Михаил Лермонтов
Демон (30) (Източна повест)

XIV

Нито веднъж във дни щастливи

Тамара тъй не е била

облечена за веселба.

Цветята родни и красиви

(тъй иска древният обряд)

да пръскат своя аромат

в ръката мъртва скрити здраво.

С земята сякаш се прощава!

В лицето никаква следа

за края й не се видя,

за сетна страст и упоение;

и бяха нейните черти

с ония странни красоти

на мрамор с чуждо изражение.

Без чувствата, без паметта,

самата тайна на смъртта.

Застинала усмивка странна,

пробягала по устни в миг.

На зорките очи навярно

разказала би за тъги:

във нея хладното презрение,

душа, увяхнала без цвят,

с последна мисъл изразена,

да се прости със този свят.

Напразно миналото свети,

тя мъртва беше вече тук

и безнадеждна за сърцето,

с угаснали очи, без звук.

Така в тържествен час на заник,

кога морето в злато пламне,

денят напусне своя път,

снегът в Кавказ за миг проблесне

и в розово сияй светът

във тъмнината отдалече.

Но този лъч не ще живей,

не ще блести над планината

и с ледената си позлата

на никой път не ще огрей!…