Розамунде Пилхер
Сняг през април (3)

3.

Зад къщата на Даяна Карпентър в Милтън Гардънс имаше дълга градинка, която излизаше на малка калдъръмена уличка. Между градината и уличката имаше висока стена с врата в нея и нещо, което някога бе голям двоен гараж, но когато Даяна се върна в Лондон, реши, че ще бъде благоразумна инвестиция да превърне гаража в доходоносен имот, и построи отгоре му малък апартамент за даване под наем. Това занимание я поддържаше заета и щастлива в продължение на цяла година и дори повече, и когато приключи, обзаведе го и го декорира напълно, тя го даде на един американски дипломат, назначен в Лондон за двугодишен мандат. Той беше перфектният наемател, но когато се върна във Вашингтон и тя започна да търси кой да заеме мястото му, не извади такъв късмет.

Защото от миналото изплува Кейлъб Аш, който нямаше къде да живее с приятелката си Айрис, с двете си китари и със сиамската си котка.

— И кой — попита Шон — е Кейлъб Аш?

— О, той беше приятел на Джерълд Клайбърн в Афрос. Един от онези хора, които винаги са на прага да направят нещо, като например да напишат роман или да нарисуват картина, или да започнат бизнес, или да построят хотел. Но никога не го правят. Във всеки случай Кейлъб е най-мързеливият човек на света.

— А госпожа Аш?

— Айрис. Те не са женени.

— Не искаш ли да им дадеш апартамента?

— Не.

— Защо не?

— Защото мисля, че ще имат разлагащо влияние върху Джоди.

— Той ще си ги спомни ли?

— Разбира се. Те вечно влизаха и излизаха от къщата.

— И ти не ги харесваше?

— Не съм казала това, Шон. Не можеш да не харесваш Кейлъб Аш, той е най-чаровният човек на света. Но знам ли, да живее в дъното на градината просто така…

— Могат ли да плащат наема?

— Каза, че могат.

— Да не би да се боиш, че ще превърнат жилището в кочина?

— Съвсем не. Айрис е страхотна домакиня. Вечно лъска подове и бърка някакви манджи в големи медни тенджери.

— От думите ти ми потекоха лигите. Дай им апартамента. Те са приятели от миналото ти, не можеш да загубиш всичките си връзки с него и не виждам как тяхното присъствие тук би могло да причини някаква вреда на Джоди.

* * *

И тъй, Кейлъб и Айрис, и котката, и китарите и тенджерите се нанесоха в надстройката и Даяна им даде едно малко парче земя, за да си направят градинка, а Кейлъб я обгради с камъни, засади една камелия в гърне и така, от нищото, успя да създаде носталгична средиземноморска атмосфера.

Джоди, съвсем естествено, го обожаваше, но още от самото начало бе предупреден от Даяна, че може да посещава Кейлъб и Айрис само когато е поканен, за да не става досаден. Кейти пък се настрои силно срещу Кейлъб, особено когато, чрез местната клюкарска агенция, разкри факта, че двамата с Айрис не са женени и че няма вероятност да се оженят. Затова често гълчеше Джоди.

— Пак ли си ходил в градината да видиш този господин Аш, а?

— Той ме покани, Кейти. Котката Съки има котенца.

— И сега ще има още от онези сиамски създания?

— Е, всъщност не са точно сиамски. Тя е имала афера с котарак, който живее на номер осем в уличката отзад, и те са мелези. Кейлъб каза, че ще са такива и такива ще си останат.

Кейти се засуети около големия чайник. Личеше, че е доста ядосана.

— Ами де да знам.

— Мислех си, че и ние бихме могли да си вземем едно.

— Не и някое от тези противни мяукащи твари. Във всеки случай госпожа Карпентър не иска никакви животни в тази къща. Чувал си я достатъчно често. Никакви животни. А котката е животно, така че точка по този въпрос.

* * *

На сутринта след вечерното парти Керълайн и Джоди Клайбърн се измъкнаха през градинската врата в задната част на къщата и тръгнаха по павираната пътечка към апартаментчето. Те не се опитваха да се крият. Даяна беше навън, а Кейти се суетеше в кухнята, която гледаше към улицата, и приготвяше обяда. Освен това знаеха, че Кейлъб е вътре, защото му бяха телефонирали, за да го попитат може ли да наминат, и той бе казал, че ще ги очаква.

Утрото беше студено, ветровито и ясно. Синьото небе се отразяваше в локвите, които се бяха образували по каменната настилка, а слънцето грееше ослепително. Зимата се бе проточила. Първите зелени стръкчета едва надничаха от черната пръст в лехите за цветята. Всичко останало беше кафяво, попарено и сякаш мъртво.

— Миналата година — каза Керълайн — по това време тук навсякъде цъфтяха минзухари.

Но малкият градински участък на Кейлъб беше по-закътан и слънчев и тук вече имаше нарциси, поклащащи главички в зелено оцветените си кашпи, а около тъмнокорото бадемово дърво в средата на патиото цъфтяха кокичета.

Достъпът до апартамента се осъществяваше по външна стълба, която стигаше до широка, покрита тераса, подобна на балкон на швейцарска вила. Кейлъб бе чул приближаващите им гласове и когато изтичаха по стъпалата, вече стоеше на балкончето, за да ги посрещне, сложил ръце на дървения парапет, извиквайки представата за шкипер на някаква островна гемия, приветстващ гостите на борда.

И наистина, той бе живял толкова години в Афрос, че лицето му бе придобило типично гръцки черти, също както лицата на хората, които са женени от дълги години, започват да си приличат. Очите му бяха толкова дълбоко поставени, че бе почти невъзможно да се отгатне цветът им, лицето му бе мургаво, доста набръчкано, носът му стърчеше като нос на кораб, косата му сивееше, гъста и къдрава. Гласът му звучеше дълбоко и плътно и винаги караше Керълайн да си мисли за червено вино, прясно опечен хляб и ароматизирана с чесън салата.

— Джоди. Керълайн. — Той ги прегърна, хвана ги с двете си ръце и ги целуна с тази прекрасна липса на сдържаност, характерна за гърците. Никой никога не целуваше Джоди, с изключение на Керълайн, и то само понякога. Даяна, с нейната обичайна проницателност, се досещаше, че ще му бъде неприятно. Но с Кейлъб беше различно — уважителен салют на привързаност, като мъж с мъж.

— Каква приятна изненада! Влизайте. Поставил съм кафеника на огъня.

В дните на американския дипломат тук бе преобладавала атмосферата на Нова Англия спретнато, студено и лъснато. Сега, под очевидното влияние на Айрис, всичко изглеждаше спонтанно, многобагрено; картини без рамки висяха по стените, украшения от цветно стъкло се поклащаха от тавана, върху внимателно подбрания кретон на Даяна бе метнат един гръцки шал. Стаята бе много топла и ухаеше на кафе.

— Къде е Айрис?

— На пазар. — Той дръпна едно кресло. — Сядайте. Аз ще донеса кафето.

Керълайн седна. Джоди последва Кейлъб и след малко двамата се върнаха — Джоди с поднос с три порцеланови чашки и купа със захар, а Кейлъб — с кафеника. За всичко това се намери място на ниска масичка, поставена пред камината, и те се настаниха около нея.

— Да нямате проблеми? — попита предпазливо Кейлъб. Той винаги действаше предпазливо, за да не си навлече гнева на Даяна.

— О, не — автоматично отвърна Керълайн. Но като премисли, се поправи. — Не е нещо сериозно.

— Разкажете ми — каза Кейлъб.

И Керълайн му разказа. За писмото от Ангъс и за това, че Джоди не иска да заминава за Канада, и за идеята му да намери отново брат си.

— Затова решихме да заминем за Шотландия. Утре. Този вторник.

— Смятате ли да кажете на Даяна?

— Тя ще ни разубеди. Знаеш, че ще го направи. Но ще й оставим писмо.

— А Хю?

— Хю също ще започне да ме разубеждава.

Кейлъб се намръщи.

— Керълайн, ти възнамеряваш да се омъжиш за този мъж след седмица.

— Да, ще се омъжа за него.

— Хм… — каза Кейлъб, сякаш не й вярваше особено. Погледни надолу към седналия до него Джоди.

— А ти? Какво ще стане с теб? Какво ще стане с училището?

— Училището свърши в петък. Сега сме във ваканция.

— Хм… — отново каза Кейлъб.

Керълайн се разтревожи.

— Кейлъб, да не си посмял да кажеш, че не одобряваш.

— Разбира се, че не одобрявам. Това е шантава идея. Ако искате да говорите с Ангъс, защо не му се обадите по телефона?

— Джоди не иска. Твърде сложно е да се опиташ да обясниш нещо такова по телефона.

— И във всеки случай — каза Джоди, — не можеш да убедиш хората по телефона.

Кейлъб се усмихна криво.

— Искаш да кажеш, че според теб ще се наложи да убеждавате Ангъс. Съгласен съм с теб. Смяташ да го помолиш да дойде в Лондон, да създаде дом и да промени целия си начин на живот.

Джоди подмина думите му.

— Затова не можем да му се обадим по телефона — каза той инатливо.

— Предполагам, че и написването на писмо ще отнеме много време?

Джоди кимна.

— Телеграма?

Джоди поклати глава.

— Добре, изглежда, че трябва да обърнем внимание на алтернативите. Което ни отвежда до следващата точка. Как смятате да стигнете до Шотландия?

— Това е една от причините, Кейлъб — каза Керълайн по начин, който искрено се надяваше да е много убедителен, — да искаме да обсъдим това с теб. Разбираш ли, трябва ни кола, а не можем да вземем тази на Даяна. Но ако вземем твоята малка кола, Минито, ако можете да ни я заемете… Ти и Айрис. Искам да кажа, вие не я използвате много, а ние ще се отнасяме много грижливо с нея.

— Моята кола? А какво ще трябва да кажа, когато Даяна връхлети като вихрушка през градината с купчина неудобни въпроси?

— Можеш да кажеш, че колата е на ремонт. Това е просто една малка благородна лъжа.

— Това е нещо повече от благородна лъжа, това е предизвикване на Провидението. Колата не е влизала в сервиз, откак съм я купил, вече цели седем години. Представете си, че се повреди?

— Ще рискуваме.

— А пари?

— Аз имам достатъчно.

— И кога смятате да се върнете обратно?

— Четвъртък или петък. С Ангъс.

— Вие сте безнадеждни. Ами ако той не иска да дойде?

— Тогава ще му мислим.

Кейлъб се изправи, неспокоен и нерешителен. Отиде до прозореца да види дали Айрис си идва, за да му помогне да се измъкне от тази застрашителна дилема. Но нямаше и следа от нея. Каза си, че това са децата на най-близкия му приятел. И въздъхна.

— Съгласен съм да ви помогна и ако ви давам колата си, това е само, защото мисля, че е крайно време Ангъс да поеме някаква отговорности. Смятам, че вече трябва да се върне. — Той се обърна, за да ги погледне. — Но искам да знам къде отивате. Адресът. Колко дълго ще…

— Стреткори Армс, Стреткори. И ако не се върнем до петък, можеш да кажеш на Даяна къде сме отишли. Но не и преди това.

— Добре тогава. — Кейлъб поклати голямата си глава с такова изражение, сякаш е принуден да я пъхне в бесилката. — Споразумяхме се.

Заедно съставиха телеграма до Ангъс.

Ще бъдем в Стреткори във вторник вечерта, за да обсъдим важен план с теб!

С любов Джоди и Керълайн

След като приключиха с това, Джоди написа писмото, което трябваше да оставят за Даяна.

Скъпа Даяна,

Получих писмо от Ангъс, той е в Шотландия, затова аз и Керълайн отиваме да го потърсим. Ще се опитаме да се върнем до петък. Моля те, не се тревожи.

Но писмото за Хю не беше толкова лесно и Керълайн се поти над съставянето му повече от час.

Скъпи Хю,

Както Даяна ще ти каже, Джоди е получил писмо от Ангъс. Той се е върнал у дома от Индия по море и сега работи в Шотландия. И двамата чувстваме, че е важно да се видим с него, преди Джоди да замине за Канада, и затова, когато получиш това писмо, ще бъдем на път за Шотландия. Надяваме се да се върнем в Лондон до петък.

Бих искала да го обсъдя с теб, но ти щеше да се почувстваш длъжен да го кажеш на Даяна, после щяхте да ни разубедите да тръгнем и никога нямаше да го видим. А за нас е важно той да знае какво се случва.

Знам, че това, което правя, е ужасно — да замина така в седмицата преди нашата сватба, без да ти кажа. Но ако всичко е наред, ние ще си бъдем у дома в петък.

С цялата ми любов, Керълайн

* * *

Във вторник сутринта преваля лек снежец, после спря и остави земята нашарена като с кокоша перушина. Вятърът обаче изобщо не се предаваше, студът продължаваше да хапе все така силно и по вида на схлупеното, оловно небе, си личеше, че иде и по-лошо време.

Оливър Киърни хвърли един поглед навън и реши, че в такъв ден ще е най-добре да си остане вкъщи и да се опита да сложи в ред поне част от делата на Чарлз. Това се оказа мъчителна задача. Чарлз, рационален и прилежен, беше класирал акуратно всяко писмо и всеки документ, отнасящ се до работата на фермата, и оправянето с нея щеше да бъде доста по-просто, отколкото си го бе представял. Но имаше и други неща. Лични неща. Писма и покани, паспорти с изтекъл срок, хотелски сметки и снимки, телефонното тефтерче на Чарлз, дневникът му, сребърната автоматична писалка, която му бяха подарили на двадесет и първата му годишнина, сметка от шивача.

Оливър си спомни гласа на майка си, която им четеше една поема от Елис Дюър Милър:

Какво да правиш с женските обувки,

когато жената е мъртва?

Наложи си да бъде по-корав. Скъса писмата, сортира снимките, изхвърли натрошения червен восък от печатите на пликовете, парчета от връзки, един счупен катинар без ключ, пресъхнало шише от туш. До момента, в който часовникът удари единадесет, кошчето за хартия преливаше и той точно се канеше да събере целия боклук и да го отнесе в кухнята, когато чу хлопването на вратата. Тя бе полуостъклена и издаде глух звук, който отекна през облицования с ламперия салон. С кошчето в ръка Оливър отиде да види кой е и се натъкна на Лиз Фрейзър, вървяща през коридора към него.

— Лиз.

Тя носеше панталони, кожена полушубка и същата черна шапка, с която беше и вчера, нахлупена дълбоко над ушите. Той я наблюдаваше как я свали и как разроши със свободната си ръка късата си тъмна коса. Този странно нервен, несигурен жест, изобщо не се връзваше с лъскавия й вид. На порозовялото й от студа лице светеше усмивка. Изглеждаше великолепно.

— Здрасти, Оливър.

Приближи до него и се протегна над купчината накъсана хартия, за да го целуне по бузата.

— Ако не искаш да ме виждаш, кажи го, и аз ще се махна.

— Кой е казал, че не искам да те виждам?

— Мислех, че може би…

— Добре, не мисли за може би. Влез и ще ти направя чаша кафе. Аз самият имам нужда от една и освен това ми писна да стоя сам-самичък.

Той я поведе към кухнята и бутна вратата, за да я пусне да мине пред него, разпръскваща свежия аромат на зимен въздух, смесен с „Шанел №5“.

— Сложи чайника — каза той. — Аз ще се отърва от тази купчина.

Мина през кухнята, излезе през задната врата на студа, успя да напъха боклука от кошчето в кофата за смет, без да разпилее кой знае колко, и се върна с благодарност в топлината на кухнята. Лиз изглеждаше някак неуместно така, застанала до кухненската мивка, пълнейки чайника с вода.

— Господи, какъв студ!

— Знам, а се предполага, че е пролет. Дойдох пеша от Роузи Хил дотук, и накрая мислех, че ще умра.

Тя отнесе чайника до голямата чугунена печка, вдигна тежкия й капак и го постави на плочата. Остана там и се надвеси напред, за да се сгрее. Двамата се загледаха един в друг през стаята. После заговориха едновременно.

— Подстригала си косата си — каза Оливър.

— Съжалявам за Чарлз — каза тя.

И двамата спряха, изчаквайки другия да продължи. Лиз изглеждаше объркана.

— Направих го заради плуването — каза тя. — Гостувах известно време на приятел в Антигуа.

— Исках да ти благодаря за това, че дойде вчера.

— Аз… Аз никога не съм била на погребение преди.

Очите й, обградени с очна линия и черна спирала, изведнъж проблеснаха от неотронени сълзи. Късата, елегантна прическа разкриваше дължината на врата й и чистата линия на решителната брадичка, която бе наследила от баща си. Докато той я наблюдаваше, тя започна да разкопчава копчетата на палтото си. Ръцете й също имаха кафеникав загар, бадемовидните й нокти бяха лакирани в много бледо розово, носеше масивен златен пръстен с печат и цял куп фини златни гривни на тъничката си китка.

— Пораснала си, Лиз — неочаквано каза той.

— Разбира се. Сега съм на двадесет и две. Забравил ли си?

— Колко време мина, откакто те видях за последно?

— Пет години? Най-малко пет години.

— Как лети времето!

— Ти беше в Лондон. Аз бях в Париж и всеки път, когато се връщах в Роузи Хил, ти винаги беше далеч.

— Но Чарлз беше тук.

— Да. Чарлз беше тук. — Тя се заигра с капака на чайника. — Но ако понякога изобщо забелязваше моето появяване, определено никога не го показваше.

— Много добре го забелязваше. Просто не го биваше особено в изразяването на чувства. Във всеки случай, за Чарлз ти винаги си била прекрасна. Дори и когато бе на петнадесет, с плитки като Пипи Дългото чорапче и протъркани на коленете джинси. Просто те чакаше да пораснеш.

— Не мога да повярвам, че е мъртъв — каза тя.

— И аз също не можех, до вчера. Но мисля, че сега вече го приемам.

Чайникът започна да свири. Той се отдели от печката и отиде да вземе чаши и буркан разтворимо кафе, както и бутилка мляко от хладилника.

— Татко ми спомена за Киърни — каза Лиз.

— Имаш предвид продажбата?

— Как ще го понесеш, Оливър?

— Нямам друг избор.

— Дори и за къщата? И къщата ли ще продадеш?

— Какво бих могъл да правя с тази къща?

— Можеш да я запазиш. Да я ползваш за уикенди и ваканции, просто да си запазиш поне едно коренче в Киърни.

— Това ми звучи доста разточително.

— Всъщност не е. — Тя се поколеба леко, после стремително продължи. — Когато се ожениш и имаш деца, можеш да ги доведеш тук, и те ще могат да правят същите прекрасни неща, които ти си правил. Да тичат като щури, да си строят къщички в клоните на големия бук, да имат понита…

— Кой е казал, че мисля да се женя?

— Татко каза, че нямало да се ожениш, докато не станеш прекалено стар за всичко останало.

— Баща ти май ти казва твърде много неща.

— И какво трябва да означава това?

— Винаги го е правил. Той те глезеше и нямаше никакви тайни от теб. Ти беше едно разглезено малко хлапе, знаеш го, нали?

Тя се развесели.

— Това са тежки думи, Оливър.

— Направо не знам как си оцеляла. Единствено дете на двама обожаващи го родители, които дори не живеят заедно. И ако това не бе достатъчно, ти винаги имаше на разположение Чарлз, за да те разглези още повече.

Чайникът завря и той отиде да го вдигне. Лиз смъкна обратно капака на печката.

— Но ти никога не си ме глезил, Оливър.

— Имах повече разум.

Той сипа вода в чашките.

— Ти никога не си ме забелязвал. Винаги ми казваше да се махам и да не се пречкам в краката ти.

— О, да, но тогава ти беше съвсем малко момиченце, много преди да станеш толкова възхитителна млада дама. Между другото, знаеш ли, че вчера не те познах. Едва когато си свали тъмните очила, осъзнах коя си. Направо бях потресен.

— Кафето готово ли е?

— Да, готово е. Ела да го изпием, преди да изстине.

Те седнаха с лице един към друг от двете страни на излъсканата кухненска маса. Лиз държеше чашката си с две ръце, сякаш все още й бе студено на пръстите. Изражението й беше провокативно.

— Говорехме за това дали ще се ожениш.

— Аз не говорех за това.

— Колко дълго ще останеш в Киърни?

— Докато се уреди всичко. А ти?

Лиз вдигна рамене.

— Сега трябваше да съм на юг. Майка ми и Паркър са в Лондон за няколко дни по работа. Обадих й се, когато се върнах от Престуик — да й кажа за Чарлз. Тя се опита да ме накара да й обещая, че ще отида при тях, но аз й обясних, че искам да присъствам на погребението.

— Все още не си ми казала колко ще останеш в Роузи Хил?

— Нямам никакви планове, Оливър.

— Тогава остани за малко.

— Искаш ли да го направя?

— Да.

Тези думи по някакъв начин премахнаха и последното напрежение между тях. Те седяха и си говореха, забравили за времето. Едва когато часовникът в салона удари дванадесет, Лиз се стресна. Тя погледна към своя часовник.

— По дяволите, наистина ли е толкова късно? Трябва да вървя.

— За какво?

— За обяд. Помниш ли този старомоден обичай, или не обядваш?

— Съвсем не.

— Тогава ела и ще можеш да обядваш с мен и баща ми.

— Ще те откарам у дома, но няма да остана за обяд.

— Защо не?

— Вече загубих половината сутрин, докато клюкарствах с теб, а има адски много неща за вършене.

— Вечеря тогава. Довечера?

Оливър се замисли, но по различни причини отхвърли поканата.

— А утре става ли? — попита я той.

Тя вдигна рамене, леко, въплъщение на женствена отстъпчивост.

— Когато искаш.

— Утре ще е супер. Около осем часа?

— Малко по-рано, ако искаш питие.

— Добре, ще дойда малко по-рано. Е, хайде, сега си слагай палтото и да те откарам вкъщи.

Колата му беше тъмнозелена, малка и ниска, и много бърза. Тя се настани до него, с ръце дълбоко пъхнати в джобовете на палтото си, взирайки се напред в голия, неприветлив шотландски пейзаж и толкова силно усещаща присъствието на мъжа до себе си, че почти я болеше.

Той се бе променил и все пак си бе същият. Беше остарял. По лицето му имаше бръчки, които преди ги нямаше, и едно отражение в дъното на очите му, което я караше да се чувства така, сякаш се впуска в афера с напълно непознат мъж. Но все пак това беше Оливър; безцеремонен, отказващ да се обвърже, неуязвим.

За Лиз винаги бе съществувал само Оливър. Чарлз беше просто повод да ходи често в Киърни и тя най-безсрамно го бе използвала като такъв, защото той насърчаваше постоянните й посещения и винаги се радваше да я види. Но тя ходеше там единствено заради Оливър.

Чарлз беше обикновен, незабележим, жилав, рижав и луничав. Но Оливър беше атрактивен, вълнуващ. Чарлз имаше време и търпение за непохватната тийнейджърка: учеше я да лови риба на муха, да бие сервиз на тенис, помогна й да преодолее трудностите при първия си „възрастен“ танц, показваше й как се танцува рил. И през цялото време тя не забелязваше никой друг, освен Оливър, и безмълвно се молеше да я покани да танцува.

Но той, разбира се, никога не я канеше. Винаги имаше някоя друга, някоя непозната девойка или приятелка, поканена от юг. Запознаваше се с нея в университета, на парти, на гости у стар приятел и така нататък. През годините имаше толкова много такива! Момичетата на Оливър бяха нещо като местен виц, но Лиз не го намираше за забавно. Тя наблюдаваше от тъч линията и ги мразеше, правеше им мислено восъчни фигурки и ги пробождаше с игли, разкъсвана от мъките на тийнейджърската ревност.

А след раздялата на родителите й Чарлз бе този, който й пишеше, съобщаваше й всички новини, за да я държи в течение на нещата. Но тя държеше в портфейла си не друго, а снимката на Оливър, мъничка, омачкана моментална снимка, и я носеше навсякъде със себе си.

Сега, седнала до него, тя му хвърляше незабележими коси погледи. Ръцете на Оливър, върху обвития в кожа волан, бяха с дълги пръсти и квадратни нокти. Имаше един белег до палеца и тя си спомни как беше убол ръката си на новата ограда от бодлива тел. Погледът й небрежно се придвижи по дължината на ръката му, към рамото. Яката от овча кожа бе вдигната около врата му и докосваше тъмната му гъста коса. Той почувства погледа й и обърна глава към нея, усмихна се, а очите му, под тъмните вежди, бяха сини като великденчета.

— Разучаваш ме, за да ме познаеш следващия път, а? — каза той.

Но Лиз не отговори. Спомни си как бе долетяла в Престуик и баща й я чакаше, за да я посрещне. Чарлз е загинал. В първия миг тя не повярва на ушите си — сякаш земята се разцепи и тя остана да се взира в огромната зейнала дупка. После едва успя да продума:

— Оливър?

— Оливър е в Киърни. Или вече би трябвало да е там. Днес идва с колата си от Лондон. Погребението е в понеделник.

Оливър е в Киърни. Чарлз, милият, добричък, търпелив Чарлз, бе мъртъв, но Оливър е жив, и Оливър е в Киърни! След всички тези години щеше да го види отново. Докато пътуваха с колата на баща й към Роузи Хил, тази мисъл не й излезе от ума. Ще го видя. Утре ще го видя, и на следващия, и на по-следващия ден пак ще го видя. После се обади на майка си в Лондон и й каза за Чарлз, но когато Илейн се опита да я убеди да остави скръбта зад себе си и да дойде на юг, при нея, Лиз отказа. Оправданието беше съвсем уместно.

— Трябва да остана. Татко… и погребението.

Но през цялото време тя си знаеше и ликуваше от факта, че остава единствено заради Оливър.

* * *

И по някакво чудо това бе подействало. Тя го разбра в момента, в който Оливър, без видима причина, изведнъж се обърни в църковния двор и я погледна право в лицето. Тогава видя как изненадата на лицето му се смени с възхищение. Оливър вече не бе в позиция на превъзходство. Сега те бяха равни. И… което бе печално, но правеше всичко много по-лесно… — Чарлз вече не влизаше в сметката. Добрият, но досаден Чарлз, винаги на линия, като упорито старо куче, чакащо да бъде изведено на разходка.

Тя остави дейния си, практичен ум да препусне напред, позволи си лукса да се наслади на няколко хубави картини от бъдещето. Всичко вървеше като по ноти, сякаш бе предварително планирано. Сватба в Киърни, вероятно малка провинциална венчавка в местната църква, само с няколко приятели. После, меден месец в… в Антигуа би било идеално. После обратно в Лондон — той вече имаше апартамент там и можеха да го използват за база в по-нататъшно търсене на подходяща къща. И ето една брилянтна идея — тя ще накара баща си да й даде къщата в Киърни като сватбен подарък, и случайното предложение, което бе подхвърлила на Оливър тази сутрин, в крайна сметка, щеше да се осъществи. Тя си представи как двамата пътуват с кола за дългите уикенди, как прекарват летните ваканции тук, отглеждат децата си, организират партита…

— Стана много мълчалива — каза Оливър.

Лиз изведнъж се приземи в реалността и видя, че вече са почти до тях. Колата потегли по алеята под буковете. Голите клони над главите им скърцаха под напора на жестокия вятър. Завиха по посипаната с чакъл дъга и излязоха пред голямата входна врата.

— Мислех — каза Лиз. — Просто мислех. Благодаря ти, че ме докара у дома.

— Аз ти благодаря, че дойде да ме утешиш.

— И ще дойдеш за вечеря утре? Сряда?

— С нетърпения го очаквам.

— Осем без четвърт?

— Осем без четвърт.

Те се усмихнаха, предавайки си един на друг взаимното удоволствие от уговорката. После той се протегна, за да й отвори вратата, Лиз излезе от колата и изтича по заледените стъпала към защитата на портала. Там се обърна, за да му махне, но Оливър вече бе тръгнал и се виждаше само задната част на колата му, изчезваща по алеята, назад по пътя към Киърни.

* * *

Същата вечер, докато Лиз се къпеше в банята си, бе прекъсната от телефонно обаждане от Лондон. Увита в хавлията си, тя отиде да отговори и чу гласа на майка си от другия край на линията.

— Елизабет?

— Здрасти, мамо.

— Скъпа, как си? Как са нещата там?

— Всичко е чудесно. Перфектно. Прекрасно.

Този весел, жизнерадостен отговор не беше точно това, който Илейн очакваше.

— Ама ти ходи ли на погребението? — попита тя, сериозно озадачена.

— О, да, беше отвратително, всеки миг от него бе толкова неприятен!

— Тогава защо не дойдеш на юг, ние сме тук за още няколко дни?

— Все още не мога да дойда… — Лиз се поколеба. Тя обикновено мълчеше като риба за личния си живот. Илейн постоянно се оплакваше, че не знае какво се случва в живота на собствената й дъщеря. Но сега изведнъж Лиз почувства необходимост да сподели. Вълнението от това, което се бе случило днес, и от това, което можеше да се случи утре, напираше да се излее от нея и тя усещаше, че ако не говори с някого за Оливър, ще се взриви.

Затова завърши изречението си с изненадващо искрено признание.

— … работата е там, че Оливър е тук за малко. И ще дойде на вечеря утре.

— Оливър? Оливър Киърни?

— Да, разбира се, Оливър Киърни. Кой друг Оливър познаваме?

— Имаш предвид…? Заради Оливър?

— Да. Заради Оливър — Лиз се разсмя. — О, маменце, не бъди толкова недосетлива.

— Но аз винаги съм си мислела, че е Ча…

— Е, ами не беше — бързо каза Лиз.

— И какво се очаква да каже Оливър за всичко това?

— Ами, не мисля, че му е неприятно.

— Хм, не знам… — Илейн звучеше объркано. — Това е последното нещо, което очаквах, но ако ти си щастлива…

— О, аз съм. Аз съм щастлива. Вярвай ми, никога не съм била по-щастлива.

— Е, добре, дръж ме в течение на всичко, което се случва — примирено каза майка й.

— Добре.

— И ми кажи кога ще дойдеш на юг?

— Може би ще дойдем заедно — каза Лиз, готова да си го представи. — Може би ще дойдем заедно, с неговата кола.

Майка й най-сетне затвори. Лиз остави слушалката, уви по-стегнато хавлията около себе си и се върна в банята. Оливър. Изрече името му, отново и отново. Върна се във ваната и завъртя кранчето на топлата вода с палеца на крака си. Оливър.

* * *

Пътуването на север беше като връщане назад във времето. Пролетта закъсняваше навсякъде, но в Лондон поне вече имаше леки наченки на зеленина — първите крехки листенца по клоните на дърветата в парка, първите звездички на оранжевите минзухари. В тротоарните кашпи грееха нарциси и пурпурни ириси, а по витрините на големите магазини бяха изложени летни дрехи, от които дъхът ти секваше, и караха човек да си мисли за ваканции, пътешествия с яхти, синьо море и слънце.

Но шосето неумолимо ги отвеждаше на север, прорязваше като стоманена лента равнинния пейзаж, който ставаше все по-сив и по-студен, и очевидно, все по-неплодороден. Пътищата бяха влажни и мръсни. Всеки подминаващ камион — а старата кола на Кейлъб бе задминавана практически от всички — хвърляше заслепяващи фонтани от мокра кафява кал, която полепваше по предното стъкло и чистачките трябваше да работят безспирно. И в допълнение, сякаш за да се утежни още повече ситуацията, нито един прозорец не се затваряше плътно, а парното беше или развалено, или се нуждаеше от някакво специално регулиране, което нито Джоди, нито Керълайн можеха да направят. Каквато и да бе причината, то просто не работеше.

Въпреки всичко Джоди беше във великолепно настроение. Четеше картата, пееше, правеше сложни сметки, за да изчисли средната им скорост (печално ниска) и пробега им.

— Тук сме на една трета от пътя. Тук сме на половината път.

А после:

— Още пет мили и ще бъдем в Скоч Корнър^[1]. Чудя се защо се казва Скоч Корнър, когато дори не е в Шотландия?

— Може би защото хората минават оттук, за да си купуват скоч — шотландско уиски?

Джоди реши, че това е много забавно.

— Ние никога не сме били в Шотландия, никой от нас не е идвал тук. Чудя се защо ли Ангъс е дошъл точно в Шотландия?

— Когато го намерим, ще го попитаме.

— Да — каза Джоди весело, мислейки си за момента, в който ще види Ангъс. Протегна се назад към раницата, която благоразумно бяха напълнили с храна. — Какво ти се яде сега? Има сандвич с шунка, една леко натъртена ябълка и малко шоколадови бисквити.

— На мен ми е добре. Не искам нищо.

— Ще имаш ли нещо против да изям сандвича с шунка?

— Съвсем не.

След Скоч Корнър те поеха по шосе А68 и малката кола се задъха, скрибуцайки през неприветливите мочурища на Нортъмбърленд, през Отърбърн, и още по-нататък, до Картър Бар. Пътят се извиваше нагоре, криволичейки насам-натам по стръмния наклон, после прекосиха последния хълм, преминаха граничния камък и пред тях се ширна Шотландия.

— Ето ни тук най-сетне — каза Джоди с глас изпълнен с огромно удовлетворение. Но Керълайн виждаше само разпрострялата се пустош на вълнообразно нагънатия релеф, а в далечината — хълмове, които бяха побелели от сняг.

— Как мислиш, нали няма да завали сняг? — каза тя с известно притеснение. — Ужасно е студено.

— О, не и по това време на годината.

— Ами онези хълмове?

— Той сигурно е останал от зимата. Просто не се е стопил още.

— Небето изглежда ужасно мрачно.

Наистина, така беше. Джоди се намръщи.

— Ще има ли някакъв проблем, ако завали сняг?

— Не знам. Но ние нямаме зимни гуми, а аз никога не съм шофирала в истински лошо време.

— О, всичко ще е наред — каза Джоди след кратка пауза, и отново извади картата. — Следващото място, до което трябва да стигнем, е Единбург.

Дотогава вече беше почти тъмно и зимният град сияеше от уличните фенери. Разбира се, загубиха се, но накрая намериха правилната еднопосочна улица и се насочиха към шосето, отвеждащо до моста. Там спряха за последен път, за гориво и масло. Керълайн излезе от колата, за да се разтъпче, докато техникът в гаража проверяваше нивото на водата. Като свърши, той атакува мръсното им предно стъкло с една влажна гъба, като междувременно наблюдаваше с интерес очуканата малка кола, после премести вниманието си към пасажерите.

— Отдалече ли идвате?

— От Лондон.

— И къде отивате?

— Отиваме в Стреткори. В Пъртшир.

— Далечко е дотам.

— Да. Знаем.

— Ще ви се наложи да карате в доста мръсно време. — Джоди хареса начина, по който той каза „мръсно“. Мррръсно. Произнесе го тихичко, под носа си, за да го упражни.

— Наистина ли?

— Аха. Току-що чух прогнозата за времето. Много сняг. Ще трябва да изчакате. Гумите ви… — той ги подритна с върха на ботуша си, — гумите ви хич не ги бива за такова време.

— Ще се оправим.

— Добре, ако заседнете в снега, запомнете едно златно правило. Не излизайте от колата.

— Ще го запомним.

Те платиха, благодариха му и тръгнаха отново. Той ги гледаше как си заминават, поклащайки глава с изумление над безотговорността на всички саксонци.

Пред тях се показа Форт Бридж^[2] с предупредителните сигнални светлини. БАВНО. СИЛНИ ВЕТРОВЕ. Платиха таксата и подкараха по моста, тласкани и шибани от вятъра. От другата страна шосето цепеше право на север, но беше толкова тъмно, че отвъд слабите лъчи на фаровете не се виждаше нищичко.

— Колко жалко — каза Джоди. — Ето ни тук, в Шотландия, а не можем да видим нищо. Дори и прочутата им агнешка саздърма!

Но Керълайн не беше в състояние дори да се усмихне. Беше измръзнала, уморена и разтревожена заради времето и опасността от снеговалеж. Изведнъж приключението вече не й се струваше приключение, а просто акт на най-голямото възможно безразсъдство.

Снегът започна да вали, когато излязоха от Рилкърк, вятърът го бръскаше и той летеше срещу тях от мрака на дълги, ослепително бели ивици.

— Също като флак.

— Като какво?

— Флак. Противовъздушен огън. Във военните филми. Ето на това прилича.

В началото снегът не се отлагаше по пътя. Но след малко, докато се изкачваха по хълмовете, стана доста дълбок, трупаше се в канавките и по дигите, а вятърът го навяваше на големи, подобни на огромни възглавници преспи. Залепваше по предното стъкло, събираше се под чистачките и накрая те изобщо спряха да се движат, Керълайн трябваше да спре колата и Джоди излезе навън, за да избърше снега от стъклото с една стара ръкавица. Върна се светкавично вътре, мокър и треперещ.

— Обувките ми се напълниха със сняг. Смръзващо е.

Те отново тръгнаха напред.

— Колко мили има още?

Устата й бе пресъхнала от страх, а пръстите й стискаха до болка волана. Струваше им се, че са попаднали в страна, напълно лишена от живот. Отникъде не се виждаше никаква светлинка, нито друга кола, нито дори следи по пътя.

Джоди запали фенерчето си и се вгледа отново в картата.

— Мисля, че около осем. Стреткори е на около осем мили.

— А колко е часът?

Той погледна часовника си.

— Десет и половина.

След малко стигнаха до върха на малко възвишение и тесният път се спусна надолу между две високи диги. Керълайн превключи на по-ниска предавка и докато набираха скорост по склона, леко натисна спирачката. Но не достатъчно леко, защото колата поднесе. В един ужасяващ миг тя осъзна, че е загубила контрол. Пред тях се издигна страничният насип, а после предните колела се удариха в купчина сняг и колата замря на място. Керълайн с трепет запали отново двигателя, успя да извади колелата от пряспата и върна колата на шосето. Потеглиха отново, движейки се със скоростта на охлюв.

— Опасно ли е? — попита Джоди.

— Да. Струва ми се, че има такава вероятност. Ех, де да имаше зимни гуми.

— Кейлъб не би си сложил зимни гуми, дори и да живееше на Северния полюс.

Сега пътуваха през дълбока тясна долчинка, опасана с дървета, преминаваща по ръба на стръмна клисура… От долу долиташе шум на река, която клокочеше и надвикваше вятъра. Стигнаха до един извит като арка, много стръмен мост, чийто край почти не се виждаше, и уплашена да не забуксува по стръмния му наклон, Керълайн увеличи малко скоростта, а после, прекалено късно, видя, че след моста пътят прави остър завой надясно. Отпред имаше преспи и широка каменна стена.

Тя чу как Джоди ахна. Завъртя волана, но беше твърде късно. Изведнъж, по някаква своя приумица, малката кола се насочи право към стената, после заби нос в дълбоката канавка, пълна със сняг. Двигателят моментално замря и те спряха под ъгъл 45 градуса. Задните им колелета останаха на пътя, а фаровете и радиаторът се заровиха дълбоко в снега.

Без предните светлини на колата настана пълна тъмница. Керълайн протегна ръка да ги изключи, после загаси и стартера. Трепереше. Обърна се към Джоди.

— Добре ли си?

— Ударих си малко главата, това е всичко.

— Съжалявам.

— Нищо не можеше да направиш.

— Може би трябваше да спрем по-рано. Вероятно трябваше да останем в Рилкърк.

Джоди се взря във ветрещия се мрак.

— Знаеш ли, мисля си, че това е виелица — каза храбро той. — Никога не съм виждал виелица. Човекът от гаража каза, че трябва да останем в колата.

— Не можем, прекалено е студено. Ти чакай тук, аз ще изляза да огледам.

— Да не се загубиш!

— Дай ми фенерчето.

Тя закопча догоре палтото си, измъкна се внимателно от колата и пропадна до колене в една снежна пряспа, после успя да се изкатери на твърдата повърхност на пътя. Беше влажно и леденостудено, и дори и с фенерчето, снегът я заслепяваше и я объркваше. Много лесно бе да загуби всякакво усещане за посока.

Направи няколко крачки по пътя, осветявайки с фенерчето стената, която ги бе провалила. Тя продължаваше на около десетина ярда, после се извиваше навътре, за да оформи нещо като вход. Керълайн тръгна по нея и стигна до отворена дървена порта. Там имаше надпис. Тя присви очи срещу снега, насочи лъча на фенерчето напред и с мъка прочете: „ДОМ КИЪРНИ. ЧАСТЕН ИМОТ“.

Тя загаси фенерчето и се взря напред в мрака, който се стелеше отвъд портата. Изглежда там имаше алея с дървета, тя чуваше как вятърът потраква в голите клони, високо над главата, а после, през вихрушката от снежинки, забеляза в далечината една-едничка потрепваща светлинка.

Обърна се и забърза, залитайки, обратно към Джоди.

— Имаме късмет.

— Как така?

— Тази стена е на имение или ферма, или на нещо такова. Там има някакъв вход, порта и алея. И се вижда една светлинка. Не е на повече от половин миля.

— Но човекът в гаража каза да останем в колата!

— Ако останем, ще умрем от студ. Хайде, снегът е дълбок, но ще се справим. Не би могло да е много далеч. И си закопчай якето. Студено е и ще се намокрим.

Той я послуша и се измъкна непохватно от забитата под ъгъл кола. Тя знаеше, че е много важно да не се губи никакво време. В Лондон се бяха облекли като за пролет, а не за такива арктически условия. И двамата носеха джинси и леки обувки, Керълайн си бе взела велурен жакет и памучен шал, но синият анорак на Джоди никак не подхождаше на времето, а и главата му беше гола.

— Искаш ли да си увиеш главата с шала ми? — Вятърът отвяваше думите настрани.

— Разбира се, че не! — ядосано каза той.

— Можеш ли да си носиш сака?

— Да, разбира се, че мога.

Тя затвори вратата. По колата вече имаше значителна снежна покривка, контурите й се заобляха и не след дълго заприлича на огромна пряспа.

— Дали някой няма да се забие в нея? — попита Джоди.

— Не мисля. Във всеки случай, нищо не можем да направим. Ако оставим светлините включени, снегът скоро ще ги скрие. — Тя поклати глава. — Сега давай напред, нямаме време за приказки, трябва да побързаме.

Тя го поведе обратно по извитите следи от собствените си стъпки. Зад вратата тъмнината се изви напред в черен тунел, искрящ от натрупания сняг. Но светлинката все още беше там, далеч напред, не по-голяма от главичка на карфица. Те се хванаха за ръка и с глави, приведени срещу вятъра, тръгнаха към нея.

Беше доста страшничко. Сякаш всички стихии се бяха обединили срещу тях. За миг и двамата подгизнаха до кости и съвсем премръзнаха. Саковете, които им се бяха стрували съвсем леки, ставаха все по-тежки с всяка измината крачка. Снегът се пластеше по тях, мокър, клисав, прилепващ като тесто. Високо горе, над главите им, арката от клоните на безлистните дървета пъшкаше и скърцаше зловещо, брулена от свирепия вятър. От време на време долиташе звук от счупени клони, които се разцепваха с трясък при падането си на земята. Джоди се опита да каже нещо.

— Надявам се… — Устните му бяха замръзнали, зъбите му чаткаха, но се бореше да произнесе думите, които си бе намислил. — Надявам се, да не ни се стовари някое дърво на главите.

— И аз.

— А на анорака ми пише, че не пропуска дъжд! — продължи той сърдито. — Целият съм мокър!

— Това е виелица, Джоди, а не дъжд.

Светлината все още блещукаше, може би малко по-ярко и малко по-близо, но Керълайн имаше чувството, че вървят от цяла вечност. Беше като едно безкрайно пътуване, в нощен кошмар, в гонитба на блуждаещ огън, танцуващ пред тях, който все стои на една ръка разстояние. Беше започнала да се отказва от надеждата, че някога изобщо ще стигнат донякъде, когато изведнъж тъмнината леко се разсея, грохотът на проскърцващите клони остана зад тях и тя осъзна, че са стигнали до края на алеята. В този момент светлинката изчезна зад един възвисяващ се масив на нещо, което вероятно бе голяма туфа рододендрони, но като я заобиколиха, се появи отново, и сега грееше много по-близо. Тръгнаха напред и се натъкнаха на нещо като насип или бордюр. Джоди почти падна и Керълайн го изправи на крака.

— Всичко е наред. Ние сме на морава или поляна. Може би е част от градина.

— Да продължим — каза Джоди. Това беше всичко, което успя да каже.

Сега светлината придоби форма и се видя, че идва от прозорче без завеса на горния етаж на някаква къща. Тръгнаха през откритото пространство към нея. Тя се извиси пред тях, обезформена от заоблените си заснежени ръбове, и те различиха и други светлини, слабо проблясващи зад плътни, спуснати завеси в долните стаи.

— Къщата е голяма — прошепна Джоди.

Така беше.

— Толкова повече място за нас — каза Керълайн, но не знаеше дали Джоди я чу. Пусна ръката му и несръчно заровичка със замръзнали пръсти в джоба си, за да намери фенерчето. Включи го и слабият лъч очерта каменни стъпала, потънали в сняг, отвеждащи до тъмна ниша на правоъгълен портал. Тръгнаха нагоре по стъпалата и се озоваха под покрив, защитени от снега. Лъчът на фенерчето заигра по панелите на вратата и попадна на дългата дръжка на звънец, артистично изработена от ковано желязо. Керълайн остави сака си и се пресегна да я дръпне. Беше тежка и очевидно не произведе никакъв звук. Тя се опита отново, влагайки повече сила, и този път звънецът глухо иззвъня някъде надалеч, в задната част на къщата.

— Поне работи. — Тя се обърна към Джоди и лъчът на фенерчето случайно попадна на лицето му. Видя, че е посивял от студ, косата беше прилепнала към главата му, зъбите му тракаха. Тя загаси фенерчето, обви ръка около него и го притисна към себе си. — Всичко ще бъде наред.

— Надявам се — каза Джоди, с ясен глас, който трепереше от напрежение. — Надявам се, че няма да излезе някой ужасен иконом и да каже: „Позвънихте ли, сър“, както правят във филмите на ужасите.

Керълайн се надяваше на същото. Тя тъкмо се канеше да позвъни отново, когато чу стъпки. Отвътре излая куче и един плътен глас му нареди да замълчи. От тесните прозорци от двете страни на входа се появи светлина, стъпките приближиха, в следващия миг вратата се отвори и в нея застана един мъж, с наежен жълт лабрадор, застанал до петите му.

— Тихо, Лиса — каза той на лабрадора и вдигна поглед: — Да?

Керълайн отвори уста да заговори, но не можа да измисли какво да каже. Просто стоеше там, обгърнала с ръка Джоди, и вероятно това беше най-доброто нещо, което можеше да направи, защото, без да бъде произнесена нито една друга дума, чантата й бе вдигната от настлания с каменни плочи под, двамата бяха издърпани вътре, после голямата врата се затвори и скри бурната нощ.

Кошмарът бе свършил. В къщата лъхаше топлина. Те бяха спасени.