше да е толкова лошо, ако колата беше моя, но аз обещах на Кейлъб, че ще се грижа за нея.

— Вината не е ваша. Би могло да се случи на всеки. Когато в сервиза приключат с нея, вероятно ще бъде в по-добро състояние от всякога. — Той погледна часовника си. — Налага се да тръгваме, трябва да се преоблека и да бъда в Рилкърк в дванадесет и половина.

* * *

Те се върнаха в къщата в мълчание, паркираха пред вратата и влязоха вътре. В подножието на стълбището Оливър спря и изгледа Керълайн.

— Ще се оправите ли?

— Разбира се.

— Тогава ще се видим по-късно.

Керълайн го гледаше как се качва горе — дългите му крака взимаха по две стъпала наведнъж. После свали мушамата и големите ботуши и тръгна да търси Джоди. Кухнята беше празна, но откри госпожа Купър да почиства с прахосмукачката боклуците от огромния персийски килим в малко използваната гостна стая. При появата й тя изключи машината.

— Оправихте ли се с вашето возило?

— Да. Съпругът ви беше така любезен да я откара в сервиза. Виждали ли сте Джоди?

— Да, щъка нагоре-надолу, сладка мъничка душица. Слезе долу, закуси с мен в кухнята, нахрани се хубавичко. Две варени яйца си хапна, и тост, и мед и чаша мляко. После му показах старата детска стая и сега е там, занимава се с кубчета и коли, и с какво ли не още.

— Къде е детската?

— Елате, ще ви я покажа.

Тя заряза чистенето и я поведе към малко задно стълбище, после през една врата към боядисан в бяло и постлан със син килим коридор.

— В миналото това беше детското крило; децата бяха пълни господари тук. Сега не се използва, разбира се, и то от години, но аз запалих малко огнец, та е приятно и топло.

Тя отвори вратата и застана встрани, за да влезе Керълайн. Беше голяма стая, с широк еркерен прозорец, гледащ към градината. Зад високата решетка на камината гореше огън. Имаше стари кресла и овехтял диван, лавици за книги, старо люлеещо се конче без опашка, а на пода, в средата на изтрития килим, седеше Джоди, заобиколен от цяла крепост от дървени кубчета, простираща се чак до ъглите на стаята, която бе отрупана с малки колички, с оловни войничета, каубои, рицари в брони и всякакви селскостопански животни. Той вдигна поглед при влизането й, но бе толкова силно концентриран, че дори не изглеждаше притеснен, че е хванат в такова детинско занимание.

— За Бога! — каза Керълайн. — Колко време ти отне да построиш тази чудесия?

— От закуска досега. Да не събориш кулата!

— Няма, няма!

Тя внимателно пристъпи над нея и се отправи към огнището, застана там и се облегна на решетката.

Госпожа Купър бе изпълнена с възхищение.

— Никога не съм виждала толкова изпипано нещо! Ами всички тези мънички пътища? Сигурно си използвал и последното кубче.

— Да, почти — усмихна й се Джоди. Те явно вече бяха най-близки приятели.

— Добре, тогава ви оставям. Обедът е в дванадесет и половина. Направила съм ябълков пай, има и мъничко сметана. Харесваш ли ябълков пай, мъниче?

— Да, много го обичам.

— Чудесно! — каза тя и излезе.

Чуха я как си мърмори нещо тихичко.

— Страхотна е, нали? — каза Джоди, и подравни две кубчета така, че да направи парадна порта на крепостта си.

— Да, наистина. Добре ли спа?

— Да, с часове. Тази къща е супер! — Той взе още две кубчета, за да направи портата по-висока.

— Изтеглиха колата и я закараха в сервиза. Господин Купър я взе. Не е имала никакъв антифриз.

— Глупавият стар Кейлъб — каза Джоди, подбра едно кубче за покрив на арката и внимателно го сложи най-отгоре, поставяйки короната на своя шедьовър. После легна странично на килима, за да погледне през портата, и си представи себе си, мъничък, толкова мъничък, че да може да влезе през нея на голям бял жребец, с перо на шлема си, развяващо се на вятъра, с високо вдигнато квадратно знаме.

— Джоди, снощи, когато сте си говорили в банята, не си казал нищо за Ангъс, нали? На Оливър Киърни?

— Не. Само, че сме дошли да го намерим.

— А за Даяна? Или за Хю?

— Той изобщо не попита.

— Не казвай нищо.

Джоди я погледна.

— Колко дълго ще останем тук?

— О, няма да се бавим. Ще намерим Ангъс днес още следобед, ще отидем в Стреткори, след като разчистят пътищата.

Джоди не направи никакъв коментар. Тя го наблюдаваше как взима едно малко конче от отворена кутия, после търси рицар, който да пасне на седлото му. Подбра един, нагласи ги заедно и ги вдигна пред очите си, за да прецени резултата. После с най-голяма прецизност постави ездача под арката.

— Госпожа Купър ми каза нещо.

— Какво ти е казала?

— Тази къща не е негова.

— Какво имаш предвид, как така не е негова? Чия е тогава?

— Била е на брат му. Оливър живее в Лондон, но брат му е живял тук. Той е бил фермер. Ето затова тук има кучета и трактори, и разни такива неща.

— Какво се е случило с брат му?

— Загинал е — каза Джоди. — В автомобилна катастрофа. Миналата седмица.

Загинал в автомобилна катастрофа. Нещо, някакъв смътен спомен, се появи в подсъзнанието на Керълайн, но почти веднага се загуби в ужаса, който й причини хладното съобщение на Джоди. Тя откри, че е сложила ръка на устата си, сякаш да преглътне думата. Загинал.

— Ето затова Оливър е тук. — Гласът на Джоди звучеше рязко, сигурен знак, че е разстроен. — За погребението и за всичко… За да оправи нещата, каза ми госпожа Купър. Той щял да продаде къщата и фермата, и всичко, и никога нямало да се върне обратно. — Джоди се изправи внимателно, проправи си път до Керълайн и застана близо до нея, а тя знаеше, че независимо от цялото си хладно спокойствие, той изключително много се нуждаеше от утеха.

Постави ръка на рамото му.

— И сред всичко това трябваше да му се натрапим и ние. Горкият човек — изрече тя.

— Госпожа Купър каза, че това е хубаво. Каза, че го отвлича от скръбта. — Той я погледна. — Кога ще отидем при Ангъс?

— Днес. — Керълайн му го обеща без никакво колебание. — Днес.

* * *

Освен ябълковия пай и сметаната имаше и пирог с месо, печени картофи и пюре от гулия.

— Кълцана ряпа.

Така го нарече госпожа Купър, докато сипваше от него в чинията на Джоди. Керълайн, която си мислеше, че е гладна, откри, че не е, но Джоди си хапна здравата, след което нападни с огромно удоволствие едно блокче от домашно направен, „таблет“^[1].

— Е, а сега какво смятате да правите през останалата част от деня? Господин Киърни няма да се върне, докато не дойде време за чай.

— Може ли да отида да си играя в детската? — пожела да научи Джоди.

— Разбира се, мъниче — отговори му тя и погледна към Керълайн.

— Аз ще отида да се поразходя.

Госпожа Купър я погледна с изненада.

— Не взехте ли достатъчно свеж въздух за днес? — попита я тя.

— Обичам да се разхождам навън. И е толкова красиво с този сняг.

— Обаче се заоблачава. Следобедът няма да е много приятен.

— Не ми пречи.

Джоди се чувстваше раздвоен.

— Имаш ли нещо против да не идвам с теб?

— Разбира се, че не.

— Мислех си, че ще е добре да построя една голяма трибуна. Нали се сещаш, за наблюдаване на рицарските турнири.

— Добре, действай.

Зает с плановете си, Джоди се извини и изчезна нагоре по стълбите, за да ги приведе в изпълнение. Керълайн предложи на госпожа Купър да й помогне с чиниите, но тя й отказа и я посъветва да тръгва, преди отново да завали. И тъй, тя излезе от кухнята, мина през салона, сложи си мушамата и гумените ботуши, които бе носила сутринта, завърза шала на главата си и се измъкна от къщата.

Госпожа Купър се оказа права за времето. От запад се търкаляха облаци, слънцето се криеше зад тях, а въздухът бе омекнал. Тя пъхна ръце дълбоко в джобовете на мушамата и тръгни през моравата към алеята, а после излезе през портата на пътя. Зави наляво, по посока на Стреткори, и тръгна нататък.

Ще стоите мирно и ще ме чакате в Киърни, бе казал Оливър, и ако се окажеше, че тя не е там по времето, в което той щеше да се върне, вероятно щеше да се вбеси, но като оцени ситуацията в по-далечна перспектива, Керълайн реши, че това не е от особено значение. След днешния ден тя по всяка вероятност нямаше да го види никога повече. Ще му пише, за да му благодари за любезността, разбира се. Но никога повече нямаше да го види.

И кой знае защо, за нея беше важно, когато се срещнат отново с Ангъс, след всички тези години, да не го правят пред очите на някакъв критичен непознат. Най-големият проблем при Ангъс се състоеше в това, че никога не можеше да се разчита на него. Той бе най-непредсказуемата личност на света — неопределен, уклончив, изплъзващ се и наистина можеше да те влуди. Още от самото начало тя хранеше съмнения в смисъла на щурия план да дойдат в Шотландия, за да го намерят, но ентусиазмът на Джоди по някакъв начин я бе заразил. Той беше толкова сигурен, че Ангъс ще ги очаква, че ще се радва да ги види, че няма да има търпение да помогне! И така, на безопасното разстояние от Лондон от Стреткори, бе успял да убеди и Керълайн.

Но сега, в мразовитата светлина на шотландския следобед, съмненията й се завърнаха. Ангъс, разбира се, би могъл и да бъде в хотел „Стреткори“, защото това бе мястото, в което работеше, но фактът, че лъска обувки и носи дърва, не беше гаранция, че няма да има дълга коса, брада и боси крака или че ще прояви желание да направи каквото и да е, за да помогне на брат си и на сестра си. Тя си представи реакцията на Оливър Киърни спрямо поведението на Ангъс и си даде сметка, че не би могла да понесе той да стане свидетел на великия момент, в който тримата ще се съберат отново.

Освен това сега вече знаеше и за скорошната смърт на брат му и изпитваше огромно притеснение от това, че бяха злоупотребили с любезността на Оливър и че се бяха възползвали от гостоприемството му в такъв неподходящ момент. Нямаше съмнение, че щеше да му е най-добре да се отърве от тях колкото е възможно по-скоро. Нямаше и съмнение, че единственият възможен курс, който тя можеше да поеме сега, бе да отиде и сама да намери Ангъс.

Докато вървеше по дългия, покрит със сняг път, тя си запълваше времето, убеждавайки се, че това наистина е така.

* * *

Вървеше вече над час, без никаква представа колко мили трябва да измине, когато чу стъргане зад себе си и след малко един камион се изравни с нея. Беше общинският снегорин, чието огромно стоманено гребло пореше снега като нос на кораб в морето и изпращаше пенещи се кишави вълни от двете страни на пътя.

Керълайн се дръпна встрани, изкачи се на върха на подпорната стена, но снегоринът спря и мъжът вътре отвори вратата и я повика.

— За къде сте тръгнали?

— За Стреткори.

— Има още шест мили дотам. Искате ли да ви откарам?

— Да, моля ви.

— Елате тогава.

Тя се смъкна от стената и той й подаде възлестата си ръка, за да й помогне да се качи, като се дръпна, за да й направи място. Колегата му, който караше камиона, бе доста по-стар от него.

— Надявам се, че не бързате — каза мрачно той. — Снегът по билото на хълма е много дълбок.

— Не бързам. А и така няма да ми се наложи да вървя.

— Абе, мррръсно време е.

Той дръпна тежкия скоростен лост, отпусна ръчната спирачка и машината потегли, но се движеше наистина доста бавно. От време на време двамата мъже слизаха и здравата работех и с две лопати, за да разхвърлят лугата от купчините, които бяха оставени стратегически отстрани на пътя. Влагата се процеждаше през прозорчето на кабинката и краката на Керълайн, пъхнати в големите ботуши, станаха като две бучки лед.

Най-накрая прекосиха последния хълм.

— Ето го и Стреткори — каза любезният пътен служител и тя видя пред тях бялосивкав склон, спускащ се в дълбока долчинка и дълго, извиващо се езеро, спокойно, гладко и стоманеносиво от отразяващото се в него небе.

От другата страна на водата отново се издигаха хълмове, нашарени в тъмни краски от елите и боровете, а зад техните рехави върхове се виждаха други възвишения на верига далечни северни планини. А право отдолу, струпано около тесния край на езерото, лежеше селцето. Тя видя църквата и малките улички със сиви къщи, видя и малко пристанище с вълноломи и места за акостиране, и едно корабче, изтеглено на сушата за през зимата.

— Какво прекрасно място! — каза Керълайн.

— Аха — каза работникът. — През летните месеци тук има много туристи. Плавателни съдове под наем, легло и закуска, каравани…

Пътят се спусна надолу. Тук снегът по някаква причина не беше толкова дебел и те напредваха по-бързо.

— Къде искате да ви оставим? — попита шофьорът.

— Пред хотела, ако може. Хотел „Стреткори“. Знаете ли къде е?

— Ама как да не го знаем!

Сивкавите улици в селото бяха мокри, снегът се топеше в канавките и от стръмните стрехи на покривите падаха тежки капки. Снегоринът тръгна по главната улица, мина под декоративна готическа арка, построена в памет на някакво отдавна забравено събитие от викторианската епоха, и спря пред дълга, боядисана в бяло постройка. Отпред имаше калдъръмена настилка, а на вратата висеше табела:

ХОТЕЛ „СТРЕТКОРИ“.

ДОБРЕ ДОШЛИ.

Нямаше никакви признаци на живот.

— Отворено ли е? — със съмнение попита тя.

— Аха, отворено е я. Просто няма много хора.

Керълайн им благодари за любезността и скочи от снегорина. Докато той се отдалечаваше, тя прекоси пътя, после калдъръма и влезе през въртящата се врата. Вътре миришеше на застоял цигарен дим и варено зеле. Имаше и една тъжна картина на сърна, застанала на някакъв мокър хълм, и гише с табелка РЕЦЕПЦИЯ, но нямаше рецепционист. Поне имаше звънец и Керълайн го натисна. След миг от офиса се появи една жена.

Тя носеше черна рокля и очила, украсени с фалшиви диаманти, и не изглеждаше много доволна, че я безпокоят по средата на следобеда, особено пък като видя, че смутителят е някакво момиче в джинси и мушама, с червена памучна кърпа, завързана на главата.

— Да?

— Съжалявам, че ви безпокоя, но дали бих могла да разговарям с Ангъс Клайбърн?

— О! — незабавно каза жената. — Ангъс не е тук.

Тя сякаш се радваше да съобщи тази информация. Керълайн просто я зяпна. Над главите им звучно тиктакаше часовник. Някъде, в задните части на хотела, започна да пее един мъж. Жената намести очилата си.

— Той беше тук, разбира се — поясни тя, сякаш отстъпваше една точка на Керълайн. Поколеба се и после добави: — Да не би вие да сте му изпратили телеграмата? Има една телеграма за него, но той замина, преди тя да пристигне. — Жената отвори чекмеджето и извади оранжев плик. — Трябваше да я отворя нали разбирате, и да ви уведомя, че той не е тук, само че тук няма никакъв адрес.

— Не, разбира се…

— Трябва да знаете, че той беше тук. Работи в хотела месец, че и повече. Помагаше с това-онова. Имахме известен недостиг на персонал, нали разбирате.

— Но къде е сега?

— О, не мога да ви кажа. Отиде с една американска дама, тя го нае да й кара колата. И тъй като по това време имахме заместник за Ангъс, го пуснахме. Шофьор — добави тя така сякаш Керълайн никога не бе чувала тази дума.

— Но кога ще се върнат?

— О, до ден-два. В края на седмицата, каза госпожа Макдоналд.

— Госпожа Макдоналд?

— Да, американската дама. Предците на съпруга й са от тази част на Шотландия, та затова тя много искаше да отиде на обиколка и да разгледа забележителностите. Взе кола под наем и нае Ангъс да я вози.

В края на седмицата. Това означаваше петък или дори събота. Но Керълайн и Джоди трябваше да се върнат в Лондон до петък. Тя не можеше да чака до края на седмицата. Сватбата й беше във вторник. Във вторник тя щеше да се омъжи за Хю, трябваше да бъде там преди това, защото в понеделник имаше сватбена репетиция, и Даяна щеше да откачи, както и всички присъстващи.

Мислите й неспокойно препускаха насам-натам, напред-назад, като побеснял състезателен кон. Наложи си да се овладее и си каза, че трябва да бъде практична. И тогава осъзна, че не е в състояние да измисли нито едно практично нещо, което да каже или да направи. Аз съм на края на силите си. Ето така се чувстваше. Сега, когато някой кажеше Аз съм на края на силите, Керълайн щеше да го разбере.

Жената зад бюрото започна да губи търпение от цялото това размотаване.

— Непременно ли трябва да видите Ангъс?

— Да, аз съм негова сестра. Наистина, много е важно.

— Откъде идвате сега?

Керълайн отговори, без да се замисли.

— От Киърни.

— Но това са осем мили. И пътищата са блокирани.

— Повървях малко, после ме взе един снегорин и ме докара.

Трябваше да чакат Ангъс. Вероятно можеха да останат тук, в хотела. Съжали, че не беше взела Джоди със себе си.

— Имате ли две свободни стаи, които бихме могли да наемем?

— Две стаи?

— Имам още един брат. Той не е с мен в момента.

Жената я изгледа съмнително, но каза „един момент“ и се върна в офиса си, за да провери в регистрационната книга. Керълайн се облегна на гишето и реши, че няма смисъл да изпада в паника, защото това просто те кара да се чувстваш зле. Да се чувстваш болен.

И тогава усети, че то се завръща — старото прилошаване, пронизващата болка в стомаха. Нападна я абсолютно изненадващо, като някакво ужасно чудовище, дебнещо зад ъгъла, за да й се нахвърли. Тя се опита да го игнорира, но то не можеше да бъде игнорирано. Растеше с ужасяваща скорост, като огромен балон, в който нагнетяват още и още въздух. Усещането бе толкова силно и остро, че не оставяше в съзнанието й място за нищо друго. Изпълни я докрай, сякаш самата тя бе изтъкана от болка, болка, простираща се чак до хоризонта. Затвори очи и чу звук, като писък на далечен алармен звънец.

Когато вече си мислеше, че повече не може да издържа, болката започна да отмира, плъзгаше се леко от нея, като непотребна дреха. След малко отвори очи и откри, че се взира право в ужасеното лице на рецепционистката. Запита се колко ли дълго е стояла там.

— Добре ли сте?

— Да. — Тя се опита да се усмихне. Лицето й беше мокро от пот. — Лошо храносмилане, струва ми се. Случвало ми се е и преди. А и разходката…

— Ще ви донеса чаша вода.

— Добре съм.

Но нещо не беше наред в лицето на жената — то се доближаваше и отдръпваше в някаква странна мъглявина. Тя й говореше нещо, Керълайн виждаше как устата й се отваря и затваря, но не чуваше никакъв звук. Протегна ръка, за да се хване за ръба на гишето, но не успя, и последното нещо, което запомни, беше ярко оцветеният килим, който се надигна нагоре, и я удари силно отстрани по главата.