Розамунде Пилхер
Сняг през април (1)

1.

Керълайн Клайбърн лежеше лениво във ваната и слушаше радио, обгърната от облак ароматна пара, с коса прибрана в плувната си шапка. Банята беше огромна — като всички стаи в тази разкошна къща. Преди помещението представляваше стая за обличане, но Даяна реши, че хората вече не използват стаи за обличане и изобщо не се нуждаят от тях, затова я изтърбуши и оголи до тухла, а после повика водопроводчици и дърводелци, натъкми я в розов порцелан и дебел бял килим, и окачи на прозорците дълги до пода сатинирани завеси. Имаше ниска масичка със стъклен плот за солите за вана, за списанията и за големите яйцевидни розови сапуни, ухаещи на рози. Имаше и рози — по френските кърпи и по постелката, на която лежаха халатът на Керълайн, чехлите, радиото и една книга, която тя беше започнала и зарязала.

Радиото свиреше валс. Едно-две-три, едно-две-три, въздишаха цигулките, извиквайки видения на бални зали с палми в саксии, на джентълмени с ръкавици и на възрастни дами, седящи на позлатени столове, поклащащи глави в такт с красивата мелодия.

Ще облека новия костюм с панталоните, помисли си тя, после си спомни, че едно от златните му копчета беше паднало от жакета и сега, по всяка вероятност, беше изгубено. Разбира се, би било напълно възможно да се потърси копчето, да се вдене игла и да се зашие. Операция, която би отнела не повече от пет минути, но беше далеч по-лесно да не се прави. Вместо това можеше да облече тюркоазния кафтан или чернената кадифена мини рокля, с която, според думите на Хю, приличаше на Алиса в Страната на чудесата.

Водата започна да изстива. Тя завъртя крана на топлата вода с палеца на крака си и си каза, че в седем и половина ще излезе от ваната, ще се изсуши, ще се гримира и ще слезе долу. Щеше да закъснее, но какво от това? Всички ще я чакат, събрани на групички около камината. Хю в кадифен смокинг, който тя тайно мразеше, и Шон, стегнат в аления си пояс. И семейство Халдейн ще бъдат там — Илейн, доста напреднала с второто си мартини, и Паркър, с неговия хитър, многозначителен поглед, и почетните гости, бизнес партньорите на Шон от Канада, господин и госпожа Гримандъл или нещо такова. И след една приемлива пауза, всички щяха да се преместят на масата за вечеря — при супата от костенурка и месното асорти, за чието приготвяне Даяна беше отделила цялата сутрин, и сензационния пудинг, който вероятно щеше да бъде поднесен в пламъци, под акомпанимента на възклицания от рода на „ооох“, и „ааах“ и „Скъпа Даяна, как го правиш?!“

От мисълта за цялата тази храна, както обикновено, й се повдигна. Чудно нещо. Стомашните проблеми по правило бяха проблем на много възрастните хора, на лакомниците или на бременните. С двадесетте си години Керълайн не можеше да се класира в нито една от тези групи. Тя дори не се чувстваше точно зле, просто никога не се чувстваше добре. Може би следващия вторник — не, седмицата след този вторник, — трябваше да отиде при лекаря си. Представи си как се опитва да обясни. Ще се омъжвам и непрестанно се чувствам зле. Видя усмивката му, бащинска и разбираща. Предсватбена нервност, съвсем естествено е, ще ви дам успокоително…

Валсът постепенно заглъхна и говорителят започна да чете новините в седем и половина. Керълайн въздъхна, издърпа запушалката, преди да се поддаде на изкушението отново да се потопи в наслада, излезе от ваната и стъпи на постелката. Изключи радиото, изсуши се надве-натри, облече си халата и отиде до спалнята си, оставяйки мокри стъпки по белия килим. Седна пред драпираната си тоалетка, смъкна шапката и без никакъв ентусиазъм се вгледа в триизмерното си отражение. Косата й беше дълга, права, много светла и висеше от двете страни на лицето й, досущ като два копринени пискюла. Не беше красиво лице в общоприетия смисъл на думата. Прекалено високи скули, възширок нос, голяма уста. Тя знаеше, че може да изглежда както грозна, така и красива, и само очите й, дълбоко поставени, тъмнокафяви, с дълги гъсти мигли, неизменно привличаха вниманието, дори и сега, когато беше смазана от умора.

(Спомни си Дринан и нещо, което той някога, отдавна, много отдавна, бе казал. Спомни си как хвана главата й в ръцете си, извърна лицето й към своето и промълви: „Как е възможно да имаш момчешка усмивка и женски очи? И при това очи на влюбена жена?“ Седяха на предната седалка на колата му, а отвън беше много студено и валеше. Спомни си и шума на дъжда, тиктакането на часовника на таблото, усещането на ръката му, обгърнала брадичката й… но все едно че си припомняше случка от книга или от филм, случка, на която бе станала свидетел, без да участва в нея. Все едно се бе случило на друго момиче.)

Взе четката с рязко движение, прибра косата си с ластик и започна да гримира лицето си. Тъкмо когато стигна до средата, в коридора се чуха стъпки, омекотени от дебелия килим. Някой спря пред вратата й и лекичко почука.

— Ехо?

— Може ли да вляза?

Беше Даяна.

— Разбира се.

Мащехата й вече бе облечена в бяло и златисто, пепелно русата й коса имаше форма на раковина, пронизана от златен фуркет. Тя изглеждаше, както винаги, красива, стройна, висока, безупречно спретната. Сините й очи, подчертани от тена, който поддържаше с редовни сесии с кварцова лампа, бяха една от причините толкова често да я бъркат със скандинавка. И наистина, тя притежаваше онази щастлива способност да изглежда добре както в обикновен скиорски екип, така и във вечерна рокля, както сега — облечена и готова за една изключително официална вечер.

— Керълайн, ти изобщо не си готова!

Керълайн започна да прави сложни движения с четчицата си за мигли.

— Готова съм наполовина. Знаеш колко бърза мога да бъда, щом веднъж започна — каза тя. — Може би това е единственото нещо, което научих в театралната школа и което ще ми бъде от трайна полза. Да си гримираш лицето точно за една минута.

Тя изрече тези думи, без да се замисли и веднага съжали за тях. Театралната школа все още беше забранена тема, що се отнасяше до Даяна, и тя се наежи още при самото й споменаване.

— В този смисъл, може би двете години, които прекара там, не са напълно загубени — каза тя хладно.

Керълайн се почувства съкрушена и не й отговори.

— Както и да е, няма нищо спешно — продължи Даяна. — Хю е тук, Шон ще му даде питие, но Лундстрьом ще закъснеят малко. Тя телефонира от Коноут, за да каже, че Джон е задържан на съвещание.

— Лундстрьом. Така и не мога да запомня името им. Все ги наричам Гримандъл^[1].

— Това не е честно. Ти дори не си ги виждала.

— А ти?

— Да, и те са много мили.

Тя започна демонстративно да разчиства след Керълайн, обикаляйки спалнята й — съеши обувките, сгъна един пуловер, вдигна мократа хавлия, която лежеше по средата на пода, сгъна и нея и я отнесе обратно в банята, откъдето Керълайн можеше ясно да я чуе как полага усилия да изчисти ваната, как отваря и захлопва вратичката на шкафа с огледалото, несъмнено, за да постави обратно на мястото му бурканчето с крем.

— Даяна, на какво съвещание е господин Лундстрьом? — извиси глас тя.

— Моля? — Даяна се появи отново и Керълайн повтори въпроса си.

— Той е банкер.

— Участва ли в новия бизнес на Шон?

— О, и то много активно. Всъщност, той го финансира. Точно за това дойде тук, за да се уточнят последните детайли.

— Значи, всички трябва да бъдем много очарователни и благовъзпитани.

Керълайн стана, смъкна халата си, остана гола и започна да си търси дрехи.

Даяна седна на края на леглото й.

— Толкова голямо усилие ли ще ти коства? Керълайн, ти си страшно слаба. Наистина, прекалено слаба, трябва да се опиташ да качиш някой и друг килограм.

— Добре съм си. — Тя извади някакво бельо от препълненото чекмедже и започна да го облича. — Просто такава ми е физиката.

— Глупости. Ребрата ти се броят. И ядеш по-малко и от врабче. Дори и Шон го отбеляза онзи ден, а ти знаеш, че обикновено не е особено наблюдателен.

Керълайн надяна един чорапогащник.

— И тенът ти е много лош, толкова си бледа! — продължи Даяна. — Забелязах го още с влизането си. Може би трябва да започнеш да взимаш желязо.

— От това не почерняват ли зъбите?

— О, откъде си чула тези бабешки приказки?

— Може би има нещо общо с това, че се омъжвам. Да напишеш сто петдесет и три благодарствени писма!

— Не бъди неблагодарна… о, между другото, обади се Роуз Кинтри, чудеше се какво би искала за подарък. Предложих онези чаши, които видя на „Слоън стрийт“, нали се сещаш, онези, с гравираните инициали. Какво ще облечеш тази вечер?

Керълайн отвори гардероба си и свали първата рокля, която й попадна под ръка — оказа се черна кадифена рокля.

— Това?

— Да. Харесвам тази рокля. Но трябва да облечеш черни чорапи с нея.

Керълайн я върна обратно и измъкна следващата.

— Тогава това? — Беше кафтанът, за щастие — не костюмът с панталона.

— Да. Очарователно. Със златните халки на ушите.

— Загубих ги.

— О, само не тези, които Хю ти подари?

— Не че наистина ги изгубих, просто съм ги забутала някъде и не мога да си спомня къде. Не се притеснявай. — Тя надяна през главата си тюркоазната коприна, мека като пух. — На мен не ми отиват обици, освен ако не съм с подходяща прическа. — Тя започна да закопчава малките копченца на кафтана. — Ами Джоди? Къде ще вечеря той?

— С Кейти, в сутерена, казах му, че може да вечеря с нас, но той иска да гледа някакъв уестърн по телевизията.

Керълайн разпусна косата си и леко я разчетка.

— Там ли е сега? — попита тя.

— Мисля, че да.

Керълайн се напръска отгоре-отгоре с първото шише парфюм, което й попадна под ръка.

— Ако нямаш нещо против — каза тя, — аз ще отида първо долу, при него, за да му пожелая лека нощ.

— Не се бави прекалено дълго. Лундстрьом ще бъдат тук след около десетина минути.

— Няма.

* * *

Слязоха заедно по стълбите. Докато се спускаха към салона, вратата на гостната се отвори и от нея се показа Шон Карпентър, понесъл червен съд за лед с форма на ябълка и стърчаща позлатена клонка на капака, служеща за дръжка. Погледна нагоре и ги видя.

— Няма лед — обясни той, а после спря, досущ като комедиант, разиграващ закъсняло изумление от тяхното появяване, и застина в средата на салона, за да наблюдава слизането им.

— О, колко сте прекрасни! Каква забележителна двойка великолепни дами!

Шон беше съпруг на Даяна, а на Керълайн се падаше… определенията й варираха. Понякога го наричаше „съпруг на мащехата ми“. Или „пастрок на квадрат“. Или просто Шон.

Двамата с Даяна бяха женени от три години, но той обичаше да казва на хората, че я е познавал и обожавал от много по-отдавна.

— Познавах я в доброто старо време — казваше — и си мислех, че съм си опекъл работата, но точно тогава тя замина за гръцките острови, за да купи някакъв имот, а след това ми писа, че се е запознала с онзи архитект и се е омъжила за него — за Джералд Клайбърн. Без пукната пара, с деца и ужасен бохем. Направо бях потресен.

Той обаче й беше останал верен и бидейки по природа успяващ човек, бе завоювал успех и в ролята на професионален ерген — зрял, изтънчен мъж, извънредно търсен от лондонските домакини, с разписание на ангажиментите, запълнено с месеци напред.

Всъщност самотният му живот беше така забележително организиран и приятен, че когато Даяна, овдовяла и с две доведени деца, оставени на нейните грижи, се бе върнала в Лондон, за да се премести в своята стара къща, да събере разпокъсаните нишки от миналото и да започне живота си наново, плъзнаха различни слухове за това какво ще направи Шон Карпентър сега. Колко ли дълбоко се бе окопал в безгрижния ергенски живот? Дали — макар и заради Даяна — ще предаде независимостта си и ще улегне в монотонния живот на обикновения семеен човек? Клюкарите силно се съмняваха в това.

Но те си правеха сметките без Даяна. Тя се върна от Афрос дори по-прекрасна и желана от всякога. Сега вече бе на тридесет и две и в разцвета на красотата си. Шон предпазливо започна да подновява тяхното старо приятелство и само за няколко дни бе сразен. След седмица я помоли да се омъжи за него и после ежеседмично повтаряше предложението си, докато накрая тя прие.

Първото нещо, което Даяна го накара да направи, беше да поднесе самолично новината на Керълайн и Джоди.

— Аз не мога да бъда баща — обясни им той, крачейки по килима на гостната. Усещаше как се зачервява и поти под ясните им и необичайно еднакви погледи. — Във всеки случай, просто не знам как. Но бих искал да чувствате, че винаги можете да се опрете на мен, да ме ползвате като довереник или може би като финансист… в крайна сметка, това е вашият дом… И аз бих искал да чувствате…

Той се оплете, проклинайки Даяна, защото го бе поставила в такава неловка ситуация. Искаше му се тя да беше оставила нещата на самотек и да даде възможност на отношенията му с Керълайн и Джоди да се развият бавно и естествено. Но Даяна беше нетърпелива по природа, обичаше всичко да е уредено ясно и просто, и искаше да бъде уредено ясно и просто на мига.

Джоди и Керълайн наблюдаваха Шон със съчувствие, но не казаха и не направиха нищо, за да му помогнат. Харесаха го, но виждаха, с ясния поглед на младостта, че Даяна вече го върти на малкия си пръст. Той говореше за Милтън Гардънс като за техен дом, докато за тях домът беше, и винаги щеше да бъде, онзи бял правоъгълник, подобен на бучка захар, стърчащ високо над синьото Егейско море. Но него вече го нямаше, бе потънал без следа в обърканото минало. Това, което Даяна щеше да реши, за кого щеше да избере да се омъжи, не беше тяхна работа. Все пак, ако трябваше да се омъжи за някого, те щяха да се радват, ако се спреше на щедрия и мил Шон.

Сега, докато Керълайн минаваше покрай него, той застана встрани, изискано и официално, леко насмешливо, хванал кофата за лед в ръце, сякаш държеше жертвоприношение. Ухаеше на „Брут“ и на чистата миризма на прано бельо и Керълайн си спомни наболата брада на баща си и сините работни ризи, които той предпочиташе да облича направо от въжето за простиране, без никакво гладене. Спомни си още караниците и споровете, в които двамата с Даяна весело се втурваха, и от които баща й винаги излизаше победител! И отново, и отново се чудеше как една и съща жена може да се омъжи за двама толкова различни мъже.

Слизането в сутерена и в царството на Кейти беше като да преминеш от един свят в друг. Горе бяха пастелните килими, свещниците, тежките кадифени завеси. Долу всичко тънеше в безпорядък, непланирано, естествено и весело. Карираният линолеум бе постлан с ярки черги, по завесите имаше зигзагообразни мотиви и листа, всяка хоризонтална повърхност носеше своя товар от снимки, пепелници от китайски порцелан, донесени от забравени морски курорти, нарисувани раковини и вази с пластмасови цветя. В тон с цялата картинка в огнището гореше червеникав огън, а пред него, свит в едно вехто кресло, с поглед, прикован в трептящия телевизионен екран, седеше братчето на Керълайн, Джоди.

Носеше джинси и тъмносиньо поло, очукани кларкове, и без никаква определена причина, окъсана капитанска шапка, с няколко размера по-голяма от главата му. Вдигна поглед при влизането й, после веднага го насочи обратно към екрана. Не искаше да пропусне нито един изстрел, нито една секунда от екшъна.

Керълайн го избута малко и се настани до него в креслото. След малко попита:

— Кое е момичето?

— О, някаква глупачка. Все се целува. От онези момичета е.

— Загаси го тогава.

Той се замисли, явно реши, че това вероятно е добра идея и се смъкна от креслото, за да натисне копчето. Телевизорът замря с лека въздишка. Той застана на килимчето пред камината, гледайки надолу към сестра си.

Беше на единадесет, чудесна възраст — не в най-ранното детство, но все още не толкова израснал, кльощав, нервен или нападнат от пъпки. Чертите му толкова много приличаха на нейните, че щом някой непознат ги видеше за първи път, веднага познаваше, че не могат да бъдат нищо друго, освен брат и сестра, но докато тя беше руса, косата на Джоди беше толкова ярко кестенява, че граничеше с рижото, и за разлика от нейните лунички, които се ограничаваха само по носа, тези на Джоди бяха навсякъде, пръснати като конфети, включително и по гърба, врата и раменете му. Имаше сиви очи, а щом се усмихнеше — бавно, но обезоръжаващо, — се виждаха новите му зъби, пораснали на мястото на млечните, малко прекалено големи за лицето му и леко разкривени, сякаш се бутаха, за да си направят място.

— Къде е Кейти? — попита Керълайн.

— В кухнята.

— Ти вечеря ли?

— Да.

— Разбра ли какво има за ядене?

— Аз хапнах малко супа. Но не исках от другите неща, затова Кейти ми направи бекон с яйца.

— Иска ми се да бях хапнала и аз от тях, с теб. Видя ли Шон и Хю?

— Да. Качиха се горе. — Той направи гримаса. — Семейство Халдейн ще идват, пожелавам ти късмет.

Те се усмихнаха съзаклятнически. Мненията им за Халдейн определено съвпадаха.

— Откъде взе тази шапка? — попита го Керълайн.

Той беше забравил за нея. Свали я от главата си с леко смутено изражение.

— Просто я намерих. В стария дрешник, в детската.

— Беше на татко.

— Да, и аз така си помислих.

Керълайн се протегна и я взе от него. Шапката беше мръсна и разкривена, с петна от сол, а кокардата й бе наполовина откъсната.

— Носеше я, когато отиваше в морето. Все казваше, че когато е подходящо облечен, се чувства достатъчно уверен, за да може, ако някой го наругае, защото е направил нещо погрешно, просто да го наругае в отговор.

Джоди се ухили.

— Помниш ли го как казваше разни такива неща?

— Някои от тях — каза Джоди. — Помня как четеше „Рики-Тики-Тави“.

— Ти беше съвсем малко момче. На шест годинки. Но го помниш.

Той отново се усмихна. Керълайн стана и постави старата шапка обратно на главата му. Козирката скри лицето му, затова й се наложи да се наведе, за да стигне под нея и да го целуне.

— Лека нощ — каза тя.

— Лека нощ — отговори Джоди, без да помръдне.

Никак не й се искаше да го оставя. В подножието на стълбището се обърна. Той я гледаше настойчиво изпод козирката на нелепата шапка, а в очите му имаше нещо, което я накара да каже:

— Какво има?

— Нищо.

— Тогава ще се видим утре.

— Да — каза Джоди. — Разбира се. Лека нощ.

* * *

Като се качи отново горе, завари вратата на гостната затворена, а зад нея се дочуваше жужене на гласове. Кейти тъкмо окачваше едно тъмно кожено палто на закачалка, за да го сложи в гардероба до входния портал. Тя беше облечена в кафеникава рокля с престилка на цветчета — нейното отстъпление пред официалните вечерни партита. В мига, в който Керълайн изведнъж се появи пред погледа й, тя драматично трепна.

— Ох, как ме стресна само!

— Кой дойде?

— Господин и госпожа Алдейн. — Тя тръсна глава. — Вече са вътре. По-добре се размърдай, закъсняваш.

— Просто отидох да видя Джоди. — Тя поостана с Кейти, тъй като не й се искаше да се присъедини към партито, и се облегна на колоната. Представи си как се качва отново горе, пъхва се в леглото и й донасят варено яйце.

— Още ли гледа онези индианци?

— Не, не мисля. Каза, че има прекалено много целувки.

Кейти се намуси.

— По-добре да гледа целувки, отколкото цялото това насилие, казвам аз. — Тя хлопна вратата на гардероба. — По-добре да се чудят за какво е всичко това, вместо да ходят навън и да налагат старите дами със собствените им чадъри.

С тази многозначителна забележка на уста тя тръгна към кухнята. Останала сама, Керълайн не можа да намери никакви извинения, за да се забави още, затова прекоси салона, нагласи една усмивка на лицето си и отвори вратата на гостната. (Още едно умение, което й остана от театралната школа — как да се появява на сцената.) Жуженето от бъбренето спря и някой каза:

— Ето я и Керълайн.

Гостната на Даяна, осветена за официалната вечеря, беше не по-малко ефектна, от която и да е сцена. Трите дълги прозореца, гледащи към тихия площад, бяха драпирани в бледо, бадемовозелено кадифе. Имаше огромни, меки канапета, бежов килим и — великолепно съчетана със старите картини, ореховите шкафове и бюфета Чипъндейл, — масичка за кафе, италианска, от стомана и стъкло. Навсякъде имаше цветя и въздухът бе изпълнен с най-различни изтънчени и скъпи аромати: зюмбюли, „Мадам Роша“ и хаванските пури на Шон.

Те стояха, точно както тя си ги бе представяла, на групички около камината, с напитки в ръце. Но преди да успее да затвори вратата зад себе си, Хю се откъсна от едната група, остави чашата си и тръгна през стаята, за да я посрещне.

— Скъпа!

Той хвана раменете й между ръцете си и се наведе, за да я целуне. После погледна в тънкия си като вафлена коричка златен ръчен часовник и с движението си показа колосания си бял маншет, прихванат с плетената златна верижка на копчето за ръкавели.

— Закъсня.

— Но Лундстрьом също още не са дошли.

— Къде беше?

— С Джоди.

— Тогава си извинена.

Той беше висок, много по-висок от Керълайн, строен, смугъл и с наченки на оплешивяване, от което изглеждаше по-възрастен от тридесет и трите си години. Носеше тъмносин вечерен смокинг и официална риза с ширити от избродиран галон, а очите му, под плътно очертаните вежди, бяха много тъмни и в този момент имаха изражение, в което се смесваха веселост, раздразнение и известно количество гордост.

Керълайн видя гордостта и се успокои. С Хю Рашли трябваше да се поддържа определено ниво и Керълайн прекарваше половината от времето си, борейки се с усещането за огромното си несъответствие. Иначе, за бъдещ съпруг, той беше във висша степен удовлетворителен, с успешна кариера на борсов посредник, удивително внимателен и загрижен, макар стандартите му понякога да се издигаха до ненужни висоти.

Но вероятно точно това и трябваше да се очаква, защото то бе характерна черта на семейството му, а той, в крайна сметка, беше брат на Даяна.

* * *

Тъй като Паркър Халдейн имаше непоправима слабост към красиви млади жени, а Керълайн се явяваше една от тях, поведението на Илейн Халдейн към нея обичайно беше доста студено. Това не я тревожеше особено; първо, защото тя рядко се срещаше с Илейн, тъй както Халдейн живееха в Париж, където Паркър отговаряше за френския клон на голяма американска рекламна агенция, и идваха в Лондон само за важни срещи, на всеки два или три месеца. Това посещение беше един от тези случаи.

Второ, Керълайн не харесваше особено Илейн, което беше жалко, защото тя бе най-добрата приятелка на Даяна.

— Защо трябва винаги да си толкова рязка с Илейн? — често я питаше Даяна и Керълайн се бе научила да свива рамене и да отговаря: „Съжалявам“, защото всяко по-подробно обяснение би могло да причини само по-голяма обида.

Илейн беше хубава, изпъкваща жена, със склонност да се облича малко прекалено натруфено и претенциозно, нещо, което дори животът в Париж не бе могъл да излекува. Освен това, тя можеше да бъде и извънредно забавна, но Керълайн знаеше от горчив опит, че в нейните остроумия има скрити остри бодли на вербална жестокост, насочени срещу приятели и познати, които случайно не присъстват там по това време. Беше плашещо да я слушаш, защото никога не можеше да бъдеш сигурен дали не планира да каже нещо и за теб в твое отсъствие.

Паркър, от друга страна, не беше човек, когото да вземеш на сериозно.

— Ти, прелестно създание! — Той се наведе за европейска целувка върху ръката на Керълайн. Тя почти очакваше да тракне с токове. — Защо винаги трябва да ни караш да чакаме?

— Пожелавах лека нощ на Джоди. — Тя се обърна към съпругата му. — Добър вечер, Илейн. — Те докоснаха бузи, изпращайки звучни целувки във въздуха встрани.

— Привет, скъпа. Каква красива дреха!

— Благодаря ти.

— Толкова са приятни и леки за носене тези свободни, широки неща… — Тя дръпна от цигарата си и издиша огромен облак дим. — Тъкмо разказвах на Даяна за Елизабет.

Настроението на Керълайн помръкна, но тя учтиво каза:

— Какво за Елизабет? — очаквайки да чуе, че Елизабет е с Ага Хан^[2] или че е в Ню Йорк като модел за Vogue. Елизабет беше дъщерята на Илейн от предишния й брак, но независимо от факта, че Керълайн понякога имаше чувството, че знае за нея повече отколкото за себе си, двете никога не се бяха срещали. Елизабет делеше времето си между родителите си — майка си в Париж и баща си в Шотландия — и при редките случаи, когато се появяваше в Лондон, Керълайн неизменно беше някъде другаде.

Сега тя се опита да си спомни последните новини за Елизабет.

— Не беше ли в Западна Индия или нещо такова?

— Да, скъпа, заедно с един стар приятел от училище, и прекара прекрасно. Но долетя обратно у дома преди няколко дни и бе посрещната на Престуик от баща си с онази ужасна новина.

— Каква новина?

— Ех, нали знаеш, преди десет години, когато аз и Дънкан все още бяхме заедно, купихме онзи имот в Шотландия… е, всъщност Дънкан го купи, въпреки моята яростна съпротива… Това беше последната капка, която довърши брака ни. — Тя спря с объркано изражение на лицето.

— Елизабет? — деликатно я подсети Керълайн.

— Ах, разбира се. Ами, първото нещо, което Елизабет направи, беше да се сприятели с двете момчета от съседното имение…, е, не точно момчета, те бяха вече пораснали, когато тя се запозна с тях. Такива чаровници! Взеха Елизабет под крилото си като по-малка сестра. Не мина много време и тя влизаше и излизаше от къщата им, сякаш бе живяла там цял живот. И двамата я обожаваха, но за по-големия брат беше нещо наистина специално, просто му беше любимка, и, скъпа моя, точно преди тя да се прибере у дома, той загина в ужасна автомобилна катастрофа. Толкова отвратително, заледени пътища, колата се забила право в една каменна стена.

Напук на себе си, Керълайн беше истински потресена.

— О, колко ужасно!

— О, отвратително! Само на двадесет и осем. Чудесен фермер, прекрасна личност, толкова мил човек. Можеш да си представиш що за посрещане у дома е имала милата ми дъщеря! Тя ми позвъни, плачейки, за да ми каже, и аз копнеех да дойде в Лондон, за да се срещнем тук, да ни даде възможност да я утешим и да повдигнем духа й, но тя каза, че там имат нужда от нея…

— Аз съм сигурен, че на баща й ще му е приятно тя да е там… — Паркър избра този момент, за да се материализира до лакътя на Керълайн и й подаде едно толкова студено Мартини, че почти заледи пръстите й. — Кого чакаме още? — попита той.

— Лундстрьом. Те са канадци. Той е банкер в Монреал. Свързано е с новия проект на Шон.

— Това означава ли, че Шон и Даяна наистина ще се преместят да живеят в Канада? — попита Илейн. — Но какво ще правим без тях? Даяна, какво ще правим без теб?

— Колко време ще отсъстват оттук? — попита Паркър.

— Три, четири години. Може би по-малко. Ще тръгнат след сватбата, колкото е възможно по-бързо.

— А тази къща? Двамата с Хю тук ли ще живеете?

— Тя е прекалено голяма. А и Хю има напълно подходящ собствен апартамент. Кейти ще остане в сутерена, в качеството на нещо като пазач, и Даяна смята, че може да даде къщата под наем, ако намери подходящи наематели.

— А Джоди?

Керълайн го изгледа, после сведе поглед в питието си.

— Джоди заминава с тях. Ще живее с тях.

— Ти не си ли против?

— Да, против съм. Но Даяна иска да го вземе със себе си.

И Хю не иска да се обременява с малко момче. Поне все още не. Бебе, може би, след някоя и друга година, но не и момче на единадесет. А Даяна вече го е записала в частно училище там и Шон казва, че ще го научи да кара ски и да играе хокей на лед.

Паркър все още я наблюдаваше. Тя се усмихна кисело.

— Познаваш Даяна, Паркър. Тя прави планове, и — бам! — те просто се осъществяват.

— Ще ти липсва, нали?

— Да, ще ми липсва.

Най-сетне Лундстрьом пристигнаха, представиха ги, дадоха им питиета и любезно ги въведоха в разговора. Керълайн се отдръпна под претекст, че си търси цигара и започна любопитно да ги наблюдава отстрани. Помисли си, че си приличат, както много женени двойки — и двамата високи, ъгловати, спортни. Представи си ги как играят голф заедно в уикендите или плават — може би океански гонки — през лятото. Роклята на Госпожа Лундстрьом беше семпла, но затова пък диамантите й бяха сензационни, а господин Лундстрьом притежаваше някаква безцветна безличност, зад която често се крият изключително успешни хора.

Изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, й хрумна, че би било чудесно, като глътка свеж въздух, ако в къщата влезе някой, който е беден, неуспял човек, без особени морални ценности или дори пиян. Например художник, гладуващ в някоя мансарда, писател, автор на романи, които никой не купува. Или някой весел пристанищен скитник с тридневна брада и неестетично шкембе, изпъкнало на колана на панталоните му. Замисли се за приятелите на баща си — странна, нееднородна сбирщина, нерядко със съмнителна репутация, пиещи червено вино или рацина до късно през нощта, заспиващи, където сварят, на опърпания диван или с крака, опрени на ниския парапет на терасата. Замисли се и за къщата на Афрос, изрисувана в черно-бяло нощем от лунната светлина, и за вечния шум на морето.

— Да вървим да вечеряме.

Беше Хю. Тя си даде сметка, че той вече го е казал веднъж и че е бил принуден да го повтори.

— Пак мечтаеш, Керълайн. Привършвай с питието, време е да отидем да хапнем нещо.

На масата за вечеря тя се озова между Джон Лундстрьом и Шон, който бе зает с декантера за вино, затова съвсем естествено Керълайн влезе в разговор с госта.

— Това първото ви посещение в Англия ли е?

— О, не, съвсем не. Бил съм тук много пъти преди. — Той подравни ножа и вилицата си и леко се смръщи. — Между другото, не успях съвсем да схвана всичко това. Имам предвид, семейните ви отношения. Вие сте доведена дъщеря на Даяна.

— Да, точно така. И ще се омъжа за Хю, който е неин брат. Мнозина май мислят, че това е практически незаконно, но всъщност не е. Имам предвид, няма нищо по този въпрос на последната страница на молитвеника.

— Дори и за миг не съм си помислял, че е незаконно. Просто много подредено. Това запазва всички правилни хора в едно и също семейство.

— Това не е ли малко тесногръдо?

Той я погледна и се усмихна. Изглеждаше по-млад, по-момчешки, и не толкова богат, когато се усмихнеше. Отношението на Керълайн към него леко се затопли.

— Наречете го практично. Кога ще се омъжите?

— Следващия вторник. Трудно ми е да го повярвам.

— И двамата ще дойдете да навестите Шон и Даяна в Монреал, нали?

— По-късно, предполагам. Не веднага.

— А освен това имаме и малкото момче…

— Да, Джоди. Брат ми.

— Той отива с тях?

— Да.

— В Канада ще се чувства като риба във вода. Тя е страхотно място за малко момче.

— Да — каза отново Керълайн.

— Само двама ли сте?

— О, не — каза Керълайн. — Имаме още и Ангъс.

— Още един брат?

— Да. Той е почти на двадесет и пет.

— С какво се занимава?

— Не знаем.

Джон Лундстрьом учтиво, но изненадано повдигна вежди.

— Имам предвид точно това — каза Керълайн. — Не знаем с какво се занимава, не знаем и къде е. Разбирате ли, ние живеехме на остров Афрос, в Егейско море. Баща ми беше архитект и нещо като агент на хора, които искаха да си купят земя и да строят там. Така се запозна с Даяна.

— Момент, задръжте. Искате да кажете, че Даяна е отишла там да си купи земя?

— Да, и да си построи къща. Но не направи нито едно от двете. Вместо това се запозна с баща ми, ожени се за него и остана с всички нас, заживя в онази къща, която имахме открай време…

— Но вие сте се върнали обратно в Лондон?

— Да, баща ми почина, разбирате ли, затова Даяна ни доведе тук обратно със себе си. Но Ангъс каза, че той няма да дойде. Тогава беше на деветнадесет, с коса до раменете и беше абсолютно неулегнал. Даяна му предложи да остане в Афрос, ако иска, но той каза, че е по-добре тя да продаде къщата, защото си е купил „Мини Морис“ втора ръка и смята да пътува до Индия през Афганистан. Даяна го попита какво ще прави, като отиде там, и Ангъс каза, че ще търси себе си.

— Просто един от хилядите. Знаете го, нали?

— За съжаление, щом става дума за брат ми, от това не ми стана по-леко!

— Виждали ли сте го оттогава?

— Да. Върна се малко след като Даяна и Шон се бяха оженили, но знаете как е с тези неща. Помислихме, че е поне малко улегнал, но той изобщо не се беше променил. Не се бе покаял, и изобщо всичко, което Даяна му предложи, само влоши нещата, затова се върна отново в Афганистан и оттогава не сме чу нали нищо за него.

— Съвсем нищо?

— Ами… само веднъж. Пощенска картичка от Кабул или Сингапур, или Техеран или отнякъде там.

Тя се усмихна, опитвайки се да го представи като шега, но преди Джон Лундстрьом да измисли някакъв отговор, Кейти се протегна над рамото му, за да постави купа със супа от костенурка пред него, и тъй като разговорът се прекъсна, той се извърна от Керълайн и започна да разговаря с Илейн.

* * *

Вечерта напредваше, официална, предсказуема и — за Керълайн, — доста отегчителна. След кафето и брендито всички отново се насочиха към гостната стая. Мъжете се ориентираха към ъгъла, за да си поговорят за бизнес, а жените се струпаха около камината, за да поклюкарстват, да обсъждат планове за Канада и да се възхищават на гоблена, върху който Даяна работеше.

След малко Хю се откъсна от групата на мъжете под предлог да напълни отново чашата на Лундстрьом. Но след като го направи, дойде до Керълайн, приседна на облегалката на креслото й и я попита:

— Как си?

— Защо питаш?

— Достатъчно добре ли си, за да отидем в „Арабела“?

Тя го изгледа. От дълбочината на креслото лицето й изглеждаше обърнато наопаки. Имаше странен вид.

— Колко е часът? — попита тя.

Той погледна часовника си.

— Единадесет. Може би си твърде уморена?

Преди тя да успее да отговори, Даяна дочу разговора им, вдигна поглед от гоблена си и се намеси.

— Вие двамата, излизайте! Хайде, тръгвайте!

— Къде ще ходят? — попита Илейн.

— „Арабела“ е един малък клуб, в който Хю членува.

— Звучи интригуващо…

Илейн се усмихна на Хю с вид, който говореше, че знае всичко за нощните клубове. Хю и Керълайн се извиниха, казаха лека нощ на компанията и излязоха. Тя се качи горе да си вземе палтото и спря за малко, за да си среши косата. Спря до вратата на Джоди, но светлината беше угасена и отвътре не се чуваше никакъв звук, затова реши да не го безпокои и слезе долу, в салона, където я чакаше Хю. Той отвори вратата и двамата излязоха заедно в мекия, ветровит мрак и тръгнаха по тротоара към мястото, на което бе паркирал колата си. Заобиколиха площадчето и се насочиха по „Кенсигтън Хай стрийт“. Тя видя, че има новолуние, а върху тънкия сърп на луната се надпреварваха рошави облаци, гонени от вятъра. Дърветата в парка подмятаха голите си клони; оранжевото зарево на града се отразяваше в небето и Керълайн свали прозореца, остави студеният въздух да гали косата й и си помисли, че в такава нощ би трябвало да си в провинцията, сред природата, да се разхождат по тъмни, неосветени пътища, под вятъра, въздишащ в дърветата, там, където само променливата лунна светлина ще ти показва посоката.

Тя въздъхна.

— За какво беше това? — попита Хю.

— Кое за какво?

— Въздишката. Прозвуча като трагедия.

— За нищо.

Хю замълча за малко.

— Всичко наред ли е? — попита я той отново. — Не се тревожиш за нищо, нали?

— Не.

В крайна сметка нямаше нищо, за което да се тревожи. Нищо… и всичко. Едното беше, че непрестанно се чувства зле. Чудеше се защо е невъзможно да поговори с Хю за това. Може би защото той винаги беше в идеална форма. Деен, силен, пълен с енергия — очевидно никога не се уморяваше. Във всеки случай, беше досадно да си в лошо здравословно състояние и двойно по-досадно — да говориш за това.

Мълчанието стана тягостно. Накрая, докато чакаха светофарът да светне зелено, Хю заговори:

— Лундстрьом са възхитителни.

— Да. Разказах на господин Лундстрьом за Ангъс и той ме изслуша много учтиво.

— Какво друго очакваше да направи?

— Същото, което всички други винаги правят. Да се шокират, да се ужасяват, да се възхищават или да сменят темата. Даяна не обича да говорим за Ангъс, предполагам, защото той беше единственият й провал — каза тя и веднага се поправи. — Той е единственият й провал.

— Имаш предвид, защото не се е върнал с всички вас в Лондон?

— Да. И не се изучи за експерт-счетоводител или за каквато там кариера тя бе планирала за него. Вместо това той направи точно каквото искаше да направи.

— С риск да ми кажеш, че взимам страната на Даяна в този спор, бих добавил само, че ти направи същото. Напук на цялата й съпротива ти се записа в Театралната школа и дори успя да си намериш работа…

— За шест месеца. Това беше всичко.

— Беше болна. Имаше пневмония. Не бе по твоя вина.

— Не. Но се оправих и ако ме биваше за нещо, щях да се върна и да опитам отново. Но не го направих, проявих малодушие. И Даяна винаги казваше, че не ми достига издръжливост, и както обикновено, накрая тя излезе права. Единственото нещо, което не каза, беше: „Аз ти казвах“.

— Но ако все още се изявяваше на сцената — нежно каза Хю, — вероятно нямаше да се омъжиш за мен.

— Не. Предполагам, че не.

Но не беше толкова просто. Имаше безброй причини тя да се омъжи за Хю и те бяха толкова преплетени една с друга, че беше трудно да се разплетат. Но сякаш най-важната бе признателността. Хю влезе в живота й, когато тя, кльощаво петнадесетгодишно момиче, се върна от Афрос с Даяна. Но дори и тогава, мрачна, необщителна и потисната от обзелото я нещастие, тя оцени качествата му, като го наблюдаваше как се оправя с багажа, с паспортите и с уморения, хленчещ Джоди. В негово лице тя видя точно тази мъжка роднинска подкрепа, от каквато винаги бе имала нужда, но никога не бе намирала. Беше й приятно да се грижат за нея, да я наставляват, а покровителственото му отношение — не точно бащинско, а по-скоро, като на чичо, — оставаше неизменно през трудните години на израстването й.

Другата сила, която трябваше да се отчете, бе самата Даяна. От самото начало тя сякаш бе решила, че Хю и Керълайн са идеалната двойка. Привличаше я простотата и редът на един такъв съюз. Съвсем подмолно, защото беше твърде умна, за да си позволи каквито и да е очевидни действия, тя ги насърчаваше да бъдат заедно.

Хю може да те закара на гарата.

Скъпа, ще си бъдеш ли у дома за вечеря, Хю ще идва и аз искам да си на линия, за да сме четен брой.

Но дори и тези неуморни усилия щяха да бъдат безрезултатни, ако не беше аферата на Керълайн с Дринан Колфийлд. След нея… след като бе обичала по този начин, й се струваше, че нищо вече не може да бъде съвсем същото. Когато всичко свърши тя успя да се огледа край себе си, без очите й да се напълнят със сълзи, видя, че Хю все още е там. И я чака. Непроменен — само дето сега искаше да се ожени за нея и че май нямаше никаква, ама никаква причина тя да му откаже.

— Цялата вечер си много тиха — каза Хю.

— Аз пък мисля, че говорих прекалено много.

— Нали ще ми кажеш, ако нещо те тревожи?

— Само това, че всичко се случва прекалено бързо и има толкова много неща, които трябва да се правят, а и от срещата с Лундстрьом се чувствам така, сякаш Джоди вече е заминал за Канада и че никога няма да го видя отново.

Хю замълча, пресегна се за цигара, запали я със запалката от таблото, после я върна обратно в гнездото й.

— Абсолютно сигурен съм, че това, от което страдаш, е сватбена депресия или както там го наричат женските списания — каза той.

— Причинена от какво?

— Прекалено много неща за мислене, прекалено много писма за писане, прекалено много подаръци за отваряне. Проби на дрехи, избиране на завеси, на вратата непрестанно чукат хората от кетъринга и цветарите. Достатъчно, за да изкара и най-нормалното момиче от нерви.

— Тогава защо допусна да ни вкарат в тази огромна сватба?

— Защото и двамата означаваме много за Даяна и ако просто профучим през гражданското отделение, а после прекараме два дни в Брайтън, ще я лишим от безкрайно удоволствие.

— Но ние сме хора, не жертвени агнета.

Той постави ръката си върху нейната.

— Горе главата. Скоро ще дойде вторник и тогава всичко ще е приключило, а ние ще летим за Бахамите, където ти ще можеш да лежиш на слънце по цял ден, няма да напишеш нито едно писмо на никого и няма да ядеш нищо друго, освен портокали. Как ти се струва това?

— Искаше ми се да отидем в Афрос — каза тя, съзнавайки, че се държи детински.

Хю започна да проявява нетърпение.

— Керълайн, говорили сме хиляда пъти по този въпрос…

Тя спря да го слуша, мислите й затрептяха обратно към Афрос, досущ като риба на корда. Спомни си маслиновите градини, древните дървета, потънали в макове, на фона на лазурно синьото море. И ливадите с едри лилави зюмбюли и леко ухаещи розови циклами. И звука на чановете от козите стада, и аромата на планините, на боровете, от които капеше смола.

— И без това всичко е уредено.

— Но някой ден ние ще отидем до Афрос, нали Хю?

— Ти не си чула нито дума от това, което ти казах.

— Бихме могли да си наемем малка къщичка.

— Не.

— Или яхта.

— Не.

— Защо не искаш да отидем?

— Защото мисля, че трябва да го запомниш такъв, какъвто е бил, а не такъв, какъвто е сега, развален от строителни предприемачи и хотели небостъргачи.

— Не знаеш дали изглежда така.

— Имам много ясна представа.

— Но…

— Не — каза Хю.

След кратка пауза тя инатливо продължи.

— Аз все пак искам да се върна.