Розамунде Пилхер
Сняг през април (2)

2.

Часовникът в салона биеше два часа, когато те най-сетне се прибраха у дома. Камбанките иззвъняха, тържествено и меко, когато Хю пъхна ключа на Керълайн в ключалката и бутна черната врата. Лампата вътре в салона бе оставена да свети, но стълбището тънеше в мрак. Беше много тихо, вечерята отдавна бе свършила и всички си бяха по леглата.

Тя се обърна към Хю.

— Лека нощ.

— Леща нощ, скъпа. — Те се целунаха. — Кога ще те видя отново? Утре вечер съм извън града… Може би във вторник?

— Намини за вечеря. Ще кажа на Даяна.

— Сигурен съм, че ще го направиш.

Той се усмихна, излезе и понечи да затвори вратата. Тя си спомни, че трябваше да каже: „Благодаря за прекрасната вечер“, преди вратата да хлопне, а после остана сама. Зачака, вслушвайки се в шума на колата му.

Когато звукът на двигателя заглъхна, тя се обърна и се заизкачва по стъпалата, едно по едно, държейки се за перилото. На площадката загаси лампата в салона и продължи по коридора към стаята си. Завесите бяха спуснати, леглото приготвено, нощницата й лежеше в долния край на кувертюрата. Тя свали обувките, чантата, палтото и шала си, докато напредваше по килима. Най-сетне стигна до леглото и се просна напряко върху него, без да я е грижа, че може да повреди дрехата си. След малко се пресегна и започна бавно да разкопчава малките копчетата, изхлузи кафтана през главата си, после и останалите си дрехи и си сложи нощницата. Усети я прохладна и лека върху кожата си. Отиде боса до банята, изми си лицето надве-натри, а после си почисти и зъбите. Това я поосвежи. Все още чувстваше умора, но мозъкът й беше активен като катерица в клетка. Отиде до тоалетката си, взе четката си, после бавно я пусна, отвори долното чекмедже и извади писмата от Дринан, цяла купчинка, вързана с червена панделка, и снимка, на която двамата хранеха гълъбите на „Трафалгар скуеър“. Имаше още и театрални програми, и менюта, и всякакви ненужни късчета хартия, които бе събирала и които ценеше като истинско съкровище, просто защото те бяха единственият начин да задържи спомена за времето, което бяха прекарали заедно.

Ти беше болна, каза й Хю тази вечер, опитвайки се да я оправдае. Имаше пневмония.

Звучеше толкова очевидно, толкова ясно и просто. Но никой от тях, дори и Даяна, не знаеше за Дринан Колфийлд. Дори и тогава, когато двете бяха сами заедно в Антиб, където Даяна я бе завела, за да се възстанови, Керълайн изобщо не й каза какво всъщност се бе случило, макар да копнееше за утехата на старите, изтъркани клишета.

Времето е най-големият лечител. Всяко момиче има поне една нещастна любовна история в живота си. Всяко зло за добро.

Месеци по-късно името му изскочи една сутрин, на закуска. Даяна четеше театралната страница на вестника и изведнъж вдигна поглед, обърна се към нея и на фона на слънчевата светлина, мармалада и миризмата на кафе каза:

— Дринан Колфийлд не беше ли в театър „Лънбридж“, когато и ти играеше в трупата?

Керълайн много внимателно постави чашката си с кафе на масата.

— Да. Защо? — попита тя.

— Тук пише, че ще играе Кърби Аштън във филма „Извади си пистолета“. Струва ми се, че ще бъде доста апетитна роля, книгата изобилства от секс, насилие и страхотни мацки. — Тя вдигна поглед. — Добър ли е? Имам предвид, като актьор.

— Да, предполагам, че е добър.

— Има снимка. С жена му. Знаеше ли, че се е оженил за Мишел Тайлър? Тя изглежда страхотно красива — каза Даяна и й подаде вестника.

И ето го, той, по-слаб, отколкото Керълайн си го спомняше, и с по-дълга коса, но с все същата усмивка, със светлината в очите, с цигарата между пръстите.

— Какво ще правиш довечера — беше я попитал той още първия път, когато я видя. Тя правеше кафе в чакалнята зад сцената и бе покрита с грим, тъй като работеше по един сценарий. „Нищо“, каза тя, а той отговори: „Също и аз. Тогава, нека да правим нищо заедно“. И след тази вечер светът стана невероятно красиво място. Всеки лист на всяко дърво изведнъж се превърна в чудо. Играещото на топка дете, старецът, седящ на пейката в парка, се изпълниха със смисъл, който досега изобщо не бе познавала. Малкият скучен квартал се преобрази, хората, които живееха там, се усмихваха и изглеждаха щастливи, слънцето сякаш винаги грееше, по-ярко, по-топло от когато и да било преди. И всичко това беше заради Дринан.

Това е то да обичаш — беше казал той и й го показа. — Светът трябва да бъде такъв.

 

 

Но светът никога повече не стана такъв. Споменът за Дринан, това, че още го обича, съзнавайки, че след седмица ще се омъжи за Хю, я накара да заплаче. Без хлипове и ридания, просто поток от сълзи, който пълнеше очите й и струеше по бузите, неудържимо и неумолимо.

Сигурно щеше да стои така до сутринта, взирайки се в огледалния си образ, потопена в самосъжаление, без да стигне до никакво смислено заключение, ако Джоди не я бе прекъснал, той влезе безшумно в коридорчето, което разделяше неговата стая от нейната, и почука на вратата, а после, след като тя не отговори, открехна вратата и подаде глава през нея.

— Добре ли си? — попита я.

Неочакваното му появяване й подейства като душ със студена вода. Тя веднага се опита да се овладее, избърса сълзите с опакото на ръката си, пресегна се за халата си и го метна върху нощницата.

— Да… разбира се… а ти защо не си в леглото?

— Бях буден. И те чух като влезе. После чух, че ходиш напред-назад и си помислих, че може би ти е лошо.

Той затвори вратата зад себе си и пристъпи до стола й.

— За какво плачеш?

Беше безсмислено да заяви: „Не плача“.

— За нищо — каза тя, което прозвуча също толкова безсмислено.

— Не можеш да кажеш „за нищо“. Не е възможно да се плаче за нищо. — Той дойде по-близо и очите му застанаха на едно ниво с нейните. — Гладна ли си?

Тя се усмихна и поклати глава.

— Аз съм. Мисля да сляза долу и да си потърся нещо.

— Действай.

Но той остана там, където беше; очите му се въртяха наоколо, търсейки следи за онова, което я бе направило нещастна. И ето че попаднаха на снопчето писма и на снимката. Той се пресегна и я взе.

— Това е Дринан Колфийлд. Гледал съм го в „Извади си пистолета“. Трябваше да накарам Кейти да ме заведе, защото беше забранен за деца без придружител. Той играеше Кърби Аштън. Беше супер! — Джоди погледна към Керълайн. — Познаваш го, нали?

— Да. Бяхме заедно в Лънбридж.

— Сега е женен.

— Знам.

— Заради това ли плачеше?

— Може би.

— Ти си била с него, така ли?

— О, Джоди, това свърши много отдавна.

— Тогава защо плачеш?

— Просто съм сантиментална.

— Но ти не си ли… — Той се запъна при произнасянето на думата „влюбена“. — Ти ще се жениш за Хю.

— Знам. Точно това означава да си сантиментален. Означава да плачеш за нещо, което е свършило, приключило, веднъж завинаги. Това е просто загуба на време.

Джоди се взря настойчиво в нея. След малко остави снимката на Дринан и каза:

— Ще сляза долу да си взема парче кейк. Ще се върна. Искаш ли нещо?

— Не. Само стъпвай тихичко, да не събудиш Даяна.

Той се измъкна навън. Керълайн пъхна писмата и снимката обратно в чекмеджето и го затвори плътно. После започна да прибира дрехите, които бе свалила, окачи кафтана, подреди обувките си, сгъна другите неща и ги постави на стола. Когато Джоди се върна, носейки яденето на поднос, тя вече бе изчеткала косата си, седеше на леглото и го чакаше.

Той се настани до нея, постави подноса на масичката до леглото и каза:

— Знаеш ли, имам една идея.

— Хубава ли е?

— Така ми се струва. Разбираш ли, ти мислиш, че аз нямам нищо против да замина за Канада с Даяна и Шон. Но аз имам. Изобщо, ама изобщо не искам. Готов съм да направя каквото и да е друго, само не и това.

Керълайн се взря в него.

— Но, Джоди, аз мислех, че искаш да заминеш? Изглеждаше толкова ентусиазиран от тази идея.

— Просто проявявах учтивост.

— За Бога, каква ти учтивост, когато става дума за заминаване за Канада!

— Ами такава. Но сега ти казвам, че не искам да заминавам.

— Но там ще е забавно.

— Откъде знаеш, че ще бъде забавно? Никога не си била там. Освен това аз не искам да напускам училището и приятелите си, и футболния си отбор.

Керълайн беше смаяна.

— Но защо не ми каза преди? Защо ми го казваш едва сега?

— Не ти казах преди, защото все беше заета с писма и поставки за препечени филийки, и с воали, и с разни такива неща.

— Но аз никога не съм твърде заета за теб…

Той продължи, сякаш тя не беше казала нищо.

— Казвам ти го сега, защото, ако не ти го кажа, ще бъде прекалено късно. Просто няма да остане време. Е, искаш ли да чуеш моя план?

Тя изведнъж почувства смътна тревога.

— Не знам. Какъв е планът ти?

— Мисля, че трябва да остана в Лондон и да не заминавам за Монреал… не, не да остана тук с теб и Хю. А с Ангъс.

— Ангъс? — Това звучеше почти забавно. — Ангъс е отвъд края на света. Кашмир или Непал, или някъде там. Дори и ако знаехме как да се свържем с него, което не знаем, той никога не би се върнал обратно в Лондон.

— Той не е в Кашмир или Непал — каза Джоди, отхапвайки едно голямо парче от кейка. — Той е в Шотландия.

Сестра му зяпна в него, чудейки се дали е чула правилно през всичките трохи и стафиди.

— Шотландия? — възкликна тя.

Той кимна.

— Какво те кара да мислиш, че е в Шотландия?

— Не мисля. Знам. Той ми написа писмо. Получих го преди три седмици. Работи в хотел „Стреткори Армс“, в Стреткори, Пъртшир.

— Написал ти е писмо? И ти изобщо не си ми казал?

Лицето на Джоди помръкна.

— Мислех, че така е по-добре.

— Къде е това писмо сега?

— В стаята ми. — Той лапна още една умопомрачително голяма хапка от кейка.

— Ще ми го покажеш ли?

— Ей сега.

Той се плъзна от леглото и изчезна, но само след миг се върна с писмото в ръце.

— Ето — подаде й го Джоди, качи се обратно на леглото и се протегна за чашата си с мляко. Пликът беше евтин, бледожълтосинкав, а адресът — написан на пишеща машина.

— Много анонимно — каза Керълайн.

— Знам. Намерих го един ден, когато се връщах от училище, и си помислих, че някой се опитва да ми продаде нещо. Прилича на такова, нали? Нали знаеш, когато изпращаш поръчка за нещо…

Тя извади писмото от плика, един-единствен лист тънка хартия, който очевидно бе разгъван и четен много пъти, и й се стори, че всеки миг ще се разпадне.

Хотел „Стреткори Армс“

Стреткори

Пъртшир

 

Скъпи мой Джоди,

Това е едно от онези съобщения, които трябва да се изгорят още преди прочитане, толкова е секретно. Затова не допускай да попадне пред очите на Даяна, защото в противен случай животът ми няма да струва пукната пара.

Върнах се от Индия преди два месеца и накрая се озовах тук с един приятел, когото срещнах в Персия. Той вече си замина, а аз успях да си намеря работа в хотел като момче за всичко (чистя обувки, нося кофи с въглища и кошове за дърва). Тук е пълно със стари хора, дошли на риболов. Когато не ходят за риба, седят в кресла и изглеждат така, сякаш са мъртви от шест месеца.

Бях в Лондон за два дни, след като корабът ми акостира. Бих дошъл да видя теб и Керълайн, но се ужасих, че Даяна ще ме пипне, ще ме вкара в кошарата, ще ме обуздае (с колосана якичка), ще ме подкове (в черни кожени обуща) и ще ме приведе в спретнат вид (сиреч ще ми отреже косата). После щеше да бъде единствено въпрос на време да ми бъде надяната юздата и да ме оженят благополучно за някоя дама.

Предай моята любов на К. Кажи й, че съм добре и че съм щастлив. Ще те осведомя за следващия си ход.

Много ми липсвате и двамата.

Ангъс

— Джоди, защо не ми го показа преди?

— Мислех, че вероятно ще се почувстваш длъжна да го покажеш на Хю, а после той щеше да каже на Даяна.

Тя препрочете писмото.

— Той не знае, че ще се омъжа.

— Не, не мисля, че знае.

— Можем да му позвъним.

Но Джоди беше категорично против тази идея.

— Няма телефонен номер. И във всеки случай, някой може да ни чуе. И въобще в обаждането по телефона няма смисъл, не можеш да видиш лицето на другия човек и вечно те прекъсват.

Тя знаеше, че той мрази телефоните и дори се бои от тях.

— Добре тогава, можем да му напишем писмо.

— Той никога не отговаря на писма.

И това беше вярно. Керълайн почувства тревога. Джоди биеше нанякъде, но тя не схващаше накъде.

— И какво?

Той пое дълбоко дъх.

— Аз и ти можем да заминем за Шотландия и да го намерим. Да му обясним. Да му кажем какво се случва. — Той повиши глас, сякаш тя беше леко глуха. — Да му кажем, че аз не искам да ходя в Канада с Даяна и с Шон.

— Ти знаеш какво ще каже той за това, нали? Ще каже: „Какво общо имам аз с това, по дяволите?“

— Не мисля, че ще каже така.

Тя се почувства засрамена.

— Добре. И така, ще отидем в Шотландия и ще намерим Ангъс. И какво ще му кажем?

— Че трябва да се върне в Лондон и да се грижи за мен. Не може да бяга от отговорност през целия си живот — точно това винаги казва Даяна. А аз съм една отговорност. Ето това съм аз, отговорност.

— И как ще се грижи за теб?

— Можем да си вземем малък апартамент и той да си намери работа.

— Ангъс?

— Защо не? Другите хора го правят. Единствената причина той да се дърпа от всичко това през цялото време е, защото не иска да прави нищо, което Даяна иска.

Въпреки усилието си Керълайн не можа да сдържи усмивката си.

— Трябва да призная, че уцели.

— Но за нас той би дошъл. Казва, че му липсваме. Ще му е приятно да бъде с нас.

— И как ще стигнем до Шотландия? Как ще се измъкнем от къщата, без Даяна да ни усети? Знаеш, че ще звъни на всяко летище и гара. А и не можем да вземем колата й, защото още първият полицай, на когото се натъкнем, ще ни махне с флагчето си.

— Знам — каза Джоди. — Но аз съм измислил всичко. — Той свърши с млякото си и се премести по-близо до нея. — Имам план.

* * *

Макар че след ден-два щеше да дойде април, мразовитият мрачен следобед вече потъваше в тъмнина. Всъщност през целия ден нямаше кой знае колко светлина. Още от сутринта небето бе изпълнено с ниски, оловни облаци, които току се измиваха в смразяващи дъждовни струи. Всичко наоколо изглеждаше унило. Хълмовете, доколкото можеха да се видят, бяха тъмни от последните остатъци от кафеникавата зимна трева. Снегът, останал от последния снеговалеж, покриваше повечето високи части и лежеше дълбоко в циркусите и недостъпните за слънчевите лъчи процепи, и приличаше на несръчно поставена захарна глазура.

По тесните долчинки между хълмовете, оформени от извивките и завоите на реката, духаше вятър, идващ право от север — от Арктика вероятно — студен и суров, и съвсем безмилостен. Той дращеше по голите клони на дърветата, подемаше като хала старите изсъхнали листа от канавките, лудуваше с тях из ледения въздух, вдигаше във високите борове шум, напомнящ за далечен тътен на море.

В църковния двор беше открито, нямаше никакъв подслон и облечените в черно хора стояха и се свиваха срещу бурните пориви на вятъра. Колосаният стихар на свещеника се развяваше и издуваше като несръчно нагласено корабно платно и Оливър Киърни, застанал гологлав там, чувстваше, че бузите и ушите му повече не му принадлежат. Искаше му се да се бе сетил да си сложи още един кат топли дрехи.

Установи, че умът му е в някакво особено състояние, отчасти замъглен, отчасти чист като кристал. Едва дочуваше думите на литургията, които най-вероятно бяха много съдържателни. Вниманието му бе привлечено и задържано от яркожълтите цветчета на големите букети нарциси, пламтящи в скръбния ден като свещици в тъмна стая. И въпреки че повечето опечалени, които стояха около него, бяха анонимни като сенки, един-двама от тях бяха привлекли вниманието му, подобно на фигури в предния план на картина. Единият бе Купър, старият пазач, в своя най-хубав костюм, с черна вратовръзка. И успокояващият, масивен силует на Дънкан Фрейзър, съседът на Киърни. И момичето, непознатото момиче, което някак не се вписваше в това непретенциозно сборище. Тъмнокосо момиче, много стройно, със силен слънчев загар, с черна кожена шапка, нахлупена ниско над ушите, с лице, почти напълно скрито от огромни тъмни очила. Доста ефектна. Смущаваща. Коя беше тя? Приятелка на Чарлз? Не изглеждаше много вероятно…

Установи, че се е загубил в разсъждения, отърси ума си от тях и се опита още веднъж да се концентрира върху това, което се случваше. Но злостният вятър сякаш се бе сговорил с личния демон на Оливър и се надигаше и извиваше във внезапни пориви, вдигаше вихрушки от мъртви листа от земята в краката му и ги разпиляваше. Разтревожен, той обърна глава и се озова очи в очи с непознатото момиче. Тя бе свалила очилата си и той с изумление видя, че е Лиз Фрейзър. Очите му за миг срещнаха нейните, после се извърна и мислите му още повече се объркаха. Лиз, която не бе виждал от две години, че и повече. Лиз, пораснала и по някаква причина дошла в Роузи Хил. Лиз, която брат му просто обожаваше. Почувства благодарност към нея заради идването й днес. За Чарлз то щеше да е най-важно.

* * *

Най-накрая всичко свърши. Хората се раздвижиха, бягайки с облекчение от студа, и обърнаха гръб на пресния гроб и на купчините зъзнещи пролетни цветя. Излизаха от църковния двор по двама и по трима, брулени от бурния вихър на вятъра, пометени през вратата като прах пред метла.

Оливър се озова на тротоара и започна да стиска ръце и да произнася съответните подходящи думи.

— Толкова е мило, че дойдохте. Да… трагедия…

Стари приятели, хора от селото, фермери от другата страна на Рилкърк, много от които Оливър никога не бе виждал преди. Приятели на Чарлз. Те му се представяха един подир друг.

— Толкова е мило, че сте дошли от толкова далече. Ако имате време на път за вкъщи, отбийте се в Киърни. Госпожа Купър е приготвила голяма почерпка с чай.

Накрая остана да чака единствено Дънкан Фрейзър. Едър и солиден, закопчан до горе в черното си палто и увит с кашмирен шал, със сива коса, издухана от вятъра във формата на петльов гребен. Оливър се огледа за Лиз.

— Тя си тръгна — каза Дънкан. — Прибра се у дома сама. Не я бива много в тези неща.

— Съжалявам. Но ти непременно ела у дома, Дънкан. Да се стоплиш с някоя и друга глътка.

— Разбира се, че ще дойда.

Свещеникът се появи до него.

— Аз няма да дойда в Киърни, Оливър, но все пак ти благодаря. Съпругата ми е на легло. Настинка, предполагам. — Те стиснаха ръце, с мълчалива благодарност от едната страна и със съчувствие от другата. — Уведоми ме какви са ти плановете.

— Бих могъл да ти кажа и сега, само че ще отнеме доста време.

— Тогава по-късно, няма защо да се бърза.

Вятърът изду расото му. Ръцете му, стиснали молитвеника, бяха подути и червени от студа. Като телешки кренвирши, помисли си Оливър, докато го наблюдаваше как се обръща и се отдалечава по църковната пътека между извисяващите се надгробни камъни, с белия си стихар, подмятащ се в мрака. Остана да се взира невиждащо след него, докато той се скри в църквата и затвори голямата врата зад себе си, после слезе от тротоара и тръгна към мястото, където го чакаше самотната му кола. Влезе вътре, затвори вратата, намести се удобно на седалката, доволен, че най-сетне е останал насаме, в уединение. Сега, когато мъчението на погребението бе свършило, стана по-възможно да приеме идеята, че Чарлз е мъртъв. Приемайки я, изглеждаше по-вероятно, че сега нещата ще тръгнат по-лесно. Оливър вече се чувстваше — не, не точно по-щастлив, но по-спокоен и способен да изпита радост от това, че толкова много хора бяха дошли днес, и особено от появата на Лиз.

След малко се пресегна тромаво към джоба на палтото си, намери пакета с цигарите, извади една и я запали. Погледна към празната улица и си каза, че е време да се прибере у дома, защото имаше още някои дребни социални ангажименти, които трябваше да изпълни. Хората щяха да го чакат. Завъртя стартера, включи на скорост, подкара по улицата, по замръзналото платно, хрущящо под грапавата повърхност на тежките зимни гуми.

До пет часа и последният посетител си бе тръгнал. Или поне предпоследният посетител. Старото „Бентли“ на Дънкан Фрейзър все още стоеше пред входната врата, но пък от друга страна, той трудно можеше да бъде квалифициран като посетител.

След като видя и последната кола да се отдалечава, Оливър влезе вътре, захлопна вратата и се върна в библиотеката, към уюта на пращящия огън. При влизането му Лиса, старият лабрадор, се надигна и дойде при него, а после, осъзнала, че този, когото очаква, все още не е дошъл, се върна бавно до огнището и отново седна. Тя беше — някога беше — куче на Чарлз, и някак си изражението й на изгубена и изоставена бе най-непоносимото нещо от всичко.

Той видя, че Дънкан, оставен насаме, си е придърпал едно кресло до камината и се е настанил удобно. Лицето му беше възчервено, може би от горещината на огъня, но по-вероятно от вътрешното загряване, причинено от двете големи уискита, които вече бе изпил.

Стаята, която както винаги имаше занемарен вид, носеше следите от великолепната чаена гощавка на госпожа Купър. Трохи от плодов кейк покриваха плътната бяла покривка на масата, която бе избутана в дъното на стаята. Навсякъде имаше празни чаени стакани, разпръснати сред водни чаши, които бяха предназначени за нещо по-силно от чай.

При появата му Дънкан го погледна, усмихна се, изпъна крака и каза с глас, в който все още силно се долавяше акцентът на неговия роден Глазгоу:

— Трябва да поемам. — Но не направи опит да помръдне, затова Оливър се надвеси над масата, за да си отреже парче кейк и му каза:

— Остани за малко. — Не му се искаше да остава сам. — Искам да ми разкажеш за Лизи. Пийни още едно.

Дънкан Фрейзър изгледа празната си чаша, сякаш претегляше предложението.

— Добре — каза той накрая, както Оливър предполагаше, че ще направи, и го остави да му вземе чашата. — Може би едно съвсем малко. Но ти самият нищо не пи. Ще ми бъде по-приятно, ако ми правиш компания.

— Добре, дадено.

Оливър остави едната чаша на масата, намери още една, почисти я, сипа уиски и добави не особено щедра порция вода от каната.

— Не я познах, знаеш ли? Не можах да се сетя коя е — каза той и донесе двете чаши обратно до камината.

— Да, променила се е.

— Отдавна ли е при теб?

— От два дни. Била в Западна Индия с някакъв приятел. Отидох да я посрещна на летището в Престуик. Не възнамерявах да ходя, но, ами… реших, че ще е по-добре аз лично да й кажа за Чарлз. — Той пусна някакво призрачно подобие на усмивка. — Знаеш, жените са странни същества, Оливър. Трудно е да разбереш какво мислят. Те крият чувствата си, сякаш се боят да ги показват.

— Но тя дойде днес.

— О, да, беше там. Но това е първият път, в който Лизи се сблъсква с факта, че смъртта е нещо, което застига хора, които познаваш, и че не се касае само за имена във вестниците и за колоните с некролози. Приятели умират. Любими. Може би тя ще намине да те види утре или пък вдругиден… Не мога да кажа със сигурност…

— Тя беше единственото момиче, за което Чарлз имаше очи. Знаеш го, нали?

— Да. Знаех. Дори когато беше съвсем малко момиченце.

— Той просто я чакаше да порасне.

Дънкан не отговори нищо на последната реплика. Оливър си намери цигара и я запали, после приседна на облегалката на креслото, което бе поставено от другата страна на камината. Дънкан го погледна.

— И какво смяташ да правиш сега? Имам предвид, с Киърни.

— Ще го продам — отговори Оливър.

— Просто така?

— Просто така. Нямам алтернатива.

— Жалко е да се откажеш от такова място.

— Да, но аз не живея тук. Работата ми и корените ми са в Лондон. Изобщо не съм скроен за шотландски земевладелец. Това беше призванието на Чарлз.

— Нима Киърни не означава нищо за теб?

— Разбира се. Това е домът, в който отраснах.

— Винаги си бил трезвомислещ човек. Как се оправяш в Лондон? Аз изобщо не мога да понасям това място.

— Аз го обичам.

— Печелиш ли добре?

— Достатъчно. За приличен апартамент и кола.

Дънкан присви очи.

— А любовният ти живот?

Ако някой друг бе задал на Оливър този въпрос, той щеше да хвърли нещо по него заради грубата нетактичност. Но това беше различно. Ти, лукав стари хитрецо, помисли си Оливър, но все пак му отговори: „Задоволителен“.

— Мога да си те представя как се размотаваш насам-натам с разни очарователни дами…

— От тона ти не мога да разбера дали не одобряваш, или просто завиждаш.

— Така и не можах да схвана — суховато отговори Дънкан — как изобщо по-малкият брат на Чарлз може да е такъв? Никога ли не си помислял да се ожениш?

— Няма да се женя, докато не стана толкова стар, че да не мога да направя нищо друго.

Дънкан хрипливо се разсмя.

— Постави ме на мястото ми. Но да се върнем към Киърни. Ако възнамеряваш да го продаваш, защо не го продадеш на мен?

— Разбира се, че е по-добре да го продам на теб, отколкото, на когото и да е друг. Знаеш го.

— Ще взема фермата и ще я присъединя към моята, заедно с ливадата и езерото. Но остава къщата. Би могъл да я продадеш отделно. В крайна сметка, тя не е прекалено голяма, нито е твърде далеч от пътя, а градината е много лесна за поддръжка.

Беше успокояващо да го слушаш как приказва по този начин, излагайки емоционални въпроси на практичен език, омаловажавайки проблемите на Оливър. Но такъв си беше начинът, по който Дънкан Фрейзър действаше. Така бе успял на сравнително ранна възраст да направи състояние, да продаде бизнеса си в Лондон за астрономическа сума и после да се заеме с това, което винаги бе искал да прави — а именно, да се върне в Шотландия, да си купи малко земя и да се отдаде на спокойния живот на провинциален джентълмен.

Осъществяването на тази негова амбиция обаче имаше и един ироничен аспект, защото съпругата на Дънкан, Илейн, която никога не бе изгаряла от желание да напусне родния си юг и да пусне корени в пустошта на Пъртшир, скоро се отегчи от бавното темпо на живота в Роузи Хил. Липсваха й приятелите, а климатът я съсипваше. „Зимите тук — оплакваше се тя — са дълги, студени и сухи. Летата — кратки, студени и влажни“. Съответно и нейните полети до Лондон ставаха все по-чести и по-продължителни, докато накрая се случи неизбежното — един ден тя изобщо не се върна и бракът им приключи.

Ако Дънкан бе разстроен от това, то успяваше да го прикрива много добре. Беше му приятно Лиз да е до него, но когато тя отиваше да посети майка си, изобщо не се чувстваше самотен, защото имаше безчет интереси. Когато за пръв път стъпи в Роузи Хил, местните хора се отнесоха скептично към способностите му на фермер, но той успя да се докаже — сега бе приет в местното общество и за пълноправен член на клуба в Рилкърк.

— В твоите уста всичко звучи така благоразумно и лесно, сякаш не става дума за продажбата на нечий роден дом — каза му той.

— Ами, такъв е животът. — Дънкан довърши питието си с една-едничка огромна глътка, постави чашата си на масичката до креслото си и рязко се изправи. — Помисли си за това, все пак. Колко дълго ще стоиш тук?

— Взел съм си две седмици отпуск.

— Предлагам да се срещнем в сряда в Рилкърк. Каня те на обед, ще поговорим и с адвокатите. Или прекалено пришпорвам нещата?

— Никак даже. Колкото по-бързо приключим, толкова по-добре.

— В такъв случай аз ще се прибирам у дома.

Той се отправи към вратата и в този момент Лиса изведнъж стана и ги последва от разстояние през ледения салон, а ноктите й драскаха по излъскания паркет.

Дънкан я погледна през рамо.

— Тъжна работа, куче без стопанин.

— Най-лошото от всичко.

Лиса ги наблюдаваше, докато Оливър помагаше на Дънкан да си облече палтото, а после ги придружи вън, до мястото, на което чакаше старото „Бентли“. Вечерта беше, ако изобщо бе възможно, по-студена от всякога, много тъмна и разтърсвана от вятъра. Чакълената алея кънтеше от леда под обувките им.

— Ще имаме още сняг — каза Дънкан.

— Така изглежда.

— Някакво съобщение за Лиз?

— Кажи й да намине да ме види.

— Дадено. Ще се видим в сряда, в клуба. В дванадесет и половина.

— Ще бъда там. — Оливър затвори вратата на колата. — Карай внимателно.

* * *

След като колата тръгна, той се върна обратно вътре с Лиса по петите му, затвори вратата и застана на място за миг, вслушвайки се в тишината на необичайно празната къща. Това го бе поразило още в момента, в който пристигна от Лондон, и продължаваше да го стряска от време на време и досега, вече цели два дни. Чудеше се дали някога изобщо ще свикне с тази пустота.

Салонът беше студен и тих. Лиса, разтревожена от неподвижността на Оливър, пъхна нослето си в ръката му и той се наведе, погали я по главата и разтри копринените й уши между пръстите си. Вятърът духаше на талази, течението подхвана завесата, която висеше пред входната врата, и я развя, досущ като въртяща се пола от кадифе. Оливър потръпна и се върна в библиотеката. Пътьом надзърна в кухнята. След малко госпожа Купър дойде с подноса си. Двамата заедно натрупаха върху него чаени и водни чаши и чинийки и разчистиха всичко. Госпожа Купър сгъна колосаната бяла покривка от масата, а Оливър й помогна да я избутат обратно в средата на стаята. После я последва в кухнята и задържа вратата отворена, за да може тя да внесе натоварения поднос, и я последва с празния чайник в едната ръка и почти празната бутилка уиски в другата.

Тя започна да мие съдовете.

— Уморена сте. Оставете ги — каза й той.

Тя остана обърната с гръб към него.

— А, не, не мога да ги оставя. Никога не съм оставяла и една мръсна чашка за сутринта.

— Тогава си вървете у дома, като свършите с тази камара.

— Ами вечерята ви?

— Натъпках се с плодов кейк. Не искам нищо за вечеря.

Гърбът й остана твърд и непреклонен, сякаш намираше за невъзможно да покаже каквато и да е скръб. Тя бе обожавала Чарлз.

— Кейкът беше много хубав — каза Оливър. — Благодаря ви.

Госпожа Купър не се обърна. След малко, след като стана ясно, че няма да го направи, Оливър излезе от кухнята и се върна до огъня в библиотеката, за да я остави насаме.